Тери Брукс
Хук (10)

Завръщане в Небивала земя

Летяха до сутринта в нощното небе, край луната и звездите, сред сънищата и спомените от детството. През по-голямата част от времето Питър спеше, изтощен от събитията през деня и емоционалното напрежение от изчезването на децата, замаян от удара в главата — нали се изтърси от килимчето. По едно време през нощта феята го бе овързала в самоделния парашут, но Питър блажено не помнеше нищо.

Вече се зазоряваше, когато той най-сетне започна да се събужда. Усети, че се люшка — люлееше се парашутът. После дневната светлина, мека и сребриста, проникна през гънките на пашкула му. Още не разбираше къде се намира. Всъщност мислеше, че е в леглото си с водна възглавница у дома, сгушен в постелята с контролирана температура. Лекият утринен ветрец довя особения, но освежителен мирис на морска вода и водорасли, и той премлясна.

Усмихна се и отново се унесе.

Ако се беше събудил, щеше да види какво има под него.

Долу се бе ширнал океанът, огромен и бездънносин, гребените на вълните блещукаха като разхвърляни, диаманти в изгрева на новия ден. В лазурните води се издигаше остров — странен скалист атол, който притежаваше всички характеристики на райските кътчета от туристическите списания. Високи върхове, губещи се нагоре в облаците, долини и клисури, потънали в гъста растителност, обливани от океана заливи с бели пясъчни плажове и остри канари.

Накъдето и да се обърнеше погледът, имаше нещо прекрасно за гледане. Това нещо малко навътре от брега, върху голямата скала, не беше ли огромна секвоя? Я, колко много водопади! А там долу имаше някакъв град.

И закотвен пиратски кораб!

Уви, Питър пропусна всичко.

Изведнъж той почувства, че пада — не толкова бързо, че да се уплаши, но достатъчно бързо, за да усети. Каза си, че просто се люлее, и се обърна в леглото си. Странно, леглото му изглеждаше много неопределено. И къде беше Мойра?

Спускането стана по-стремително. И някакво гласче мърмореше. Някой бил твърде тежък? Кой бил твърде тежък?

Приземяването приключи със сътресение и Питър пак се претърколи презглава. Усети, че неприятно залита под завивките си. Стисна очи и се опита да се вкопчи във възглавницата си, но тя беше изчезнала.

Когато трусовете спряха, той бавно отвори едното си око, после другото.

Всичко беше заслепяващо бяло.

Питър ахна.

— Умрял съм — прошепна ужасен. — Умрял съм. Не, беше в леглото, си, това бе всичко. Въздъхна с облекчение. Нямаше нищо страшно. Преглътна, защото гърлото му беше пресъхнало, отметна ъгълчето на завивката и надникна навън.

Гледаше го едно огромно око.

— Мойра? — прошепна той с надежда.

Примигна и съвсем се разсъни. Окото не изчезваше.

Още по-лошо, беше залепено за нещо като грамадна крокодилска глава. Питър присви очи, за да види по-добре. Крокодилската глава бе закрепена за крокодилско тяло, което като че ли продължаваше до безкрайност. Точно пред него.

Той в паника пое дъх и го задържа. Стисна очи и се скри под завивките. Знаеше, че сънува. Просто трябваше да намери начин да се събуди.

Внезапно някакво движение в гънките привлече вниманието му. Нещо пълзеше върху него! Размаха ръце обезумял.

— Престани! — просъска някакъв глас.

Мъничка кама направи прорез в парашута и феята надзърна вътре.

— О, не — изохка Питър. — Не и ти!

Започваше да си спомня — появата на феята, на „Кенсингтън“ номер 14, онези приказки за Питър Пан, капитан Хук, Небивала земя и всички останали глупости.

Той потърка глава.

— Какво се е случило с мен? Къде съм?

Усмивката й бе ослепителна.

— Ти си в Небивала земя, Питър.

Той въздъхна измъчено.

— Сигурно.

— Ела тук — повика го тя при прореза. — Погледни.

Той така и направи — надникна първо в едната посока, после в другата. До себе си видя крокодила с широко разтворени челюсти, с блестящи зъби. Между зъбите си държеше огромен будилник с изкривени стрелки и напукан циферблат. Лежеше в средата на нещо като площад на широкия равен бряг. Наоколо се простираше пиратски град, състоящ се от повредените корпуси на стари кораби. Отвсякъде стърчаха греди и подпори, като костите в скелет на динозавър. Позлатени бордови парапети опасваха овехтелите, продънени палуби. На мачтите се люлееха надписи, предлагащи с цветист език всевъзможни услуги. ДОКТОР САТЪР — ПОСТАВЯ КРАЙНИЦИ НА МЯСТО. ЖЕНИ И ВИНО — ПОДНЕСЕНИ НА МАСАТА. КВАРТИРИ — КАЮТА ЗА СТАРИТЕ ВИ ВЪЖЕТА. Магазини и жилища бяха струпани накуп в смесица от старо дърво и крещяща боя като банда улични котки край кофите, като боклук, изхвърлен зад вехтошарница.

И навсякъде имаше пирати. Вървяха наперено по дъсчените пътеки. Висяха по врати и прозорци и крещяха с все сила. Прегръщаха напети девойки и надигаха чаши. Тупаха се по раменете. Носеха револвери, мечове, ками и кинжали. На главите си имаха тривърхи шапки и цветни кърпи, на ушите, носовете и пръстите си халки, и още пояси от тънка коприна и ботуши от груба кожа, жакети, раирани ризи и панталони, развлечени като чували.

Питър се взираше и се мъчеше да проумее всичко това.

Най-после разбра. Дисниленд!

Много му дойде. Потърси клетъчния телефон — нямаше го, разбира се. Погледна се беше облечен с остатъците от вечерния костюм: панталоните, ризата, жилетката, папийонката. „От снощи — спомни си той, — тържеството в чест на Уенди, отвличането, тази проклета фея…“

Пое дълбоко дъх, стегна се, измъкна се от парашута на Маги (сега го позна) и несигурно се изправи на крака. Съвсем малко се изненада, като видя, че стои на строително скеле.

— Какво правиш? — чу феята да го пита ядосано. — Връщай се тук!

Не й обърна внимание. Беше му дошло до гуша! Крокодилът се взираше в него с разчекнати от будилника челюсти, окото му приковано в Питър. Той примигна и разтърси глава, за да проясни ума си. Направи няколко колебливи крачки и без малко да падне, едва се задържа.

— Трябва да потърся аспирин — промърмори под носа си. — А после да намеря телефонен автомат.

Въпреки предупредителните викове на феята той се приближи до стълбата, опряна на скелето, предпазливо слезе и се запрепъва към вратата на най-близката сграда — още един претърпял крушение кораб — откъм задния му край, май му викаха кърма. Долитащият мирис на готвено и гласовете му дадоха сили. Разминаваше се с пирати, някои се обръщаха да го изгледат. Той не забелязваше.

Влезе през вратата на развалината. Вътре беше, тъмно опушено и невероятно мрачно. Украсата бе дело на някой, който сигурно дълго бе чел Едгар Алън По. Над открити огнища висяха казани с яхния и супа. Дългите маси бяха отрупани с парчета месо, картофи и кухненски прибори. Тенджери и тигани висяха на куки по стените. Отвратителната бърлога се осветяваше от няколко свещи. Питър примигна. Вероятно бе попаднал в кухня за бедни.

Забеляза, че няколко пирати бяха изоставили заниманията си и се взираха в него. Не изглеждаха дружелюбни. По-скоро раздразнени.

— Дали случайно не ви се намира… тук има ли… ъъъ… — започна той, но млъкна.

Някакъв мизерен беззъб пират закуцука към него със злобно присвити очи. Челюстите му прилежно дъвчеха тютюн и от съсухрената му уста се стичаше мръсножълта струйка. Без да каже и дума, той протегна ръка, отскубна папийонката на Питър и я заразглежда замислено.

— Ама моля ви се! — възрази Питър.

Очите на пирата пак се обърнаха към него.

— И тия лъскави обувки не са лоши, приятел.

Питър се наежи.

— Момент!

От мъглата дим се появи друг пират и отмести първия. Този имаше превръзка на окото и изглеждаше два пъти по-злобен. Сграбчи Питър за ризата и го блъсна към стената. Питър премина през купчина тенджери и тигани, които се разлетяха на всички страни, после влетя право в ръцете на пиратския готвач с гръден кош като гардероб. Готвачът го блъсна обратно. Първият нападател (Питър вече бе решил да се обърне към съда) пак го подхвана, събори го на земята, наведе се и започна да събува панталоните му.

Питър риташе и крещеше безпомощно.

После изведнъж се появи позната светлинка, стрелна се и измъкна една свещ от свещника, след това я донесе на бойното поле и я завря в предницата на размъкнатите панталони на пирата. Той се дръпна с вой и заудря панталоните си с ръце. Светлинката се спусна към превръзката на окото му, дръпна я от мръсното му лице като тетива, и я пусна. Превръзката се върна на мястото си със звучно „пляс“ и пиратът връхлетя върху стойка с кухненски съдове, които с трясък се стовариха върху него. Потръпна веднъж и примря.

Питър се изправи на крака и потърси вратата, за да се измъкне от тази лудница, но към него идваше грамадният пиратски готвач, размахал нащърбен касапски нож. Питър изстена в ужас и се дръпна към стената. Светлинката пак се стрелна и се приземи върху дръжката на един черпак, стърчаща от гърне супа. Черпакът подскочи и заля сбръчканото лице на готвача с гореща супа. Той изрева, отстъпи назад с ръце на очите си, после се втурна напред, залитна към гърнето, събори го и изля остатъка от съдържанието му върху главата си.

В кухнята вече цареше пълен хаос. Другите пирати скочиха срещу Питър с крясъци, ругатни и извадени ками. Питър се спусна към вратата, все още почти напълно убеден, че сънува или че това е най-много някаква филмова каскада, но все пак не искаше да рискува. Препъна се, а пиратите бяха ни крачка от него. Светлинката подскочи, преряза въжето, на което се опушваха говежди ребра, те се стовариха върху пиратите и ги събориха в несвяст.

Питър стоеше сред отломките, мъчеше се да си поеме дъх и да намери поне късче разум в цялата тази лудост. Светлинката се спусна надолу и кацна върху една полица на стената съвсем близо до очите му. Припламна, после потъмня и феята от предишната нощ пак се появи.

Питър се разсмя вече сигурен, че е полудял.

— Ау! Ти си фантастично, бръмбарче! Не мога да повярвам на подсъзнанието си. Мислех, че ми допадат скромните момичета. — И пак избухна в зашеметен смях.

Феята му хвърли сърдит поглед.

— Престани, Питър! Веднага престани!

Тя се стрелна към него. Той зърна острието на мъничката кама върху ръката си. Усети бодване и остра болка. Недоверчиво погледна китката си и видя кръвта да блика от раната.

Очите му широко се отвориха.

— Не мога да повярвам, че го направи! Кърви! Погледни! Какво… какво е това… — Той потрепери, бавно започна да разбира какво означават болката и кръвта. — О, Господи — прошепна.

Феята пак кацна върху полицата и светлинката бързо изчезна.

— Добре ли си? — В гласа й имаше искрена загриженост. — Питър, добре ли си?

Питър Банинг вдигна очи и се вгледа в нея. Вече не виждаше в нея светлинна, фантастичен образ или плод на въображението си. За миг се стопи заблудата му, че е в страната на сънищата или на друго подобно място. Вече го нямаше замайването, увереността, че ще се събуди и умът му ще се проясни, увереността, че светът е такъв, какъвто винаги е бил, какъвто той винаги го е познавал.

Взираше се в дребничката фея и знаеше, че тя е истинска.

Опита се да диша и гърдите му се свиха.

Личицето на феята бе хубаво и младо под бръчиците, набраздили гладкото й челце и ъгълчетата на устните й.

— Знаеш ли къде сме? — прошепна му тя.

Той преглътна, после кимна. Не можеше да говори.

— Коя съм аз, Питър?

Той се вцепени. Ако го изречеше, ако го признаеше…

— Кажи го, Питър. Трябва да го кажеш.

Той успя да поклати глава.

— Не мога — продума.

Тя се наведе по-близо до него.

— Защо?

— Защото ако го кажа, ако… — Преглътна. — Ако го кажа, то ще бъде…

— Какво?

— Истина.

Бръчиците изчезнаха и във вълшебните й очи блесна нова, непозната светлина.

— Моля те — прошепна тя. — Питър, моля те. Кажи го.

Лицето му се отпусна. Името беше като перце, носено от вятъра.

— Менче-Звънче — изрече го той.

— И живея в…?

— Небивала земя.

Той ахна — бе изрекъл немислимото. Дръпна се, изтича до прозореца на утихналата кухня и се загледа в пиратския град навън. Пред него се изпречи грамадният крокодил, загледан в пристанището отвъд развалините на корабите. Пирати прекосяваха площада, блъскаха се и крещяха, перчеха се, влизаха и излизаха от сградите.

Питър пак се обърна с лице към. Менче-Звънче.

— Не мога да приема това! Това не е рационално мислене на възрастен човек! Не е възможно!

Менче-Звънче скочи от полицата върху ръката му и започна да превързва раната му с носна кърпичка.

— Слушай ме сега, Питър. Джек и Маги са тук. За да ги освободиш, трябва да се биеш с капитан Хук. А за това имаш нужда от изгубените момчета. И от меча си. И ще трябва да летиш!

Питър яростно заклати глава.

— Чакай малко, чакай само една минутка. — Той се овладя. — Каквото и да означава всичко това, каквото и да се случва тук, аз съм си аз! Аз не мога да летя. Няма да се бия с никого.

Обърна й гръб и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — извика тя след него.

— Да намеря Джеймс Хук, капитан, да си прибера децата и да си ходя вкъщи! — отвърна й той.

— Не, Питър, много е рано! — Феята мина пред него и се опита да го спре. — Хук те чака. Това е капан! Точно така го е замислил — отвличането, цялата работа. Той ще те убие! Не си готов за него!

Питър я отмина. Бяха му дошли до гуша всичките тези глупости.

— Достатъчно готов съм. — Спря се на вратата на кухнята. — Освен това децата ми повече не могат да отсъстват от училище.

Менче-Звънче тропна с крака по някакъв въображаем под и сложи ръце на кръста си.

— О, Питър Пан! — промърмори тя. — Все така твърдоглав си! — Стрелна се край него, докато той прекрачваше прага, сграбчи го за яката и го хвана здраво. — Един поглед тогава! — изсъска в ухото му. — Само един поглед. И после решавай. Но първо трябва да те преоблечем.

Той недоволно ръмжеше, но тя го дръпна обратно вътре.