Барбара Картланд
Бягство от страстта (5)

Глава пета

Оскъдната вечеря свърши. Състоеше се главно от зеленчуци и картофи, като имаше и нещо като рядка супа от тенджерата с бульона.

Децата обърсаха чиниите си с парченца хляб от трици, като ги набутваха в устата си и гледаха тъжно към празните съдове, като че ли се надяваха да стане някакво чудо и те отново да се напълнят.

— C’est fini, mes enfants^[1] — каза мадам Буве със строгост, която не допускаше никакви възражения, и няколко малки гърла звучно изпуснаха по една въздишка. Баща им прочете молитвата, след което изведнъж стана шумно от гласовете им, докато се смееха и се закачаха, тичайки навън на двора.

Фльор стана да помогне на мадам Буве да вдигне съдовете от масата. Отнесе ги в малък килер до кухнята, където се миеха съдовете, и ги струпа в мивката.

Като се върна в кухнята, с изненада видя как мадам Буве измъква от фурната купа със супа и една чиния, пълна догоре със зеленчуци.

„Дали не очакват някой закъснял да дойде за вечеря“ — запита се тя.

На масата нямаше празно място по време на вечерята, когато се появиха невероятно много деца. Освен самата нея, външен човек бе само един работник. Това бе някакъв недодялан младеж, който не можеше добре да си служи с едната ръка. Беше оставен да помага на Жак Буве, защото не беше годен за нищо друго.

Сузан, най-голямата дъщеря, едно привлекателно седемнадесетгодишно момиче, влезе през вратата откъм кухнята.

— Да му ги занеса ли долу, мамо? — попита тя и тогава забеляза, че Фльор стои до вратата на килера. Прехапа устни и погледна към майка си объркана.

Мадам Буве се поколеба, после сякаш взе решение, обърна се към Фльор и каза:

— Вървете със Сузан. Има нещо, което ще бъде по-добре да научите. А то сигурно и ще ви хареса.

Фльор я погледна изненадано. Сузан взе подноса и срамежливо попита:

— Не бихте ли дошли с мен, мадмоазел?

— Разбира се — отвърна Фльор, а после попита: — Да не би да има друг член на семейството? Вие сте страшно много.

Момичето хитро се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Да, член на семейството, мадмоазел. Елате да го видите.

Тя тръгна към една врата, която се намираше в дъното на кухнята, и я отвори. Фльор видя каменни стъпала, които водеха надолу в тъмнината. Реши, че това е избата. Сузан тръгна надолу по стълбите.

Фльор учудено я последва. Прохладният въздух беше приятен след горещата и пълна с изпарения кухня. Слизаха доста дълго. Избата беше дълбока, намираше се доста под земята. Прекосиха застлан с плочи коридор, като се движеха покрай редици от струпани стари бурета, сандъци и щайги.

Бледа светлина се процеждаше през една решетка горе в тавана. Когато очите на Фльор свикнаха с тъмнината, тя разбра, че избата беше доста голяма.

Сузан стигна до края. Тук, доколкото Фльор можеше да види, имаше гола стена и само една празна щайга беше облегната на нея. Сузан подаде подноса на Фльор, премести щайгата, после постави пръст върху устните си и почука три пъти. След кратка пауза отвътре се чу отговор. Беше същото почукване — едно, две, три.

Сузан вдигна ръка над главата си и натисна някаква ключалка, скрита под една дебела греда. Тогава една част от стената се отмести и в нея се образува отвор.

Фльор стоеше поразена. Тя бе твърде изненадана, за да може да мръдне от мястото си. Сузан взе подноса от ръцете й и каза тихичко:

— Venez, madmoiselle^[2], последвайте ме.

Минаха през отвора в стената. Намираха се в друга изба, много по-малка от първата, но светлината тук бе по-силна. Имаше и два отдушника, единият от които бе отворен, и през четвъртитото отверстие сега влизаше светлина и пресен въздух. В центъра на помещението върху квадратна рогозка имаше маса и стол, а в ъгъла — легло.

Фльор отвори широко очи от изненада, защото на леглото седеше някакъв мъж. Беше млад. Когато те влязоха, той каза на френски:

— Добре дошла, ma petite Susanne^[3], чаках те. Толкова съм гладен, че мога да изям цял вол.

— Боя се, че не мога да ви предложа цял вол — отвърна весело Сузан, като се засмя. — Но съм ви намерила нещо по-интересно, мосю. Водя ви приятел!

Младият мъж бавно и трудно се изправи на крака. Фльор видя, че стъпалото на единия му крак беше бинтовано. Когато той се изправи напълно, тя възкликна, защото видя, че той носи униформата на Кралските въздушни сили.

— Вие сте англичанин! — думите се изтръгнаха неочаквано от гърдите й и той се втренчи в нея с изненада.

— Да, англичанин съм — отговори й на английски той, — но…

Той заоглежда роклята на Фльор, тъмната широка пола, прилепналата и закопчана догоре горна част, прибраната на нисък кок коса.

— Да, англичанка съм — каза тя и притеснено вдигна ръце към откритите си уши и слепоочия.

— Наистина ли? Боже мой! Това е прекрасно!

Имаше нещо пламенно и момчешко в неговата възбуда. Фльор някак автоматично тръгна към него с протегнати ръце.

— Вие сте ранен. Как попаднахте тук?

— Скочих с парашут от самолета, който гореше — каза той, като се усмихваше сякаш това бе най-веселата шега на света. — И ако не бяха тези добри хора, сега щях или да съм мъртъв, или в лагер за военнопленници. Донесли ме тук още докато съм бил в безсъзнание и оттогава ме укриват. А вие? Какво правите вие тук?

— Същото. Искам да кажа — те ме крият. Но, боже мой! Колко удивително от тяхна страна е да рискуват за втори път!

Сега вече разбираше подозрението, с което я бе посрещнало семейство Буве, нежеланието им да я пуснат в къщата си, погледите, които си бяха разменили, когато най-напред я видяха.

Със смущение забеляза, че още държи ръцете на непознатия летец. Мислеше си, че само след миг ще обвие ръце около врата му и ще го целуне. Толкова прекрасно бе, че тук можеше да срещне свой съотечественик. Имаше нещо твърде вълнуващо в това, което правеше събитието необичайно.

Тя се дръпна от него и погледна Сузан, която стоеше и ги наблюдаваше, а на лицето й бе изписано удоволствие.

— Щастливи ли сте? — попита тя.

— Много — отговори й летецът на френски. — Ти си магьосница. Не само ме спасяваш с вкусната си храна, но ми водиш и другар и събеседник. Сузан, поздравявам те и ти отдавам чест!

Момичето весело захихика, а после каза:

— Мадмоазел ще остане ли малко? Ще се върна по-късно. Ще бъде разумно да заключите вратата.

— Ама разбира се! — отвърна летецът. — Сега трябва да бъдем двойно по-предпазливи, след като мадмоазел е при нас и трябва да пазим и нея.

Сузан се усмихна и си тръгна. Стената се върна на мястото си, разнесе се леко изщракване, а после я чуха да слага отново щайгата на мястото й до стената и стъпките й се отдалечиха по каменния под.

Някаква срамежливост обзе Фльор, когато останаха сами, но летецът се чувстваше съвсем свободно. Подскачайки на един крак, той отиде до масата и придърпа стола.

— Нали нямате нищо против да похапна. Гладен съм като вълк.

— Но, моля ви, разбира се.

Той погледна храната, взе лъжицата и попита:

— Няма ли и вие да хапнете? Искам да кажа, вече вечеряхте ли?

— Да, вече се нахраних.

Без да чака повече насърчение, той започна да се храни бързо и с големи хапки.

— Кажете ми нещо? — подкани я той. — Разкажете ми за себе си. Защо сте тук? Как се казвате?

— Смених толкова имена. В момента документите ми са на името на Жана Буве. Това означава, че съм братовчедка на Сузан.

— Но всъщност сте…

— Фльор Гартън.

Не знаеше защо, но й беше трудно да произнесе фамилното си име. Толкова отдавна не бе го произнасяла и сега й се струваше много обикновено след името Дьо Малмон или Дьо Сарду.

— Гартън. Сякаш ми е познато.

— А вашето име?

— Джак Рейнолдз. Чакайте да видя… трябва вече да има два месеца. Бях в доста окаяно състояние, когато са ме прибрали. Трябваше да скоча с парашут, самолетът ми се разби на парчета. Картечарят ми бе убит преди това.

— Но не е било много опасно? Имам предвид за семейство Буве.

— Трябва да са били побъркани да поемат такъв риск. Германците сигурно са ме търсили. За щастие скочих от доста голяма височина и е трябвало да претърсват твърде голям район. Семейство Буве са самата добродетел и все пак понякога се чудя как ли ще завърши всичко това.

— Имате ли някакви планове за бягство?

— Никакви. Разбира се, освен ако не успея да ги убедя да поемат риска и да ме прехвърлят през Ламанша.

— И аз искам това.

— Господи! Би било прекрасно да можем да избягаме заедно. Кроил съм много планове, разбира се. Нямам за какво друго да мисля тук. Сега можем заедно да правим това. Работата е там, че нямам никакви пари. Не ми се иска да ги моля да извършат нещо толкова опасно, без да мога да им предложа нещо в замяна.

— Аз имам много пари.

— Късметлийка! Но я ми разкажете за себе си. Защо сте тук изобщо?

Фльор простичко му разказа историята си. Стигна до края й точно когато той привършваше вечерята си.

Той обърса дъното на чинията си с парченце хляб, също както бяха направили и децата, и се облегна назад с тъжна въздишка на незадоволеност — също като тях. Вдигна поглед, видя, че Фльор го наблюдава, и се засмя.

— Не ме гледайте така изненадано. Още съм гладен и не се срамувам да си го призная. Нали си спомняхте как ни учеха като деца, че е полезно да ставаш от масата преди още да си се нахранил докрай? Е, в момента сигурно си постилам пътя за някакъв много особен вид рай. — После преди Фльор да може да каже и една дума, той добави: — Не съм искал да бъда груб. Слушах всяка дума, която казахте. Това е една много вълнуваща история. Прилича на роман с продължение в някое списание. Дявол да го вземе! Като си помисли човек, ние с вас бихме могли да бъдем героят и героинята на някой бестселър.

— Само ако има щастлив край — отвърна Фльор.

— Трябва да има. Да можеше само този проклет мой крак да се оправи, бих могъл да излизам през нощта и да поогледам местността. Хубаво е да я познавам добре и да търся някакъв шанс за бягство. В момента не смея да мърдам. Трябва да стоя тук. Не бива дори да се качвам горе, дори и през нощта. Твърде много сили и време ми струва да се върна тук долу, нали разбирате?

— Германците често ли идват във фермата?

— Откакто съм тук са идвали няколко пъти. Веднъж претърсиха избата. Чувах ги как мушкат с пръти между щайгите. Казвам ви, това беше доста страшно изпитание. Но някак си така и не се усъмниха, че може да има и още една изба.

— Специално за вас ли са я направили Буве? — полюбопитства Фльор.

— За бога, не! Винаги си е била тук. Предполагам, че от самото начало е била предназначена за скривалище. Това не е първият случай избата да се използва за скривалище на бегълци или контрабандни стоки.

— Още не мога да повярвам, че ви срещнах — импулсивно възкликна Фльор. — Това е последното нещо, което съм очаквала.

— Но се радвате, нали? — попита той и тя му се усмихна в отговор открито и без преструвка.

В този момент чуха стъпки от другата страна на стената.

— Трябва да е Сузан — каза Фльор, но Джак Рейнолдз й направи знак да мълчи.

Стояха, без да мърдат, докато не чуха почукването на стената.

— Никога не рискувайте — с упрек й каза летецът. — Трябва да мислим и за тях. Ако ни открият тук, ще ги изправят до стената. Всички без изключение.

— Да, разбирам — тихо каза Фльор.

Той почука в отговор и стената се плъзна встрани.

— Vous avez fini?^[4] — попита Сузан и вдигна подноса, но в думите й се долавяше и друг въпрос.

— Ще е по-добре да си тръгвам — каза бързо Фльор. — Лека нощ… — Тя се поколеба и погледна синята нашивка на ръкава му. — „Господине“ ли трябва да ви казвам?

— „Господин офицер от въздушните сили“, ако искате да бъдете точна. Но бих предпочел да ме наричате Джак. Звучи по-приятно.

— Тогава лека нощ, Джак.

— Лека нощ, Фльор.

Той задържа за момент ръката й в своята. Тя знаеше, че има още толкова много неща, за които иска да го пита, толкова много неизказани неща, но вместо това се обърна и последва Сузан.

Стената се плъзна на мястото си. Фльор помогна на момичето да сложи щайгата и двете тръгнаха мълчаливо през избата, като Фльор се стараеше да стъпва колкото се може по-леко и безшумно. Най-после стигнаха до стълбата, която водеше към кухнята.

Мадам Буве миеше съдовете.

— Беше изненада, нали?

— Огромна — отвърна Фльор. — О, мадам! Колко сте добри двамата със съпруга ви! Срамувам се, че трябва да поемате още един риск и заради мен.

Мадам Буве се усмихна.

— Не се притеснявайте за това сега — каза тя. — Всичко ще се оправи, когато му дойде времето. Трябва да бъдем търпеливи.

Фльор взе кърпа и започна да бърше чиниите.

— Оставете Сузан да свърши това — обади се мадам Буве, но Фльор поклати глава.

— Докато съм тук, трябва да се държа като прилежна племенница.

Двете жени продължиха да вършат работата си мълчаливо. После Фльор попита:

— Какво ще кажете за дрехите, мадам? Дали ще бъде безопасно да нося своите дрехи?

Мадам Буве я погледна разтревожено.

— Хубави ли са? Може би са доста елегантни?

— Боя се, че така биха изглеждали, но не мога да ходя все с тази рокля. Или мислите, че така ще бъде най-безопасно?

— Сузан има една рокля. Това е най-хубавата й рокля и тя си я пази, но ще ви я даде с радост. Когато работите, можете да слагате престилка върху нея.

— Но аз не мога да взема най-хубавата рокля на Сузан! — възпротиви се Фльор.

— Тя ще се радва, че може да направи тази жертва за вас — твърдо каза майка й.

По-късно, когато Фльор се готвеше да си легне, на вратата се почука. В стаята влезе Сузан. На ръцете й бе преметната памучна рокля в розово и бяло. Беше семпла, с квадратно деколте и плътно прилепваща талия и широка пола. Но бе така свежа и чиста, а и Сузан я носеше почти с благоговение, сякаш бе нещо безценно.

Фльор погледна лицето й и разбра какво значи за момичето да се раздели с тази рокля, единствената й хубава рокля. Роклята, с която навярно се надяваше да очарова някой строен, млад рибар.

Фльор измъкна плетената кошница от един ъгъл на стаята, където я бе оставила при пристигането си. Отвори я и започна да вади отвътре една по една роклите, които Мари бе опаковала преди тръгването й.

Имаше няколко: черна следобедна рокля от крепдешин, копринена рокля в кралско синьо, бяла ленена рокля с червено сако, украсено със стъклени копчета, зелена рокля от воал с дантелена украса. Фльор ги нареждаше върху леглото, а Сузан гледаше с широко отворени очи. Когато не остана нищо в кошницата, Фльор се обърна и каза.

— Гледай. Ти си толкова мила, че ми даваш роклята си. И аз ще ти дам една от своите. Може да не е много разумно да я носиш точно сега, поне докато аз не си замина или не свърши войната. Но трябва да си избереш една рокля. Вземи, която искаш. Размяната ще бъде напълно справедлива.

Очите на Сузан блестяха. За момент тя се възпротиви… протестираше учтиво… била много щастлива да направи нещо за мадмоазел… не искала нищо в замяна. Фльор се засмя.

— Настоявам, Сузан! Вземи, която искаш.

Момичето плахо докосваше роклите, като че ли се страхуваше, че загрубелите й пръсти могат да ги повредят.

Най-после след дълго колебание, след като беше поставила всяка една от тях до сияещото си лице и се беше огледала в малкото огледало, тя реши да вземе синята копринена рокля. Фльор си помисли, че тя бе твърде млада за тази рокля, но разбираше, че прекрасният плат и цветът може би бяха по-привлекателни от останалите.

— Мадмоазел — каза Сузан развълнувано, — никога, никога не съм имала нещо толкова красиво! Винаги ще го пазя като истинско съкровище.

Фльор беше готова да й повярва, като виждаше как Мари бе запазила почти тридесет години роклята, която тя самата носеше сега.

„Надявам се — помисли си Фльор, — че ще носи тази рокля докато е млада и красива. Няма да й бъде много полезна, ако остане стара мома.“

Притиснала здраво роклята към гърдите си и мълвейки все още някакви неясни благодарности, Сузан излезе от стаята.

Фльор отново сгъна роклите и ги нареди в кошницата. Беше опасно да ги остави на показ в стаята. После се съблече, като сваляше роклята на Мари с благодарност, но и някак с чувство на облекчение. Тя бе изпълнила предназначението си, беше й помогнала толкова много, но тя като че ли някак ненавиждаше тъмната, плътна печал на тази рокля. Потърси в пътническата си торба нощница, намери една и я нахлузи през главата си. Освободи косата си и я разреса, като гледаше как пада на вълни от двете страни на лицето й.

Селското момиче, строгата рокля и прическата ги нямаше вече. От малкото огледало я гледаше познатото лице, привлекателно и затрогващо.

„Да се надяваме, че германците няма да дойдат тази вечер да претърсват къщата — помисли си тя. — В противен случай всички ще останат доста шокирани.“

Дръпна пердетата над отворените прозорци, мина през стаята и се мушна в голямото, четвъртито легло.

„Стигнах до тук — мислеше си тържествуващо Фльор, докато затваряше очи, готова да потъне в онзи дълбок, успокояващ сън, за който жадуваше умореното й тяло. — Стигнах до тук, а следващата ми стъпка ще бъде да пресека Ламанша и да намеря пътя си обратно към свободата, към дома…“