Тери Брукс
Хук (11)

Пирати, пирати навсякъде

Когато Питър отново излезе от мизерната кухня, бе навлечен в сбиротък от пиратски дрехи — алена наметка през раменете, черна тривърха шапка на главата и черна превръзка на окото, всичките задигнати от нещастните пиратски готвачи, с които Менче-Звънче се бе справила. Имаше и дървен крак, завързан за коляното му с кожени каишки. Собственият му крак бе завързан и скрит под наметката. Подпираше се на патерица. Дегизировката му щеше да бъде по-удобна, ако се бе съгласил да се раздели с остатъците от вечерния си костюм, но той не можеше да се откаже от последните следи от един вече изчезнал действителен свят и ги криеше под другите вехтории.

Излезе на светло и колебливо се огледа. Минаваха пирати без дори да го погледат, заети със собствените си дела. Имаше големи пирати и малки пирати, с липсващи очи или уши, с дървени крака и с празни ръкави, с белези по лицата и вратовете, с бради, мустаци и бакенбарди. Бяха десетки, носеха кремъклийки и остри ножове, цял арсенал смъртоносни оръжия. Питър се опитваше да не се замисля какво означава това, докато се стягаше за предстоящата задача. Където и да беше, в какъвто и свят да бе попаднал — Небивала земя или страната на сънищата, или където и да е, — нямаше да си тръгне без Джек и Маги.

Закуцука из пиратския град, внимателно заобикаляше жителите му, опитваше се да не се набива в очи с нелепите си дрехи и отчаяно се надяваше, че не се отличава от туземците. Превръзката на окото беше добро хрумване, но трудно свикваше с нея. Когато искаше да види нещо ясно, трябваше да я повдига. Отвсякъде се чуваха крясъци и смях — от множеството кръчми и бирарии, където се надигаха чаши и се задигаха кесии, от точиларниците, където се точеха остриета, от конюшните, където подковаваха и тимаряха коне, от самите улици, където в грубо другарство се преплитаха ръце.

В тривърхата шапка Менче-Звънче поскача малко, настани се доколкото можа и надникна през дупката, която й бяха изрязали към периферията.

— Не се държиш като пират! — сгълча го тя сприхаво. — Ако държиш да видиш Хук и при това да останеш жив, трябва да покажеш нещо по-добро! Хайде да се упражняваме. Прави това, което ти казвам. Отпусни дясната си ръка. Преструвай се, че е мъртва и неподвижна. Трябва да увисне. Хайде, опитай.

Питър се ухили — идеята беше забавна. Провеси ръката си.

— Е, как е, бръмбарче?

Тя се наежи.

— Не ме наричай така! Наричай ме по име. Както някога. Менче.

Той сви рамене.

— Дадено. Менче.

Един пират — толкова прегърбен, че сякаш търсеше червеи — пиянски се блъсна в него и се олюля.

— Изкриви си устата и пусни слюнка — нареди Менче.

Питър изкълчи уста и се изплези. Сякаш беше забавно!

— Сега изръмжи.

— Рууммлл.

— Не, не, казах да ръмжиш!

Тя пусна лъч, изскочи от шапката, изтегли камата си и го убоде по задните части.

— Ръъмжжж! — нададе вой той.

Двама зловещи пирати, накачулени с ножове, се обърнаха.

— Ръъмжжж — отвърнаха и помахаха за поздрав.

Питър и Менче продължиха нататък из пиратския град, край продънените корпуси на корабите — ограбени до шушка, после превърнати в самоделни магазини и жилища, — край опърпани музиканти с цигулки и флейти, изтикали отпред съсухрен нещастник с окъсани панталони до коленете и с елече, запял пиратска песен.

Минаваха пред една работилница, където ковач стоеше пред наковалнята си, когато Менче се обади.

— Псст! Погледни, Питър.

Питър се спря.

Ковачът държеше желязна кука. Краят й все още бе нажежен — тъкмо я изваждаше от огъня. Обръщаше я насам-натам да я огледа и слънчевата светлина отскачаше от острието й.

До ковача стоеше нисичък, набит пират с развлечени моряшки панталони, изцапана куртка и раирана жилетка, която сякаш бе намерил из улиците в Тихуана. Носът му бе като шило, веждите му като на гъсеница. Сбръчканото му лице бе разтегнато в широка, доволна усмивка, а на главата му дръзко бе нахлупена широкопола боцманска шапка с перо.

Той предпазливо протегна ръка и пипна върха на куката, после се дръпна.

— Ох, остра е като зъб на акула! — заяви той и засмука пръста си. — Мисля, че капитанът ще бъде наистина доволен.

— Това е Смий — прошепна Менче на ухото на Питър.

Ковачът потопи нажежената кука във ведро с вода, подържа я вътре, докато вдигаше пара, и после пак я извади. Внимателно я избърса и я подаде на Смий, който благоговейно я постави върху сатенена възглавничка.

— Добра работа свърши, Блеки — каза Смий, докосна шапката си с пръст и си тръгна.

— След него, Питър! — изсъска Менче.

И Питър закуцука по кея, дървеният му крак се влачеше и му убиваше жестоко, докато следваха полюляващите се пера на шапката на Смий в тълпата. От време на време го виждаха да вдига куката над главата си, като внимаваше да не я изтърси от сатенената възглавничка. Той си тананикаше и си подсвиркваше, от всички страни пиратите му подвикваха.

— Хиляди дяволи, добро ти утро, капитан Смий! — изкрещя един дърводелец, който строеше нещо като бесилка.

— Има ли новини за войната, капитане? — попита друг.

Смий се усмихваше широко. Очевидно не усещаше сарказма в думите им и вървеше напред, сякаш поздравите бяха не само искрени, но и му се полагаха. А куката проблясваше и лъщеше на слънцето.

Няколко жени, чиято професия не можеше да се сбърка, подсвирнаха, когато Смий мина покрай тях.

— Засмейте се, момичета — извика едната. — Ето го капитан Смий!

Те се спуснаха да го поздравят и заскачаха около него с дръзко вдигнати поли.

— Гледайте, гледайте! — припяваха те. — Това трябва да е куката на капитана!

— Точно така, куката на Хук!

— Ами да, девойче, ти трябва да знаеш, нали така?

— Това е символът на неговата слава и богатство, йо-хо-хо!

— Задръж славата, дай ми на мен богатството!

Те се въртяха и танцуваха в тълпата около Смий, а от близките врати излязоха още десетина. Питър, който се страхуваше да не загуби Смий от погледа си, се приближи твърде много и изведнъж попадна във вихрушка от поли и евтин парфюм.

— Джеймс Хук, син на морски готвач!

— Хей, това не е всичко, той е син и на някой друг!

— Джими Хук, нашата слава.

— Той и още стотина други!

— Фехтовач, поет и развратник! Плава, за да граби и измъчва!

— Джеймс Хук, капитан Хук, най-острата шпага на седемте морета! Нашият Хук!

Те пееха и танцуваха, докато накрая оставиха Смий зачервен и усмихнат, а Питър отчаяно се опитваше да остане незабелязан, макар че почти бе опрял нос в пирата. Но Смий не му обърна внимание, обърна се с блажена въздишка и продължи пътя си.

След миг зави и влезе в една бръснарница.

— Подстригване „Лошото момче“ — нареди той на бръснаря, който го настани на стола, поработи малко с бръснача и ножа и отстъпи. Смий стана и му подхвърли златна монета. Бръснарят алчно протегна ръка, но Смий дръпна монетата — беше вързана с конец за пръста му.

— Трябва да си по-бърз, приятел. — Ухили се и му хвърли медна монета.

Тръгна си по пътя, Питър и Менче по петите му. Пирати блъскаха и мушкаха Питър на минаване, някои ругаеха и сипеха ужасни заплахи. Той се опитваше да не им обръща внимание с вперени в Смий очи. Дървеният му крак вече му причиняваше страшна болка — такава, че наистина му идваше да заръмжи. Започваше да се чуди наясно ли е какво прави.

Смий забави крачка и се отби в една кръчма, където свиреше пиано, а пред хлътналия дървен тезгях няколко пияндета си деряха гърлата. Пияндетата бяха жалка пасмина — пирати с пълен набор стъклени очи, дървени крака, изкуствени зъби, дървени ръце и други резервни части.

Гласовете им припяваха нестройно.

Смий се приближи до тълпата, високомерно показа куката и обяви: „По едно питие от Смий — за всеки, чието коляно някога е било дърво!“

Той хвърли няколко монети, посрещнати с възторжени крясъци, и пак изскочи навън, като без малко не събори измъчения Питър, който се подпираше до вратата, изтощен от преследването.

По-нататък кеят се стесняваше между купчина стари кораби — полутъмен коридор от факли и пушек. Смий заподскача напред с куката върху възглавничката и изчезна в мрака. Питър забърза след него, като изръмжаваше от време на време за поздрав към срещаните пирати и все повече губеше ентусиазъм. Но Джек и Маги разчитаха на него, така че не можеше да се откаже. Влачеше се в тунела със сълзящи очи. Някъде напред пиратите викаха: „Хук! Хук! Хук!“

Най-сетне се измъкна от тунела, от мъглата и щипещия пушек и примига на слънцето. Смий беше малко пред него и спря край едно оградено място, пазено от двама дългокраки пирати с камшици. Зад оградата се свиваха четири момчета. Тъкмо им сваляха ризите. Те хленчеха и се молеха.

— Господа Джукс и Нудлър — весело ги поздрави Смий и кимна първо на единия, с тяло, черно като абанос, после и на другия, с руси коси и брада, подобни на птиче гнездо. — Добро утро, приятели!

Заподскача по-нататък, но Питър забави ход въпреки желанието си, ужасен от гледката.

— Но те са просто деца — прошепна той на Менче.

Чу презрителното й гневно съскане.

— Хук е отрепка. Кара затворниците си да броят съкровищата му по сто пъти.

Изведнъж Питър чу рев зад гърба си и от опушения тунел се изля тълпа пирати, които пееха и крещяха. Питър нямаше време да се дръпне от, пътя им и те го повлякоха със себе си. Множеството се понесе надолу към пристана, край купчината опразнени кораби, които представляваха градската порта, под кривите букви КЕЙ „ДОБЪР ТОН“ върху огромната табела над тунела, по мостчето към единствения акостирал в пристанището плавателен съд.

Но какъв мрачен и зловещ кораб! Бригантина с пълен набор въжета и платна, със стърчащи от борда оръдия, със стегнат и блестящ, на светлината корпус. На носа й имаше скелет с вдигнат меч — мъртвешката му глава ухилена в очакване на следващата жертва. На кърмата зад щурвала беше изправено грамадно оръдие, четири пъти по-голямо от всички други. Масивното дуло охраняваше пристанището, люлката му бе качена върху въртяща се основа. По-надолу капитанската каюта бе оградена с рамка във формата на огромен череп, прозорците бяха блестящите очи, а позлата очертаваше челюстите, носа и веждите. Бордовият парапет отгоре имаше формата на капитанска шапка със съскащи змии в ъглите. Корпусът беше боядисан в червено и черно, с позлатена украса и проблясващ на слънцето месинг. Пиратският кораб изглеждаше бърз и злобен като котка, готова за скок.

На най-високата мачта се виждаха златен щит и кръстосани кости на черно поле, и знамена, на които пишеше: ДОБЪР ТОН и Дж. А. С. Отляво на горната палуба ужасната дъска стърчеше като изплезен език.

Пиратите около Питър диво крещяха: „Покажи ни куката! Куката! Куката! Покажи ни куката! Куката! Куката!“

Питър Банинг не беше страхливец. Но разбираше, че понякога благоразумието е не по-малко важно от храбростта. Установи, че се чуди дали случаят не е точно такъв. Може би Менче беше права. Може би не бе готов за Хук.

За съжаление беше твърде късно да мисли за това. Пиратите се втурнаха по мостчето към кораба и го повлякоха със себе си.