Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (1)

І

— Хей, Макс, я погледни краката на онази блондинка там!

За миг, докато Ан Матюс осъзна тези думи, всички в изисканото фоайе на хотела замълчаха. Кожата й бе настръхнала, когато подаваше картата си за резервация на мъжа от рецепцията.

— Това е всичко, нали? — измърмори тя, цялата пламнала.

— Нека да видим.

Той очевидно никак не бързаше. Наблюдаваше дискретно красивата жена пред себе си. Тя го надвишаваше с поне пет сантиметра. В бухналите й житно руси коси имаше нещо дръзко, но най-приковаващото в нея бяха искрящите сини очи, които сега го гледаха с леко нетърпение.

Докато младият човек попълваше формулярите, Ан предпазливо се обърна в посоката, от която бяха долетели думите. Дъхът й почти спря, щом погледът й срещна едни зелени очи. Преглътна нервно, взряна като замаяна в единия от двамата мъже, седящи на фотьойлите до купчина багаж.

Ан не можеше да откъсне поглед от непознатия, макар че той очевидно бе от онези мъже, които имаха доста голям излишък от самочувствие. То се отгатваше още по самоуверената му осанка. С кестенявата си, преждевременно прошарена на слепоочията коса, с острите черти на лицето и еднодневната брада приличаше на типичен южноамерикански работнически лидер. Тя дори не погледна набития му спътник, дотолкова бе погълната от вида на високия мъж.

Но Ан не бе единствената, която си позволи такъв безцеремонен оглед. Обектът на нейния интерес също бе зает да изучава женските й атрибути. Изглеждаше особено впечатлен от едрите й гърди, очертаващи се под тънката лятна рокля.

Внезапно осъзна, че двамата с този безсрамен непознат се преценяваха с погледи по недопустим начин. И когато той съвсем недвусмислено й намигна, тя отново се изчерви.

— Госпожице Матюс, ще бъдете в стая 411. — Гласът на хотелския служител най-сетне я изтръгна от магията, в която бе потънала.

— Благодаря. — Гласът й леко потрепери при усещането, че зелените очи се забиха в гърба й. — Можете ли да ми кажете къде мога да намеря вечерното издание на местния вестник?

— В павилиона за подаръци можете да си купите „Сентралиа Херълд“, сиатълските издания и „Ню Йорк таймс“.

— Благодаря — промърмори Ан.

— Ако желаете, докато сте там, мога да наредя да отнесат багажа в стаята ви.

— Разбира се — отвърна тя с принудена усмивка, преди да се обърне и да се отдалечи със застинало лице. Въздъхна облекчено, когато зави зад ъгъла и влезе в павилиона.

Нима след всички мъчителни месеци, последвали измяната на Джеф, не се бе научила, че всички мъже са еднакви? Сексът беше единственото, което ги интересуваше. Обвързвания от всякакъв род просто им пречеха.

— Какво обичате? — приветливият глас на продавачката откъсна Ан от мислите й.

— Последният брой на „Сентралиа Херълд“.

— Имате късмет. Вечерното издание току-що пристигна. Нещо друго?

— Не, благодаря. — Ан остави на касиерката полагаемия се бакшиш и тъкмо се канеше да прибере вестника в чантата си, когато погледът й попадна на заглавието на челната страница. Под него със смайване откри снимката на зеленоокия непознат.

ДОКТОР ДЕРЕК МАКСУЕЛ, РЪКОВОДИТЕЛ НА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИЯ ЕКИП ПО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ПОЧВАТА

„О, не!“ — помисли си Ан ужасено, докато пръстите й нервно стискаха вестника. Това просто не можеше да бъде истина! Буквите заплуваха пред очите й. Излезе от магазина като замаяна, отпусна се на една пейка и зачете текста.

Известният геолог д-р Дерек Максуел ръководи финансирания от правителството проект за възстановяване на почвите, които стоят неизползувани след избухването на вулкана Сейнт Хелън в югозападната част на щата Вашингтон.

Ан поклати глава. Статията потвърждаваше най-лошите й предчувствия.

Екипът ще се състои от двама геолози, фотограф, журналист и д-р Виола Ан Матюс, чиито изследвания в областта на биологията имат вече международна известност.

По време на своята едномесечна работа екипът ще проучва района непосредствено около кратера, ще анализира проби на почвите и вулканична пепел и ще отрази резултатите в доклад до правителството. С по-големи трудности е свързано проучването доколко са били ефективни мерките за предотвратяване по-нататъшните изригвания на вулкана и опитите за възстановяване на опустошените земи при изригването му преди три години.

Ръцете на Ан трепереха, когато пусна вестника в скута си. Северозападното тихоокеанско крайбрежие винаги бе имало особена притегателна сила за брат й Мартин, години наред работил в този район в дърводобива. Ан напълно го разбираше, представяйки си тишината на покритите с мъх елхови гори и величествените върхове на планината Каскейд.

Но три години след избухването на Сейнт Хелън Мартин все още официално се смяташе за безследно изчезнал. Беше съобщено, че той неправомерно е пребивавал в „червената зона“, най-опасното място около кратера на вулкана. Едва съвсем наскоро губернаторът на щата бе отворил зоната за изследователски проучвания.

Очите й се напълниха със сълзи при спомена за последното й посещение при родителите си в Сакраменто.

— Моля те, Ан, трябва да разбереш какво наистина се е случило с Марти! — отчаяно бе помолила Лаура Матюс своята по-малка дъщеря. — Знаеш, че баща ти не е добре със сърцето. Откакто научихме, че Марти е изчезнал, той просто не е на себе си.

Ан утешително бе прегърнала майка си, опитвайки се да скрие собствените си сълзи.

— Ще направя каквото мога — обеща й тя. — Надявам се, че чрез участието си в екипа на д-р Максуел ще имам възможност да разбера дали Марти изобщо е бил наблизо, когато лавата е започнала да изригва. — Неуверено добави: — Но ти знаеш какво би означавало потвърждението, че наистина е бил там?

— Да… че е мъртъв. — Погледът й блуждаеше около могъщия дъб, където синът й бе играл като малко момче. Гласът й трепереше, когато продължи: — Няма нищо по-лошо от неизвестността. Ако баща ти и аз научим, че при избухването на вулкана се е намирал в планината, ще можем да мислим за него в мир.

Ан механично се надигна и напъха вестника в чантата си. Потънала в мисли, пресече фоайето. Тъкмо когато се канеше да завие към стълбите, мъжки гласове я накараха да спре като закована. Бяха двамата, които преди малко седяха на канапето, но за щастие не я виждаха, тъй като тя бе скрита от огромен фикус.

— Макс, наистина ме изненадва, че си ангажирал тази д-р Матюс. Мислех, че за тебе жените винаги са имали определено място — и то не е мястото на сътрудници в изследователски екип.

— Не можеш да си представиш колко си прав, Бъд — отвърна натъртено Максуел. — При нормални обстоятелства никога не би ми хрумнало да взема в екипа жена. — До Ан достигна дълбок смях. — Джеф Колинс ме увери, че тази Виола Матюс е висококвалифициран биолог, но като жена била по-студена и от риба. Сигурно е някоя тридесетгодишна стара мома, която напълно е посветила живота си на работата. — Той изпъшка измъчено. — Ако за толкова кратко време бих намерил някой друг, можеш да си сигурен, че никога не бих предпочел жена. Но знаеш какво е положението. Ако не разполагаме и с квалифициран биолог, екипът няма да отговаря на изискванията и ще загубим поддръжката на държавата. Освен всичко друго, тя сигурно е безполово същество с посивяла коса и рогови очила.

Силният смях на двамата превърна шока на Ан в истинска ярост.

— Дяволите да ви вземат! — изрече тя тихо и гневът й се насочи към другия мъж, на когото преди бе принадлежало сърцето й. — Джеф Колинс, имаш страхотен късмет, че в момента си в Калифорния.

Не можеше да повярва, че с толкова безсърдечност той се бе постарал да я представи във възможно най-лоша светлина пред човека, от помощта на когото се нуждаеше, за да изпълни обещанието към родителите си. Още по-лошо бе, че Дерек Максуел очевидно бе повярвал на всички лъжи, които Джеф Колинс бе разпространил за нея, и вече бе оформил мнението си за „способностите“ й да въздействува на другия пол.

Е, тя щеше да му покаже това-онова! Ан се обърна и най-сетне пое по стълбите. Планът за битката светкавично се оформи в главата й.

С крива усмивка се изкачи на четвъртия етаж. Щеше да се погрижи „безполовата“ Виола Ан Матюс да научи прочутия доктор на някои доста важни неща.