Тери Брукс
Хук (8)

Разказът на Уенди

Ролс-ройсът се движеше бавно и равномерно в нощта, а снегът под колелата му се превръщаше в киша. Питър облегна глава върху меката кожа и затвори очи. Вечерта бе минала добре. Беше доволен от произнесената реч — думите се бяха надигнали някъде отвътре, от място, където отдавна не беше ходил. Изненада се, че все още го има.

— У дома — прошепна Мойра на ухото му.

Той отвори очи и се изправи. Вече бяха сред къщите на „Кенсингтън Гардънс“, купичките на покривите им и обраслите им с бръшлян стени бяха заслонени под старите дървета, през капаците на прозорците се процеждаха светлинки. Ролсът спря пред номер 14, по предното стъкло се топяха снежинки. Питър отвори задната врата и се протегна. Мойра го последва, дъхът й замръзваше на студа, лицето й сияеше и бе много красиво. Усмихна се на Питър и докосна бузата му с ръка.

Питър мина край нея и помогна на баба Уенди да слезе. Лицето й вече бе изпито изморено, вълнението тази вечер все пак й се беше отразило. Въпреки това се усмихна като младо момиче.

— Никак не беше лошо, Уенди Мойра Анджела Дарлинг — тихо каза Питър.

— Като за стара жена — отвърна тя.

Питър поклати глава и се ухили.

— Изобщо не си стара. Беше чудесна.

— И ти не се справи зле… момче.

Той я погледна сепнато, но тя замислено гледаше в друга посока. Взе ръката й и двамата тръгнаха в мъглата с леко наведени глави. Краката им поскърцваха в навалелия сняг.

Мойра се наведе към него от другата му страна.

— Радвам се, че най-после се забавляваш…

Внезапно спря и притихна.

— Питър?

Питър вдигна поглед. Пред тях вратата зееше широко отворена. В коридора пред прага бе навалял сняг. В мъждивата светлина на верандата Питър видя дълбока драскотина в солидното дърво — сякаш някой бе дълбал с отвертка.

Баба Уенди погледна, сепна се и притаи дъх.

— Децата! — прошепна тя.

Питър пусна ръката й и се втурна през вратата. Къщата беше потънала в мрак, студена и като че ли празна. Зад гърба си чу как Мойра безуспешно превърта ключа на лампата. Нямаше ток.

— На свещника на стената до тебе има свещ — насочи го баба Уенди.

Питър заопипва стената, намери го, извади запалка от джоба си и я щракна. Доближи пламъчето до фитила и го запали.

— Джек! Маги! — викаше Мойра.

Светлината на свещта прогони тъмнината достатъчно, за да се види, че драскотината от вратата продължава през целия коридор и нагоре по стълбите, дълбока и крива.

— Какво става тук? — промърмори си Питър.

Заизкачваха се по стълбите, Питър отпред със свещта, Мойра и баба Уенди след него. Някъде отгоре чуваха стържене, после Нана залая.

Питър забърза и почти се спъна в Лиза, която лежеше в безсъзнание на площадката. Той се наведе над прислужницата и видя на челото й мораво петно — била е ударена. Клепачите й трепнаха и тя тихо изстена.

— Извикайте линейка — нареди Питър през рамо и се втурна нагоре по стълбите, после по коридора. Сърцето му биеше до пръсване. Какво се беше случило? Къде бяха децата?

Пред себе си видя Нана трескаво да драска вратата на детската стая, да лае и да се задъхва обезумяла. От врата й висеше счупена верига, а козината й бе влажна и разрешена.

Драскотината, започнала на входната врата, свършваше на вратата на детската стая. Без да спира, Питър влетя вътре.

Стаята изглеждаше, сякаш бе минал ураган. Леглата прекатурени, завивките разхвърляни. Люлеещото се конче легнало на една страна, прозорците широко отворени, дантелените пердета плющящи.

Нямаше и следа от Джек и Маги.

Вятърът духна и загаси свещта. Питър стоеше неподвижен, вперил поглед в тъмнината, и се опитваше да възприеме случилото се. Нана изтопурка край него, като неспокойно душеше и гърлено скимтеше. Притича до банята и вкопчи огромните си лапи в дръжката на вратата.

Дойде и Мойра и очите й се плъзнаха от драскотината към празната стая. Чу ахването й и първото ридание. После профуча покрай него и се спусна към отворените прозорци.

— Джек! Маги! Отговорете ми! — извика тя.

Питър я последва вдървено, излезе на балкона и се наведе над парапета. Дворът долу бе бял и притихнал. Внимателно разглеждаше всеки метър, после уличката, като се мъчеше да потисне страха си, надигащото се отчаяние.

— Джееееек! Магииии! — изкрещя той.

— Питър!

Това бе приглушен вик. Баба Уенди стоеше на прага и се взираше в нещо. Тя бавно протегна ръка и взе някаква бележка, забодена със зловещ кинжал. Мрачно подаде бележката на Питър.

Той я взе и я разгледа. Почеркът бе сложен и елегантен — някаква калиграфия, излязла изпод сигурна и опитна ръка.

Тя гласеше:

Скъпи Питър,

Присъствието ти е наложително по молба на децата ти. Приеми най-сърдечните ми лични поздрави.

Дж. А. С. Хук, капитан

Питър повтори думите на глас, после объркано и недоверчиво се загледа в хартията. Какво, по дяволите, беше това?

Зад гърба му внезапно изкудкудяка писклив, стържещ глас и той подскочи уплашен. Обърна се и блъсна главата си в черчевето на прозореца.

Свирчо се бе свил зад къщичката за кукли с наелектризирана рядка коса и ръце, сгърчени като нокти на птица. В светналите му очи гореше трескав пламък и отпуснатото му лице бе присвито.

— Трябва да полетиш! — изсъска той. — Трябва да спасиш Джек и Маги! — Той затаи дъх. — Хуки пак е тук!

Изведнъж Уенди протегна ръка към Питър, очите й се изцъклиха и тя рухна на пода.

 

 

След половин час полицията вече беше пристигнала и пак имаше ток. Лиза седеше в кухнята със студен компрес на челото и за стотен път обясняваше на двама далеч не ентусиазирани полицаи, че не е видяла нищо и че до смъртта си ще съжалява за това. Линейката все още бе паркирана навън, а санитарите я чакаха, за да я закарат в болницата.

— Малките ще имат нужда от мене тука и тука ще ме намерят. Какво, да се разкарвам само заради една цицина на чутурата? Няма да стане!

Питър чуваше гласа й от мястото, където бе застанал, до предната врата, прегърнал Мойра и взиращ се в светлините на полицейските коли и в прозорците на съседите. Вече всички се бяха събудили и надничаха любопитно. На къщата на Дарлингови беше опряна стълба — един полицай се бе покатерил до стрехите, за да огледа прозорците на детската стая.

До него застана инспектор Гуд и подръпна палтото си. Беше пълничък, кръглолик човек с кротки очи и уморен глас. Усмихна им се измъчено.

— Ами това е, мистър и мисис Банинг, направихме каквото можахме. Ще подслушваме телефоните — може да се обадят. Двама от най-добрите ми хора ще стоят наблизо, в случай че ви потрябват. — Намести палтото на прегърбените си рамене. — Няма признаци за взлом. Всички ключалки са си на местата. Не открихме нищо необичайно освен тази странна драскотина и следите от ноктите на кучето. Дори горните прозорци са чисти. Трябва да са били отворени отвътре.

Питър упорито поклати глава.

— Сам залостих прозорците, преди да изляза.

— Е, сър, може и така да е. — Гуд бръкна в джоба си и извади найлоновия плик, в който бе прибрал бележката и кинжала. — Колегите в Скотланд Ярд ще се занимаят с това. Може ли да попитам дали някога сте били във Въоръжените сили? Да си спомняте Дж. А. С. Хук оттам, а?

Питър отрицателно поклати глава.

— Господин инспектор — каза колебливо Мойра, — това може би е свързано с историята на моето семейство. Баба ми е тази Уенди, за която сър Джеймс Бари е писал книгите си.

Гуд я зяпна.

— Сър кой? Я ми го повторете, гос’жа.

— Сър Джеймс Бари, господин инспектор. Той е написал „Питър Пан“. Бил е стар приятел на семейството. Когато баба ми била малко момиченце, той писал приказки за въображаемите й приключения.

Кимването на Гуд беше подчертано снизходително.

— Е, тогава в бележката може да става дума за това, нали? Хубаво би било да приемем, че цялата тази работа е шега, че някой си играе глупави игрички, споменава историята на семейството ви и така нататък. Но не мисля, че трябва да разчитаме само на този шанс.

Зад него светлинките на коледната елха в библиотеката блеснаха внезапно. И тримата се обърнаха и мълчаливо зяпнаха.

Инспектор Гуд се прокашля.

— Зимата идва все по-рано всяка година, нали? — промърмори той и за миг се замисли. После се усмихна и докосна ръба на бомбето си. — Опитайте се да поспите. Сутринта пак ще трябва да поговорим. Не се тревожете. Ще направим всичко възможно.

Той кимна леко и излезе. Униформените полицаи тръгнаха след него. Затръшкаха се врати и въртящите се буркани потеглиха. Питър затвори вратата срещу нощта и бавно поведе Мойра към библиотеката.

Свирчо стоеше на прозореца до елхата и се взираше във въздуха.

— Забравил съм да летя — прошепна той. Гласът му бе сух като увехнали листа. — Всички сме забравили. Нямаме вече радостни мисли. Всички сме изгубени, изгубени, изгубени.

Мойра вдървено се освободи от прегръдката на Питър и започна да подрежда стаята, вдигаше това-онова, изправяше подаръци, избърсваше нещо.

— Мойра — тихо я повика Питър.

Тя не се обърна, продължаваше да се занимава с безсмислената си задача с решително вдигната глава. Подреждаше книгите на лавиците, когато внезапно събори нещо и то се стовари на пода с оглушителен шум. Всички подскочиха, Питър се приближи към нея, но тя рухна на един стол и заплака безутешно.

— Питър, о, Питър! — ридаеше Мойра.

Той погали косите й. Мъчеше се да потисне сълзите си, собственото си чувство за безпомощност. Погледна надолу. В краката му лежеше напукана стъкленица с кораб в нея. Омагьосан, той се наведе и я вдигна.

Беше бригантина. На мачтата имаше мъничък черен флаг с черепа и кръстосаните кости на пиратски кораб.

 

 

След известно време Питър и Мойра се качиха в стаята на баба Уенди, за да видят как е. След припадъка я бяха настанили в леглото и казаха на инспектор Гуд, че ще трябва да почака до сутринта, за да говори с нея. Вървяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Питър още се опитваше да възприеме факта, че нещо наистина се е случило с децата му. Просто беше немислимо. През целия им живот, докато растяха, той бе правил всичко, което можеше, за да ги закриля. А сега това — тази история с Питър Пан. Някакъв откачен. И то тук, в къщата на баба Уенди — най-безопасното място на света. Как можеше да предполага, че ще се случи такова нещо?

Вътре в себе си се чувстваше като умрял и това бе най-ужасяващото усещане, което беше изпитвал.

Отвориха вратата на спалнята на баба Уенди и надникнаха вътре. Старата дама седеше в леглото си и вдигна поглед към тях.

— Отиде ли си полицията? — спокойно попита тя.

Мойра кимна.

— Да — прошепна Питър.

Настъпи неловко мълчание.

— Влезте, поседнете при мен — покани ги тя.

Пристъпиха в стаята. Светеше само нощната лампа с приглушена от платнения абажур светлина. Питър седна на леглото до Уенди. Мойра внимателно зави старицата с одеялата, преди да седне до него.

— Това очакване е много неприятно — обяви баба Уенди и втренчи остър поглед в Питър.

— Знам, бабо. Опитай се да не… — не успя да намери подходящата дума и млъкна. — Тази вечер не можем да направим нищо повече, освен да… — Не искаше да каже „чакаме“. — Полицията прави всичко, което е по силите й.

— Което значи нищо — каза направо Уенди. — Те не могат да направят нищо.

— Бабо, нали не мислиш…

— Мойра — извърна поглед от него Уенди. — По време на криза на нас, англичаните, най-много ни помага чаша чай. Би ли се погрижила?

Съпругата на Питър се усмихна, сълзите й вече бяха засъхнали и лицето й беше спокойно.

— Да, разбира се, бабо.

— Първо затопли чайника. Ти, Питър, остани при мен, ако обичаш.

Питър гледаше как Мойра излиза от стаята — стройна, красива, в походката й се усещаше нещо от обичайната й сигурност. Той вдигна ръце и ги прокара през гъстата си кестенява коса, момчешкото му лице се сви от умора.

— Не се безпокой, Уенди, мила бабо. Няма да те оставя.

Тя впи в него ожесточен поглед. Очите й бяха будни и проницателни.

— Ех, Питър, винаги си ме оставял. Не си спомняш, нали? Ти ме оставяше всяка година. А когато се връщаше, не помнеше нищо. Накрая изобщо забрави да се връщаш.

Думите й звучаха толкова сурово, че Питър незабавно мина в отбранителна позиция.

— Не се тревожи, бабо, може би трябва да се помъчиш да не говориш.

Тя стисна тънките си ръце.

— Не бълнувам, както би го казал ти. — Протегна ръце и сграбчи неговите. — Слушай ме внимателно. Това, което се случи с децата ти, има нещо общо с това, което беше някога и което си сега.

Пусна ръката му и посочи към поразкъсания екземпляр от „Питър и Уенди“ на нощната масичка.

— Подай ми книгата, ако обичаш.

Питър се поколеба.

— Не мисля, че… По-добре е да си починеш сега, бабо.

Устните й се свиха и тя го погледна.

— Прави това, което ти казвам, Питър. Време е да ти разкажа нещо, време е да знаеш.

— Да знам какво? Кажи ми какво?

Тя мълчаливо го чакаше да й подаде книгата. После я отвори и зачете:

— „Всички деца порастват, освен едно.“ — Вдигна очи към него. — Така започна сър Джеймс Бари приказката, която написа за мен… преди много години. Беше Коледа, да, 1910, и аз бях почти единадесетгодишна. Момиче, което става жена между две глави от книгата. Ти докъде си спомняш?

Питър се почувства неловко, отмести се по-далеч от нея на леглото и се вгледа в сенките на стаята, сякаш там можеше да намери отговора. Каза раздразнено!

— Не знам. Спомням се болницата на улица „Грейт Ормънд“…

— Но тогава вече беше дванадесетгодишен, почти тринадесет. А преди това?

На Питър му се искаше Мойра да се върне. Погледна Уенди, после пак настрани. Мъчеше се да си спомни, но не можеше.

— Преди това няма нищо.

Ръката на баба Уенди пак се сви около неговата — здраво, неумолимо, пръстите й имаха невероятна сила. Въпреки нежеланието си той се обърна към нея.

— Хайде, помисли — настоя тя.

Питър преглътна.

— Беше ми студено, бях сам… — Млъкна вече ядосан.

— Не мога да си спомня! Никой не знае откъде съм! Ти ми каза, че съм бил подхвърлено дете…

— Аз те намерих — прекъсна го Уенди. — Аз те намерих. — Тя дълбоко пое дъх за това, което предстоеше.

— Питър, сега трябва да ме изслушаш. И да ми повярваш. Играехме си заедно като деца. Имахме чудесни приключения. Смеехме се, плачехме. — Уенди поспря. — И летяхме. Но аз не исках завинаги да остана дете. Нямах търпение да порасна и да стана част от действителния свят. И толкова исках и ти да пораснеш с мен! Но ти не искаше. Защото се страхуваше. А когато най-сетне реши, че си готов — след петдесет години, за мен… за нас бе твърде късно. — Лицето й се сви в тъжна, измъчена усмивка. — Аз бях стара, Питър. А ти, ти тъкмо започваше да се превръщаш в мъж.

Питър се взираше в нея, като че ли си е загубила ума — точно това си мислеше.

— Добре, само се отпусни, бабо. Ще намеря валиум…

Но Уенди не го пускаше.

— Когато бях малка, ти не харесваше никое друго момиче колкото мен. О, аз почти очаквах да кацнеш на покрива на църквата и да ми забраниш да положа брачната клетва в деня, в който се омъжих. Носех пояс от розов сатен. Но ти не дойде. Не можех да те имам.

Питър неуспешно се опитваше да се отскубне. В него се размърда нещо неприятно — нещо току отвъд паметта му. Той се бореше с него, но не беше съвсем сигурен дали дърпа или блъска.

— Когато се върна за последен път, бях вече стара жена и те увих в одеяла. Аз бях баба Уенди, а в детската стая спеше тринадесетгодишната ми внучка. Твоята Мойра. И именно когато я видя, ти реши да не се връщаш в Небивала земя.

Очите на Питър се разшириха.

— Какво? Къде да не се връщам?

— В Небивала земя, Питър.

Питър бързо кимна, усмихна се насила и прекалено бързо.

— Отивам да доведа Мойра. Мойра! — силно извика той.

Баба Уенди се наведе към него, лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото.

— Питър, толкова пъти се опитвах да ти кажа! Но виждах, че си забравил. Щеше да помислиш, че съм старица, оглупяла от възрастта. Но сега вече трябва да узнаеш.

Тя взе книгата и решително я напъха в ръцете му.

— Приказките са верни. Кълна ти се. Кълна ти се във всичко, което обичам. А сега той, той се е върнал, за да търси отмъщение. За него борбата не е свършила, Питър — той иска ти да се върнеш. Знае, че ще последваш Джек и Маги накрай света и още по-нататък и, за Бога, трябва да намериш начин да го направиш! Само ти можеш да спасиш децата си. Не полицията. Никой друг. Само ти! Трябва да намериш някакъв начин да се върнеш. Трябва да си спомниш. Питър… не разбираш ли кой си?

Тогава го пусна и изтръгна книгата от ръцете му. Отчаяно я заразлиства, после спря. Потупа страницата.

Питър Банинг погледна. Книгата беше отворена на една рисунка на Питър Пан — разкрачил крака, с ръце на кръста, с отметната назад глава, готов да закукурига.

Уенди чакаше и напразно търсеше в очите му някакъв знак. Не го намери.