Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (18)

XVIII

— Съжалявам, но тази сутрин няма кафе. — Дерек й намигна, докато Ан лениво се измъкваше от палатката.

— Чудовище! — С благодарност пое купата, която той й подаде. Когато се отпусна до него на поваленото дърво, срещна лъчезарната му усмивка.

— Не бих го правил на твое място — предупреди я Дерек шеговито.

— О, и защо не?

— Твоите съблазни са виновни, че тръгваме толкова късно. И затова, женичке, дръж се прилично!

— Разваляш играта — изплези му се Ан.

Той се разсмя гръмогласно и се зае със закуската си.

— Майка ми ще има да се чуди как съм напълняла толкова по време на това пътешествие — наруши най-после Ан настъпилото мълчание.

— Шегуваш се. Освен на някои стратегически места, по тебе няма почти нищо.

— Говориш съвсем като баща ми.

— Благодаря. Родителите ти също ли живеят в Сан Франциско?

— Не. — Отначало интересът му към семейството й малко я обърка. — Живеят в Сакраменто, в същата къща, в която съм се родила и израснала.

— Имаш ли братя и сестри?

— Да. Аз съм най-малката от осемте деца.

— Осем деца? — Дерек тихо подсвирна. — Баща ти спокойно би могъл да състави свой бейзболен отбор.

— Ако искаш да знаеш, играла съм в „Уиз галз“!

— Това съвсем не е някое невзрачно малко отборче, нали? — В гласа му имаше лека ирония.

— Не! — Бузите на Ан почервеняха. — Това бе отборът на девойките от гимназията в Сакраменто. И държа да ти кажа, че днес момичетата играят бейзбол също толкова добре, колкото и момчетата…

— Мир! — отново вдигна ръце Дерек. — Повярвай ми, с нищо не исках да накърня доброто име на „Уиз галз“.

— Добре — отвърна нацупено тя.

— Кланът Матюс има ли и други биолози изследователи? — побърза да смени темата той.

— Не. Най-големият ми брат е учител в гимназията в Сакраменто, другите двама са пристанищни работници в Сан Франсиско. Трите ми сестри са домашни помощнички. Най-младата от тях очаква през лятото деветия внук на родителите ми.

— Боже господи! — въздъхна Дерек смаяно. — Такова домочадие при днешните условия!

— Да… — Ан сви рамене.

— Но чакай малко. — Започна да брои на пръстите си: — Трима братя, три сестри и ти правят седем. Да не си забравила някого?

— Да, наистина — изрече тя нерешително. Нямаше смелост да му разкаже обстоятелствата, при които бе изчезнал брат й.

— Е? — Дерек изобщо не забелязваше потиснатото й състояние.

— Другият ми брат работи в дърводобива. — Реши, че поне засега Мартин трябва да бъде считан за член на семейството.

— Във фамилията Матюс очевидно са представени почти всички отрасли на икономиката — отбеляза Дерек, вглеждайки се в пребледнялото й лице. — Но стига сме бърборили. Трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем до лагера, преди да се стъмни.

— Ето, Ан — подаде й един тънък прав клон.

— Бастун? Благодаря. Ще ми бъде от полза.

— Да вървим — реши Дерек. — Но, моля те, внимавай къде стъпваш. Ще бъде в интерес и на двама ни.

— Тъй вярно, сър. — Ан отдаде чест и пое напред.