Барбара Картланд
Бягство от страстта (18)

Глава осемнадесета

Беше един от лошите дни на мисис Мичам. Тя беше сприхава и неприятна и всички, които бяха около нея, все й бяха виновни с нещо.

„Тя е смайващо самотна“ — повтаряше си Фльор.

Когато мисис Мичам създаваше трудности, когато гласът й отекваше, изпълнен с яд и недоволство, Фльор си мислеше за сина й. Представяше си го какво е изпитвал, когато е бил малко момче. Представяше си как тогава той се е гушел в някой от ъглите на стаята, като се е мъчел да не чува ужасните викове на майка си, а да си представи красотата на Грейстоун Прайъри, окъпан в розовия блясък на залязващото слънце, което играе върху стъклата на прозорците.

Даваше си сметка какво щастие му е носела тогава мисълта за имението и се питаше дали това усещане тогава не е било хиляди пъти по-важно за него, отколкото факта, че сега притежава цялата тази красота.

Често се питаше какво ли значи за него все още имението.

Когато сър Норман се връщаше от работа, той винаги се качваше горе, за да види как е майка му, а Фльор, която много добре разбираше колко напрегната е работата му в завода, винаги се мъчеше да поддържа старата дама в добро настроение точно преди той да я посети. Но това невинаги беше лесно.

Мисис Мичам изживяваше болезнено факта, че все още не й позволяваха да се срещне със Синтия. Почти всяка вечер тя питаше сина си кога това ще стане, настояваше, че има право да поздрави с добре дошла Синтия.

— Тя е много болна и не може да приема гости — бе неизменният отговор на сър Норман.

— Нямаш причина да ме смяташ за гост, след като не смяташ Фльор за такава — винаги му отговаряше тя.

Тази вечер майката и синът поспориха малко повече по въпроса и този път нервите на Норман не издържаха.

— Смяташ ли, че си подходящият посетител за някой много болен човек? — попита той майка си. — Не можеш ли да оставиш жената намира? Тя не иска да те види, а единствената причина, която те кара да я посетиш, е твоето любопитство.

Той излезе от стаята преди тя да му е отговорила нещо и затръшна вратата след себе си почти толкова шумно, колкото и Евънз правеше това, когато беше ядосана.

Фльор слезе за вечеря малко притеснена. Беше толкова необичайно сър Норман да загуби търпение с майка си.

Когато влязоха в трапезарията, той беше намръщен и мълчалив. Мълчанието му беше направо зловещо, защото в последно време той беше станал доста разговорлив с нея.

Тази вечер той беше намръщен и навъсен както в първите дни от престоя й в къщата. Най-накрая тя не издържа:

— Не можете ли да ми кажете какво има? — попита тя, като се опитваше да придаде лекота на гласа си. — Сигурна съм, че е много вредно за храносмилането да се храним в такова мрачно настроение.

— Да, ще ви кажа — изненадващо за нея отговори той. — Ще слезете ли долу в библиотеката, след като майка ми си легне?

— Обикновено минавам да пожелая лека нощ и на лейди Синтия, но ще дойда след това.

— Толкова сте търсена навсякъде — каза той и на нея й се стори, че в гласа му прозвуча насмешка. — В резултат на всичко това аз съм човекът, който не може да получи своя дял от вашата компания.

— Това звучи много приятно, но всъщност вие сте заетият човек, както много добре го знаете.

Той прекара ръка по челото си.

— Днес имахме много неприятности. В завода стана авария, доста тежка при това. Досега винаги сме имали късмет, така че не бива да се оплаквам. Но едно такова нещо винаги притеснява, макар да мисля, че всичко беше случайно.

— Искате да кажете, че би могло да бъде и саботаж?

— Винаги съществува такава вероятност. Както и да е, ще знаем след двадесет и четири часа, когато разследването приключи.

„Не е за чудене, че е толкова притеснен“ — помисли си Фльор и забеляза, че той си сипа голяма чаша уиски със сода и това доста я учуди, защото досега не беше го виждала да пие.

След вечеря тя побърза да приготви мисис Мичам за сън и остана при Синтия по-малко от обикновено. За първи път почувства, че Норман има по-голяма нужда от нея, отколкото те двете. В къщата нямаше друг човек, освен нея, с когото той можеше да говори.

Вечерта беше студена и камината в библиотеката беше запалена. Тя завари сър Норман да крачи нервно из стаята. Този негов навик подсказваше, че е необичайно разтревожен.

— Мислех, че никога няма да дойдете.

— Но аз дойдох по-рано — отвърна Фльор.

Тя прекоси стаята, отиде до огъня и като седна на една ниска тапицирана табуретка, протегна ръце към пламъка. Норман застана до нея и я загледа.

— Фльор — каза неочаквано той, — не мога да продължавам така.

Тя погледна към него с учудване и уплаха.

— Какво искате да кажете?

— Това, което казвам — грубо отвърна той. — Аз съм от плът и кръв и това е повече, отколкото човешката природа може да понесе. Това положение е неестествено. От никой мъж не може да се очаква, че ще го понася безкрайно дълго.

— Нищо не разбирам — изправи се Фльор.

— Разбира се, че не е така. Ти си жена, нали? Какво очакваш, че изпитвам аз? Как можеш да очакваш, че ще го понеса? Това прибиране вкъщи всяка вечер, когато те заварвам заета с дребните задължения в домакинството, майка ми с нейните оплаквания, Синтия, която уж лежи в стаята си, но изпълва цялата къща със своето присъствие! Мислех, че съм успял да избягам от всичко това, но очевидно съм сгрешил.

Фльор никога досега не го беше чувала да говори толкова развълнувано.

— Не мога да допусна, че ви се свиди да й дадете подслон! — бързо каза Фльор.

— Защо не? Защо ще идва тук и ще се държи така, като че ли къщата е нейна? Тя е моя и пак повтарям — тя няма право на нея. Опитва се да ме прави на глупак. Правила го е достатъчно често и преди, а сега ти й помагаш. Ти също си против мен.

— Това не е вярно — меко отвърна Фльор. — Лейди Синтия е една умираща жена. Грейстоун Прайъри значи всичко за нея на този свят и никой не може да разбере това по-добре от вас. А тя е дошла вкъщи, за да умре.

— Е, това й отне прекалено дълго време.

Фльор го погледна ужасено.

— Как можахте да кажете такова нещо! — възкликна тя.

В отговор той протегна ръце и я хвана за раменете. За първи път я докосваше. Тя усети как цялото й тяло се стегна.

— Казвам това — отвърна Норман, — защото разбирам, че докато Синтия е в тази къща, аз не мога да се доближа до теб. Тя издига бариера между нас, бариера, която ти мислиш за непреодолима. Когато желая нещо, аз се боря за него, но Синтия използва срещу мен оръжия, с които никой нормален мъж не може да се бори. Желая те, Фльор.

В гласа му имаше страст, за която тя никога не бе подозирала. Тя потръпна и нещо в погледа му я накара да сведе очи, защото нямаше сили да го погледне открито и защото не искаше да прочете онова, което се криеше в очите му.

— И преди ви казах, че това, което искате от мен, е невъзможно — тихо прошепна тя.

Пръстите на Норман стиснаха толкова силно раменете й, че тя изпита болка.

— За мен няма нищо невъзможно. Никога не е имало и, кълна се, никога няма да има. Нищо на този свят няма да ми попречи да те направя своя жена рано или късно.

Фльор направи рязко движение, за да се освободи, и той веднага я пусна. Но тя не можеше да избяга. Сякаш той я държеше с някаква магическа сила. Вдигна очи към него.

— Не знаех, че изпитвате подобни чувства.

— Не ти е минало през ума, че те обичам? Но защо иначе ще се женя за теб?

— Мислех, че искате… да намерите господарка за тази къща — заекна тя, без да се чува какво казва.

Той се засмя мрачно. Смехът му, в който нямаше нищо весело, проехтя в стаята.

— Къщата! Винаги къщата! Да, предложих ти това така, както човек би могъл да предложи на друга жена диаманти. Но мислиш ли, че съм толкова сляп, толкова глупав, че да не те желая заради теб самата? Може би това е само още една невъзможна мечта, но си мислех, че най-после съм открил жената, с която мога да имам нещо общо и която може да ме обича. Да обича мен самия, а не само това, което притежавам. Но може и да съм сгрешил.

В гласа му имаше горчивина и Фльор изпита чувство за вина, като си спомни собствената си реакция на неговото предложение.

— Нищо не разбирам — каза тя глупаво.

— Ами как да разбереш? Исках да бъда търпелив, да бъда внимателен. Когато ти заговорих за това първия път, видях, че те изплаших, но вярвах, че времето ще работи за мен. Вместо това обаче Синтия пристигна тук и не само направи нещата по-трудни, но и направо непоносими… Фльор, имам нужда от теб. Ожени се за мен още сега. Нека избягаме за малко от тези болни жени. Те ще имат своите лекари и сестри, които ще се грижат за тях, ще имат всичко, което пожелаят, освен теб.

— Моля ви… моля ви, сър Норман.

Тя протегна ръце напред, като че ли искаше да се защити от него, въпреки че той не беше помръднал.

Усещаше, че над нея властва някаква сила, неговата решителност бе толкова мощна, че тя се страхуваше. Страхуваше се, че няма да може да устои на тази властваща воля.

— Това не е никакъв отговор — мрачно каза той.

Стоеше и я гледаше и тя разбра, че не може да понася това напрежение повече. Обърна се слепешком към вратата.

— Не си отивай, докато не ми отговориш.

— Не мога! Нима не разбирате, че не мога? — извика като обезумяла Фльор — Нямах представа, че изпитвате такива чувства към мен. Нека си отида сега… нека помисля. Не мога да реша за миг такъв един важен въпрос.

— Защо да не можеш?

Тя отново имаше чувството, че е притисната в някакъв стоманен обръч.

— Невъзможно е, трябва да го разберете.

— Вече ти казах какво мисля по този въпрос — каза той.

Тя вдигна глава към лицето му. Очите й бяха пълни с тревога, устните й леко потрепваха от силните чувства, които я разкъсваха отвътре. Тогава той протегна ръце и я привлече към себе си.

Тя помръдна конвулсивно, като че ли искаше да му се противопостави. Но после се отпусна в прегръдките му, които някак я успокоиха.

— Не можеш ли да мислиш за мен като за мъж, който се нуждае от теб, Фльор? — гласът му бе толкова нежен, че тя едва успя да го познае. — Винаги съм бил самотен, но не съм съзнавал това, докато ти не дойде тук. За мен бе истинска мъка да те оставям да си тръгваш всяка вечер след вечерята, да седя тук и да чета или да мисля, а ти да се движиш из къщата. Искам да те виждам, да зная какво мислиш, да разбирам какво чувстваш. Може и да е глупост, че ти казвам тези неща, може и да ми се присмиваш… Не, не — възпря я той, когато тя понечи да каже нещо. — Не ми отговаряй. Зная, че не би направила това, ти си различна, но то ми се е случвало в миналото. О, скъпа моя, не можем ли и двамата да забравим миналото?

Той я задържа в прегръдките си още миг, а после съвсем неочаквано я пусна. Тя стоеше трепереща и нерешителна. Той отиде до камината и се загледа в огъня.

— Сега по-добре си върви — с пресипнал глас каза той. — Имам чувството, че отново се държах като глупак.

Тя копнееше да му каже нещо, да го утеши, но само гледаше втренчено гърба му, като усещаше, че каквото и да каже, то ще е напълно неподходящо.

Той не помръдна, нито каза нещо. Тя тихичко излезе от стаята и затвори вратата след себе си.