Уилям Питър Блати
Легион (2)

2.

Джоузеф Дайър, йезуитски свещеник на четиридесет и пет години и преподавател по религия в университета в Джорджтаун, беше започнал неделния си ден с меса за Христос, освежавайки вярата си и подновявайки нейната тайнственост, празнувайки надеждата в идващия живот и молейки се за милост за цялото човечество. След месата той отиде до йезуитското гробище в дъното на университетския двор и постави няколко цветя пред надгробния камък с надпис ДЕЙМИЪН КАРАС, ОТ ОРДЕНА НА ЙЕЗУИТИТЕ. После закуси обилно в трапезарията, консумирайки огромни порции от всичко: палачинки, свински пържоли, царевичен хляб, наденички, бекон и яйца. Седеше на една маса с президента на университета, отец Райли, негов дългогодишен приятел.

— Джо, къде слагаш всичко това? — учуди се Райли, наблюдавайки как дребната, червенокоса глава с лунички на лицето поглъща едновременно свинска пържола и сандвич с палачинка. Дайър обърна учудените си сини очи към президента и каза безизразно:

— Чист живот, mon pare^[1]. — После се пресегна към млякото и си наля още една чаша.

Отец Райли поклати глава и отпи от кафето си, забравяйки докъде е стигнала дискусията им за Дън^[2] като поет и свещеник.

— Някакви планове за днес, Джо? Тук ли ще бъдеш?

— Искате да ми покажете колекцията си от вратовръзки или какво?

— Следващата седмица ще изнасям речта си пред американската адвокатска асоциация. Искам да я поизгладя.

Райли гледаше удивено как Дайър излива цяло езеро кленов сироп в чинията си.

— Да, ще бъда тук до два без четвърт, а после трябва да отида на кино с един приятел. Лейтенант Киндерман. Вие го познавате.

— Онзи с лице на копой? Ченгето?

Дайър кимна и си натъпка устата.

— Той е интересен тип — отбеляза президентът.

— Всяка година на този ден той изпада в униние и се депресира, така че трябва да го поободря. Обича киното.

— Днес ли е?

Дайър кимна, защото устата му отново беше пълна.

Президентът отпи от кафето си.

— Бях забравил.

 

 

Дайър и Киндерман се срещнаха пред кино Биограф на М стрийт и гледаха почти половината от Малтийският сокол, удоволствие, прекъснато когато един човек седна до Киндерман, направи няколко възприемчиви и положителни забележки за филма, които Киндерман прие с удоволствие, а после се втренчи в екрана, слагайки ръка върху бедрото на Киндерман; в този момент Киндерман се обърна към него с недоверие и едва успя да изрече:

— Мили Боже, не мога да повярвам — докато щракваше белезниците върху китката на човека. Докато Киндерман изведе човека във фоайето, докато извика патрулната кола и го натика вътре, последва леко вълнение.

— Просто го сплашете и го пуснете да си върви — прошушна лейтенантът на шофьора.

Човекът подаде глава през задния прозорец.

— Аз съм личен приятел на сенатор Клърман.

— Сигурен съм, че той ужасно ще съжалява да чуе това по новините в шест часа — ухили се детективът. После подвикна на шофьора. — Avanti! Карай!

Полицейската кола тръгна. Беше се насъбрала малка тълпа. Киндерман се огледа за Дайър и най-накрая го забеляза, притиснат на входа. Той гледаше към улицата, а ръката му притискаше реверите на палтото му, за да не се вижда кръглата католическа якичка.

Киндерман приближи към него.

— Какво правиш, създаваш орден на име Криещите се отци?

— Опитвам се да стана невидим.

— Провали се — отбеляза остроумно Киндерман. Пресегна се и докосна Дайър. — Виж. Това е ръката ти.

— Боже, наистина е забавно да се излиза с теб, лейтенант.

— Държиш се глупаво.

— Без майтап?

— Онзи жалък putz — въздъхна жално детективът. — Развали ми филма.

— Ти вече си го гледал десет пъти.

— И още десет — даже двайсет — няма да ми навредят. — Киндерман хвана ръката на свещеника и тръгнаха. — Да отидем да хапнем в Гробниците или може би При Клайд, или във Ф. Скот — започна да го придумва детективът. — Можем да вземем малко nosh^[3], да побеседваме и да покритикуваме.

— Половин филм?

— Аз помня останалото.

Дайър го спря.

— Бил, изглеждащ уморен. Труден случай?

— Не много.

— Изглеждаш съсипан — настоя Дайър.

— Не, добре съм. А ти?

— Добре съм.

— Лъжеш.

— Ти също — каза Дайър.

— Вярно.

Погледът на Дайър се спря загрижено върху лицето на детектива. Приятелят му изглеждаше изтощен и доста притеснен. Имаше нещо твърде нередно.

— Ти наистина изглеждаш ужасно изморен — повтори той. — Защо не си отидеш у вас и не подремнеш?

Сега той се тревожи за мен, помисли си Киндерман.

— Не, не мога да си отида у дома — отговори.

— Защо не можеш?

— Заради шарана.

— Знаеш ли, стори ми се, че каза шаран.

— Шаранът — повтори Киндерман.

— Пак го каза.

Киндерман се приближи до Дайър — лицето му се озова на по-малко от инч от лицето на свещеника — и го погледна с твърд, мрачен поглед.

— Майката на моята Мери ни е на гости, нали? Тя, която се оплаква, че аз постоянно се събирам с лоши компании и че по някакъв начин съм свързан с Ал Капоне; тя, която дава на жена ми подаръци Чанука от Чуцпа и кибуц номер пет^[4], която твърди, че парфюмите, направени в Израел, винаги са най-добрите. Шърли. Сега имаш ли представа за нея? Добре. Скоро тя ще ни готви шаран. Вкусна риба. Нямам нищо против. Но тъй като се предполагало, че той е пълен с нечистотии, Шърли купила тази риба жива и от три дни тя плува из ваната ни. Даже сега, докато си говорим, тя плува в моята вана. Нагоре-надолу. Надолу-нагоре. Изчиства се от нечистотиите. И аз я мразя. Още една забележка: Отче Джо, ти стоиш много близо до мен, нали? Забелязал ли си? Да. Тогава си забелязал, че не съм се къпал от няколко дни. Три. Шаранът. Така че никога не си ходя у дома, преди шаранът да заспи. Боя се, че ако го видя докато плува, ще го убия.

Дайър се дръпна от него и се разсмя.

По-добре. Много по-добре — помисли си Киндерман.

— Хайде сега, какво да е — При Клайд, в Гробниците или във Ф. Скот?

— Били Мартин.

— Не ме затруднявай. Вече съм направил резервации в При Клайд.

— При Клайд?

— Нали знаеш, мислех, че може би ще поискаш именно това.

— Направих го.

И двамата тръгнаха да забравят нощта.

 

 

Аткинс седна зад бюрото си и примигна. Помисли си, че може би е разбрал погрешно или че не се е изразил твърде ясно. Премисли го отново, този път държеше телефона по-близо до устата си и тогава чу отговорите, които вече бе чул преди.

— Да, разбирам… Да, благодаря. Благодаря много. — Затвори телефона. В малкия офис без прозорци можеше да чуе собственото си дишане. Отмести настолната лампа от очите си и постави ръката си под светлината. Връхчетата на пръстите му бяха обезкървени и бели под ноктите. Аткинс беше уплашен.

 

 

— Може ли още малко домати за хамбургера? — Киндерман разчистваше място на масата заради поръчката от пържени картофки, която тъмнокосата млада сервитьорка им носеше.

— О, благодаря — каза тя и постави чинията между Киндерман и Дайър. — Три резенчета ще бъдат ли достатъчни?

— И две са много.

— Още кафе?

— Не, на мен ми стига, благодаря ви, мис. — Детективът погледна към Дайър. — Ами ти, Брус Дърн? Седма чаша?

— Не, благодаря — поклати глава Дайър и остави вилицата до чинията си с огромен и недояден омлет с кокос и къри. Посегна към цигарите върху синьо-бялата покривка.

— Ще се върна с доматите — кимна сервитьорката. Усмихна се и пое към кухнята.

Киндерман погледна към чинията на Дайър.

— Нищо не ядеш. Да не си болен?

— Много е пикантно — каза свещеникът.

— Много пикантно? Виждал съм те да топиш палачинки в горчица. Синко, остави специалистът да ти каже кое е пикантно. Главен готвач Милани идва на помощ. — Киндерман взе вилицата си и си отчупи хапка от омлета на Дайър. После остави вилицата и се загледа безизразно в чинията на Дайър. — Поръчал си си някаква археологическа находка.

— Да се върнем към филмите — предложи Дайър и издиша първия си облак дим.

— На моя списък от десетте най-велики филми — обяви Киндерман. — Кои са твоите любими, отче? Може би ще споменеш първите пет.

— Устните ми са запечатани.

— Но не достатъчно често. — Киндерман солеше пържените картофи.

Дайър сви стеснително рамене.

— Кой може да избере петте най-добри неща от каквото и да е?

— Аткинс — незабавно отговори детективът. — Той може да ти вкара всичко в категории: филми, танци — каквото и да е. Спомени му за еретици и той ще ти даде списък от десет, подредени по предпочитание, без да се поколебае. Аткинс е човек на бързите решения. Но няма значение, той има вкус и обикновено е прав.

— О, така ли? И кои са любимите му филми?

— Първите пет?

— Първите пет.

— Казабланка.

— А кои са другите четири?

— Същите. Той е абсолютно луд по този филм.

Йезуитът кимна.

— Той кима — обяви мрачно Киндерман. — Бог е обувка за тенис, му казва еретикът, а Торквемада^[5] кимва и казва: Пазач, пусни го. Няма какво повече да се каже и от двете страни. Наистина, отче, тези прибързани решения трябва да свършат. Ето какво излиза от цялото това пеене и китари в ушите ти.

— Искаш да ти кажа кой е любимият ми филм?

— Но, моля те, побързай — погледна го Киндерман сърдито. — Рекс Рийд е в телефонната кабина и чака да му се обадя.

— Това е чуден живот — обяви Дайър. — Сега доволен ли си?

— Да, отличен избор — кимна Киндерман. Направо грейна.

— Мисля, че съм го гледал двайсет пъти — призна свещеникът с усмивка.

— Не би могло да навреди.

— Със сигурност го обичам.

— Да, той е невинен и хубав. Разчувства ти сърцето.

— Ти каза същото за Гумена глава.

— Не споменавай това безсрамие — изгледа го свирепо Киндерман. — Аткинс го нарича Дългото пътуване в разврата.

Сервитьорката се приближи и остави чиния с резенчета домати.

— Заповядайте, сър.

— Благодаря ви — каза й детективът.

Тя погледна към омлета на Дайър.

— Нещо не е наред с омлета?

— Не, той просто спи — отговори Дайър.

Тя се разсмя.

— Да ви донеса ли нещо друго?

— Не, това е добро. Предполагам, че просто не съм гладен.

Тя посочи към чинията.

— Да я взема ли?

Той кимна и тя я отнесе.

— Изяж нещо, Ганди — каза Киндерман, бутайки чинията с картофите към Дайър.

Свещеникът не им обърна внимание и попита:

— Как е Аткинс? Не съм го виждал от месата на Бъдни вечер.

— Той е добре и през юни ще се жени.

Дайър грейна.

— О, това е страхотно!

— Ще се жени за детската си любов. Толкова е мило… Толкова сладко. Две малки бебенца сред горите.

— Къде ще бъде сватбата?

— В един фургон. Даже сега спестяват пари за мебели. Булката работи на касата в един супермаркет, Бог да я благослови, а Аткинс, както обикновено, ми помага през деня, а през нощта обира универсални магазини. Между другото, етично ли е един държавен служител да работи две работи или просто аз съм твърде придирчив за това, отче? С удоволствие бих приел духовния ти съвет.

— Не мисля, че в тези магазини държат твърде много пари.

— Между другото, как е майка ти?

Дайър тъкмо смачкваше цигарата си. Спря и погледна странно към Киндерман.

— Бил, тя е мъртва.

Детективът погледна ужасѐн.

— Мъртва е от година и половина. Мисля, че ти казах.

Киндерман поклати глава.

— Не знаех…

— Бил, казах ти.

— Толкова съжалявам…

— А аз не. Тя беше на деветдесет и три, изпитваше ужасни болки и това си беше една благословия. — Дайър погледна настрани. Джубоксът до бара оживя и той погледна към звука. Видя, че няколко студенти пият бира от големи халби. — Мисля, че получих пет-шест фалшиви тревоги — продължи тихо, връщайки погледа си към Киндерман. — Брат ми или сестра ми ми се обаждаха и казваха: Джо, мама умира, най-добре е да си дойдеш. Този път стана.

— Толкова съжалявам. Трябва да е било ужасно.

— Не. Не беше. Когато отидох, ми казаха, че е мъртва — брат ми, сестра ми, докторът. Така че аз влязох и прочетох Упокойната молитва край леглото й. А когато свърших, тя отвори очи и ме погледна. Едва не подскочих. Тя каза: Джо, това беше една прекрасна, мила, хубава молитва. А сега, би ли ми приготвил едно питие, синко? Е, Бил, можах само да се понеса надолу към кухнята, бях толкова дяволски развълнуван. Налях й скоч с лед, занесох й го и тя го изпи. После аз взех празната чаша от ръцете й, а тя ме погледна в очите и каза: Джо, мисля, че никога не съм ти казвала това, синко, но ти си един чудесен човек. И после умря. Но онова, което наистина ме развълнува… — Той направи пауза, виждайки, че очите на Киндерман се навлажняват. — Ако вземеш да се разревеш, аз тръгвам.

Киндерман разтри очи с юмруци.

— Съжалявам. Но е тъжно да си помислиш, че майките са толкова грешни — промълви той. — Моля не продължавай.

Дайър се наведе през масата.

— Онова, което не мога да забравя — онова, което наистина ме порази повече от всичко — беше, че там лежеше онази съсипана деветдесет и три годишна старица с умрели мозъчни клетки, с наполовина изтощени слух и зрение, с тяло, което приличаше на развалина, но когато ми говореше, Бил — когато ми говореше, всичко нейно си беше там.

Киндерман кимна, поглеждайки надолу към ръцете си, стиснати върху масата. Черен и непризован, образът на Кинтри, прикован върху греблата, простреля съзнанието му като куршум.

Дайър сложи ръка върху китката на Киндерман.

— Хей, хайде. Всичко е наред — рече му. — Тя е наред.

— Просто ми се струва, че светът е жертва на убийство — отговори му мрачно Киндерман. Вдигна унилия си поглед към свещеника. — Бог би ли измислил нещо като смъртта? Просто казано, това е противна идея. Не е популярна, отче. Не е хит. Не е печеливша.

— Не ставай глупав! Не би искал да живееш вечно — погледна го Дайър.

— Да, бих искал.

— Ще ти стане скучно — настоя свещеникът.

— Имам си хобита.

Йезуитът се разсмя.

Окуражен, детективът се наведе напред и продължи:

— Мисля върху проблема за злото.

— О, това ли…

— Трябва да запомня това. Много хубав израз. Да, Земетресение е Индия, хиляди загинали, пише в заглавията. О, това ли, казвам аз.

— Свети Франциск говори за птиците, а междувременно бебетата в Монголия боледуват от рак, да не споменаваме стомашно-чревната система и някои изящности по нашите тела, които Одри Хепбърн не би искала да споменаваме пред нея. Може ли да имаме добър Бог, след като стават такива нелепици? Бог, който се разхожда весело из Космоса като някой всемогъщ Били Бърк, докато децата страдат и нашите любими лежат в нечистотиите си и умират? Твоят въпросен Бог винаги се позовава на Петата поправка^[6].

— Защо трябва мафията да се възползва от всички празнини?

— Просветителски думи. Отче, кога ще се молиш отново? С удоволствие бих искал да чуя някои от твоите вдъхновения.

— Бил, въпросът е, че насред целия този ужас има същество, наречено човек, което може да види, че това е ужасно. Откъде сме стигнали до тези понятия като зло, жестоко и несправедливо? Не можеш да кажеш, че една линия изглежда малко накриво, ако нямаш понятие какво представлява правата линия. — Детективът се опиваше да му махне с ръка, да го спре, но свещеникът продължи: — Ние сме част от света. Ако той е лош, ние не би трябвало да си мислим, че е лош. Ние бихме си мислили, че нещата, които наричаме зли, просто са естествени. Рибите не се чувстват мокри във водата. Там им е мястото, Бил. А на хората не е.

— Да, четох това у Дж. К. Честъртън, отче. Всъщност ето откъде знам, че твоят Мистър Голям не е нещо като Джекил и Хайд^[7]. Но това е само съставна част от великата мистерия, отче, голямата детективска история в небето, която от авторите на псалмите до Кафка е влудявала хората, опитващи се да разберат цялата работа. Няма значение. Лейтенант Киндерман е поел случая. Познаваш ли гностиците^[8]?

— Аз съм фен на Булетс^[9].

— Ти си безочлив. Гностиците смятат, че Помощникът е създал света.

— Това наистина е непоносимо — смръщи се Дайър.

— Просто говоря.

— После ще ми кажеш, че свети Петър е бил католик.

— Просто говоря. Така че Бог казал на този ангел, който споменах, този Помощник: Ето, хлапе, ето ти два долара, върви и ми създай света — това е моята мозъчна атака, последната ми нова идея. И ангелът отишъл и го направил, само че не бил съвършен и заради това сега имаме настоящата какофония, за която говоря.

— Това ли е твоята теория? — сви вежди Дайър.

— Не, това би освободило Бога от отговорност.

— Без майтап! Каква е твоята теория?

Киндерман се опита да се измъкне.

— Няма значение. Това е нещо ново. Нещо зашеметяващо. Нещо голямо.

Сервитьорката дойде и остави сметката им на масата.

— Ето — каза Дайър и я погледна.

Киндерман разбърка разсеяно студеното си кафе и огледа помещението, сякаш искаше да види дали не ги подслушва някой таен агент. Наведе глава конспиративно.

— Моят подход към света — поде той в своя защита — е сякаш той е сцена на престъпление. Разбираш ли? Събирам уликите. Между другото, имам няколко плаката Издирва се. Ще бъдеш ли добър да ги разлепиш в университета? Безплатни са. Много ценя твоята клетва за бедност; много съм чувствителен към това. Няма никаква такса.

— Ти не ми разказваш твоята теория?

— Ще ти подхвърля една нишка — промърмори Киндерман. — Съсирване.

Веждите на Дайър се събраха.

— Съсирване?

— Когато се порежеш, кръвта ти не може да се съсири, без в тялото ти да се извършат четиринадесет отделни малки операции, и то по точно определен ред; малките тромбоцити и тези милички малки кръвни телца, както и да е, ходят насам-натам, правят това-онова и точно по определен начин, а иначе ще свършиш глупаво и кръвта ти ще изтече на земята.

— Това ли е нишката?

— Ето още една — автономната система. Също така лозите могат да открият водата от цели мили.

— Объркан съм.

— Стой нащрек, ние приехме сигнала ти! — Киндерман наведе лицето си по-близо до Дайър. — Нещата, за които се предполага, че нямат съзнание, се държат така, сякаш го имат.

— Благодаря ви, професор Ървин Кори.

Киндерман внезапно се облегна назад и погледна свирепо.

— Ти си живото доказателство на моята теза. Гледа ли този филм на ужасите Извънземното?

— Да.

— Историята на твоя живот. Междувременно, няма значение, аз си научих урока. Никога не изпращай шерп водач да води скала; тя просто ще падне върху него и от това ще го заболи главата.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш за твоята теория? — възпротиви се Дайър. Вдигна чашата си с кафе.

— Това е всичко. Последната ми дума.

Изведнъж Дайър изпусна чашата. Очите му се разфокусираха. Киндерман сграбчи чашата и я изправи, после взе салфетка и избърса разлятото кафе, преди то да потече в скута на Дайър.

— Отче Джо, какво става? — попита разтревожено Киндерман. Понечи да стане, но Дайър му махна с ръка. Като че ли поведението му отново се нормализира.

— Всичко е наред, всичко е наред — избъбри свещеникът.

— Да не си болен? Какво става?

Дайър извади цигара от пакета си. После поклати глава.

— Не, няма нищо. — Запали, изгаси клечката и я хвърли в пепелника. — Напоследък получавам тези пристъпи на замайване.

— Ходил ли си на лекар?

— Да, но той не откри нищо. Може да е всичко. Алергия. Вирус. — Дайър сви рамене. — Брат ми Еди ги получаваше в продължение на години. Неговото беше на емоционална основа. Както и да е, утре ще постъпя за няколко теста.

— Ще постъпиш?

— В градската болница на Джорджтаун. Отец президентът настоява. У него се таи подозрение, че съм алергичен към изпитни работи, честно, и иска някакво научно потвърждение.

Будилникът в ръчния часовник на Киндерман започна да звъни. Той вдигна ръка и го погледна.

— Пет и половина — промърмори. Безизразният поглед примигна към Дайър. — Шаранът спи — обяви напевно Киндерман.

Дайър сведе лице в шепите си и се разсмя.

Звънна бийпърът на Киндерман. Той го извади от колана си и го изключи.

— Ще ме извиниш ли за момент, отче Джо? — Хриптеше докато ставаше от масата.

— Не ме оставяй със сметката — напомни му Дайър.

Детективът не отговори. Отиде до телефона, обади се в управлението и оттам вдигна Аткинс.

— Тук става нещо странно, лейтенант.

— О, така ли?

Аткинс изложи две нови развития на случая. Първата се отнасяше до абонатите по маршрута на Кинтри. Никой не се беше оплакал, че не е получил вестника си; всички бяха получили по един, даже онези, на които Кинтри бе трябвало да го занесе след спирката си край навеса за лодки в Потомак. Всички бяха получили по един след смъртта му.

Второто съобщение се отнасяше до старицата. Киндерман беше наредил да се направи рутинно сравнение на косата й с кичурите от другата коса, намерени в здраво стиснатия юмрук на Кинтри.

Те съвпадаха.