Барбара Картланд
Бягство от страстта (16)

Глава шестнадесета

Фльор търсеше Баръм. Намери го не в килера, а в трапезарията. Беше разстлал всички сребърни прибори на масата и ги лъскаше.

— Сър Норман ми телефонира и ме помоли да ти предам, че Мелчестър е бил силно бомбардиран снощи. Може да ни помолят да настаним някои от пострадалите, които са останали без подслон.

Баръм решително остави на масата четката, с която лъскаше среброто.

— Не ни трябват тука. Ще изпоцапат килимите и ще обърнат всичко наопаки.

— Но, Баръм! — възкликна Фльор. — Само си помисли за това, което са преживели. През цялата нощ чувах взривовете. Предполагам, че и ти не си мигнал. Цялото небе беше осветено от пожарите.

— Съжалявам ги — намръщено си призна Баръм, — но има и други места, които са по-подходящи от Грейстоун Прайъри.

— Предполагам, че всички къщи в Мелфорд ще приемат по някой, в случай че разрушенията са толкова големи, както предполага сър Норман. Както и да е, той те моли да бъдеш подготвен.

Фльор си мислеше, че бомбардировката от изминалата нощ е била особено жестока още преди сър Норман да й се обади по телефона.

Мелчестър се намираше на около двадесет мили от имението и бомбите разтърсваха къщата. Прозорците дрънчаха толкова силно, че бе направо невъзможно да се заспи. Поне за сър Норман и за Фльор бе така. Мисис Мичам не беше обезпокоена.

— Чух ги тия дяволи — каза тя, — но си рекох, че и да лежа будна, няма много да помогна, а само бих зарадвала германците, ако можеха да разберат това. Затова си заспах отново.

На Фльор й се искаше и тя да може така да управлява сетивата си. Тя се бе свила в леглото. Трепереше от всеки нов взрив и се страхуваше не за себе си, а за хората, които умираха, оставаха осакатени или без дом. Страхуваше се от дивата жестокост и ужаса, падащи като дъжд от небето.

Сега тя тръгна към библиотеката и в този момент чу, че телефонът върху бюрото на сър Норман звъни. Питаше се дали да го вдигне. Обикновено секретарката му беше тук по това време. Тя бе една тиха жена на средна възраст, която се грижеше както за личната му кореспонденция в канцеларията, така и за домакинските сметки тук в къщата. Очевидно мис Шоу се беше забавила някъде. Фльор вдигна слушалката.

— Кой е на телефона?

— Мога ли да говоря със сър Норман Мичам? — попита женски глас.

— Съжалявам, но той не е тук. Мога ли да му предам нещо?

— Трябва да се свържа с него.

— Ще го намерите в завода. Тръгна за там и след десетина минути ще можете да го намерите.

От другата страна се поколебаха за момент, след което жената каза:

— Питам се дали не можете вие да ми помогнете. Виждате ли, доста е трудно да се свърже човек. Говоря от покрайнините на Мелчестър.

— Ще направя всичко, което мога — топло каза Фльор.

— На телефона е сестра Томпсън. Аз съм медицинската сестра на лейди Синтия Ашуин. Санаториумът, в който се намира тя, снощи беше бомбардиран.

— Ранена ли е? — бързо попита Фльор.

— Не, за щастие никой от пациентите не беше ранен, но трябваше да ги изведем от санаториума и лейди Синтия много настоява да бъде откарана веднага в Грейстоун Прайъри. Вече поръчахме кола, но си мислех, че е по-разумно първо да предупредя сър Норман да ни очаква.

— Ще предупредя сър Норман — отговори Фльор. — Междувременно стаята на лейди Синтия ще бъде подготвена.

— О-оу, толкова съм ви благодарна.

Чу с какво облекчение си отдъхна сестрата и разбра, че е била смутена от задачата, която й е била поставена.

— По кое време да ви очакваме?

— Мисля, че ще бъдем при вас след около час. Само аз ще придружа лейди Синтия, защото в момента не може да бъде отделена още една сестра, но всъщност ще трябва да има и сестра за през нощта.

— Ще се погрижа да намерим. Много ли е болна?

— Боя се, че е много болна, а и снощи преживяването беше много неприятно.

Фльор се сбогува и затвори телефона. Остана неподвижна известно време. Усещаше се странно развълнувана. Значи Синтия Ашуин се връщаше вкъщи. Какво ли ще каже сър Норман? Какво ли ще кажат всички в къщата?

Докато стоеше и се чудеше, вратата се отвори и мис Шоу се втурна вътре. Фльор й разказа какво се бе случило и я помоли да съобщи новината на сър Норман. Мис Шоу се стресна.

— Не зная какво ще каже сър Норман. Ами ако откаже да я приеме?

— О, не би могъл да откаже! — отвърна Фльор. — Как би могъл? Санаториумът е бил бомбардиран, тя е болна, безнадеждно болна, и иска да си дойде у дома. Ще отида да приготвя стаята й. Вие по-добре се обадете на сър Норман в завода.

— Бих искала вие да го направите — притеснено каза мис Шоу.

— Нямам време — отговори й Фльор и забърза нагоре.

Тя повика Манвърс и й нареди да отвори заключената стая в западното крило и веднага да я приготви. Не дочака да чуе изразите на недоумение на камериерката и забърза към мисис Мичам. Старата дама точно се гримираше. Това бе една операция, която всяка сутрин й отнемаше много време, след като Евънз приключеше с къпането й и поставеше току-що накъдрената перука.

Фльор й съобщи новината спокойно, но както бе очаквала, мисис Мичам я прие с голямо вълнение.

— Синтия идва тук! — възкликна тя. — Е, и това ако не е странно! И казваш, че е много болна. Сигурно има доста други места, където би могла да отиде, но предполагам, че за нея е естествено да дойде именно тук. Грейстоун Прайъри винаги ще си остане нейният дом, няма значение дали Норман е тук или не. Но какво ще каже, той за това?

— Сигурна съм, че сър Норман ще каже, че е правилно лейди Синтия да бъде приютена тук — бързо каза Фльор. — Той очакваше, че ще ни изпратят някои от хората от Мелчестър, останали без подслон.

— Не е очаквал, че една от тях ще бъде собствената му жена, сигурна съм. Е, поне няма да ни е толкова скучно, а, Евънз, какво ще кажеш?

— Сега не бива да се вълнувате — остро каза Евънз. — Знаете какво каза докторът. Освен това, ако получите пристъп, ще се наложи да ви затворим в стаята и няма да чуете нищо и няма да видите никого. Така че приемайте нещата по-спокойно.

— Я не ми опявай така — сърдито й се сопна мисис Мичам. — Караш ме да се чувствам болна. Винаги вдигаш шум и мрънкаш. За бога, жено, остави ме да умра така, както аз искам!

Фльор се засмя. После побърза да отиде и да каже на мисис Джаксън, че ще има още хора за обяд, а също и да съобщи новината на Баръм. Той все още беше в трапезарията, вглъбен в почистването на приборите. Фльор не можа да не усети драматизма на момента, когато му каза меко:

— Лейди Синтия Ашуин е на път за тук, Баръм. Бомбардирали са санаториума, в който е била настанена. Тя и медицинската й сестра ще бъдат настанени тук.

Не бе виждала никога досега възрастния човек толкова радостен. Докато оставяше голямата сосиера, която лъскаше в момента, тя видя, че ръцете му треперят.

— Ще бъде както някога! Да видя Нейно Благородие отново, също както някога.

След като свърши със задълженията си, Фльор отиде в градината и набра огромен букет от розови рози за стаята на Синтия. Нямаше време да чака да донесат карамфили от парниците, които се намираха доста далеч.

Розите бяха прекрасни. Фльор ги отнесе в стаята, подреди ги във ваза и ги поставя върху мраморната тоалетка, за да може Синтия да ги вижда от леглото си.

Манвърс и още една прислужница бяха заети с подреждането на стаята. Щорите бяха вдигнати, прозорците — отворени. Те поставяха на леглото ленените чаршафи с големи бродирани монограми. Бельото ухаеше на лавандула.

Не бяха свършили, когато Фльор чу, че до входа приближава кола. Разбра, че Синтия е пристигнала.

Изтича и застана на горния край на стълбата. Видя как Баръм прекоси вестибюла. От обичайната му надута походка не беше останала и следа. Той почти подтичваше, докато стигна до вратата, която се отвори, и Фльор чу гласове.

Видя, че внесоха носилка.

Тя някак не бе очаквала това. Беше толкова различно от картината, която рисуваше в ума си за Синтия Ашуин. Носилка!

Имаше нещо плашещо в начина, по който мъжете се движеха бавно, в неподвижната фигура, покрита с одеяла. Фльор ги гледаше как прекосяват вестибюла и когато спряха, за да поемат нагоре по стълбата, чу един глас да казва:

— Е какво, Баръм. Виждаш, че ме доведоха да умра вкъщи.

Фльор не чу какво й отговори Баръм. Тя гледаше главата, повдигната на възглавницата, черната коса, пригладена назад от четвъртитото чело, острата брадичка върху одеялото… Бавно, бавно мъжете, които носеха носилката, стигнаха до горния край на стълбите и Фльор, която се отдръпна, за да им направи път, видя Синтия Ашуин за първи път.

„Стара е — беше първото й, бързо и разочароващо впечатление, но после си помисли: — Но е хубава. Все още е хубава.“

Усети върху себе си погледа на Синтия, изпълнен с въпроси. Тя забърза напред, за да упъти хората към галерията в западното крило. Отнесоха Синтия в собствената й стая.

Манвърс стоеше и чакаше. Когато носачите се оттеглиха, Фльор си тръгна заедно с тях. Мислеше, че ще е тактично да остави засега Синтия сама. Сама с тези, които я познаваха.

След няколко минути сестра Томпсън излезе от стаята. Фльор й подаде ръка.

— Аз съм мис Гартън. С мен говорихте по телефона. Дали вашата пациентка ще желае нещо?

— За момента не, благодаря ви. Тя понесе пътуването добре, но е малко развълнувана. Това е от мисълта, че си идва тук. Разбирате ли, тя така често говореше за дома си. Отдавна съм с нея и имам чувството, че познавам всяко кътче от това място.

Фльор заведе сестрата до стаята й, която се намираше в съседство. Реши, че повече няма какво да прави тук, и тръгна по стълбите, но точно тогава излезе Манвърс и каза:

— Нейно Благородие би желала да говори с вас. Попита коя сте.

Фльор се върна в стаята на Синтия. Почука и когато сестра Томпсън отвори вратата, тя изведнъж се смути. Мина по килима през цялата стая и спря в долния край на леглото.

Синтия беше подпряна на възглавниците си, а ръцете й бяха отпуснати върху белите чаршафи. Беше ужасно съсухрена. Костите на китките й бяха изострени и се виждаха под кожата. Вратът й беше болезнено тънък и изпит.

Фльор осъзна колко много по-стара беше Синтия, отколкото си я бе представяла. Тя винаги си мислеше за нея като за младо и весело момиче и си я представяше като на фотографията в албума.

Сега виждаше, че Синтия минава четиридесетте. Кожата й беше съсухрена и набръчкана от болестта, но въпреки това тя бе хубава.

Лицето й все още имаше изящна форма, очите й — неестествено големи над хлътналите й страни, — бяха тъмни и блестяха. Устните й все още бяха запазили своята свежест. Когато се засмя, Фльор си помисли, че Синтия е много чаровна, въпреки болестта.

— Не мисля, че сме се срещали — каза Синтия и Фльор откри, че гласът й е по някакъв свой начин напевен.

— Аз съм Фльор Гартън. Тук съм като икономка и компаньонка на мисис Мичам.

— И Манвърс ми каза това. Съжалявам, ако съм объркала работите ви с прибързаното си пристигане.

— Надявам се, че ще имате всичко, което ви е необходимо.

— Това, че съм тук, е всичко. Много мило от ваша страна да ми дадете собствената ми стая. Безпокоях се, че някои друг може да я използва.

— Никой не я е използвал — каза Фльор. — Винаги е била заключена.

Знаеше, че Синтия иска да чуе точно това и че остана доволна, но не каза нищо. Само огледа стаята, като погледът й минаваше по мебелите, по полилея, копринените завеси, които леко се полюшваха от вятъра, като че ли галеше всички тези предмети един по един.

— Къщата не се е променила много — каза тя накрая и добави: — Но вие, разбира се, няма как да го знаете. Отдавна ли сте тук?

Фльор й отговори.

— Как е мисис Мичам?

— Доста е добре, но е прикована на легло.

— Значи ставаме две — замислено каза Синтия. — Две жени в тази къща, които чакат да умрат.

— Но вие не бива… — каза бързо Фльор.

— Не бива да умра ли? — усмихна се Синтия. — Скъпо мое дете, та аз го очаквам с нетърпение. А сега, когато се върнах вкъщи, ще трябва да побързам това да стане, преди да са ме изгонили отново.

— Не говорете така, моля ви. Не може и да става въпрос да…

Фльор замълча, защото не знаеше какво евентуално би могла да каже и дали имаше право да го каже.

— Не трябва да забравяме Норман, нали? — попита Синтия.

И думите, и усмивката й, привлякоха Фльор в един таен съюз — две жени срещу един мъж.

Фльор внезапно усети как у нея се надига някакво внезапно желание да защити сър Норман, да отговори вместо него.

— На сър Норман — каза тя натъртено — му е много приятно, че вие си дойдохте у дома.

По-скоро усети, отколкото видя изненадата в очите на Синтия, когато се обърна и тръгна към вратата. Синтия не направи опит да я спре. Когато вече бе излязла от стаята, Фльор усети колко лудо бие сърцето й.

Без да мисли, тя изтича надолу по стълбите. Трябваше да намери мис Шоу и да разбере какво е казал сър Норман, когато е научил новината.

Но точно когато стигна вестибюла, тя го видя да влиза през входната врата. Вървеше бързо, като сваляше в движение ръкавиците, с които обикновено шофираше.

— Е, какво има? — с раздразнение попита той.

Фльор се спря и го погледна.

— Майка ми ли е зле? — попита той. — Добре де, не можете ли да ми отговорите? Имам много работа тази сутрин. Какво се е случило?

Тогава Фльор разбра. Значи мис Шоу се бе уплашила и не му е казала новината. Тя просто го беше накарала да се върне вкъщи.

— Наистина не е било необходимо да се връщате преди обяда — тихо каза Фльор. — Помолих мис Шоу да ви се обади и да ви каже, че лейди Синтия Ашуин пристига тук от санаториума в Мелчестър, който вчера също е бил бомбардиран и тя е нямало къде да отиде.

Сър Норман остана напълно неподвижен и на Фльор й се стори, че бръчките около устните му станаха още по-дълбоки. Изведнъж тя се изплаши.

— Но това е невъзможно…

Тя го прекъсна.

— Лейди Синтия е тук — започна бързо тя. — Пристигна преди няколко минути. Тя е много болна и се радва, че се е върнала. Само се страхува, че няма да й разрешите да остане.

— А, значи се страхува от това, така ли?

— И аз й казах, че вие се радвате много, че тя е тук.

Сър Норман се обърна и погледна Фльор.

— Защо й казахте това?

— Защото вие се радвате — настояваше тя. — Разбира се, че се радвате да й дадете подслон. Трябва да се радвате. Нима не разбирате? Тя си е дошла вкъщи.

Стоеше и го гледаше, сякаш искаше да му наложи волята си. И тогава, докато тя чакаше със затаен дъх и се питаше дали той все пак ще направи това, което тя очакваше, тогава се случи нещо странно. Сър Норман протегна ръка и докосна рамото й.

— Благодаря, Фльор — каза сериозно той. — Да, наистина се радвам, че Синтия е тук.

Мина покрай нея и влезе в библиотеката, като затвори вратата след себе си. Фльор покри лицето си с ръце.

Тя бе хвърлила в тази битка всичко от себе си, цялата сила на своята решителност.

И сега, когато бе спечелила, тя се почувства някак странно слаба.