Уилям Питър Блати
Легион (12)

12.

В полунощната мисия в центъра на Вашингтон Карл Венамън сипваше супа на бездомниците, седнали край дългата обща маса. Когато те му благодариха, той каза:

— Бог да ви благослови. — Със сърдечен, нисък глас. Основателката на мисията, мисис Тремли, го последва, раздавайки дебели резени хляб.

Докато бездомниците ядяха с треперещи ръце, старият Венамън застана зад малък дървен подиум и прочете на глас пасажи от Светото писание. След това, докато те поглъщаха кафето и кейка, той изнесе проповед, а очите му пламтяха трескаво. Гласът му беше дълбок, а паузите и ритъмът му бяха хипнотизиращи. Владееше цялата стая. Мисис Тремли огледа лицата на бездомниците. Един-двама дремеха, обезсилени от храната и от топлината в помещението, но другите бяха погълнати напълно и лицата им сияеха. Един мъж плачеше.

След вечерята мисис Тремли седна насаме с Венамън в края на масата. Тя духна горещото кафе в чашата си. От него се надигаше пара. Отпи глътка. Ръцете на Венамън бяха сплетени на масата, а той се взираше в тях замислено и мълчаливо.

— Карл, ти проповядваш чудесно — рече мисис Тремли. — Имаш такъв страхотен дар.

Венамън не каза нищо.

Мисис Тремли остави чашата си на масата.

— Трябва да помислиш отново как да споделиш този дар със света — продължи тя. — Те вече са забравили всичко, цялата тази ужасна трагедия; всичко е свършило. Трябва да започнеш отново публичните си проповеди.

Известно време старият Венамън не помръдна. Когато най-накрая погледна мисис Тремли в очите, отрони тихо:

— Точно това си мислех да направя.