Барбара Картланд
Бягство от страстта (14)

Глава четиринадесета

Веднъж, скоро след като Артър Гартън се беше оженил за Силвия, Фльор се бе върнала вкъщи неочаквано рано от една официална вечеря и бе заварила мащехата си във всекидневната с някакъв млад мъж. Когато отвори вратата, те чуха шума и бързо се отдръпнаха един от друг. Бе очевидно, че малко преди това се бяха прегръщали. На Фльор й беше трудно да забрави изненадания и виновен израз на лицата им, притеснената, неестествена атмосфера и собственото си чувство на отвращение. Сега си спомни този момент, когато видя сър Норман и се засрами.

Опита се да си придаде равнодушен вид, но знаеше, че не може. Това, което се бе случило вътре в храма, я караше да се чувства унизена.

— Вас търсех, мис Гартън — каза сър Норман и на нея й се стори, че в гласа му звучи нотка на силно неодобрение. — Майка ми е будна и иска да ви види.

— Сега отивам при нея. Нямах представа, че е толкова късно.

— Можеш да хвърлиш вината върху мен, Норман — каза Антъни.

Сър Норман го погледна и тихо каза:

— Точно това мислех да направя.

Между двамата мъже се чувстваше някакво ясно доловимо напрежение. Фльор се обърна към къщата.

— Ще ме извините, ако избързам — каза тя и тръгна преди те да могат да отговорят нещо.

Докато тичаше през градината, тя усещаше как сълзите напират в очите й.

„Защо съм такава глупачка? Защо се оставих да бъда въвлечена във всичко това? Мразя Антъни Ашуин! Мразя всички мъже!“

Тя бързо се качи по широката стълба и спря пред вратата на мисис Мичам за момент, за да оправи разрошената си коса и да успокои дишането си. После почука.

Отвътре не се чу никакъв отговор и тя почука отново. Вратата внезапно се отвори и тя видя Евънз, която бе поставила пръст върху устните си.

Преди Фльор да успее да каже нещо, камериерката излезе от стаята, като много внимателно затвори вратата след себе си.

— Не вдигайте шум — каза тя. — Още не се е събудила. За нея е добре да поспи повече след тази безсънна нощ.

— Но… не разбирам. Мислех, че…

Думите замряха на устните й. Значи мисис Мичам не е искала да я види. Значи сър Норман е тръгнал да я търси и нарочно беше излъгал. Защо?

Усамотена в стаята си, тя си задаваше този въпрос отново и отново, питаше се какъв ли би могъл да бъде мотивът на сър Норман. Дали неприязън към Антъни?

Но той положително не би си позволил едно такова чувство да му повлияе толкова много, че да изрече една лъжа, която щеше да бъде разкрита.

„Нищо не разбирам!“ — мислеше си Фльор.

Тя неспокойно ходеше напред-назад из стаята. Усещаше, че пристигането на Антъни я беше въвлякло във верига от интриги и щеше да е напълно разумно да се откаже веднъж завинаги от тях.

Баръм знаеше, че Антъни е идвал в нейната всекидневна. Сър Норман ги намери двамата сами в храма… Всичко това беше толкова неприятно, че я караше да се чувства унизена и без достойнство.

„Ще напусна“ — каза си Фльор.

Но тя знаеше, че не иска да напусне тази прекрасна къща. Беше съвсем искрена, когато каза на Антъни, че я обича.

„След около месец ще бъда достатъчно силна, за да мога да започна работа в някоя от женските военни служби — мислеше си тя. — И тогава и без друго ще трябва да си тръгна.“

Тя знаеше, че сър Норман би могъл да я освободи от такава служба, но се питаше дали би пожелал да го стори.

Може би той вече обмисляше нейното уволнение. Може би затова я беше изпратил в къщата, за да не позволи нейното поведение да бъде лош пример за останалите от домакинството.

Какво ли беше казал на Антъни, когато тя си беше тръгнала?

Беше като някакъв кошмар. Всички тези въпроси напираха един след друг в главата й и не й даваха покой. Фльор изпита истинско облекчение, когато мисис Мичам се събуди и Евънз дойде да я повика. Не искаше повече да остава сама в стаята си насаме с ужасните си мисли.

Тя сервира чая на старата жена, почете й малко и най-накрая стана време за вечеря. Докато се преобличаше, Фльор усещаше, че се ужасява от момента, в който отново щеше да види сър Норман.

Дойде й наум да му съобщи, че има главоболие, но после реши, че няма да се показва като страхливка и си наложи да слезе долу с вдигната глава.

„Да можеше само Антъни Ашуин да е тук!“ — помисли си тя.

Всичко друго беше по-приемливо, отколкото една от онези дълги и тъжни вечери, толкова потискащи с мълчанието си.

А сега към всичко това се прибавяше и случката от днешния следобед.

За нейна изненада обаче вечерята започна добре. Сър Норман почти веднага започна да говори за една проверка, която му предстоеше да направи в завода на другия ден. Министърът на самолетостроенето щеше да присъства и щеше да дойде след това в къщата да обядва, преди да продължи за Лондон.

Имаше да се уреждат разни неща. Те ги обсъдиха и после сър Норман продължи да й разказва как се е разраснало производството след последното посещение на министъра.

— Само за няколко месеца удвоихме производството си — каза той. — Това все пак е нещо. При това развитие на нещата аз се надявам, че само след една година ще можем да произвеждаме повече продукция от тази на германците.

Говореше с ентусиазъм и Фльор за първи път разбираше колко присърце взема това, което беше създал.

— Какво ви накара да разработите завод за двигатели? — попита тя.

Сър Норман я погледна с лека усмивка.

— Наистина ли ви интересува?

— Разбира се — отвърна Фльор и с внезапен прилив на решителност добави: — В противен случай не бих ви попитала.

— Сигурно е така — неочаквано каза сър Норман и започна да говори.

Той разказа на Фльор как като момче винаги е мечтал да си има велосипед. В идеята да може да се придвижва имало нещо, което го омагьосвало. След като задоволил тази своя амбиция, той продължил със следващата — да притежава кола.

С много труд той успял да се квалифицира като механик, а след това станал партньор във фирма, която имала сервиз за коли. Били трима, когато започнали с този бизнес. Всички били почти на една и съща възраст. Работели по осемнадесет часа на ден, за да могат да се задържат на повърхността.

Било по времето, когато колите още били само една новост и те измисляли разни подобрения върху колите, които поправяли. Най-накрая стигнали до идеята да си направят собствен модел кола. Ден и нощ работели по тази кола и когато я завършили, разбрали, че се е получило нещо наистина добро, нещо, което го нямало на пазара.

Тогава възникнал въпросът откъде да намерят пари за по-нататъшната си дейност. По една щастлива случайност колата, купил един ексцентричен и много богат възрастен човек, който се привързал към тримата младежи.

Той ги финансирал и те поставили началото на завода за двигатели. Назовали го на името на Норман, защото той бил най-възрастният от тримата, а после, когато нещата наистина потръгнали, избухнала войната и те тримата се записали като доброволци.

Норман бил ранен много скоро и се върнал в Англия като инвалид. Лежал близо шест месеца в болница, а после го освободили по инвалидност.

Той продължил да работи в завода. После и двамата му партньори били убити. През 1918 година той се оказал единствен собственик, защото и тримата били оставили акциите си един на друг.

Разказът на сър Норман беше сбит и сух, бе просто едно излагане на факти и събития, но въпреки това в него имаше нещо много драматично.

Фльор сама можеше да попълни празнините в разказа му.

Но когато сър Норман стигна до началото на големия си успех, той внезапно млъкна. Не спомена нищо за личния си живот, за брака си със Синтия и за покупката на имението.

Силно разочарована, Фльор разбра, че нямаше да чуе нещо повече. Вечерята беше приключила. Когато Баръм поднесе кафето, тя стана.

— Трябва да отида при майка ви — каза Фльор. — Благодаря ви, че ми разказахте за завода. Мисля, че това е една от най-вълнуващите истории, които някога съм чувала. Може би някой ден ще ми позволите да се разходя из завода. Ще ми бъде много интересно.

Сър Норман не отговори веднага. Но когато тя стигна до вратата, той каза:

— Мис Гартън, дали не бихте дошли в библиотеката за няколко минути, когато майка ми си легне? Има нещо, което искам да ви попитам.

— Това ще бъде около десет часа, сър Норман.

Докато се качваше нагоре, тя се чудеше какво ли би могъл да я пита. Дали не беше за Антъни? Каза си, че дори той да не одобрява поведението й, не би могъл да направи нищо. Когато не беше на работа, времето й беше на нейно разположение.

Освен това сър Норман с нищо не бе показал, че изразява неодобрение. Всъщност тя никога не го беше виждала толкова словоохотлив и интересен, както тази вечер.

„Мисля, че никой от тези хора не му е позволявал да говори. Но това е по-малката беда. Оставили са го да стане толкова резервиран, че на него самия сега му е трудно да излезе от черупката си.“

Мисис Мичам я очакваше, а кафето й беше вече сервирано до леглото на старата дама.

— Закъсняваш — с укор каза тя. — Кой те задържа, красавецът Антъни ли?

— Не, не съм го виждала тази вечер! Сър Норман ми разказваше как е било поставено началото на завода. Беше ми много интересно.

— Непрекъснато този завод! Това е единственото нещо, за което той мисли — презрително каза мисис Мичам. — По едно време бяха само колите, а сега не какво да е, ами самолетите!

— Да, но заводът положително си е изиграл своята роля — каза Фльор. — Погледнете само какво е успял да купи с парите, които заводът му е донесъл. — Не можа да се въздържи да не спре погледа си върху бижутата, които блестяха по ръцете на мисис Мичам.

— О, да, разбира се, че си има и своите добри страни — отвърна мисис Мичам и добави невъзмутимо: — Предполагам, че гледаш брошката. Норман ми я подари за последния ми рожден ден. Да, с парите могат да се купят разни неща, като бижута например, макар че — както му казах и на него — не бива да ги купува за стара жена като мен, а за някоя млада и хубава.

— Защо да го прави, ако не иска? — каза Фльор и остана учудена от остротата, с която изрече тези думи.

Вечното връщане към темата за секса започваше да й действа на нервите. Беше дразнещо и излишно. Наистина, когато жените достигнат възрастта на мисис Мичам би било по-естествено да се занимават с въпросите на религията или живота след смъртта, отколкото със зова на плътта.

Но мисис Мичам не можеше да бъде засрамена. Тя погледна Фльор и се подсмихна на себе си.

— Разстроена си. Разстроена и раздразнителна. Какво има, миличко? Я по-добре ми кажи. Да не би Антъни да те е задирял?

— Ако го е направил, не би трябвало да ви го казвам — отвърна Фльор. — Прекалено много знаете.

— Значи те е ухажвал! — възбудена възкликна мисис Мичам. — Това и очаквах, но гледай Норман да не ви хване. Той не одобрява Антъни.

— Защо?

— Ами винаги съм имала подозрения, че Антъни насърчаваше Синтия да прави лудории. Винаги се навърташе тук и я водеше до Лондон, когато Норман беше зает. Разбира се, хората казваха, че са като брат и сестра, но знае ли се… като се има предвид човешката природа.

— Не мисля, че лейди Синтия е харесвала братовчед си в този смисъл.

Нямаше причини Фльор да прави такава забележка, но тя беше силно убедена, че Синтия не би се интересувала от Антъни като от любовник. Поведението му беше прекалено очебийно, той беше прекалено любезен, но неискрен, а Синтия, както Фльор си я представяше, бе толкова интелигентна и красива.

— И какво знаеш ти за това? — попита мисис Мичам.

— Нищо, разбира се — смирено отвърна Фльор и знаеше, че са я смъмрили, но дълбоко в себе си тя продължаваше да мисли така.

Минаваше десет часът, когато мисис Мичам най-после пожела да си легне. Фльор се запъти към спалнята си, но се сети, че сър Норман иска да говори с нея.

„Чудя се какво ли може да е? — помисли си тя отново, докато слизаше към библиотеката. — Може би все пак ще ме уволни. Е, както и да е, много важно!“

Изведнъж й мина мисълта, че сър Норман е научил за посещението на Антъни в стаята й и сега иска да предотврати подобно нещо и тази вечер, затова я задържа при себе си.

Това наистина звучеше доста невероятно и нямаше причина, да мисли, че е вярно. Докато отваряше вратата на библиотеката, тя се чувстваше малка и незначителна, като провинила се ученичка, която училищният директор е повикал на разговор.

Сър Норман седеше в един голям фотьойл и четеше книга. Когато тя влезе, той остави книгата и се изправи.

— А, ето ви и вас, мис Гартън. Майка ми дали ме очаква да се кача, за да й пожелая „лека нощ“?

— Мисля, че не — отговори Фльор. Спомни си думите, които Евънз беше казала, когато тя излизаше: „Боже опази той да дойде тук и да я разстрои отново. Цели дни ще минат, докато се поправи след последното избухване. Винаги става така, когато двамата се скарат“. — Не, сигурна съм, че не ви очаква — добави Фльор, като се чудеше дали няма да е по-разумно да му предложи да не посещава мисис Мичам, докато тя не се успокои напълно.

— Радвам се — каза сър Норман. — Винаги е трудно да се предвиди как ще се държи майка ми в такива случаи. Понякога ми прощава веднага и се вбесява, ако не отида да сведа глава като разкаял се грешник, но друг път оставам в немилост доста дълго време.

Той се усмихна и тя забеляза, че също му се усмихна в отговор.

— Сигурно е трудно — съгласи се Фльор със съчувствие.

— Няма ли да седнете?

Той й посочи дивана. Тя приседна накрая, като се питаше нервно какво ли ще последва.

— Харесва ли ви тук? — попита неочаквано сър Норман.

Въпросът беше толкова ненадеен, че Фльор се поколеба, преди да намери подходящ отговор.

— Възхищавам се от къщата — започна тя след кратка пауза. — И ми харесва общуването с майка ви. Тя е много по-различна от повечето дами на нейна възраст.

— Това е напълно вярно. Винаги е била оригинална. Понякога това си има и своите недостатъци.

Сър Норман отново се усмихна, а в очите му заигра пламъче. Фльор го гледаше поразена. Питаше се защо се е променил така и каква е целта на този разговор.

— Радвам се, че сте щастлива тук — продължи той, после внезапно стана от фотьойла и застана с гръб към камината. — Има нещо, което искам да ви кажа.

Фльор затаи дъх, а той продължи:

— Малко ми е неловко, но се надявам, че ще проявите разбиране, ако ви се сторя непохватен и нетактичен.

Фльор разбра какво ще последва. Тя леко трепна и усети, че у нея се надига вълна от възмущение и неприязън. Настъпи мълчание, а после сър Норман леко се изкашля.

— Забраних на братовчеда на съпругата ми да влиза в къщата.

— Заради мене ли? — попита Фльор.

— Има и други причини, но може би това е причината, която в момента е от значение за него.

— Мисля, че нямате право да вършите това — разгорещено каза тя.

— Дали нямам?

Тя се чувстваше безсилна.

— Не мисля, че мога да разбера. За какво намеквате с това?

— Не намирам нищо, но съм готов да изложа някои факти. Антъни Ашуин е един недостоен човек и прахосник, а вие сте много привлекателна млада жена. Като ваш работодател имам правото само да искам вашата лоялност и изпълнителност през работно време. Но също като ваш работодател и домакин, докато живеете под моя покрив, нямам право да ви подлагам на обиди или да ви оставя да се срещате с хора, с които е нежелателно да общувате.

— Не мислите ли, че думите ви са малко силни? — попита Фльор.

— Бих могъл да използвам далеч по-силни, щом става въпрос за този господин — мрачно отговори сър Норман.

— Но вие не можете да направите такова нещо. Нима не разбирате колко ще ви навреди на вас лично фактът, че изхвърляте един Ашуин от къщата, особено пък капитан Ашуин, който е живял тук от дете. Той познава това място и го обича. Слугите го познават и го обичат също. Това би причинило дълбока неприязън, те ще ви намразят…

Тя спря. Точно се готвеше да каже: „повече отколкото вече ви мразят“, когато осъзна, че не само трябва да потисне тези думи, но и не знае дали те всъщност са верни. Мразеха ли наистина сър Норман? Какво чувстваше прислугата към него? Може би за тях той наистина бе една нула, един Мидас, на когото всички се присмиваха.

Тя забеляза, че сър Норман я наблюдава по странен начин.

— И това би ли ви притеснило?

— Да ме притесни! — повтори Фльор. — Предполагам, че то няма нищо общо с мен, но тъй като вие сте искрен, аз също ще бъда такава. Тук има нещо нередно. Притежавате тази прекрасна къща, но не сте щастлив. Всички го виждат. Давате на майка си всичко, което може да се купи с пари, но въпреки това тя би била щастлива, ако живее в по-малко лукс. Може да говоря доста необмислено, може би съм много глупава, дори допускам, че после ще пожелаете да ме уволните, но мога поне да ви кажа истината. Усещам, че има нещо много погрешно… нещо нередно във вашия живот, и в нейния също. Единственото нещо, което поражда чувство на удовлетвореност и спокойствие, е къщата и то заради нейното минало. Тя няма настояще. — Гласът й беше малко повишен, дори с малко истерични нотки, но изведнъж замря, когато тя почти изхълца: — Съжалявам, сър Норман, не биваше да говоря така.

Норман Мичам прекоси стаята, после се върна обратно.

Застана до нея и я погледна:

— Права сте — каза той, — напълно сте права. Мисля, че съм нещастен. Мисля, че винаги съм бил нещастен. Но помислили ли сте за изхода от това положение?

— Изходът от това положение? — глупаво попита Фльор.

— Аз виждам само един — каза той и се усмихна горчиво. — Изходът ще се намери, когато се оженя и имам дете, на което да мога да оставя това, което притежавам. Мис Гартън, ще се омъжите ли за мен?