Уилям Питър Блати
Легион (15)

15.

Старецът се казваше Пъркинс и беше пациент в откритото отделение. Намериха го в безсъзнание в стая четиристотин, където сестрата, застъпваща на дежурство в шест часа, откри тялото на Кийтинг. Стаята се намираше зад ъгъла, след приемната, и униформеният полицай на пост до стълбите край асансьорите не можеше да я види. Старецът имаше кръв по ръцете си.

— Ще ми отговорите ли? — попита го Киндерман.

Погледът на стареца беше празен. Бяха го настанили на един стол.

— Искам вечеря — измрънка той.

— Само това казва — обясни сестра Лоренцо. Тя беше сестра от откритото отделение. Дежурната сестра от неврологията, която бе открила тялото, стоеше до прозореца, контролирайки ужаса си. Това бе вторият й работен ден в отделението.

— Искам вечеря — повтори безчувствено старецът. Облиза устни през беззъбите си венци.

Киндерман се обърна към сестрата от неврологията, преценявайки напрежението по стегнатите мускули на врата и лицето й. Погледът му се стрелна надолу към табелката с името й.

— Благодаря ви, мис Уудс — каза той. — Можете да си вървите.

Тя си тръгна бързо и затвори вратата след себе си. Киндерман се обърна към мис Лоренцо.

— Бихте ли завела стареца в банята, моля?

Сестра Лоренцо се поколеба за момент, после помогна на стареца да се изправи на крака и го поведе към вратата на банята. Детективът стоеше вътре. Сестрата и старецът спряха на прага, а Киндерман посочи към огледалото на вратата на аптечката над мивката, където с кръв бе надраскано послание.

— Ти ли написа това? — попита детективът. Той хвана главата на стареца и я обърна към огледалото. — Или някой те накара да го напишеш?

— Искам вечеря — разлигави се пациентът.

Киндерман го погледна безизразно, после наведе глава и каза на сестрата:

— Върнете го обратно.

Сестра Лоренцо кимна и помогна на изкуфелия старец да излезе от банята. Киндерман се заслуша в колебливите им стъпки. Когато чу, че вратата се затваря леко, той бавно вдигна глава към надписа върху огледалото. Облиза пресъхналите си устни и прочете посланието.

НАРИЧАЙ МЕ ЛЕГИОН, ЗАЩОТО СМЕ МНОГО

Киндерман изскочи бързо от банята и намери Аткинс в приемната.

— Ела с мен, Немо — нареди детективът, без да забавя ход, докато минаваше покрай сержанта. Аткинс го последва по петите, докато най-накрая застанаха в изолационната секция, пред вратата на дванадесета килия. Киндерман надзърна през шпионката. Човекът в килията беше буден. Седеше на ръба на леглото в усмирителната си риза и се усмихваше към Киндерман с подигравателен поглед. Устните му се раздвижиха и той сякаш искаше да каже нещо, но Киндерман не го чуваше. Детективът се обърна и попита полицая, застанал на пост пред вратата:

— Откога си тук?

— От полунощ — отговори полицаят.

— Влизал ли е някой в стаята оттогава?

— Само сестрата. Няколко пъти.

— И никой доктор?

— Не. Само сестрата.

Киндерман обмисли това за момент, после се обърна към Аткинс.

— Кажи на Райън, че искам да вземе отпечатъци от всеки член на болничния персонал — нареди той. — Да започне с Темпъл и да продължи с всички, работещи в неврологията и психиатрията. После ще видим. Повикайте още хора за вземането на отпечатъците и после ги сравнете с отпечатъците, снети от местопрестъпленията. Извикайте колкото може повече хора. Искам всичко да стане бързо. Давай, Аткинс. Побързай. И кажи на сестрата да се върне с ключовете.

Киндерман го наблюдаваше как се отдалечава тичешком. Когато сержантът зави зад ъгъла, детективът продължи да се вслушва в стъпките му, сякаш те бяха изчезващия звук на реалността. Заглъхнаха, възцари се тишина, а в душата на Киндерман отново се спусна мрак. Той погледна към крушките на тавана. Имаше три изгорели. Коридорът тънеше в полумрак. Стъпки. Сестрата приближаваше. Изчака. Тя стигна до него й той посочи към вратата на дванадесета килия. Сестрата огледа ключовете с несигурен поглед, после отключи вратата. Влезе. Носът на Сънлайт бе облепен и бинтован, а очите му бяха приковани в очите на Киндерман, не се отделяха от него и не премигваха, докато го следваха до стола. Киндерман седна. Тишината бе гъста и клаустрофобична. Сънлайт седеше съвършено неподвижен, замръзнал образ с широко отворени очи. Приличаше на восъчна фигура в музей. Киндерман вдигна поглед към провесената от тавана крушка. Тя премигваше. Сега не се клатеше. Чу кикот.

— Да, да бъде светлина — отекна гласът на Сънлайт.

Киндерман погледна Сънлайт в очите. Бяха широко отворени и празни.

— Получи ли съобщението ми, лейтенант? — попита той. — Оставих го при Кийтинг. Хубаво момиче. Добро сърце. Между другото, възхитен съм, че повика Татко. Още нещо обаче. Една услуга. Може ли да се обадиш на Юнайтед прес и да ги накараш да снимат Татко заедно с Кийтинг? Заради това убивам, ти знаеш — за да го опозоря. Помогни ми. Ще направя така, че и ти да имаш полза от това. Смъртта ще излезе във ваканция. Само веднъж. За един ден. Уверявам те, ще ми бъдеш благодарен. Междувременно бих могъл да поговоря с моите приятели тук за теб. Да им кажа една добра дума. Те не те харесват, нали знаеш. Не ме питай защо. Постоянно споменават, че името ти започвало с К, но аз не им обръщам внимание. Добре ли правя? Постъпвам смело. Те са толкова капризни в гнева си. — Той сякаш се замисли за нещо и потрепери. — Няма значение. Нека сега да не говорим за тях. Да продължаваме. Поставям ти един интересен проблем, нали, лейтенант? Имам предвид, ако приемем, че сега си убеден, че аз наистина съм Близнаци. — Лицето му се превърна в заплашителна маска. — Убеден ли си?

— Не — процеди Киндерман.

— Много си глупав — изръмжа злобно Сънлайт. — И направо ме каниш на танц.

— Не знам какво имаш предвид — стрелна го с очи Киндерман.

— Нито пък аз — промърмори безчувствено Сънлайт. — Лицето му бе откровено. — Аз съм луд.

Киндерман втренчи поглед и се заслуша в капките от крана. Накрая проговори.

— Ако ти си Близнаци, как излизаш оттук?

— Обичаш ли опера? — попита Сънлайт. Запя ария от Бохеми с дълбок, разкошен глас, после изведнъж спря и погледна към Киндерман. — Много повече обичам пиесите — поясни той. — Тит Андроник ми е любимата. Много е сладка. — Разкикоти се. — Как е твоят приятел Амфортас? — попита. — Разбирам, че наскоро е имал едно малко посещение. — Сънлайт започна да кряка като патица, после утихна. Погледна настрани. — Трябва работа — изръмжа той. Обърна се отново към Киндерман и го погледна съсредоточено. — Искаш да разбереш как излизам? — попита.

— Да, кажи ми.

— Приятели. Стари приятели.

— Какви приятели?

— Не, това е отегчително. Нека обсъдим нещо друго.

Киндерман изчака, издържайки на погледа му.

— Лошо направи, че ме удари — рече спокойно Сънлайт. — Не мога да се въздържам. Аз съм луд.

Киндерман слушаше напрегнато капките от крана.

— Мис Кийтинг беше яла риба тон — поклати укорително глава Сънлайт. — Надуших я. Проклетата болнична храна. Отвратителна е.

— Как излизаш оттук? — повтори Киндерман.

Сънлайт отметна глава назад и се разкикоти. После фиксира блесналия си поглед в Киндерман.

— Има много възможности. Често си мисля за тях. Опитвам се да ги преценя. Мислиш ли, че това може да е вярно? Мисля, че е възможно наистина да съм твоят отец Карас. Може да са ме обявили за мъртъв, а аз да не съм бил. По-късно аз се съживих в — е — един объркан момент и тръгнах да бродя по улиците, без да зная кой съм. Всъщност все още не знам. И, разбира се, не е нужно да го казвам, аз съм естествено и безнадеждно луд. Често сънувам, че падам от високи стълби. Това ли е станало наистина? Ако е било така, падането сигурно е повредило мозъка ми. Така ли е станало, лейтенант?

Киндерман не каза нищо.

— Друг път сънувам, че съм някой на име Венамън — продължи Сънлайт. — Тези сънища са много хубави. Убивам хора. Но не мога да отделя сънищата от истината. Аз съм луд. Бих казал, че ти си твърде мъдър, за да погледнеш скептично. Но все пак ти си детектив от отдел Убийства, Ясно е, че има убити хора. Това се разбира от само себе си. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че е доктор Темпъл. Не би ли могъл да хипнотизира пациентите си да… ами… извършат определени действия, които не са приемливи за обществото в наши дни? А, времената, те се променят към лошо, не мислиш ли? Междувременно, аз може би съм телепат или имам психически способности, от които разбирам всичко за престъпленията на Близнаци. Каква мисъл, а? Да, разбирам за какво си мислиш. Много добре. Между впрочем помисли си за това. Все още не си мислил за него. — Очите на Сънлайт блеснаха подигравателно и той наведе тялото си напред. — Ами ако Близнаци има съучастник?

— Кой уби отец Бърмингам?

— Кой е той? — полюбопитства невинно Сънлайт. Присви озадачено вежди.

— Не знаеш ли? — попита го детективът.

— Не мога да бъда навсякъде едновременно.

— Кой уби сестра Кийтинг?

— Завистливата луна. — Сънлайт отметна глава и измуча като бик. Погледна към Киндерман. — Мисля, че сега почти го улучих — отбеляза той — Много е близко. Кажи на пресата, че аз съм Близнаци, лейтенант. Последно предупреждение.

Той гледаше зловещо към Киндерман. Секундите тиктакаха беззвучно.

— Отец Дайър беше глупав — изрече най-накрая Сънлайт. — Глупав човек. Между другото как е ръката ти? Още ли е подута?

— Кой уби сестра Кийтинг?

— Беляджии. Хора неизвестни и несъмнено чудати.

— Ако си го направил ти, какво стана с органите й? — продължи с въпросите Киндерман. — Трябва да знаеш. Какво стана с тях? Кажи ми.

— Обичам вечеря — обяви монотонно Сънлайт.

Киндерман се вгледа в безизразните очи. Стари приятели. Сърцето на детектива прескочи един удар.

— Татко трябва да знае — каза най-накрая Сънлайт.

Извърна поглед от Киндерман и се загледа безучастно в празното пространство. — Уморен съм — промълви тихо той. — Изглежда, че работата ми никога не свършва. Уморен съм. — За момент изглеждаше странно безпомощен. После като че ли го налегна дрямка. Главата му клюмна. — Томи не разбира — промърмори той. — Казвам му да продължава без мен, но той не го прави. Бои се. Томи… ми е… сърдит.

Киндерман стана и се приближи. Наведе ухо до устата на Сънлайт, за да долови шепота.

— Малкият… Джак Хорнър. Детска… игра. — Киндерман почака, но не чу нищо друго. Сънлайт изпадна в безсъзнание.

Киндерман излезе бързо от стаята. Имаше ужасно предчувствие. Излизайки, натисна звънеца за сестрата. Когато тя пристигна, той се върна до неврологията и потърси Аткинс. Сержантът стоеше в приемната и говореше по телефона. Когато видя детектива до себе си, той бързо приключи разговора.

В неврологията бе прието едно дете, момче на шест години. Санитарят тикаше количката му към бюрото.

— Ето ви го хубавия малък човек — каза санитарят на дежурната сестра.

Тя се усмихна на момчето:

— Здрасти:

Вниманието на Киндерман бе фиксирано върху Аткинс.

— Фамилия? — попита сестрата.

Санитарят отговори:

— Корнър, Винсент П.

— Винсент Пол — уточни момчето.

— Със С ли се мише или с К? — попита сестрата.

Санитарят й подаде някакви документи!

— С К.

— Аткинс, побързай — извика настоятелно Киндерман.

Аткинс приключи за няколко секунди и момчето бе закарано обратно в стаята си в неврологията.

— Искам някой тук двадесет и четири часа! Никой пациент да не излиза, независимо за какво. Независимо за какво!

Аткинс посегна към телефона, но Киндерман го сграбчи за китката.

— Обади се по-късно. Дай ми някой веднага — настоя той.

Аткинс направи знак на един униформен полицай, застанал на пост пред асансьорите. Той приближи.

— Ела с мен — нареди Киндерман. — Аткинс, оставям те. Довиждане.

Киндерман и полицаят тръгнаха бързо към откритото отделение. Когато стигнаха до входа, Киндерман спря и инструктира полицая.

— Никакви пациенти да не излизат оттук. Само персоналът. Разбрано ли е?

— Разбрано, сър.

— Не напускай поста по никаква причина, преди да бъдеш освободен. Даже не ходи до тоалетната.

— Да, сър.

Киндерман го остави и влезе в отделението. Скоро застана в стаята за отдих, на няколко фута отдясно на бюрото. Огледа се бавно, изследвайки всяко лице с предпазливост й страх. Но все пак всичко изглеждаше наред. Погледна към тълпата около телевизора. Премигна и приближи, но изведнъж спря на няколко крачки от групата. Възхитени и втренчени, очите им бяха приковани към празния телевизионен екран. Телевизорът не беше включен.

Киндерман огледа стаята и за пръв път забеляза, че наоколо не се виждат нито сестри, нито санитари. Присви очи към офиса зад бюрото. И там нямаше никой. Погледна към притихналата група край телевизора. Сърцето му се разтуптя. Детективът тръгна бързо към бюрото, изтича покрай него и отвори вратата на малкия офис. Дръпна се шокиран — сестрата и санитарят бяха проснати на пода, изпаднали в безсъзнание, а от раните по главите им течеше кръв. Сестрата беше гола. Нито една част от униформата й не се виждаше наоколо.

— Детска игра! Винсент Корнър!

Думите поразиха съзнанието на Киндерман като удар. Обърна се бързо и изтича от офиса, само за да замръзне на място от онова, което видя. Всички пациенти от стаята се придвижваха към него, приближавайки в кордон, който се затваряше, а тътренето на чехлите им бе единственият звук в зловещата, ужасяваща тишина. Те гледаха злобно, блесналите им очи бяха фиксирани в него, а от отделни точки на стаята се носеха гласовете им, напевни, смаяни и зловещо любезни:

— Здравей.

— Здравей.

— Толкова е хубаво да те видим, скъпи.

Започнаха да шепнат неразбрано. Киндерман извика за помощ.

 

 

Момчето бе получило лекарствата си и спеше. Венецианските щори на прозорците бяха пуснати и тъмнината в стаята се осветяваше едва-едва от блещукането на анимационния филм, който вървеше по телевизора с изключен звук. Вратата се отвори бавно и вътре влезе жена в сестринска униформа. Носеше пазарска торба. Затвори тихо вратата зад себе си, остави пазарската торба на пода и извади нещо от нея. Погледна съсредоточено към момчето, а после тихо и бавно приближи до него. Момчето се размърда. То лежеше по гръб. Отвори сънливо очи и ги присви. Когато се наведе над момчето, жената бавно вдигна ръце.

— Виж какво съм ти донесла, скъпичко — изтананика тя.

Изведнъж Киндерман нахлу в стаята. Извиквайки грубо Не!, той хвана жената отзад в отчаяна, задушаваща хватка. Тя изкряка като задушена, отпусна безпомощно ръце, а момчето се изправи в леглото и закрещя от ужас, когато Аткинс и един униформен полицай нахлуха в стаята.

— Хванах я! — изкрещя Киндерман. — Светлината! Включете светлината! Включете я!

— Мамо! Мамо!

Лампите светнаха.

— Душите ме! — едва успя да каже сестрата. Плюшено мече изпадна от ръцете й на пода. Киндерман го погледна, изненада се и бавно отпусна яростната си хватка. Сестрата се завъртя и разтърка врата си.

— Иисусе Христе! — възкликна тя. — Какво ви става, по дяволите? Да не сте луд?

— Искам мама! — изстена момчето.

Сестрата го прегърна и го придърпа близо до себе си.

— Едва не ми счупихте врата! — изписка тя към Киндерман.

Детективът едва си поемаше дъх.

— Съжалявам — изхриптя той, — много съжалявам. — Извади си кърпичката и я притисна към бузата си, където дългата, дълбока драскотина продължаваше да кърви. — Приемете моите извинения.

Аткинс вдигна торбата и погледна в нея.

— Играчки — промърмори той.

— Какви играчки? — попита момчето. Изведнъж то се успокои и се дръпна от сестрата.

— Претърсете болницата! — нареди Киндерман на Аткинс. — Тя преследва някого! Намерете я.

— Какви играчки? — повтори момчето.

На вратата се появиха още полицаи, но Аткинс ги задържа на прага и им даде нови инструкции. Полицаят в стаята излезе и се присъедини към тях. Сестрата вдигна торбата си над момчето.

— Не ви вярвам — каза сестрата на Киндерман. Изсипа съдържанието на торбата върху леглото. — Така ли се отнасяте със семейството си? — попита настоятелно тя.

— Семейството ми? — Умът на Киндерман започна да препуска. Изведнъж той видя табелката с името на сестрата: ДЖУЛИ ФАНТОЦИ.

— … покана за танц.

— Джули! Мили Боже!

Изтича от стаята.

 

 

Мери Киндерман и майка й приготвяха обяда в кухнята. Джули четеше роман на кухненската маса. Телефонът звънна. Джули бе най-далеч от него, но успя да го вдигне.

— Ало?… О, здрасти, тате… Разбира се. Ето ти мама. — Тя подаде слушалката на майка си. Мери я взе, а Джули се върна към четенето.

— Здрасти, миличък. Ще си дойдеш ли за обяд? — Мери се заслуша за малко. — О, наистина ли? — възкликна тя. — Защо така? — послуша още малко. Накрая каза: — Разбира се, скъпи, щом казваш. Между другото, ще обядваш ли, или не? — Заслуша се. — Добре, скъпи. Ще запазя храната топла. Но побързай. Липсваш ми. — Затвори телефона и се върна към хляба, който печеше.

— Nu? — попита майка й?

— Нищо — отговори Мери. — Една сестра ще дойде с някаква пратка.

Телефонът звънна отново.

— Сега ще го отменят — промърмори майката на Мери.

Джули скочи отново да вдигне телефона, но майка й махна да се върне на мястото си.

— Не, не го вдигай — каза тя. — Баща ти иска линията да остане свободна. Ако се обади, ще даде сигнал — две позвънявания.

 

 

Киндерман стоеше в приемната на неврологията, а тревогата му нарастваше след всяко позвъняване, останало без отговор. Притискаше нервно слушалката до ухото си. Някой да отговори! Отговорете! — молеше се яростно той. Остави телефона да звъни още цяла минута, затръшна слушалката и хукна към стълбището. Даже не си помисли да чака асансьора.

Запъхтян, той пристигна във фоайето и изтича на улицата, останал без дъх. Побягна към една Полицейска кола, влезе и затръшна вратата. Полицай с каска седеше зад волана.

— Фоксхол стрийт две-нула-седем-осемнайсет и побързай! — нареди задъхано Киндерман. — Сирената! Не спазвай правилника! Бързо, бързо!

Потеглиха с изсвирване на гуми, полицейската сирена зави пронизително, скоро препускаха по Резервоар роуд, а после по Фоксхол — към къщата на Киндерман. Детективът се молеше със затворени очи по време на цялото лудешко препускане. Когато полицейската кола закова, той отвори очи. Бяха спрели в неговата алея.

— Заобиколи! Задната врата! — заповяда на полицая, който скочи от колата и хукна, изваждайки от кобура чипоносия си револвер. Киндерман се измъкна от колата, измъкна си пистолета и бръкна в джоба си да извади ключовете за къщата, докато тичаше към вратата. Тъкмо се опитваше да пъхне ключа в ключалката с трепереща ръка, когато вратата се отвори.

Джули погледна към пистолета и извика към вътрешността на къщата:

— Мамо, татко се прибра! — В следващата секунда Мери се появи на прага. Тя погледна към пистолета, а после изгледа сурово Киндерман.

— Шаранът вече е мъртъв. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика Мери.

Киндерман свали пистолета и тръгна бързо напред, прегръщайки Джули.

— Слава Богу! — прошепна той.

Появи се майката на Мери.

— Отзад има един щурмуващ кавалерист — съобщи тя. — Започва се. Какво да му кажа?

— Бил, искам обяснение — настоя Мери.

Детективът целуна Джули по бузата и прибра пистолета в джоба си.

— Аз съм луд. Това е всичко. Това е цялото обяснение.

— Просто му казах, че сме Фебре — изсумтя майката на Мери. Върна се в къщата. Телефонът звънна и Джули изтича в дневната да го вдигне.

Киндерман влезе в къщата и тръгна към задната врата.

— Ще кажа на полицая — извика той през рамо.

— Какво ще му кажеш? — настоя Мери. Тръгна след него през кухнята. — Бил, какво става тук? Ще ми кажеш ли, моля те…

Киндерман замръзна. Видя пазарска торба до стената на прага към кухнята. Изтича напред да я вземе, когато чу старчески, напевен женски глас в кухнята:

— Здравей. — Киндерман извади веднага пистолета, влезе в кухнята и го насочи към масата, където седеше стара жена в сестринска униформа и го гледаше с празен поглед.

— Бил! — изкрещя Мери.

— О, скъпа, толкова съм уморена — каза жената. Мери сложи ръце върху рамото на Киндерман и го принуди да смъкне оръжието.

— Не искам никакви оръжия в тази къща, чуваш ли ме?

Полицаят нахълта в кухнята с изваден и насочен револвер.

— Свали този револвер! — изкрещя Мери.

— Може ли по тихо, моля? — извика Джули от дневната. — Говоря по телефона!

Полицаят погледна към Киндерман.

— Лейтенант?

Очите на детектива не се откъсваха от жената. На лицето й бяха изписани объркване и умора.

— Свали го, Франк — въздъхна Киндерман. — Всичко е наред. Връщай се. Върни се в болницата.

— Разбрано, сър. — Полицаят прибра револвера в кобура и излезе.

— Колко души за обяд? — попита майката на Мери. — Вече трябва да знам.

— Що за дивотия беше това, Бил? — попита Мери. Посочи към жената. — Що за сестра си ми изпратил? Отварям вратата на тази жена и тя припада. Пада на земята. Вдига глава и крещи нещо налудничаво, после припада. Мили Боже, та тя е прекалено стара за сестра. Тя е…

Киндерман й махна да замълчи. Жената го погледна невинно в очите.

— Нима е време за лягане? — попита го тя.

Детективът седна бавно на масата. Свали си шапката и я постави внимателно на стола.

— Да, почти стана време за лягане… — каза й нежно той.

— Толкова съм уморена…

Киндерман я погледна в очите. Те бяха искрени и благи. Той вдигна поглед към Мери, която стоеше със смесица от объркване и раздразнение, изписани по лицето й.

— Спомена, че е казала нещо — припомни й Киндерман.

— Какво? — намръщи се Мери.

— Споменахме тя е казала нещо. Какво каза?

— Свършено — изсумтя майката на Мери откъм печката.

— Да, това е — потвърди Мери. — Сега си спомням. Тя изкрещя: — С него е свършено и после припадна.

— С него е свършено или Свършено? — притисна я Киндерман. — Кое от двете?

— С него е свършено — каза Мери. — Боже, звучеше като върколак или нещо такова. Какво й има на тази жена? Коя е тя?

Киндерман извъртя глава.

— С него е свършено — промърмори замислено той.

Джули влезе в кухнята.

— Е, какво става? — попита тя. — Какво става?

Телефонът звънна отново. Мери го вдигна веднага.

— Ало?

— За мен ли е? — попита Джули.

Мери подаде слушалката на Киндерман.

— За теб е — каза тя. — Мисля да дам на бедното същество малко супа.

Детективът вдигна слушалката.

— Киндерман.

Беше Аткинс.

— Лейтенант, той ви вика — докладва сержантът.

— Кой?

— Сънлайт. Постоянно вика. Все вашето име.

— Ще дойда веднага — каза Киндерман. Затвори спокойно телефона.

— Бил, какво е това? — чу гласа на Мери зад себе си. — Беше в пазарската й торба. Това ли беше пратката?

Киндерман се обърна и затаи дъх. Мери държеше чифт големи и блестящи хирургически ножици за дисекция.

— Трябва ли ни това? — попита Мери.

— Не.

 

 

Киндерман извика друга полицейска кола и заведе старицата до болницата, където я разпознаха като пациентка на откритото отделение в психиатрията. Незабавно бе прехвърлена в отделението за сериозни разстройства за наблюдение. Киндерман научи, че ранената сестра и санитарят не са получили сериозни увреждания и че ги очакват на работа през следващата седмица. Доволен, Киндерман си тръгна от това място и отиде в изолационната секция, където Аткинс го чакаше в коридора. Стоеше пред отворената врата на дванадесета килия. С гръб, опрян в стената, със скръстени ръце, той наблюдаваше мълчаливо как детективът се приближава. Очите му изглеждаха разтревожени и далечни. Киндерман спря и го погледна.

— Какво ти става? — попита детективът. — Нещо не е наред ли?

Аткинс поклати глава. Киндерман го огледа за момент.

— Той току-що каза, че вие сте тук — промълви Аткинс.

— Кога?

— Само преди минута.

Сестра Спенсър се появи от килията.

— Ще влезете ли? — попита тя детектива.

Киндерман кимна, после се обърна и влезе бавно в килията. Затвори тихо вратата след себе си, отиде до стола и седна. Сънлайт го наблюдаваше с блеснали очи. Какво различно има в него? — учуди се детективът.

— Е, просто трябваше да те видя — обясни Сънлайт. — Ти ми беше късметът. Дължа ти нещо, лейтенант. Освен това искам моята история да бъде разказана така, както се е случила.

— И как се случи? — попита го Киндерман.

— Навременно обаждане за Джули, не мислиш ли?

Киндерман изчака. Заслуша се в капките от крана.

Сънлайт внезапно отметна глава и се разкикоти, после фиксира детектива с блеснал поглед.

— Не се ли досети, лейтенант? О, разбира се, че си. Най-накрая събра всичко — как моите безценни малки заместници ми вършат работата, моите скъпи, сладки, престарели празни съдинки. Е, те, разбира се, са съвършени домакини. Те не са тук. Собствените им личности са разбити. И така, аз се промъквам в тях. За малко. Само за малко.

Киндерман втренчи поглед.

— О, да. Да, разбира се. За това тяло. На твоя приятел, нали, лейтенант? — Сънлайт отметна глава в накъсан смях, който премина в пронизителен магарешки рев. Киндерман усети ледени тръпки по врата си. Сънлайт внезапно спря и погледна с безизразни очи.

— Ами аз бях толкова ужасяващо мъртъв — изохка той. — Това не ми харесваше. На теб би ли ти харесало? Разстройващо е. Да, почувствах се много нещастен. Нали знаеш — понесен по течението. Оставаше ми да свърша толкова работа, а си нямах тяло. Не беше честно. Но тогава дойде — е, един приятел. Знаеш. Един от тях. Той мислеше, че работата ми трябва да продължи. Но в това тяло. Всъщност именно в това тяло.

Детективът бе хипнотизиран. Попита:

— Защо?

Сънлайт сви рамене.

— Нека да го наречем злоба. Отмъщение. Шегичка. Мисля, че беше определен проблем във връзка със заклинателството, в който отец Карас бе участник и… е… изгони определени заинтересовани страни от тялото на едно дете. Заинтересованите страни не бяха доволни, меко казано. Не, не бяха доволни. — За момент погледът на Сънлайт стана далечен и призрачен. Потрепери, после отново погледна към Киндерман. — Значи, той си мислеше за тази лудория като за начин да се върне: с това набожно, героично тяло като инструмент за… — Сънлайт сви рамене. — Е, ти знаеш. За моята работа. Моят приятел ми съчувстваше много. Заведе ме при нашия общ приятел отец Карас. Боя се, че той не беше много добре по онова време. Умираше. В умирающ статус, както казват. Така че когато той се изплъзна навън, моят услужлив приятел ме вмъкна вътре. Срещнахме се за малко, само веднъж и толкова. Е, разбира се, настъпи малко объркване край стълбите, когато медицинският екип от линейката обяви, че Карас е мъртъв. Е, той беше мъртъв, от техническа гледна точка. Имам предвид в духовния смисъл. Той беше вън. Но аз бях вътре. Вярно, малко травматизиран. И как не? Мозъкът му приличаше на желе. Липса на кислород. Нещастие. Не е лесно да си мъртъв. Но няма значение. Аз Се справих. Да, максимум усилия, които поне ме измъкнаха от онзи ковчег. И накрая малко палячовщина и комично облекчение, когато онзи стар брат Фейн ме видя да излизам. Това помогна. Да, това са усмивките, които понякога поддържат хода ни, парченцата неочаквана радост. Но след това за известно време бях доста сломен. Време? Дванайсет години. Толкова много увреждания на мозъчните клетки, нали разбираш. Толкова много изгубени. Но мозъкът притежава забележителни сили, лейтенант. Питай своя приятел, добрия доктор Амфортас. О… Не, предполагам, че аз ще трябва да го попитам вместо теб.

Сънлайт замълча за известно време.

— Никаква реакция от публиката… — промърмори най-накрая той. — Вярвате ли ми, лейтенант?

— Не.

Подигравката изчезна и Сънлайт изглеждаше поразен. За миг лицето му се сбръчка в израз на безпомощност.

— Така ли? — попита той с разтреперан глас.

— Така.

Очите на Сънлайт гледаха умолително и уплашено.

— Томи казва, че няма да ми прости, докато ти не узнаеш истината — проплака той.

— Каква истина?

Сънлайт се обърна настрани. Каза мрачно:

— Те ще ме накажат за това. Сякаш се взираше в някакъв далечен ужас.

— Каква истина? — попита го отново детективът.

Сънлайт потрепери и погледна отново към Киндерман. Цялото му лице излъчваше настойчива молба.

— Аз не съм Карас — прошепна дрезгаво той. — Томи иска ти да знаеш това. Аз не съм Карас! Моля те, повярвай ми. Ако не ми повярваш, Томи казва, че няма да си тръгне. Просто ще остане тук. Не мога да оставя брат си сам. Моля те, помогни ми. Не мога да тръгна без брат си!

Киндерман присви вежди озадачено. Наведе глава на една страна.

— Закъде да тръгнеш?

— Толкова съм уморен. Вече нямам нужда да оставам. Искам да продължа. Твоят приятел Карас няма нищо общо с убийствата. — Когато Сънлайт се наведе напред, Киндерман се смая от отчаянието в очите му. — Кажи на Томи, че ми вярваш! — умоляваше го той. — Кажи му!

Киндерман затаи дъх. Изпита усещане за нещо важно, което не можеше да обясни. Какво беше то? Защо изпитваше това чувство? Нима вярваше в думите на Сънлайт? Няма значение, реши той. Знаеше, че трябва да го каже.

— Вярвам ти — изрече решително.

Сънлайт се отпусна назад към стената и очите му се извъртяха нагоре, когато от устата му се чуха заекващите звуци, другият глас:

— Аз те об-б-б-б-б-бичам, Д-д-д-д-джими. — Очите на Сънлайт натежаха, налегна го дрямка и главата му увисна върху гърдите. После очите му се затвориха.

Киндерман стана бързо от стола. Разтревожен, той отиде бързо до леглото и наведе ухо към устата, на Сънлайт. Но Сънлайт не каза нищо повече. Киндерман се втурна към звънеца, после излезе бързо в коридора. Погледна Аткинс в очите и промърмори:

— Започва се.

Киндерман изтича до телефона в приемната. Обади се у дома си. Вдигна Мери.

— Скъпа, не излизайте от къщата — нареди настоятелно детективът. — Никой да не излиза от къщата! Заключете прозорците и вратите и не пускайте никого, докато не се върна!

Когато Мери възрази, той повтори инструкциите си и затвори телефона. Върна се в коридора пред дванадесета килия.

— Искам охрана пред къщата си! Веднага! — нареди той на Аткинс.

Сестра Спенсър излезе от килията. Погледна към детектива и му съобщи:

— Той е мъртъв.

Киндерман втренчи изумения си поглед в нея:

— Какво?

Тя повтори:

— Той е мъртъв. Сърцето му току-що спря.

Киндерман погледна зад нея. Вратата беше отворена и Сънлайт лежеше по гръб на леглото.

— Аткинс, чакай тук — промърмори детективът. — Не се обаждай. Няма значение. Просто чакай — заповяда му той.

Киндерман влезе бавно в килията. Чу, че сестра Спенсър влиза след него. Стъпките й спряха, но той продължи още малко и застана близо до леглото. Сведе поглед към Сънлайт. Веригите и усмирителната риза бяха свалени. Очите му бяха затворени, а в смъртта чертите на лицето му бяха станали по-нежни — по лицето му бе изписано нещо като мир след дългоочаквания край на едно пътуване. Киндерман беше виждал това изражение само веднъж преди. За момент се опита да събере мислите си. После заговори, без да се обръща:

— Питал ли е за мен преди?

Чу гласа на Спенсър зад себе си:

— Да.

— Само това?

— Не знам какво имате предвид — отговори Спенсър. Тя приближи до него.

Киндерман обърна глава към нея.

— Чухте ли го да казва нещо друго?

Тя бе скръстила ръце.

— Е, не съвсем.

— Не съвсем? Какво точно имате предвид?

Очите й изглеждаха тъмни в мрачната стая.

— Онова заекване — обясни тя. — Странният глас, който използва понякога. Той заеква.

— Каза ли нещо?

— Не съм сигурна. — Сестрата сви рамене. — Не знам. Това стана точно преди да започне да ви призовава. Мисля, че все още беше в безсъзнание. Аз влязох да му премеря пулса. После чух това заекване. Беше нещо — ами, не съм сигурна — но приличаше на татко.

— Татко?

Тя сви рамене.

— Нещо такова. Така мисля.

— И той все още беше в безсъзнание?

— Да. После като че ли дойде на себе си и — о, да, сега си спомням и нещо друго. Изкрещя: С него е свършено.

Киндерман премигна.

— С него е свършено?

— Точно преди да започне да крещи вашето име.

Киндерман се замисли за момент; после се обърна и погледна към тялото.

— С него е свършено — промърмори той.

— Странно — обади се сестра Спенсър. — Накрая изглеждаше щастлив. Отвори очи за секунда и изглеждаше щастлив. Почти като дете. — Гласът й бе странно неутешим. — Съжалих го — въздъхна тя. — Какъв ужасен човек, независимо дали е луд. Но в него имаше нещо, заради което го съжалих.

— Той е част от Ангела — промърмори тихо Киндерман. Очите му все още бяха приковани върху лицето на Сънлайт.

— Не чух какво казахте.

Киндерман се заслуша в капките от крана, пляскащи по порцелановата мивка.

— Сега можете да вървите, мис Спенсър — каза й тихо, — благодаря ви. — Чу я как се отдалечава, а когато замина, той се пресегна надолу и докосна лицето на Сънлайт. Задържа ръката си нежно; после се обърна и излезе бавно в коридора. Нещо изглежда различно, помисли си той. Какво беше?

— Какво те притеснява, Аткинс? — попита подчинения си. — Моля те, кажи ми.

Очите на сержанта витаеха.

— Не знам — смънка той. Сви рамене. — Но имам една информация за вас, лейтенант. Бащата на Близнаци — погледна го. — Намерихме го.

— Така ли?

Аткинс кимна.

— Къде е? — попита Киндерман.

Очите на Аткинс изглеждаха по-зелени от всякога, не премигваха и се въртяха около зениците.

— Мъртъв е — каза. — Умрял е от удар.

— Кога?

— Сутринта.

Киндерман се смая.

— Какво става, по дяволите, лейтенант? — възкликна Аткинс.

Киндерман разбра какво е различно. Вдигна поглед към тавана. Всички крушки грееха ярко.

— Мисля, че всичко свърши — промърмори тихо той. После кимна. — Да. Така мисля. — Киндерман сведе поглед към Аткинс и приключи: — Свърши. — После замълча. — Повярвах му.

В следващия момент нахлуха ужасът и загубата, облекчението и болката и лицето му се сбръчка. Той се облегна о стената и започна да ридае неутешимо. Аткинс се изненада и за момент не знаеше какво да прави; после пристъпи напред и хвана ръцете на детектива.

— Всичко е наред, сър — повтаря той няколко минути, докато риданията продължаваха. Точно когато Аткинс се уплаши, че няма да престанат никога, риданията започнаха да стихват; но сержантът продължаваше да успокоява началника си.

— Просто съм уморен — прошепна най-накрая Киндерман. — Съжалявам. Нямаше никаква причина. Нямаше причина. Просто съм уморен.

Аткинс го заведе у дома му.