Бев Малоун
Завръщам се в твоите обятия (15)

XV

Гърлото на Ан бе така свито, че тя едва можеше да диша. С усилие се опита да задържи сълзите си, докато Дерек нахлузи панталоните и ботушите си и грабна якето.

За момент се спря и погледна голото й тяло. Почувствувала погледа му върху себе си, тя се покри бързо.

— По дяволите! — изруга той, измъкна се от палатката и потъна в спускащия се мрак.

— Защо? — изхълца Ан и даде воля на сълзите си.

По време на спускането им от кратера Дерек бе необичайно мълчалив. Напразно се опитваше да разбере какво бе предизвикало тази неочаквана промяна у него.

Ан се надигна, все още хлипайки. Чувствуваше се ужасно нещастна, след като Дерек я бе любил по начин, който в най-добрия случай можеше да се нарече безчувствен.

Със сковани движения обу джинсите си. Струваше й се, че ще изпадне в истерия. Нима Дерек не забелязваше, че тя наистина го обича?

Навлече една блуза и шумно издуха носа си, преди да излезе от палатката. Предпазливо огледа малкия лагер. За щастие Дерек никъде не се виждаше. Струваше й се невъзможно сега да застане пред него.

Единственият звук в зловещата тишина на пустошта бе пропукването на огъня, който гаснеше и се бе превърнал в малка купчинка жарава. Смазана, Ан гледаше отчаяно към мястото, където вчера стоеше нейната палатка. Спомняше си как Дерек радостно бе заявил, че вече не се нуждаят от нея. После бързо я бе прибрал и опаковал.

Ан се опита да мисли за други неща. Хвърли малко дърва в огъня и сложи да се стопли чайник с вода.

Когато си направи чаша нескафе, чу стъпките на Дерек. С разтуптяно сърце се приготви за сблъсъка, който неминуемо предстоеше. Но той само мълчаливо мина покрай нея и пусна на земята купчината съчки, които бе донесъл. Дълго време се взира втренчено в пламъците, преди да се обърне и да я погледне.

— Ан? — изрече тихо, коленичи до нея и взе чашата от треперещите й ръце. После с измъчен вид ги пое в своите. — Съжалявам за онова, което ти причиних — каза той с обезоръжаваща откровеност. — И няма да ти се разсърдя, ако никога не ми простиш.

— О, Макс — изхълца тя и се притисна към него. — Толкова бях нещастна.

— Идеше ми да се убия, когато осъзнах какво правя с тебе. Зная, че не е никакво извинение, но толкова много ревнувах заради приятелството ти с Пит и Майк, че просто изгубих разума си, когато те чух да казваш, че ти липсват.

— Значи това е била причината. — Ан внимателно го погледна в очите.

— Да, дявол да го вземе! — изръмжа ядосано Дерек. — Толкова време трябваше да стоя и да гледам как се смеят и те закачат, докато ти изобщо не ми обръщаше внимание.

— Макс! — Чувствуваше, че всеки момент ще избухне в смях. — Защо никога нищо не си ми казвал? Сигурно щяхме да си спестим доста неща.

— Не е лесно да признаеш ревността си — отвърна той тихо. — И най-много се страхувах да не ми се изсмееш в лицето.

— О, скъпи! — погали го с въздишка по небръснатата буза. — Пит и Майк са просто добри приятели, нищо друго. Смятах, че го знаеш.

— Държах се толкова недостойно, Ан. Ще можеш ли наистина да ми простиш?

— Да, Макс — прошепна щастливо тя. От сърце се радваше, че пропастта помежду им отново се бе затворила.

— Ако изобщо е някакво утешение — рече Дерек с малко крива усмивка, — бях наранен не по-малко от тебе. И само като си дадох сметка колко подло се бях държал…

— Шшт! — Ан сложи пръст на устните му.

— Обещавам, че никога вече няма да се случи — заяви тържествено той. — Ако искаш, ще опъна другата палатка и нощес ще спя там.

— Не, няма нужда. — Ан се взря дълбоко в очите му. — Искам да се сгуша до тебе и… — Не довърши изречението си, думите „да се любим“ потънаха в страстната им целувка.

— Ан? — прошепна Дерек до устните й.

— Да.

— Сигурна ли си? — попита той недоверчиво.

Тя мълчаливо хвана ръката му и го поведе към палатката. Мушна се вътре и му направи място.

— Искам те… — обяви и сините й очи засияха от обич.

— О, мила… — простена Дерек.

Взе ръката й и нежно целуна дланта й. Привлече я и устните им се докоснаха. Скоро страстната му целувка взриви Ан. Тя трескаво разтвори якето и ризата му, докато почувствува под пръстите си топлата му плът. Ръцете й възхитено замилваха гърдите му.

— Чакай малко — хвана ръката й той. — Щях да забравя нещо.

— Какво?

— Ето това. — Внимателно извади нещо от джоба на ризата си и й го подаде.

— Колко е хубаво! Но как е възможно тук да намериш кокиче?

— И аз не знам. Е, ще приемете ли поканата ми за примирие, доктор Матюс?

— Разбира се, доктор Максуел. — Ан нежно придържаше изящното малко цвете.

— Добре тогава. Докъде бях стигнал? — Дерек покри шията й с леки целувки и започна да разкопчава блузата й. Когато голите й гърди просветнаха на светлината на фенерчето, той затаи дъх.

— Ан! — Ръцете й милваха най-чувствителните места по тялото му. — Какво правиш с мене? — Дъхът му изгаряше страните й.

— Желая те — прошепна тя, поглъщайки жадно с очи възбудата, изписана на лицето му.

— Каква вълшебница си! Омагьоса ме така, че вече наистина нямам своя воля.

— Искаш ли да престана? — попита тя дяволито.

— За нищо на света — простена Дерек. — Това, което правиш с мен, не ми се е случвало при никоя друга жена.

Той ловко я съблече и разтвори ципа на спалния чувал.

— Вече се справяш съвсем добре — рече закачливо Ан, докато потъваше в ръцете му.

— О? С какво по-точно?

— Имам предвид движенията в изключително ограничено пространство.

— Така си и мислех. — Дерек многозначително се усмихна. — Но има и още нещо, с което се справям много добре — добави той преди жадно да я целуне.

— Да, наистина — прошепна Ан до горещите му устни.