Уилям Питър Блати
Легион (3)

3.

Когато тя го видя през прозореца, той беше излязъл само преди няколко минути, но тя въздъхна от удоволствие и се затича. Втурна се през вратата с протегнати към него ръце, а усмихнатото й младо лице излъчваше любов.

— Любов моя! — извика му радостно тя. И след миг слънцето беше в ръцете й.

— Добро утро, док. Същото както обикновено?

Амфортас не чу. Умът му беше в сърцето.

— Същото както обикновено ли, док?

Той се опомни. Стоеше в тясно, малко магазинче за сандвичи и бакалски стоки на ъгъла след университета в Джорджтаун. Огледа се. Другите клиенти си бяха заминали. Чарли Прайс, старият бакалин зад щанда, изучаваше лицето му с мил поглед.

— Да, Чарли, същото — смотолеви разсеяно Амфортас. Гласът му беше мрачен и мек. Погледна и видя Люси, дъщерята на бакалина, която си почиваше в стола до прозореца на магазина. Учуди се как редът му е дошъл толкова бързо.

— Сандвич с шницел за доктора — промърмори Прайс. Бакалинът се наведе над витрините, където бяха струпани пресните сутрешни понички и кифлички, и извади зачервено хлебче, пълно с канела, стафиди и ядки. Изправи се и го уви във восъчна хартия, после го пъхна в плик и го сложи на щанда.

— И едно черно кафе. — Той се затътри към машината и към пластмасовите чаши.

Те караха колела около половината Бора Бора и той изведнъж препусна бързо напред и зави зад един остър завой, където знаеше, че тя не може да го види. Спря, скочи от колелото и бързо събра букет от живи червени макове, израснали диви край пътя в ярки ята като любовта на ангелите, събрали се пред Бога; и когато тя зави иззад ъгъла, той я чакаше, застанал на средата на пътя с пламналите цветя, протегнати към втренчения й поглед. Тя спря изненадана и ги погледна изумена; и после сълзите започнаха да се стичат по лицето й.

— Обичам те, Винсент!

— Пак ли работи цяла нощ в лабораторията, док?

Хартиеният плик беше сгънат и затворен отгоре. Амфортас вдигна поглед. Поръчката му бе готова и го чакаше на щанда.

— Не цяла нощ. Няколко часа.

Бакалинът огледа измъченото му лице, срещна кафявите му очи, тъмни като гората. Какво му казваха те? Нещо. Блещукаха с безмълвен, тайнствен вик. Нещо повече от скръб. Нещо друго.

— Не се претоварвай — рече бакалинът. — Изглеждаш уморен.

Амфортас кимна. Бъркаше в джоба на тъмносиния си шлифер, наметнат над бялата болнична престилка. Извади един долар и го подаде на бакалина.

— Благодаря, Чарли.

— Само помни какво ти казах.

— Ще запомня.

Амфортас взе плика, а след миг камбанката на входа звънна леко и докторът излезе в сутрешната улица. Висок и слаб, с приведени рамене, известно време той постоя замислен пред магазина с наведена глава. С една ръка притискаше плика към гърдите си. Бакалинът приближи към дъщеря си и двамата се втренчиха в него.

— Толкова години и никога не съм го виждала да се усмихне — промърмори Люси.

Бакалинът се подпря с една ръка на лавицата.

— Че защо да се усмихва?

Той се усмихваше, но каза:

— Не мога да се оженя за теб, Ан.

— Защо не? Не ме ли обичаш?

— Но ти си само на двайсет и две.

— Това лошо ли е?

— Аз съм два пъти по-голям от теб — каза той. — Някой ден ще ме буташ в инвалидна количка.

Тя скочи от седалката си с онзи весел смях и седна в скута му, после обви врата му с ръце.

— О, Винсент, аз ще те запазя млад.

Амфортас чу викове и тропот, погледна към Проспект стрийт отдясно и към стълбата, спускаща се стръмно надолу от каменната площадка към М стрийт, и малко по-надалеч — към реката и към навеса за лодки; от години всички им казваха Стълбите на Хичкок^[1]. Отборът по гребане от Джорджтаун тичаше нагоре. Това бе част от тренировката им. Амфортас ги гледаше как се появяват на площадката и после тичайки изчезват към университета. Стоя така, докато жизнерадостните викове стихнат, оставяйки го сам в безшумния коридор, където делата на хората се замъгляваха и целият живот нямаше никакъв друг смисъл, освен да чакаш.

През плика усети в дланта си топлината на кафето. Зави по Проспект стрийт, а после тръгна бавно по Тридесет и шеста, докато стигна до сгушената си двуетажна къща. Намираше се само на няколко ярда от бакалията и беше скромна и много стара. От другата страна на улицата се издигаше женският пансион и училището за чужди езици, а през една пряка вляво беше църквата Света Троица. Амфортас седна на бялото, издраскано стъпало, отвори плика и извади хлебчето. Тя му ги носеше всяка неделя.

— След смъртта ние се връщаме при Бога, — каза й той. Тя говореше за баща си, когото бе загубила преди години, и той искаше да я успокои. — Тогава ще бъдем част от Него — додаде той.

— Като нас самите?

— Може би не. Може би ще изгубим нашата идентичност.

Видя, че очите й започнаха да се пълнят със сълзи, а малкото й лице се изкриви, докато се опитваше да не заплаче.

— Какво не е наред? — попита я той.

— Да те загубя завинаги.

До този ден той никога не се беше боял от смъртта.

Църковните камбани забиха и нагоре от Света Троица се изви тънка върволица от скорци — обръщаха се и се въртяха в див танц. Амфортас си погледна часовника. Беше седем и петнайсет. Някак си бе пропуснал своята меса в шест и трийсет. Посещаваше я всеки ден от три години насам. Как можа да я пропусне! За момент се втренчи в хлебчето в ръката си, после бавно го пусна отново в плика. Вдигна ръце и постави левия си палец върху дясната китка, а двата леви пръста — върху дясната длан. После ги притисна и трите едновременно и започна да движи пръстите върху дланта си. Дясната ръка, по рефлекс, се размърда и последва движението на пръстите.

Амфортас прекрати манипулацията. Втренчи се в ръцете си.

Когато си помисли отново за света, Амфортас си погледна часовника. Беше седем и двадесет и пет. Взе плика и неделния Уошингтън поуст, който лежеше на прага скупчен и изцапан с мастило. Никога не ги опаковаха. Влезе в мрака на празната си къща, остави плика и вестника върху малката масичка в антрето, после излезе отвън и заключи. На площадката се обърна и погледна небето. То бе облачно и сиво. Черните облаци над реката се плъзгаха бързо на запад, надигаше се жилещ вятър, разклащайки клоните на бъзовите храсти от двете страни на улиците. В този сезон те бяха оголели. Амфортас бавно закопча пуловера си чак до врата и, без никакъв друг багаж освен болката и самотата си, тръгна към далечния хоризонт. Намираше се на деветдесет и три милиона мили от слънцето.

 

 

Градската болница на Джорджтаун беше масивна и чисто нова. Модерната й сграда се простираше между О стрийт и Резервоар роуд, а фасадата й гледаше към западната страна на Тридесет и седма. Амфортас може да стигне от дома си до там за две минути и тази сутрин пристигна в неврологичното крило на четвъртия етаж точно в седем и половина. Дежурният го чакаше на бюрото за прием и двамата заедно тръгнаха на визитация, минавайки от стая в стая сред пациентите, като дежурният представяше всеки нов случай, а Амфортас задаваше въпроси на пациентите. Докато вървяха по коридора, те обсъждаха диагнозите.

В четиристотин и втора лежеше тридесет и шест годишен търговец със симптоми на мозъчно увреждане; по-точно едностранно занемаряване. Той обличаше грижливо половината от тялото си, обратната страна на увреждането, докато напълно пренебрегваше другата страна. Бръснеше само едната страна на лицето си.

В четиристотин и седма лежеше петдесет и четири годишен икономист. Проблемите му бяха започнали шест месеца преди да се подложи на мозъчна операция за епилепсия. Хирургът, след като нямал друг избор, изрязал определени части от слепоочните кости.

Месец преди да пристигне в болницата, пациентът отишъл на събрание на сенатската комисия и точно за девет ужасни часа разработил нов план за ревизиране на данъчния код, базиран върху проблемите, които комисията му представила едва на сутринта. Преценката му и подреждането на фактите били удивителни, не по-малко блестящи, отколкото на колегата му с настоящия код, и му трябвали шест часа само за да организира детайлите на плана и да ги изложи подредено. В края на събранието икономистът резюмирал плана за половин час, без изобщо да си прави справка с новите си бележки. След това отишъл в офиса си и седнал зад бюрото си. Отговорил на три писма; после се обърнал към секретарката си и казал: Имам чувството, че днес трябваше да присъствам на събранието на сенатската комисия. От минута на минута той не можел да запомня новите факти.

В четиристотин и първа лежеше момиче на двайсет години с вероятен случай на менингит коки. Дежурният беше нов и не забеляза потрепването, когато Амфортас спомена името на болестта.

В четиристотин и двадесета лежеше петдесет и една годишен дърводелец, оплакващ се от призрачен крайник. Преди година бе изгубил ръката си и продължаваше да страда от мъчителна болка в ръката, която вече нямаше.

Разстройството се беше развило по обичайния начин, като дърводелецът най-напред имал усещане за парене и за определена форма на ръката. Струвало му се, че я движи в пространството като обикновен крайник, когато се разхождал, сядал или се протягал в леглото. Даже неволно посягал с нея към някои предмети. А после дошла ужасната болка, когато ръката се свивала и не искала да се отпусне.

Подложил се на възстановителна операция, както и на отстраняване на някои малки неврони, нервни възли от регенерационна тъкан. Най-напред почувствал облекчение. Усещането, че ръката си е там, останало, но сега той чувствал, че може да свива и мести пръстите.

После болката в призрачната ръка се върнала и била много силна, като пръстите били притиснати стегнато върху палеца, а китката била свита остро. Никакво усилие на волята не можело да помръдне и част от нея. Понякога усещането за стегнатост в ръката било непоносимо; друг път, както обясни дърводелецът, той усещал, че дълбоко на мястото на старата рана постоянно се забива скалпел. Имаше и оплаквания от усещане за пробиване в показалеца. Усещането като че ли започвало от върха на пръста, но после стигало чак до рамото и в остатъка от ръката се получавали спазматични контракции.

Дърводелецът обясни, че често получавал гадене, когато болката била изострена до крайност. Когато болката най-сетне стихвала, напрежението в ръката като че ли се поотпуснало, но никога дотолкова, че да му позволи да мърда ръката.

Амфортас зададе един въпрос на дърводелеца.

— Сякаш най-голямата ви грижа е напрежението в ръката. Бихте ли ми казали защо?

Дърводелецът го помоли да стисне пръстите си върху палеца, да извие китката, после да вдигне ръка високо горе и да задържи така. Неврологът се подчини. Но след няколко минути болката се оказа твърде остра и Амфортас приключи експеримента.

Дърводелецът кимна с глава.

— Така. Но вие можете да си свалите ръката. А аз не мога.

Двамата излязоха от стаята мълчаливо.

Докато вървяха по коридора, дежурният сви рамене.

— Не знам. Можем ли да му помогнем?

Амфортас препоръча инжекция новокаин в горния гръдно симпатичен нервен възел.

— Това ще го облекчи за известно време. Няколко месеца.

Но не повече. Той не познаваше лечение за призрачен крайник.

Или за разбито сърце.

В четиристотин двадесет и четвърта лежеше една домакиня. От шестнадесетгодишна възраст тя се оплакваше от болки в стомаха, при това толкова упорити, че в продължение на няколко години се подложила на четиринадесет стомашни операции. Последвало дребно нараняване в главата, което довело до оплаквания от толкова силно главоболие, че била извършена субтемпорална декомпресия. Сега се оплакваше от мъчителна болка в крайниците и гърба. Най-напред беше отказала да даде историята на болестта. А сега лежеше постоянно само на лявата си страна и крещеше, когато дежурният правеше усилия да я обърне по гръб.

Когато Амфортас се наведе над нея и я докосна нежно по кръста, тя изкрещя и се разтрепери жестоко.

Когато я оставиха, Амфортас се съгласи с мнението на дежурния, че тя трябва да бъде насочена към психиатър с мнение за вероятна пристрастеност към операции.

И към болка.

В четиристотин двадесет и пета, друга домакиня, на трийсет години, която се оплакваше от хронично, пулсиращо главоболие, придружено от анорексия и повръщане^[2]. Най-лошата възможност беше тумор, но болката бе ограничена в едната страна на главата като при теикопсия, временна слепота, причинена от появата в полезрението на светла област, ограничена от зигзагообразни линии. Обичайният симптом за теикопсия е мигрената. Нещо повече, пациентката идваше от семейство, което държеше на културата и имаше строги стандарти на поведение, които отричаха или наказваха всяка проява на агресивни чувства. Това бе обичайната история на пациент с мигрена. Потисканата враждебност постепенно води до несъзнателна ярост, а яростта атакува пациента под формата на психическо разстройство.

Още едно насочване към психиатъра.

Четиристотин двадесет и седма беше последната стая, мъж на тридесет и осем години с възможен тумор на слепоочната кост. Той бе един от санитарите в болницата и само преди ден бе открит в приземния склад, където бе сложил около дузина електрически крушки в кофа вода и бързо ги клатеше нагоре-надолу. След това не можеше да си спомни какво е правил. Това беше автоматизъм, тъй нареченото автоматично действие, характеризиращо се с психомоторен пристъп. Подобни атаки могат да бъдат много деструктивни, в зависимост от несъзнателните емоции на пациента, въпреки че по-често са безобидни и просто неуместни. Винаги странни, подобни отклонения обикновено са с кратка продължителност и се смятат за напълно необясними като объркващия случай с човека, който пилотирал лек самолет от летище във Вирджиния до Чикаго, макар че никога не се бил обучавал да управлява самолет, а после нямал никакви спомени от събитието. Понякога се случват и жестоки нападения. Един човек, за когото по-късно открили, че има наранена слепоочна кост вследствие на доброкачествен тумор, убил жена си в състояние на епилептична екзалтация.

Случаят на санитаря бе повече от нормален. Неговата история бе осеяна със свързани пристъпи, усещания за неприятни вкусове или миризми; давал описания на шоколад с метален вкус и миризма на гниеща плът без очевиден източник. Имал и пристъпи на deja vu^[3], както и на обратното, jamais vu — усещане, че не познаваш едно напълно познато място. Тези епизоди често били предшествани от странно мляскане с уста. Консумацията на алкохол ги възбуждала.

По-нататък имаше визуални халюцинации, сред които и микропсия, когато предметите изглеждат по-малки, отколкото са в действителност; и левитация, усещане за издигане във въздуха без никаква подкрепа. Санитарят имал и един кратък епизод на феномена, известен като удвояване. Той видял триизмерното си подобие, което повтаряло всяка негова дума и действие.

ЕЕГ^[4] беше особено зловеща. Тумори от това естество, ако този беше такъв, работят бавно и коварно в продължение на много месеци, прилагайки напрежение нагоре върху гръбначния мозък; но накрая събират внезапна инерция и само за няколко седмици, ако не се проследят, притискат и смазват гръбначния мозък.

Резултатът беше смърт.

— Уили, подай ми ръка — каза мило Амфортас.

— Коя? — попита санитарят.

— Която и да е. Лявата.

Санитарят се подчини.

Дежурният гледаше Амфортас с леко раздразнение.

— Аз вече го правих — изрече обидено той.

— Искам да го направя пак — каза тихо Амфортас.

Сложи показалеца и средния пръст на лявата си ръка върху дланта на санитаря и палеца на дясната си ръка — върху китката му, после притисна и започна да движи пръстите в кръг. Ръката на санитаря по рефлекс последва движението на пръстите.

Амфортас спря и освободи ръката му.

— Благодаря, Уили.

— Няма защо, сър.

— Не се притеснявай.

— Няма, сър.

В девет и половина Амфортас и дежурният стояха до кафемашината на ъгъла на коридора, до входа на психиатричното отделение. Обсъждаха диагнозите си и размишляваха върху новите случаи. Когато стигнаха до санитаря, обобщението беше бързо.

— Вече поръчах скенер на мозъка — информира дежурният.

Амфортас кимна в съгласие. Само тогава можеха да бъдат сигурни, че има тумор и че той вероятно е близо до крайния си стадий.

— Може би трябва да запазиш и операционната, за всеки случай. — Дори сега навременната операция щеше да спаси живота на Уили.

Когато дежурният стигна до момичето с менингита, Амфортас се стегна и се отдръпна, стана почти груб. Дежурният забеляза внезапната промяна, но знаеше, че невролозите изследователи имат репутация на хора, затворени в себе си, необщителни и странни. Свърза смахнатото поведение с това или може би с младостта на момичето и с вероятността нищо да не я спаси от сериозна инвалидност, даже от ужасно болезнена смърт.

— Как вървят изследванията, Винсент?

Дежурният бе привършил кафето си и мачкаше чашката си, преди да я хвърли в кошчето за боклук. След изслушването на пациентите формалностите бяха изоставени.

Амфортас сви рамене. Една сестра тикаше количка с лекарства покрай тях и те проследиха движенията й. Неговото безразличие започваше да дразни младия лекар.

— От колко време работиш върху това? — настоя хитро той, решен да счупи странната бариера помежду им.

— От три години — отговори Амфортас.

— Някакви открития?

— Не.

Амфортас попита за нова информация по старите случаи в отделението. Дежурният го осведоми.

В десет Амфортас отиде на събрание, конференция с целия персонал, която беше насрочена за преди обяд. Шефът на неврологията изнесе лекция за мултиплицираната склероза. Тъй като стажантите и дежурните изпълниха коридора, Амфортас не можа да я чуе, въпреки че седеше на заседателната маса. Той просто не слушаше.

След лекцията започна дискусия, която скоро се превърна в разгорещен дебат за вътрешната политика в отделението, а когато Амфортас каза: Извинете ме за минута, и излезе, никой не забеляза, че той повече не се върна в стаята. Събранието завърши с крясъците на шефа: По дяволите, писна ми от пияници в това отделение! Изтрезнейте или стойте дяволски далеч от болницата, по дяволите! Това го чуха всички дежурни и стажанти.

Амфортас се върна в стая четиристотин и единадесет. Момичето с менингит се беше облегнало на възглавницата си, а погледът й беше залепен хипнотично в телевизионния екран, монтиран на стената. Прещракваше каналите. Когато Амфортас влезе, очите й се преместиха към него. Вратът й вече се беше схванал от болестта. Движението беше болезнено.

— Здравейте, докторе.

Пръстът й докосна бутона на дистанционното. Телевизионната картина прищрака и изчезна.

— Не, така е добре, не го изключвайте — изрече бързо Амфортас.

Тя гледаше празния екран.

— Сега не дават нищо. Няма хубави шоута.

Той застана до леглото и впери поглед в нея. Тя имаше плитка и лунички.

— Удобно ли ви е? — попита я.

Тя сви рамене.

— Какво не е наред? — попита Амфортас.

— Скучно е. — Очите й се върнаха към него. Тя се усмихна. Но той видя тъмните торбички под очите й. — През деня по телевизията няма нищо интересно.

— Спите ли добре? — попита я.

— Не.

Той вдигна картона й. Вече й бяха предписали хлоралхидрат.

— Дават ми хапчета, но те не помагат — промълви момичето.

Амфортас остави картона. Когато я погледна отново, тя с болка изви тялото си към прозореца. Гледаше навън.

— Може ли да пускам телевизора нощем? Без звук?

— Мога да ви намеря слушалки — предложи Амфортас. — Никой друг няма да чува.

— Всички програми свършват в два часа — заяви изведнъж мрачно тя.

Той я попита с какво се занимава.

— Играя тенис.

— Професионално?

— Да.

— Давате ли уроци?

Отговори му, че не дава. Играела в схемата от турнири.

— Включена ли сте в листата?

Тя отговори:

— Да. Номер девет.

— В страната?

— В света.

— Извинете ме за невежеството — промърмори той: Стана му студено. Не можеше да разбере дали момичето знае какво го очаква.

Тя продължи да гледа втренчено през прозореца.

— Е, предполагам, че сега всичко това е само спомен — отрони тихо.

Амфортас усети, че стомахът му се сви на топка. Тя знаеше.

Той дръпна един стол до леглото й и я попита кои турнири е печелила. Тя като че ли се поосвежи от въпроса и той седна.

— О, ами, френския и италианския. И Клей кортс. В годината, когато спечелих френския, в него не участваше никой от големите.

— Ами италианския? — попита я. — Кого бихте на финала?

Разговаряха за играта още половин час.

Когато Амфортас си погледна часовника и стана да си тръгва, момичето внезапно се затвори в себе си и отново се загледа в прозореца.

— Разбира се, това е добре — промърмори той.

Чуваше как щитовете падат на местата си.

— Имате ли роднини в града? — попита я изведнъж.

— Не.

— Къде са те?

Тя изви тялото си от прозореца и се обърна към телевизора.

— Всички са мъртви — изрече тя с безразличие. Звукът от мача по телевизията почти заглуши гласа й. Когато той я остави, очите й все още бяха приковани към екрана.

Когато излезе в коридора, чу плача й.

 

 

Амфортас пропусна обяда и работи в офиса си, приключвайки документацията по някои случаи. Два от тях бяха епилепсии, в които пристъпите се възбуждаха странно. В първия случай — жена на около тридесет и пет — началото се предизвикваше от звука на музика, а момичето на единадесет, във втория случай, трябваше само да погледне ръката си.

Всички други документи се занимаваха с различни форми на афазия^[5]:

Пациентка, повтаряща всичко, което й кажеха.

Пациент, който можеше да пише, но беше напълно неспособен да прочете написаното от самия него.

Пациент, неспособен да разпознае човек само по чертите на лицето, а разпознаването изисква да чуе гласа или да забележи някаква характерна особеност като бенка или необичаен цвят на косата.

Афазиите бяха свързани с увреждане на мозъка.

Амфортас си пийна кафе и се опита да се концентрира. Не успя. Остави химикалката и се втренчи в снимката на бюрото си. Златокосо младо момиче.

Вратата на офиса му се отвори и Фрийман Темпъл, шефът на психиатрията, се вмъкна вътре с живи, гъвкави стъпки, подскачайки на пръсти, докато вървеше. Препусна до един стол до бюрото и се пльосна в него.

— Човече, какво момиче имам за теб! — поде весело той. Протегна крака и ги кръстоса удобно докато палеше пуретата си, после изгаси клечката и я хвърли на пода. — Кълна се в Бога — продължи, — ще я обикнеш. Краката й стигат чак до сливиците. Ами циците? Иисусе, едната е голяма колкото диня, а другата е наистина голяма! Пък и случайно обича Моцарт. Винс, трябва да я свалиш!

Амфортас го наблюдаваше безизразно. Темпъл беше нисък и преминал петдесетте, но лицето му притежаваше дяволит, младежки вид с постоянно веселие, изписано върху него. Макар че очите му приличаха на пшенични поля, разлюлени от вятъра, понякога те гледаха смъртоносно, пресметливо. Амфортас нито му вярваше, нито го харесваше. Когато Темпъл се хвалеше с любовните си завоевания, той обикновено обръщаше внимание и на боксовите си мачове в колежа и караше всички да го наричат Херцога. Така ме наричаха в Станфорд, казваше той. Наричаха ме Херцога. Хвалеше се пред всички по-хубави сестри, че винаги избягвал побоищата, защото според закона моите ръце се считат за смъртоносно оръжие. Като се напиеше, беше непоносим, а момчешкият му чар се превръщаше в гадост. И точно в този момент е пиян, заподозря го Амфортас, или надрусан с амфетамини, или и двете.

— Аз се срещам с приятелката й — втурна се стремглаво напред Темпъл. — Тя е омъжена, но, по дяволите! Какво от това? Какво значение има? Както и да е, твоята е свободна. Искаш ли номера й?

Амфортас взе химикалката си и се загледа в документите. Записа нещо върху един от тях.

— Не, благодаря. От години не съм ходил по срещи — каза тихо той.

Изведнъж психиатърът като че ли изтрезня и се втренчи в Амфортас със строг, студен поглед.

— Знам това — кимна равнодушно той.

Амфортас продължи да работи.

— Какъв е проблемът? Да не си импотентен? — попита настоятелно Темпъл. — Това се случва често в твоето положение. Мога да го излекувам с хипноза. Всичко мога да излекувам с хипноза. Добър съм. Ама наистина, наистина съм добър. Аз съм най-добрият.

Амфортас продължи да не му обръща внимание. Направи някаква поправка в документа.

— Проклетото ЕЕГ се счупи. Можеш ли да повярваш?

Амфортас пак не каза нищо и продължи да пише.

— Добре, какво е това, по дяволите?

Амфортас вдигна поглед и видя, че Темпъл бърка в джоба си. Извади сгънато листче и го хвърли на бюрото. Амфортас го взе и го разгъна. Когато го прочете, видя, че там с неговия почерк е написано тайнственото твърдение: Животът е безсилен.

— Какво, по дяволите, означава това? — повтори Темпъл. Сега отношението му бе станало открито враждебно.

— Не знам — сви рамене Амфортас.

— Не знаеш?

— Не съм го писал аз.

Темпъл скочи от стола си и тръгна към бюрото.

— Боже, ти ми го даде вчера пред бюрото на приемната! Бях зает и просто го пъхнах в джоба си. Какво означава това?

Амфортас бутна бележката настрани и продължи работата си.

— Не съм го писал аз — повтори той.

— Да не си луд? — Темпъл грабна бележката и я размаха пред Амфортас. — Това е твоят почерк! Виждаш ли тези кръгчета над i? Между другото, тези кръгчета са признак за разстройство.

Амфортас изтри една дума и написа друга върху нея.

Лицето на белокосия психиатър почервеня. Той подскочи към вратата и я отвори рязко.

— Най-добре си запиши час при мен — изсумтя той. — Ти си дяволски враждебен, гневен човек и си направо луд за връзване! — Темпъл затръшна вратата след себе си.

Известно време Амфортас се взира в бележката. После се върна към работата си. Трябваше да я свърши през тази седмица.

 

 

Следобед Амфортас изнесе лекция в медицинския факултет на университета в Джорджтаун. Представи случая на една жена, която от рождение била неспособна да усеща някаква болка. Като дете тя си отхапала върха на езика, докато се хранела, и получила обгаряния трета степен, след като коленичила за няколко минути върху горещ радиатор, за да наблюдава залеза през прозореца. Когато по-късно била прегледана от психиатър, тя заявила, че не усеща болка, когато тялото й било подложено на силен електрошок, когато била потопена в гореща вода с изключително висока температура, или в ледена баня за много продължително време. Също толкова ненормален бил фактът, че когато били провеждани тези процедури, не се наблюдавала никаква промяна в кръвното й налягане, в пулса и дишането. Тя не си спомняла някога да е кихала или да е кашляла, рефлексът и към задушаване можел да бъде задействан с голяма трудност, а роговичният рефлекс, който защитава очите, изобщо липсвал. Различни стимули като пъхане на клечка през ноздрите, щипане на сухожилията или подкожни хистаминови инжекции — които обикновено се възприемат като форми на мъчение — също не предизвикали никаква болка.

Жената постепенно развила сериозни медицински проблеми: патологична деформация на коленете, бедрата и гърба. Претърпяла няколко ортопедични операции. Хирургът приписал проблемите и на липсата на защита на ставите, които обикновено предизвикват усещането за болка. Тя не прехвърляла теглото си при ставане, не се обръщала насън и не избягвала определени пози, предизвикващи възпаление на ставите.

Починала на двадесет и девет години от масивни инфекции, които вече не можели да бъдат контролирани.

Не последваха въпроси.

 

 

В три и тридесет и пет Амфортас се върна в офиса. Заключи вратата, седна и зачака. Знаеше, че точно в този момент не може да работи. Не и в този момент.

По едно време някой почука на вратата, а той изчака стъпките да се отдалечат. После някой опита бравата и започна да бие по вратата; разбра, че това е Темпъл даже преди да чуе провлаченото му ръмжене през дървената врата:

— Ти лудо копеле, знам, че си вътре. Пусни ме да вляза, за да ти помогна. — Амфортас остана мълчалив и за известно време не чу никакво движение от другата страна на вратата. После чу предпазливо, нежно: — Големи цици. — И пак тишина. Представи си как Темпъл е залепил ухо на вратата. Най-накрая чу как пружиниращите му стъпки скърцат върху дебелите подметки.

Амфортас продължи да отбелязва времето.

В пет без двайсет той се обади на един приятел в друга болница, невролог от персонала. Когато се свърза с него, каза:

— Еди, Винсент се обажда. Излязоха ли резултатите ми от скенера?

— Да. Тъкмо се канех да ти се обадя.

Настъпи мълчание.

— Положителни ли са? — попита най-накрая Амфортас.

Пак мълчание. После:

— Да. — Това почти не се чу.

— Ще се погрижа за това. Довиждане, Ед.

— Винс?

Но Амфортас вече затваряше.

Извади лист хартия от дясното чекмедже на бюрото си и грижливо състави писмо, адресирано до шефа на неврологията.

Скъпи Джим,

Трудно ми е да напиша това и съжалявам, но имам нужда да бъда освободен от редовните си задължения, което да се счита от вторник вечерта, петнадесети март. Цялото време, с което разполагам, ми е необходимо за моите изследвания. Том Соумс е много компетентен и моите пациенти ще бъдат в сигурни ръце; докато ми намериш заместник. До вторник докладите за старите ми пациенти ще бъдат завършени, а ние с Том постигнахме съгласие за новите, които видяхме днес. Ще се опитам да идвам за консултации, но наистина не мога да обещая. Във всеки случай ще можеш да ме намериш в лабораторията или у дома.

Знам, че това е внезапно и че ще ти причини някои проблеми. Пак казвам, че много съжалявам. И знам, че ще уважиш желанието ми да не казваш нищо повече за моето решение. Ще си освободя бюрото до края на седмицата. Отделението беше страхотно. Ти — също. Благодаря.

Със съжаление,

Винсент Амфортас

Амфортас излезе от офиса, остави писмото в кутията на шефа на неврологията и напусна болницата. Беше почти пет и половина и той ускори крачки към Света Троица. Можеше да успее за вечерната меса.

Тъй като църквата беше претъпкана, той застана отзад и проследи месата с мъчителна надежда. Разнебитените тела, които бе лекувал толкова години, го изпълваха с усещане за крехкостта и самотата на човека. Хората бяха мънички свещи, разделени и носещи се без посока в пустотата, която беше безкрайна, ужасяваща и черна. Това усещане хвърли човечеството в прегръдките му. Но все пак Бог му убягваше. Той бе намерил тайнствените Му следи в мозъка, но Богът на мозъка само го призоваваше към Себе Си, а когато приближеше, Той го държеше на една ръка разстояние; и накрая не му оставаше какво друго да прегърне освен своята вяра. Тя събираше пламъчетата на свещите в едно и осветяваше нощта.

О, Господи, аз обикнах красотата на твоя дом…

Тук бе всичко, което имаше значение, нищо друго.

Амфортас погледна към опашките за изповед. Бяха дълги. Той реши да отиде на другия ден. Ще да направя една обща изповед, помисли си: ще изповядам греховете на целия си живот. На сутрешната меса ще има време. В този час рядко се събираха опашки.

И нека тя се превърне за нас в едно безкрайно изцеление…

— Амин — помоли се непоколебимо Амфортас.

Беше взел решение.

 

 

Той отключи външната врата и влезе в къщата. В антрето взе плика и Поуст, а после ги внесе в малката дневна, където включи всички лампи. Къщата беше под наем, напълно обзаведена в евтин, еднообразен, псевдоколониален стил. Дневната преминаваше в кухня и малка ниша за закуска. Горе имаше спалня и кабинет. Това бе всичко, което искаше Амфортас, всичко, от което се нуждаеше.

Той се отпусна в дебело тапицирания стол. Огледа се. Стаята бе разхвърляна както обикновено. Но сега усети странен импулс да подреди, да организира и почисти цялата къща. Това приличаше на усещане преди дълго пътуване.

Отложи го за другия ден. Чувстваше се изтощен.

Погледна към касетофона на полицата. Той беше свързан с усилвател. Имаше слушалки. Реши, че е твърде уморен и за това. Нямаше достатъчно енергия. Погледна към Уошингтън поуст в скута си и за миг главоболието раздра мозъка му. Въздъхна и ръцете му литнаха към слепоочията. Стана и вестникът се разпиля на пода.

Залитна по стълбите и се изкачи в спалнята. Опипа за ключа и запали осветлението. До леглото си държеше аптечка, отвори я, извади памук, спринцовка за еднократна употреба и кехлибарена ампула, пълна с някаква течност. Седна на леглото си, разкопча си панталона и го свали надолу, разголвайки бедрата си. И за миг инжектира шест милиграма декадрон, стероид, в мускула на крака си; дилаудидът вече не му беше достатъчен.

Амфортас се отпусна назад в леглото си и зачака. Стискаше в ръка кехлибарената ампула. Сърцето и главата му биеха в различен ритъм, но след малко двата ритъма се сляха в един. Той изгуби представа за времето.

Когато най-накрая се изправи, видя, че панталонът му все още е на коленете. Вдигна го нагоре и погледът му попадна върху зелената и бяла керамика на нощната му масичка и върху пухкавото патенце, облечено с дрехи на малко момиченце. Отдолу пишеше: СВИРНИ, АКО МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ВЪЗХИТИТЕЛНА. За момент го огледа тъжно. Закопча си колана и слезе долу.

Влезе в дневната и събра неделния Уошингтън поуст. Мислеше да го прочете, докато стопли замразената си вечеря. Когато включи осветлението в кухнята, той замръзна на място. Върху масата в нишата за закуска лежаха остатъците от сутрешно ястие и един брой от неделния Уошингтън поуст. Страниците на вестника бяха пръснати.

Някой го беше чел.