Алис Сиболд
Очи от рая (3)

Трета глава

Земята изглежда странна, като я гледаш отгоре. Както може да се очаква, тя прилича на мравуняк, наблюдаван от небостъргач, но освен това се вижда как душите напускат телата по целия свят.

Холи и аз наблюдавахме земята, спирайки се за секунда-две на сцени от ежедневието в търсене на нещо необикновено. Виждахме как някоя душа прелита покрай жив човек, докосва го леко по рамото или бузата и продължава по своя път към небето. Живите не виждат мъртвите, но много хора имат остър усет и долавят някаква промяна край тях. Казват, че са усетили хладен полъх във въздуха. Близките на починалите се събуждат от сънищата си и виждат, че някой е застанал до леглото им или на прага на спалнята им, или пък се качва като привидение в градския автобус.

Когато напусках земята, докоснах едно момиче на име Рут. Учеше в моето училище, но никога не сме били близки. Стоеше на пътя ми в онази нощ, когато душата ми с вик напусна земята, и без да искам я докоснах. Отнеха живота ми, при това по ужасно жесток начин, и не бях в състояние да контролирам движенията си. Нямах време за разсъждения. Когато извършват насилие над теб, единственото, за което си мислиш, е как да избягаш. Когато преминеш ръба и животът ти се отдалечава невъзвратимо, подобно на лодка, отделила се от брега, ти се вкопчваш в смъртта като в спасително въже и увисваш на него с надеждата, че ще се приземиш далеч от мястото, където се намираш в този момент.

Докосването ми до Рут Конърс беше като телефонно обаждане от затворническа килия — грешен номер, не сте попаднали, на когото трябва. Видях я да стои близо до червения ръждясал фиат на мистър Бот. Прелитайки край нея, несъзнателно протегнах ръка, за да я докосна, да докосна лицето й, да почувствам за последен път връзката си със земята чрез това необикновено момиче.

Сутринта на 17 декември Рут се оплака на майка си, че е сънувала сън, който бил толкова реалистичен, че не приличал на сън. Когато майка й я попита какъв е бил той, Рут отвърна:

— Пресичах учителския паркинг и изведнъж видях едно бледо привидение да се носи към мен откъм футболното игрище.

Мисис Конърс разбърка сгъстяващата се овесена каша в тенджерата. Гледаше как дъщеря й жестикулира с дългите си, тънки пръсти, които беше наследила от баща си.

— Беше момиче, усетих го — продължи Рут. — Излетя от полето. На мястото на очите й зееха дупки. Цялото й тяло беше обвито с тънък като марля бял воал, но различавах формата и чертите на лицето й, носа, очите, косата.

Майка й свали кашата от огъня и угаси пламъка на газовата печка.

— Рут каза тя, — въображението ти пак се е развихрило.

Рут разбра намека и млъкна. Не спомена отново съня, който не беше сън — дори и десет дни по-късно, когато историята за смъртта ми се разнесе из училището, придобила допълнителни нюанси, както обикновено става с всички страшни истории. Връстниците ми си умираха да направят ужаса по-страховит, отколкото беше в действителност. Но подробности все още липсваха — въпросите „какво“, „къде“ и „кой“ бяха като празни купи, които те запълваха с предположения. Сатанинско жертвоприношение. Полунощ. Рей Сингх.

Колкото и да се опитвах, не успявах да насоча Рут към онова, което никой не беше открил — моята сребърна гривна амулет. Тя се виждаше, чакаше само някой да протегне ръка, да я разпознае и да си каже: Улика. Но вече не беше в царевичната нива.

Рут започна да пише поезия. Щом дори собствената й майка и най-отзивчивите учители не искаха да чуят за тъмните страни на реалността, с които се беше сблъскала, тя щеше да предаде всичко това в стихове.

Много ми се искаше Рут да отиде у дома и да поговори със семейството ми. Сигурно никой от тях, освен сестра ми, не знаеше името й. По физкултура Рут беше предпоследна в цялото училище. Когато волейболната топка се насочваше към нея, тя се навеждаше, за да се предпази, и топката тупваше на пода до нея, а съотборниците й и учителят по физкултура едва сдържаха негодуванието си.

Майка ми седеше във вестибюла на един стол с права облегалка и наблюдаваше татко, който сновеше навън-навътре, зает с различни задачи — сега той изцяло се бе отдал на малкия си син, жена си и другата си дъщеря. А Рут се затвори в себе си и непрекъснато си мислеше за случайната ни среща на училищния паркинг.

Прегледа старите годишници и намери снимките ми с моите съученици от класа и кръжока по химия. Изряза ги с ножиците за ръкоделие на майка си. Макар че идеята все повече я завладяваше, не бях сигурна, че мога да разчитам на нея, докато през последната седмица преди Коледа тя не стана свидетел на една сцена в коридора на училището.

Става въпрос за приятелката ми Клариса и Брайън Нелсън. Наричах Брайън „плашилото“, защото макар да имаше широки рамене, по които въздишаха всички момичета, лицето му ми приличаше на натъпкан със слама чувал. Носеше хипарска кожена шапка с периферия и пушеше ръчно свити цигари в ученическия пушком. Според майка ми ранната слабост на Клариса към светлосините очни сенки беше обезпокоителна, но аз винаги съм я харесвала именно поради тази причина. Тя вършеше неща, които на мен ми бяха забранени: изрусяваше дългата си коса, носеше обувки с платформа и пушеше цигари след училище.

Рут се приближи до тях, но те не я забелязаха. Тя мъкнеше купчина дебели книги, които беше заела от мисис Каплан, учителката ни по обществознание. Всички до една бяха ранна феминистка литература и тя беше притиснала гръбчетата им към корема си, за да не види някой заглавията им. Баща й, строителен предприемач, и беше подарил две много здрави еластични ленти, специално за книги. Беше пристегнала с две от тях томовете, които възнамеряваше да прочете през ваканцията.

Клариса и Брайън се кикотеха, ръката му беше под блузата й.

При всеки негов опит да я плъзне по-нагоре, тя се хилеше все повече, но не му позволяваше да го направи, като се извиваше или побутваше ръката му. Както обикновено, Рут не прояви интерес към тях и щеше да ги отмине с наведена глава и забила поглед в земята, но тъй като всички знаеха, че Клариса е моя приятелка, тя спря, за да види какво ще стане.

— Хайде, сладурче — говореше Брайън, — дай да погаля хълмчето ти. Поне едното.

Забелязах, че устните на Рут се изкривиха от отвращение. На небето аз също изкривих устни.

— Брайън, не мога. Не тук.

— Какво ще кажеш да отидем в царевичната нива? — попита той шепнешком.

Клариса се изкиска нервно, но зарови гальовно нос във вдлъбнатината между шията и рамото му. Засега щеше да му откаже.

След това някой разби шкафчето на Клариса. Изчезна албумът й с изрезки, някои от снимките, забодени от вътрешната страна на шкафчето, както и тайният запас марихуана, който Брайън беше скрил там без знанието й.

Рут, която никога преди не беше взимала наркотици, тази вечер изпразни тютюна от цигарите на майка си — кафяви „Мор“ 100 мм — и ги натъпка с тревата на Брайън. Настани се в бараката за инструменти с едно фенерче и докато разглеждаше моите снимки, изпуши повече трева, отколкото биха могли да изпафкат и най-големите наркомани в училище.

Застанала на мивката до кухненския прозорец, мисис Конърс миеше съдовете и долови миризмата, която идваше от бараката.

— Мисля, че Рут се е сприятелила със съучениците си — съобщи тя на съпруга си, който четеше вечерния си вестник, седнал на чаша кафе. В края на работния ден беше толкова уморен, че нямаше сили да разсъждава.

— Това е добре — отвърна той.

— Може би все още има надежда за нея.

— Винаги има надежда — отбеляза той.

Когато Рут се прибра със залитане у дома по-късно същата вечер, очите й сълзяха от оскъдната светлина на фенерчето и осемте цигари, които беше изпушила. Майка й я посрещна с усмивка и й каза, че в кухнята я чака боровинков пай. След няколко дни, през които направи някои проучвания, нямащи нищо общо със Сузи Салмън, Рут разбра как е могла да изяде целия пай наведнъж.

 

 

Въздухът в моята небесна сфера често миришеше на скункс, макар и съвсем леко. Винаги съм харесвала тази миризма, докато бях на земята. Долавях я, когато вдишвах, усещах я с носа си. Това беше острият упорит мускусен аромат на животински страх и сила, смесени в едно. В небесното кътче на Франи миришеше на първокласен тютюн, а в това на Холи — на фортунела^[1].

Седях ден и нощ в беседката и гледах какво става долу. Виждах как Клариса постепенно ме забравя и намира утеха при Брайън. Виждах Рут да я наблюдава иззад ъгъла до кабинета по домашна икономика или край медицинския пункт до училищния стол. В началото възможността да виждам цялото училище ме опияняваше. Гледах как помощник-треньорът по футбол оставя тайно шоколадови бонбони на омъжената учителка по естествени науки, как ръководителката на отбора на клакьорките се опитва да привлече вниманието на момчето, което беше изключвано толкова много пъти от толкова много училища, че дори то беше загубило броя им. Наблюдавах учителя по изкуство, който правеше любов с гаджето си в ателието с керамичната пещ, и директора, който въздишаше по помощник-треньора по футбол. Стигнах до заключението, че помощник-треньорът е расовият жребец на средно училище „Кенет“, макар че лично мен квадратната му челюст не ме впечатляваше.

Всяка вечер на връщане към къщата близнак минавах под стари улични лампи като онези, които бях видяла веднъж в една постановка на „Нашият град“^[2]. Глобусите висяха от извити като арка железни стълбове. Запомнила съм ги, защото когато с родителите ми гледахме пиесата, те ми заприличаха на гигантски зрели горски плодове, от които се стича светлина вместо сок. На небето си играех, като заемах такива пози, сякаш сянката ми бере тези и плодове по пътя към дома.

Една вечер, след като бях наблюдавала Рут, срещнах Франи. Площадът беше пуст и опадалите листа се въртяха спираловидно над главите ни. Спрях се и се загледах в бръчиците от смях край очите и устата й.

— Защо трепериш? — попита ме тя.

Въздухът беше влажен и студен, но не това беше причината.

— Непрекъснато си мисля за мама — отвърнах аз.

Франи пое лявата ми ръка в ръцете си и се усмихна.

Искаше ми се да я целуна по бузата или да се сгуша в нея, но вместо това я гледах как върви, а синята й рокля се развяваше след нас. Знаех, че не ми е майка и не можех да се преструвам.

Върнах се в беседката. От допира на влажния въздух по ръцете и краката ми настръхнах. Това ми напомни за паяжините с блестящи като брилянти капчици утринна роса, които разкъсвах с едно движение на ръката, без да се замислям.

На сутринта на единадесетия ми рожден ден се събудих много рано. Още никой не беше станал, или поне така си мислех. Промъкнах се долу и погледнах в трапезарията, където предполагах, че ще бъдат подаръците ми. Но там нямаше нищо. Масата беше празна, както я бяхме оставили предната вечер. Обърнах се и видях подаръка върху бюрото на мама във всекидневната. Бюрото беше елегантно и винаги лъснато до блясък. Наричаха го „бюрото за сметки“. Покрит с фина хартия, но още неопакован, там имаше един фотоапарат, за който хленчех от дълго време, сигурна, че никога няма да ми го купят. Отидох до бюрото и го разгледах. Беше „Инстаматик“^[3], а до него имаше три филмчета и кутийка с четири светкавици. Беше първата техника, която получавах, средството, което откриваше пътя ми към мечтаната професия — фотограф на дивата природа.

Огледах се. Нямаше никого. Видях през щорите, които майка ми винаги държеше леко отворени — „приканващи, но дискретни“ — че Грейс Таркинг, която живееше на същата улица и учеше в частно училище, се разхожда с тежести, прикрепени към глезените й. Набързо заредих фотоапарата и се заех да я дебна, за да я заснема, както — поне така си мислех — ще дебна слонове и носорози, като порасна. В момента се криех зад щори и прозорци, а някой ден за прикритие щяха да ми служат високи тръстики. Стъпвайки тихо, хванала полите на нощницата със свободната си ръка, аз се запромъквах през трапезарията, хола и всекидневната от другата страна на къщата, за да проследя движенията й. Докато я гледах как се отдалечава, внезапно ми дойде наум, че мога да изтичам в двора и оттам да я наблюдавам безпрепятствено.

Затичах се на пръсти към задния вход на къщата и забелязах, че вратата към верандата е широко отворена. Когато видях мама, забравих изобщо за Грейс Таркинг. Трудно ми е да го обясня, но никога преди не я бях виждала да седи така неподвижно, с такъв отсъстващ израз на лицето. Седеше на остъклената веранда на един сгъваем алуминиев стол с лице към задния двор. В едната си ръка държеше малка чинийка с обичайната чаша кафе. Тази сутрин по чашата не се забелязваха следи от червило, защото все още не се беше гримирала за… За кого? Този въпрос преди никога не ми беше минавал през ума. За татко? За нас?

Холидей беше близо до съда с вода за птички и пухтеше щастливо, но не ме забеляза. Наблюдаваше майка ми. А тя беше вперила поглед пред себе си, сякаш в безкрайността. В този момент не беше моята майка, а някакво непознато за мен същество. Гледах това същество, в което бях свикнала да виждам единствено мама, и забелязах меката, матова кожа на лицето й — матова, без да си е сложила пудра, и мека, без да е използвала крем. Очите й сякаш биха нещо отделно от лицето й, сякаш живееха свой собствен живот „Очи океани“, казваше татко, когато му се искаше да хапне от шоколадовите вишни, които тя пазеше в барчето за себе си. Сега разбрах какво имаше предвид той. Наричаше ги така не защото бяха сини, както си мислех преди, а защото бяха бездънни, което беше малко плашещо. Съвсем несъзнателно, преди да ме види и подуши Холидей, преди капчиците мъгла по тревата да се изпарят и майката в нея да се пробуди, както ставаше всяка сутрин, аз я заснех с новия си фотоапарат.

Когато от фотоателието на „Кодак“ ми изпратиха промития филм и снимките в специален, тежък плик, веднага забелязах разликата. Имаше само една снимка, на която беше не мама, а Абигейл. Първата снимка, онази, която бях направила, без да знае, преди щракването да я стресне и да я превърне отново в майка на момиче, което има рожден ден, собственичка на щастливо куче, жена на любящ съпруг, майка на още една дъщеря и дълго чакан син. Домакиня. Градинарка. Любезна съседка. Очите на мама бяха океани и в тях се долавяше чувството на някаква загуба. Тогава си мислех, че имам цял живот, за да ги разбера, но се оказа, че ми е даден само този единствен ден. Веднъж, докато бях на земята, се докоснах до Абигейл, но лесно я оставих да ми се изплъзне, защото в мен надделя желанието тя да бъде майка и да ме обгърне отвсякъде като майка.

Седях в беседката посред нощ и мислех за снимката и за мама, когато Линдзи стана и прекоси тихо коридора. Наблюдавах я, като че ли гледах филм, в който се бе вмъкнал крадец и обикаляше чужд дом. Когато натисна дръжката, знаех, че вратата на моята стая ще се отвори. Знаех, че тя ще влезе вътре, но защо? Моята неприкосновена територия в къщата вече се беше превърнала в ничия земя. Мама не беше пипала нищо. Леглото ми все още си стоеше неоправено, както го бях оставила в бързината си сутринта в деня на моята смърт. Нощницата ми на цветчета се търкаляше сред чаршафите и възглавниците заедно с дрехите, които бях захвърлила, след като реших да обуя жълтите клоширани панталони.

Линдзи мина по мекия килим и докосна тъмносинята пола и плетената жилетка в червено и синьо — двата парцала, които ми бяха омръзнали. Тя имаше същата жилетка, само че в оранжево и зелено. Взе моята, опъна я и я приглади на леглото. Беше грозна и същевременно безценна. Видях как сестра ми я погали. После проследи с пръсти ръба на позлатения поднос върху нощното ми шкафче, в който държах разни значки, повечето от изборни кампании и училищни празници. Любима ми беше една розова с надпис „Хипита за любов“, която бях намерила на училищния паркинг, но трябваше да обещая на мама, че няма да я нося. Имах цял куп значки, някои в подноса, други забодени на гигантската филцова емблема на Университета на Индиана, където беше учил баща ми. Мислех, че сестра ми ще ги отмъкне — или поне ще вземе една-две, за да ги носи — но не бях права. Дори не ги разгледа. Само прокара пръсти по предметите в подноса. И тогава я видя. Мъничко бяло ъгълче, което се подаваше отдолу. Дръпна го.

Беше снимката.

Тя изпусна рязко въздух и седна на пода с отворена уста и снимката в ръка. Светът край нея сякаш се разпадна и нишките, които го държаха, заплющяха като платнищата на палатка, откъснала се от рейките. Не беше виждала тази непозната майка, както и аз до онази сутрин, когато я заснех. Беше видяла снимките, направени след това. Мама, уморена, но усмихната. Мама и Холидей пред кучешкия дрян, слънцето прозира през халата и нощницата й. Но исках да бъда единственият човек в семейството, който знае, че мама може да бъде и друга — тайнствена и непозната за нас.

 

 

Първият път, когато слязох при тях — 23 декември 1973 г. — беше ден на крушение.

Бъкли спеше. Мама беше завела Линдзи на зъболекар. Тази седмица се бяха разбрали всеки ден да отделят време за нещо полезно и да се опитат да продължат напред. Татко се беше се заел да почисти спалнята за гости на горния етаж, която много отдавна беше превърнал в своя работна стая.

Баща му го беше научил да прави кораби в бутилки. Мама, сестра ми и брат ми изобщо не проявяваха интерес. Аз обаче ги обожавах. Стаята беше пълна с тях.

На работа той цял ден се занимаваше с цифри — правеше финансови анализи за застрахователната компания „Чадс Форд“ — а вечер си почиваше, като изработваше кораби или четеше книги за Гражданската война. Винаги ме викаше, когато настъпи моментът да вдигне платната. Корабчето вече беше здраво залепено за дъното на бутилката. Качвах се при него, а той ми напомняше да затворя вратата. Често точно в този момент мама като че ли нарочно, сякаш имаше шесто чувство за нещата, в които не участва, ни викаше за вечеря. Но когато се случеше това чувство да я подведе работата ми беше да държа бутилката.

— Не мърдай — казваше той. — Ти си моят пръв помощник-капитан.

Внимателно изтегляше връвчицата, която се подаваше от гърлото на бутилката и хоп! — платната на едномачтовия съд или клипер се вдигаха. Нашият кораб беше готов за плаване. Не можех да ръкопляскам, защото държах бутилката, но винаги ми се е искало да го направя. Татко бързо изгаряше другия край на връвчицата на бутилката с помощта на тел от закачалка, която нагряваше на пламъка на свещ. Действаше много внимателно, защото само при едно трепване на ръката корабът можеше да се разпадне или — не дай боже — миниатюрните хартиени платна да се запалят и с едно „фшшшш“ да се окажа с горяща бутилка в ръка.

В крайна сметка татко си направи поставка от балзово дърво и ме освободи от това задължение. Линдзи и Бъкли не споделяха възторга ми от платноходите. След като не успяваше да им предаде ентусиазма си, татко се предаваше и се оттегляше в работната си стая. За тях всички кораби в бутилки бяха еднакви.

Но докато почистваше този ден, той се обръщаше към мен. Сузи, детето ми, моето малко моряче — говореше той, — ти харесваше тези, по-малките.

Наблюдавах го как подрежда бутилките на бюрото си, като ги сваляше от етажерката, на която обикновено стояха. Използва синя стара блуза на майка ми, накъсана на парцали, за да избърше лавиците. Под бюрото имаше няколко редици празни шишета, които бяхме събирали за бъдещите си корабостроителни проекти. Шкафът също беше пълен с платноходи — някои беше правил със своя баща или сам, някои заедно с мен. Част от тях бяха идеално запазени, но платната им бяха покафенели, други се бяха изкривили или преобърнали с течение на годините. Там беше и корабът, който се подпали седмица преди смъртта ми.

Татко разби първо него.

Сърцето ми замря. Той се обърна и се загледа в другите кораби, видя годините, които те маркираха; ръцете, които ги бяха държали. Ръцете на мъртвия му баща, на мъртвото му дете. Цялата флотилия беше унищожена пред очите ми. Удряше ги в стените и в дървения стол, известявайки новината за моята смърт, и купчината зелени стъкла край него растеше. Бутилките до една лежаха счупени на пода, платната и корпусите на макетите бяха пръснати сред тях. Татко стоеше изправен сред отломките. И тогава, без да знам как, аз издадох присъствието си. Лицето ми се отпечата върху всяко късче стъкло, върху всяка отломка и треска. Навел глава, татко оглеждаше стаята. Безумие. Показах се само за секунда, след това изчезнах отново. Той остана тих и неподвижен за минута, след това се разсмя — хриплив смях, изригнал от корема му. Гласът му кънтеше толкова силно, че на моето небе аз се разтреперих.

Баща ми излезе от стаята, подмина две врати и спря пред моята. Коридорът беше тесен, вратата на стаята ми беше като другите, толкова тънка, че човек лесно можеше да я разбие с юмрук. Искаше му се да строши огледалото над тоалетната ми масичка, да смъкне тапетите от стените с нокти, но вместо това падна върху леглото ми и зарида, вкопчил ръце в завивките с цвят на лавандула.

— Татко? — повика го Бъкли с ръка на дръжката на вратата.

Татко се обърна към него, но не успя да спре сълзите си. Смъкна се на пода заедно със завивките в свитите си юмруци и разтвори ръце. Брат ми стоеше нерешително, нещо, което не се беше случвало преди, но когато баща ми отново го прикани, той все пак се хвърли в прегръдките му. Татко го уви в завивките, запазили миризмата ми. Спомни си деня, когато го бях помолила да боядиса всичко в стаята ми в лилаво и да налепи тапети в същия цвят. Спомни си как донесе старите броеве на „Нешънъл Джиографик“ и ги подреди на долните лавици на библиотеката ми. (Мечтата ми беше да стана фотограф и да снимам дивата природа.) Спомни си краткото време, през което в къщата имаше само едно дете, преди да се роди Линдзи.

— Ти си много специален за мен, сине — каза татко и притисна Бъкли в прегръдките си.

Бъкли се дръпна и се загледа в подпухналото лице и сълзите, проблясващи в очите на татко. После кимна сериозно и го целуна по бузата. Нещо толкова божествено, че никой горе на небето не би могъл да го измисли — дете, което утешава възрастен мъж.

Татко загърна раменете на Бъкли по-плътно и си спомни как понякога се изтърсвах от високото легло на килимчето пред него, без изобщо да се събудя. Както си седеше в зеленото кресло и четеше в кабинета си, той се сепваше от тупването на тялото ми на пода. Ставаше и изминаваше краткото разстояние до стаята ми. Обичаше да наблюдава дълбокия ми сън, несмущаван нито от кошмари, нито от падането на дървения под. В такива моменти ти се кълнеше, че децата му ще бъдат крале, владетели, художници, лекари, фотографи на дивата природа — такива, каквито се виждат в мечтите си.

Няколко месеца преди да умра, той пак ме беше намерил на земята, но под завивките с мен беше и Бъкли. По пижама, прегърнал мечето си, свит зад гърба ми, той унесено смучеше палеца си. В този миг на татко за пръв път му мина през ума странната и тъжна мисъл за преходността на бащинството. Беше създал три деца и това беше утешително. Каквото и да се случеше с него или Абигейл, тримата можеха да разчитат един на друг. Линията на живота, на която той бе дал начало, му се струваше вечна — здрава стоманена нишка, продължаваща в бъдещето, която няма да се скъса дори когато в дълбока старост и с побелели коси му се наложи да си отиде.

Сега щеше да открие своята Сузи в малкия си син. Дай любовта си на живите, повтаряше си той наум. Но моето присъствие беше като буксирно въже, което непрекъснато го дърпаше назад, назад, назад. Гледаше малкото момченце в прегръдките си и несъзнателно се запита: „Кой си ти? Откъде се появи?“

Наблюдавах брат си и баща си. Истината беше далеч по-различна от това, на което ни учеха в училище. И тя бе, че границата, която разделя живите и мъртвите, понякога е неопределена и неясна.