Алис Сиболд
Очи от рая (6)

Шеста глава

Две седмици преди смъртта си излязох от къщи по-късно от обикновено и когато стигнах до училище, в асфалтирания кръг, където спираха автобусите, нямаше никого.

Дежурният учител записваше имената на всеки, опитал се да влезе през главния вход след първия звънец. Не ми се искаше да ми звъннат на пейджъра по време на час и да ме пратят да чакам реда си на твърдата дървена пейка пред кабинета на мистър Питърфорд, отговарящ за реда и дисциплината. Цялото училище знаеше, че той кара провинилия се да се наведе и отупваше задницата му с една дървена линия. Учителят по трудово беше пробил в нея дупки, за да се намали въздушното съпротивление при замаха и да боли повече, когато се стовари върху джинсите ни.

Никога не бях закъснявала много, нито пък бях извършвала толкова тежко провинение, че да ме налагат с линията, но като всички други деца си представях наказанието така живо, че усещах болката. Клариса ми беше казала, че „наркосите“, както наричаха наркоманите, се вмъкват през задния вход откъм актовата зала, която портиерът Клио, отпаднал от гимназията, защото редовно се друсал, винаги оставял отворена.

И така, в този ден се промъкнах зад кулисите на сцената, като внимавах да не се спъна в многобройните кабели и жици. Спрях до някакво скеле и оставих чантата с книгите си на земята, за да се среша. Бях се изхитрила да излизам от къщи с шапката със звънчета, но щом свиех зад къщата на О’Дуайърови, където не можеха да ме видят, я сменях с една стара плетена моряшка шапка на баща ми. От нея косата ми се наелектризираше и обикновено първо се отбивах в дамската тоалетна, за да я среша.

— Красива си, Сузи Салмън.

Чух гласа, но не разбрах веднага откъде идва и се огледах.

— Тук съм — каза гласът.

Погледнах нагоре и видях Рей Сингх да ме наблюдава, наведен от скелето.

— Здрасти — каза той.

Знаех, че си пада по мен. Предишната година беше пристигнал със семейството си от Англия, но Клариса ми каза, че бил роден в Индия. Да имаш външност, типична за една страна, да говориш езика на друга и накрая да се преместиш в трета, беше толкова невероятно, че умът ми не го побираше. Това веднага го правеше много привлекателен. Освен това беше стотици пъти по-умен от нас и ме харесваше. Смятах, че смокингът, с който понякога идваше на училище, и екзотичните цигари, които всъщност бяха на майка му, са признак на изисканост, а не обикновено маниерничене. Той знаеше и виждаше неща, за които ние си нямахме и понятие. В онази сутрин, когато ме заговори от скелето, сърцето ми направо слезе в петите.

— Още ли не е бил първият звънец? — попитах аз.

— Имаме час на класния при мистър Мортън.

Това обясняваше всичко. Мистър Мортън беше вечно махмурлия и се чувстваше ужасно зле първия час. Затова никога не правеше проверка.

— Какво правиш там горе?

— Ела да видиш — каза той.

Главата и раменете му се скриха от погледа ми.

Аз се колебаех.

— Хайде ела, Сузи.

През този ден за пръв път в живота си бях лошо момиче — или поне се правех на такава. Стъпих на най-долната пречка и се хванах с ръце за първата напречна греда.

— Вземи си нещата — посъветва ме Рей.

Върнах се за чантата си и непохватно се закатерих нагоре.

— Дай да ти помогна — каза той и ме подхвана под мишниците, а аз се смутих от допира на ръцете му, въпреки че бях облечена с дебело зимно яке. Седнах на края на платформата и провесих надолу крака.

— Прибери си краката — каза той. — Някой може да ни види.

Послушах го и го погледнах в очите. Изведнъж се почувствах глупаво. Какво правех там?

— Цял ден ли ще стоиш тук? — попитах аз.

— Докато свърши часът по английски.

— Бягаш от час по английски! — Бях възмутена, сякаш беше обрал банка.

— Гледал съм всички пиеси на Шекспир в Кралския Шекспиров театър — каза Рей. — Няма какво да науча от тази кучка.

Стана ми обидно за мисис Деуит. Ако да бъдеш лош означаваше да наричаш мисис Деуит „кучка“, то тогава без мен.

— Харесвам „Отело“ — неуверено казах аз.

— Прави се на умна, но не казва нищо смислено. Така както го преподава, е все едно дали става въпрос за мавъра или героя от „Чернокож като мен“^[1].

Рей беше интелигентен. Като прибавим, че беше индиец, пристигнал от Англия, в очите на хората от Нористаун той беше истински марсианец.

— Актьорът, който изпълняваше ролята му във филма, изглеждаше много тъпо с черния си грим — казах аз.

— Имаш предвид сър Лорънс Оливие.

Замълчахме. Чухме звънеца, който възвести края на часа на класния, а след пет минути и втория звънец, което означаваше, че трябва да сме на първия етаж за часа на мисис Деуит. С всяка изминала секунда усещах кожата си все по-гореща, а погледът на Рей се задържаше все по-дълго върху мен, оглеждайки тъмносиньото ми яке, жълто-зеления минижуп и подбраните в подходящ цвят чорапогащи „Данскин“. Обувките ми бяха в чантата. Бях с ботинки от изкуствена кожа, обточени по края и по шевовете с вече замърсени пухкави кожички. Ако знаех, че това ще бъде единствената любовна среща в моя живот, щях да се издокарам или поне да сложа на устните си още малко от ягодово банановия гланц за целувки.

Усещах как тялото на Рей се накланя към мен, при което скелето под краката ни се разскърца. Той е от Англия, мислех си аз. Устните му се приближиха към моите, скелето се заклати. Главата ми се замая и тъкмо щях да се потопя във вълните на първата си целувка, когато чухме някакъв шум и застинахме.

С Рей лежахме един до друг и гледахме лампите и жиците над главите си. Миг по-късно вратата към сцената се отвори. Влязоха мистър Питърфорд и мис Райън, учителката по изобразително изкуство. Разпознахме ги по гласовете им. С тях имаше още някой.

— Този път няма да прилагаме дисциплинарни мерки, но и това ще стане, ако продължаваш така — чухме да казва мистър Питърфорд. — Мис Райън, носите ли материалите?

— Да.

Преди да дойде в „Кенет“, мис Райън била преподавателка в католическо училище. Пое часовете по изобразително изкуство от две бивши хипита, които бяха уволнени, след като грънчарската пещ избухна. Сега в часовете й, вместо да правим безумни експерименти със стопен метал и глина, ден след ден рисувахме от натура дървени фигури в неестествени пози, които тя поставяше в началото на всеки час.

— Просто изпълнявах задачите, които ни поставяхте.

Беше Рут Конърс. Познах гласа й, Рей също. И тримата трябваше да бъдем при мисис Деуит за урока по английски.

— Не са ви възлагали такава задача — каза мистър Питърфорд.

Рей се пресегна и стисна ръката ми. Знаехме за какво става въпрос. В библиотеката от ръка на ръка се предаваше ксерокопие на една от рисунките на Рут. Накрая попадна в едно момче, което стоеше близо до каталозите, но библиотекарката я видя и му я взе.

— Ако не греша — обади се мис Райън, — на нашия анатомичен модел няма гърди.

Рисунката изобразяваше легнала по гръб жена с кръстосани крака. Но не беше дървената фигура, чиито крайници бяха свързани с куки, а съвсем истинска и било случайно или нарочно, очертаните с въглен очи й придаваха похотлив вид, от който някои от децата, видели рисунката, се смущаваха, а други изпадаха във възторг.

— Дървеният модел беше без нос и уста, но вие ни казахте да рисуваме лица — отвърна Рут.

Рей пак стисна ръката ми.

— Достатъчно, млада госпожице — каза мистър Питърфорд. — Очевидно Нелсън я е ксерокопирал заради позата.

— Аз какво съм виновна?

— Ако не я беше нарисувала, нямаше да има проблем.

— Значи аз съм виновна?

— Помисли си в какво положение поставяш училището и бъди така любезна да рисуваш това, което ви е наредила мис Райън, без да си позволяваш волности.

— И Леонардо да Винчи е рисувал трупове — измърмори тихо Рут.

— Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Рут.

Вратата на сцената се отвори, после се затвори и малко по-късно с Рей чухме Рут да плаче. Устните му изрекоха безгласно „да си вървим“ и аз се преместих към края на скелето. Спуснах единия си крак надолу, търсейки опора.

Тази седмица Рей щеше да ме целуне в училищния коридор до моето шкафче. Това не стана на скелето, когато искаше да го направи. Единствената ни целувка сякаш беше случайна, красива като многоцветна дъга в локвичка бензин.

Слязох от скелето с гръб към Рут. Тя не помръдна и не се опита да се скрие, само ме гледаше, когато се обърнах с лице към нея. Седеше на един дървен сандък в дъното на сцената. От лявата и страна висяха стари завеси. Наблюдаваше ме как се приближавам към нея, но не избърса сълзите си.

— Сузи Салмън — каза тя, сякаш за да потвърди, че ме е видяла.

Да избягам от час и да се крия зад кулисите в актовата зала, до този ден беше толкова невероятно, колкото и възможността да изтърпя наказанието с линията на мистър Питърфорд.

Застанах пред нея. Държах шапката си в ръка.

— Глупава шапка — каза тя.

Повдигнах шапката със звънчета и я погледнах.

— Знам. Мама ми я оплете.

— Всичко чу, нали?

— Да, мога ли да погледна?

Рут разгъна миналото през много ръце ксерокопие.

Със синя химикалка Брайън Нелсън беше нарисувал неприлична дупка между кръстосаните крака. Отвратих се и тя го забеляза. В очите й просветна нещо, някакво скрито любопитство. Наведе се и извади от раницата си подвързан с черна кожа скицник.

Рисунките в него бяха прекрасни. Повечето на жени, но имаше и животни, и мъже. Никога не бях виждала подобно нещо. Всеки лист беше запълнен с рисунки. Разбрах, че в душата си Рут е бунтарка, но не защото рисуваше голи жени — за което връстниците й се подиграваха — а защото беше по-талантлива от учителите си. Беше бунтар от най-тихия вид. Всъщност беззащитна.

— Наистина имаш талант, Рут — казах аз.

— Благодаря — отвърна тя. Продължих да разлиствам скицника, взирайки се във всеки детайл. Бях уплашена и същевременно развълнувана от това, което се виждаше под пъпа — „машинария за правене на бебета“, както казваше мама.

Бях казала на Линдзи, че никога няма да имам бебе, и на десетгодишна възраст в продължение на шест месеца повтарях на всеки възрастен, готов да ме слуша, че ще отида да ми вържат тръбите.

Не бях наясно какво точно означава това, но знаех, че е драстична, включваща операция процедура. Татко си умираше от смях.

Преди смятах, че Рут е странна, но сега осъзнах, че тя наистина е необикновена. Рисунките й бяха толкова добри, че за момент забравих за училищните правила, звънците и свирките, на които от нас, децата, се очакваше да се подчиняваме.

След като царевичната нива беше оградена с въжета, претърсена и изоставена, Рут започна да се разхожда из нея. Увиваше се в големия вълнен шал на баба си и навличаше едно късо, одърпано палто на баща си. Скоро забеляза, че преподавателите по всички предмети, с изключение на учителя по физкултура, си мълчат, когато не посещава часовете им. Оставаха доволни, че отсъства, защото беше прекалено умна и това им създаваше проблеми. Налагаше се да внимават какво говорят, а и учебните им планове отиваха по дяволите.

За да не пътува с училищния автобус, сутрин тръгваше заедно с баща си. Той излизаше много рано и носеше червената си метална кутия за обяд. Тя имаше скосен като покрив капак и когато беше малка, баща й и позволяваше да я използва за обор, когато играеше с куклите си. Сега той криеше в нея бърбъна си. Когато стигнеха до пустия паркинг, той изключваше мотора, но не бързаше да спре отоплението.

— Наред ли е всичко? — питаше винаги той.

Рут кимваше с глава.

— По едно за добър път?

Този път дори без да кимне, тя му връчваше кутията. Той я отваряше, отвинтваше капачката на бутилката, отпиваше голяма глътка бърбън и след това й я подаваше. Тя отмяташе глава и запушваше гърлото на бутилката с език, за да влезе възможно най-малко течност в устата й, а ако баща й я наблюдаваше, поемаше пестелива изгаряща глътка.

Рут се измъкна от високата кабина. Преди изгрев-слънце навън беше студено, вледеняващо студено. Спомни си нещо, което бяхме учили в училище: когато човек се движи, му е по-топло, отколкото ако стои на едно място. Затова с бърза крачка пое право към царевичната нива. По пътя си говореше сама, на моменти се сещаше за мен. Често се подпираше на телената ограда, която разделяше футболното игрище от площадката за лека атлетика и наблюдаваше как светът се пробужда край нея.

Така през първите няколко месеца започнахме да се срещаме всяка сутрин. Слънцето се издигаше над полето и Холидей, когото баща ми пускаше да потича свободно, гонеше зайци сред високите сухи стебла на мъртвата царевица. Зайците обичаха подрязаната трева на игрището по лека атлетика и когато се приближеше, Рут виждаше тъмните им тела да се подреждат в редици по очертаните с бял тебешир линии като мъничък спортен отбор. Надбягване на зайци, идеята й хареса, на мен също. Тя вярваше, че препарираните животни се разхождат през нощта, когато хората спят. Все още мислеше, че в кутията за обяд на баща й може би се крият миниатюрни крави и овце, които се хранят със сандвичи и пият бърбън.

След като Линдзи ми остави ръкавиците, които получи за Коледа, на края на царевичната нива до футболното игрище, една сутрин ги намериха зайците. Те ги изследваха и душеха пръстите им, подплатени с кожата на техните роднини. После видях Рут да ги вдига, преди да ги е грабнал Холидей. Тя обърна наопаки едната ръкавица и допря козината до бузата си. Погледна към небето и каза: „Благодаря ти.“ Беше ми приятно да си мисля, че го каза на мен.

През тези утрини се привързах към Рут, чувствах, че по някакъв необясним начин, намирайки се от двете противоположни страни на границата между живите и мъртвите, ние сме обречени да бъдем заедно. Две момичета, различни от другите, които се бяха намерили по най-странен начин — аз минах край нея и тя потръпна.

Рей обичаше да ходи пеша като мен. Живееше в другия край на квартала, близо до училището. Беше виждал Рут Конърс да се разхожда сама из футболното игрище. След Коледа гледаше да не се задържа много в училище, идваше в последния момент и бързаше да си тръгне веднага след часовете. Искаше да заловят убиеца ми не по-малко от моите родители. Докато не го хванеха, върху Рей щеше да тегне сянката на подозрението, макар че имаше алиби.

Избра една сутрин, когато баща му нямаше да ходи в университета. Взе термоса му и го напълни със сладкия чай на майка си. Тръгна рано, настани се в бетонния кръг на гюлетласкачите, сядайки върху металния обръч, на който опираха краката си, и зачака.

Видя я да върви от другата страна на телената ограда, която разделяше училището от спортния комплекс и най-популярната част от него — футболното игрище. Потърка ръцете си, за да ги стопли, и се замисли какво да й каже. Беше събрал смелост, не защото вече ме беше целувал — цел, която си беше поставил цяла година преди осъществяването й — а защото беше четиринадесетгодишен и се чувстваше безкрайно самотен.

Видях, че Рут наближава футболното игрище, без да знае, че не е сама. Притискаше до гърдите си една поетична антология, която баща й беше намерил, докато разчистваше вехториите от една стара, подлежаща на събаряне къща. Имайки предвид новото й увлечение, беше решил, че ще й хареса.

Рей се изправи и тя го видя отдалеч.

— Здравей, Рут Конърс! — провикна се той и размаха ръце.

Рут погледна към него и се сети за името му — Рей Сингх. Не знаеше почти нищо за него. Беше дочула слуховете, че полицаите са ходили в дома му, но споделяше мнението на баща си — „Дете не може да извърши такова нещо“ — и се приближи без страх към него.

— Направил съм чай, в термоса е — каза Рей.

Изчервих се на небето заради него. Много го биваше, когато става въпрос за неща като „Отело“, но в момента се държеше като глупак.

— Не, благодаря — отвърна Рут. Застана пред него, но все пак на почетно разстояние. Ноктите й се впиваха в овехтялата корица на поетичната антология.

— Бях там онзи ден, когато със Сузи си приказвахте зад кулисите — каза Рей. Подаде й термоса. Тя не се приближи и не протегна ръка да го поеме.

— Сузи Салмън — поясни той.

— Знам кого имаш предвид — каза тя.

— Ще ходиш ли на панихидата?

— Не знаех, че ще има — каза тя.

— Аз не мисля да ходя.

Не отмествах очи от устните му. Бяха по-червени от обикновено заради студа. Рут пристъпи към него.

— Искаш ли балсам за устни? — попита тя.

Рей повдигна ръцете си в плетени ръкавици към устата си и няколко влакънца се закачиха за напуканите му устни, които бях целувала. Рут бръкна в джоба на палтото си и извади тубичката с балсама.

— Ето. Вземи. Имам цял куп от тях.

— Много си мила — каза той. — Ще ми правиш ли компания, докато започнат да пристигат автобусите?

Седнаха един до друг в кръга на гюлетласкачите. Отново бях свидетел на нещо, което преди никога не бих могла да видя — как двамата стоят един до друг. По тази причина Рей ми изглеждаше още по-привлекателен. Очите му бяха тъмносиви. Гледайки го от небето, без колебание се потапях в тях.

Тези срещи се превърнаха за тях в ритуал. В дните, когато бащата на Рей отиваше да чете лекции, Рут му носеше по малко бърбън в джобната манерка на баща си; в останалите дни пиеха подсладен чай. Студът ги пронизваше до кости, но те не му обръщаха внимание.

Разговаряха за това как се чувства един чужденец в Нористаун. Четяха на глас стихове от антологията на Рут. Обсъждаха плановете си за бъдещето. Рей искаше да стане лекар, а Рут художничка и поетеса. Съставиха списък на евентуалните кандидати за тайния клуб на чудаците от нашия клас. Някои от номинациите бяха очевидни, например Майк Бейлс, който беше тъпкан с наркотици и никой не разбираше как още го търпят в училище, и Джеремая, пришълец от Луизиана, смятан за чужденец почти като Рей. Имаше и такива, на които много не им личеше, че са чудаци, например Арти, който разпалено говореше на всички за свойствата на формалдехида. Или Хари Орланд, толкова стеснителен, че обуваше шортите си за физкултура върху джинсите. И Вики Кърц, за която всички си мислеха, че се справя добре след смъртта на майка си, но Рут я беше видяла да спи върху нападалите борови иглички зад училищния трафопост. Понякога разговаряха и за мен.

— Толкова е странно — каза Рут. — Заедно сме още от детската градина, но в онзи ден зад кулисите в актовата зала като че ли се срещнахме за пръв път.

— Тя беше страхотна — каза Рей. Спомни си как се докоснаха устните ни, когато се бяхме озовали насаме край шкафчетата в коридора. Как се бях усмихнала със затворени очи и после едва не побягнах. — Мислиш ли, че ще го намерят?

— Сигурно ще го хванат. Знаеш ли, че сме само на стотина метра от мястото, където е станало?

— Да, знам — каза той.

Двамата седяха на металния обръч в сектора за тласкане на гюле и държаха чаши чай в облечените си в ръкавици ръце. Вече никой не ходеше в царевичната нива. Когато някоя топка излетеше извън границите на футболното игрище, момчетата си даваха взаимно кураж, преди да се решат да навлязат в полето и да я приберат. В онази сутрин слънчевите лъчи прорязваха пътя си през мъртвите стебла на царевицата, но не топлеха.

— Намерих ги тук — каза тя и посочи към кожените ръкавици.

— Мислиш ли си понякога за нея? — попита той.

Замълчаха.

— Непрекъснато — каза най-после Рут. По гръбнака ми пробягаха тръпки. — Знаеш ли, понякога си мисля, че тя извади късмет. Мразя това място.

— Аз също — каза Рей. — Но съм живял и на други места. Това тук е временен ад, а там — постоянен.

— Да не искаш да кажеш…

— Тя е в рая, ако вярваш, че такова място съществува.

— Ти не вярваш ли?

— Не, мисля, че не.

— А аз вярвам каза Рут. — Е, не в разните му там ангели с крила, но вярвам, че има рай.

— Дали е щастлива там?

— Все пак е рай, нали?

— Но какво означава това?

Чаят беше студен като лед и първият звънец вече беше ударил. Рут се усмихна с чаша пред устата си.

— Както би казал баща ми, отървала се е от тази помийна яма.

Когато татко почука на вратата на дома на Рей Сингх, занемя при вида на майка му Руана. Не че беше особено гостоприемна, не можеше да се каже, че се радва да го види, но нещо в черните й коси и сивите й очи, дори в особения начин, по който отстъпи от вратата, след като я отвори, му направи огромно впечатление.

Беше чувал какво говорят полицаите за нея: била студена, била снобка, била надута и странна. Така си я представяше, преди да я види.

— Заповядайте, влезте — покани го тя, когато той й се представи. Като чу фамилията му, Салмън, притворените й очи се отвориха широко — тъмни бездни, в които ти се иска да потънеш.

Татко почти залиташе, когато тя го отведе в малката всекидневна. На пода в три реда бяха подредени книги с изправени гръбчета. Беше облечена в жълто сари и с нещо като три четвърти панталони от златно ламе. Краката и бяха боси. Мина по мокета, заведе госта си до дивана, и попита:

— Нещо за пиене?

Татко кимна с глава.

— Топло или студено?

— Топло.

Тя излезе от стаята, а той седна на дивана, тапициран с кафяв плат на карета. Срещу него на прозорците, под които бяха наредени саксии имаше дълги муселинени завеси, през които студената зимна светлина проникваше трудно. Изведнъж му стана много топло и почти забрави за целта на посещението си при семейство Сингх, чийто адрес беше проверил два пъти тази сутрин.

Татко тъкмо си мислеше, че е уморен, а беше обещал на мама да вземе от Химическото чистене някакви отдавна готови дрехи, когато мисис Сингх се появи с чая върху един поднос и го сложи на масата пред него.

— За съжаление нямаме много мебели. Д-р Сингх още чака да бъде назначен на постоянно място.

Тя отиде до съседната стая и се върна с пурпурна възглавница, положи я на пода и седна на нея с лице към татко.

Д-р Сингх в университета ли преподава? — попита баща ми, въпреки че го знаеше. Всъщност до известна степен му беше неудобно, защото знаеше доста неща за тази красива жена и мебелирания й дом.

— Да — отвърна тя и наля чай. Беше тихо. Подаде му чашата, той я взе и тя каза:

— Рей беше с него в деня, когато беше убита дъщеря ви. Тя го привличаше като магнит.

— Сигурно това е причината да сте тук? — продължи тя.

— Да. Искам да говоря с него.

— Както знаете, в момента е на училище. — Беше подвила встрани краката си в златистите панталони. Ноктите и бяха дълги и без да са загрубели от дългогодишните й занимания с танци.

— Исках да намина и да ви уверя, че не му желая злото — каза той. Наблюдавах го. Никога не го бях виждала такъв преди. Като че се освобождаваше от товара на думите — трупани дълго глаголи и съществителни. Наблюдаваше краката й, свити на фона на кафявия килим, и мъничкото петънце мека светлина, която проникваше през завесите и докосваше дясната й буза.

— Не е направил нищо лошо. Той обичаше дъщеря ви. Ученическо увлечение, но все пак…

Майката на Рей познаваше ученическите увлечения от личен опит. Младежът, който носеше вестника, спираше с колелото си пред дома й с надеждата, че тя е близо до вратата и когато чуе тупването на „Филаделфия инкуайърър“ на верандата, ще се покаже и ще му помаха с ръка. Дори нямаше нужда да се усмихва — тя, всъщност рядко се усмихваше извън своя дом. Очите й, походката й на танцьорка и премерените движения на тялото й бяха достатъчно изразителни.

Когато полицаите се изсипаха в затъмнения хол в търсене на убиеца, Руана така ги беше впечатлила, че те се бяха съгласили да пият чай, насядали на пода върху копринени възглавници. Очакваха, че ще се разбъбри, както ставаше с всички привлекателни жени, но колкото и да се опитваха да спечелят благоразположението й, тя стоеше изправена до прозореца, докато разпитваха сина й.

— Радвам се, че Сузи се е харесала на такова добро момче — каза татко. — Ще благодаря на сина ви за това.

Тя се усмихна, но устните й не се разтвориха.

— Беше й написал любовно послание — каза той.

— Да, знам.

— Иска ми се и аз да го бях направил — каза той. — Да бях й казал, че я обичам в онзи последен ден.

— Да, разбирам.

— Но синът ви го направи.

— Да.

Очите им се срещнаха за миг.

— Сигурно сте изкарали полицаите от кожата им — каза той и се усмихна, повече на себе си, отколкото на нея.

— Дойдоха, за да обвинят Рей — каза тя. — Отношението им към мен не ме интересува.

— Сигурно са го изтормозили — каза татко.

— Не, не бих го позволила — каза тя твърдо и остави чашата си на подноса. — Зная, че не можете да изпитвате съчувствие към Рей и към нас, родителите му.

Татко се опита да възрази.

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Загубили сте дъщеря си и дойдохте тук с някаква цел. Затова ще ви изслушам, но няма да ви позволя да се ровите в живота ни.

— Не исках да ви обидя — каза той. — Аз само…

Тя отново вдигна ръка.

— Рей се връща след двадесет минути. Първо аз ще говоря с него, за да го подготвя, след това можете да разговаряте с него за дъщеря си.

— Какво толкова казах?

— Добре, че нямаме много мебели. Така един ден можем да си съберем багажа и да се махнем оттук.

— Надявам се, че ще останете — каза татко. Той беше възпитан да бъде учтив още от дете, мен също ме бяха възпитавали в този дух, но той изрече тези думи, защото част от него не искаше да се раздели с тази студена жена — може би не точно студена, а сдържана, и твърда, без да е от камък.

— Много мило от ваша страна, но вие дори не ме познавате — отвърна тя. — Да почакаме Рей заедно.

Татко беше излязъл от къщи посред един спор между Линдзи и майка ми. Мама се опитваше да убеди Линдзи да отидат в клуба на Младежкото християнско дружество и да поплуват в басейна. Без да се замисля, Линдзи изтърси: „По-скоро бих умряла!“ Татко видя как мама замръзва на мястото си, след това избухва в сълзи и тичешком отива в спалнята, за да се наплаче насаме. Той тихомълком пъхна бележника в джоба си, взе ключовете за колата от куката до задната врата и се измъкна навън.

През първите два месеца мама и татко се движеха в различни орбити. Единият оставаше у дома, другият излизаше. Татко заспиваше на зеления си стол в работната стая, а когато се събудеше, се промъкваше на пръсти в спалнята и се пъхаше в леглото. Майка ми обикновено издърпваше завивките към себе си и той лежеше отвит, свит на кълбо, готов да скочи при всеки зов, готов на всичко.

— Знам кой я уби — чу се той да казва на Руана Сингх.

— Съобщихте ли в полицията?

— Да.

— И какво казаха те?

— Че засега не разполагат с нищо друго, освен моите подозрения, което да го свързва с престъплението.

— Подозрението на един баща… — започна тя.

— … е силно като майчината интуиция.

Този път усмивката й беше по-широка.

— Той живее в квартала.

— Какво правите по въпроса?

— Проучвам всички подозрителни факти — отвърна баща ми, като съзнаваше как звучи това.

— И моят син…

— … е възможна следа.

— Може би прекалено ви е страх от другия човек.

— Не мога да стоя със скръстени ръце — протестира баща ми.

— Ето че пак се върнахме на изходната точка, мистър Салмън каза тя. — Вие не ме разбирате. Не казвам, че да дойдете тук е грешка. До известна степен сте прав. В цялата тази история ви се иска да намерите топлина и уют. Търсенията ви, ви доведоха дотук. Това е добре. Но се безпокоя дали е добре за моя син.

— Не ви мисля злото.

— Как е името на този човек?

— Джордж Харви. — За пръв път той изрече това име пред някой друг, освен Лен Фенърман.

Тя не отговори и се изправи. Обърна се с гръб към него и отиде до единия прозорец, после до другия и дръпна завесите настрани. Пускаше светлината след края на училищните занятия. Гледаше към пътя, по който Рей се прибираше у дома.

— Рей се връща. Отивам да го посрещна. Извинете ме, трябва да си облека палтото и да се обуя. — Тя замълча. — Мистър Салмън, бих постъпила точно като вас. Бих говорила с всички, с които е необходимо, но не на всеки бих казала името на човека, когото подозирам. И когато се убедя, че наистина е той, ще намеря таен начин да го убия.

Чу я как се движи в коридора, чу и потракването на метални закачалки, когато тя взе палтото си. След няколко минути вратата се отвори и затвори. Отвън нахлу студен въздух. После я видя на пътя да поздравява сина си. Никой от двамата не се усмихна. Главите им бяха наведени надолу. Устните им се движеха. Рей прие факта, че баща ми го чака в собствения му дом.

В началото с мама мислехме, че Лен Фенърман се отличава от останалите полицаи само външно. Беше по-нисък от здравеняците в униформи, които често го придружаваха. Но имаше и не толкова забележими на пръв поглед особености — често изглеждаше замислен, не обичаше много да се шегува и винаги беше сериозен, когато говореше за мен или за обстоятелствата по случая. В разговорите с мама обаче си пролича, че по душа Лен Фенърман е оптимист. Той беше убеден, че ще заловят убиеца ми.

— Може би не днес и не утре — каза той на мама, — но някой ден той все пак ще се издаде. Такива хора не се отказват от навиците си.

Мама правеше компания на Лен Фенърман, докато татко се върне от дома на семейство Сингх. Цветните моливи на Бъкли бяха пръснати върху опаковъчната хартия, с която тя беше застлала масата във всекидневната. Бъкли и приятелят му Нейт бяха рисували, докато главите им започнаха да клюмат като натежали на стъбълцата си цветя и мама ги отнесе на ръце — първо единия, после другия — до дивана. Заспаха с глави в двата противоположни края, а в средата краката им почти се допираха.

Лен Фенърман беше достатъчно съобразителен, за да говори шепнешком, но както мама забеляза, нямаше голяма слабост към децата. Гледаше я как носи на ръце двете момчета, но не стана да й помогне и не каза нищо, за разлика от другите полицаи, които обикновено съдеха за майките по техните деца — както живи, така и мъртви.

— Джек иска да говори с вас — каза мама. — Но сигурно сте твърде зает, за да го дочакате.

— Не, не съм толкова зает.

Един непокорен кичур коса се измъкна иззад ухото на мама, което смекчи израза на лицето й. Лен също го забеляза.

— Отиде в дома на горкия Рей Сингх — обясни тя и прибра кичура зад ухото си.

— Съжалявам, че се наложи да го разпитваме — каза Лен.

— Да. Никое момче не е способно да… Тя не можа да изрече думата и той не настоя.

— Алибито му е желязно.

Мама взе един молив от масата.

Лен Фенърман я наблюдаваше как рисува фигурки на хора и кучета. Бъкли и Нейт тихо похъркваха на дивана. Брат ми се беше свил като ембрион и смучеше палеца си. Навик, за който мама все повтаряше, че за да го преодолее, трябва всички да се обединим и да му помогнем. Но в момента завиждаше на безоблачния му покой.

— Напомняте ми за жена ми — каза Лен след дълга пауза, по време на която мама нарисува един оранжев пудел и нещо, което приличаше на син кон, подложен на електрошокова терапия.

— И нея ли не я бива в рисуването?

— Не обичаше да говори, когато няма какво да каже.

Минаха още няколко минути. На хартията се появи жълт кръг слънце, после кафява къща с цветя край вратата розови, сини, пурпурни.

— Използвахте минало време.

Чуха да се отваря вратата на гаража.

Почина скоро след като се оженихме — отвърна той.

— Татко! — извика Бъкли и скочи, забравил за Нейт и всички останали.

— Съжалявам — каза тя на Лен.

— Аз също — каза той. — За Сузи. Съвсем искрено.

Отзад в коридора татко приветства Бъкли и Нейт с възклицания и викове „Ще ме задушите!“, както правеше винаги, когато го посрещахме и се мятахме на врата му след дългия ден. Макар и престорено, той демонстрираше добро настроение заради брат ми и това за него често беше хубавата част от деня.

Мама гледаше към Лен Фенърман, когато татко влезе във всекидневната. Изтичай до умивалника, искаше ми се да й кажа, погледни в канала към земята. Аз съм там и чакам. Аз съм тук горе и ви наблюдавам.

Именно Лен Фенърман пръв поиска от мама училищната ми снимка, когато в полицията все още смятаха, че може би ще ме открият жива. В портфейла му имаше купчина такива снимки. Сред фотографиите на тези мъртви деца и непознати лица имаше и една на жена му. Когато приключеше разследването, той отбелязваше датата отзад на снимката. Ако случаят беше все още открит, макар официално да не се работеше вече по него, на гърба не пишеше нищо. Обратната страна на моята снимка беше празна. Както и снимката на жена му.

— Как сте, Лен? — попита баща ми. Холидей подскачаше и се търкаше в краката му, за да го погали.

— Чувам, че сте ходили при Рей Сингх — каза Лен.

— Момчета, защо не отидете да си играете в стаята на Бъкли? — предложи мама. — Детектив Фенърман и татко трябва да си поговорят.