Алис Сиболд
Очи от рая (18)

Седемнайсета глава

Докато навърши двадесет и една години, в живота на Линдзи се случиха много неща, които аз никога нямаше да изживея, но вече не ми беше толкова мъчно за това. И все пак продължавах да я следвам навсякъде. Взех дипломата си от колежа, качих се зад Самюъл на мотоциклета му, обвих с ръце кръста му и се притиснах в гърба му, за да усещам неговата топлина…

Е, не бях аз, а Линдзи, признавам си. Но докато я наблюдавах, установих, че ми е по-лесно да се идентифицирам с нея, отколкото с който и да било друг.

Вечерта в деня, когато получиха дипломите си от университета „Темпъл“, те се качиха на мотоциклета на Самюъл и поеха към дома на родителите ми, защото бяха обещали да не докосват без тях шампанското, пъхнато в багажника. „Ето че най-после завършихме колежа!“, каза Самюъл. Татко му имаше пълно доверие — през всичките тези години момчето се беше държало много добре с дъщеря му.

Но докато пътуваха от Филаделфия към дома по Шосе 30, заваля дъжд. В началото слаб, на струйки, които сестра ми и Самюъл, летящи с осемдесет километра в час, усещаха като убождане с карфици. Студеният дъжд се сипеше върху горещия асфалт и във въздуха заедно с изпаренията се издигаха миризми, запечатани в него от жаркото юнско слънце по-рано през деня. Линдзи обичаше да обляга бузата си на гърба между плешките на Самюъл и да вдишва аромата на пътя и храстите, растящи край него. Спомни си как в часовете преди бурята вятърът издуваше като балони белите рокли на випускничките в двора на университета. Изглеждаха така, сякаш всеки миг ще полетят.

Накрая, на дванадесетина километра от отбивката за дома, дъждът се превърна в порой и беше опасно да продължат. Самюъл се обърна към Линдзи, за да я предупреди, че ще спре.

Навлязоха в една отсечка от пътя между две търговски зони, където имаше повече дървета, които постепенно щяха да изчезнат, за да отворят място на следващия минимаркет или магазин за авточасти. Мотоциклетът занесе върху мокрия чакъл на банкета, но не падна. Самюъл натисна спирачките, пусна двата си крака на земята, за да го задържи и както го беше учил Хал, изчака сестра ми да слезе и да мине встрани, преди да слезе самият той.

Вдигна предпазното стъкло на шлема си и се провикна към Линдзи:

— Не можем да продължим. Ще оставя мотоциклета под онези дървета.

Тя го следваше, а каската на главата й заглушаваше плющенето на дъжда. Вървяха през чакъла и калта и прескачаха купчините клони и шума, насъбрали се край пътя. Дъждът се усилваше и сестра ми беше доволна, че след церемонията се преоблече в кожените панталони и якето, които Хал я беше накарал да вземе, въпреки протестите й, че изглежда вулгарно с тях.

Самюъл откара мотоциклета под дъбовете близо до пътя. Седмица преди това бяха ходили заедно да ги подстрижат в бръснарницата на Маркет Стрийт и макар че косата на Линдзи беше по-светла и мека, отколкото тази на Самюъл, и двамата бяха с еднакви къси стърчащи прически. Миг след като свалиха шлемовете си, косите им се намокриха от едрите капки, които се процеждаха през короните на дърветата, и гримът на Линдзи се разтече. Гледах как Самюъл почиства с палец бузата й. „Честито дипломиране“, каза той в тъмнината и се наведе да я целуне.

Още от първата им целувка в кухнята две седмици след смъртта ми, аз знаех, че той — както си говорехме, заливайки се от смях, когато бяхме малки и още си играехме с кукли — е първата и последна любов на Линдзи. Самюъл се беше появил, когато тя имаше нужда от него, и между тях веднага се установи силна връзка. Заедно отидоха да учат в „Темпъл“. На него учението там скоро му опротивя, но сестра ми го теглеше напред. Тя го правеше с радост и той успя да завърши.

— Да се опитаме да намерим дървета с по-гъсти листа — каза той.

— Ами мотоциклетът?

— Сигурно ще се наложи Хал да ни прибере, когато дъждът спре.

— По дяволите!

Самюъл се засмя и я поведе за ръка. В този момент се разнесе първият гръм и Линдзи подскочи. Той стисна по-здраво ръката й. В далечината проблясваха светкавици и гърмеше все по-силно. За разлика от мен тя се боеше от бурите. Изнервяше се и не я свърташе на едно място. Представяше си разцепени на две дървета, запалени от мълнии къщи и кучета, които ужасени се свират по мазетата из предградията.

Вървяха през шубраците под дърветата, мокри до кости. Следобедът едва беше преполовил, но вече притъмняваше и Самюъл осветяваше пътя им с фенерчето си. Макар мястото да изглеждаше безлюдно, навсякъде се забелязваха следи от присъствието на хора. Под краката им скриптяха консервени кутии и се налагаше да подритват празни бутилки. Изведнъж сред гъсталака и сумрака двамата съзряха редица изпочупени прозорци под самия покрив на една стара викторианска къща. Самюъл побърза да изключи фенерчето.

— Мислиш ли, че там има някой? — попита Линдзи.

— В къщата е тъмно.

— И страшно.

Те се спогледаха и сестра ми изрече на глас това, което и двамата си мислеха:

— Но е сухо.

Хванати за ръце под дъжда, който се лееше като из ведро, те се затичаха с всички сили към къщата, като внимаваха да не се спънат и да се подхлъзнат в калта.

Приближиха се и Самюъл забеляза островърхия покрив и резбата под фронтоните. Повечето прозорци на първия етаж бяха заковани с дъски, но входната врата се люлееше свободно напред-назад на пантите си и се удряше в стената от вътрешната страна. Макар че му се искаше да остане на дъжда и да разгледа стрехите и корнизите, той се втурна вътре заедно с Линдзи. Застанаха на няколко крачки от прага, трепереха и се взираха в гората, заобикаляща къщата. Огледах набързо стаите в старата къща. Нямаше никого. В ъглите не се спотайваха чудовища, стаите не се обитаваха от скитници.

Тези незастроени земеделски участъци изчезваха все по-бързо, но бяха тясно свързани с детството ми. Живеехме в един от първите комплекси, построени върху земеделска земя, който се превърна в модел за подражание и не след дълго се нароиха много като него. Но в спомените ми се е запечатала онази отсечка от пътя, където къщите нямаха ярки облицовки, павирани алеи за коли и грамадни пощенски кутии. Самюъл също помнеше това време.

— Еха! — възкликна Линдзи. — Как мислиш, колко е стара?

Гласът й се удари в стените и проехтя като в празна църква.

— Хайде да я разгледаме — предложи Самюъл.

През дъските, заковани по прозорците на първия етаж, не се виждаше почти нищо, но с помощта на фенерчето на Самюъл можаха да различат старинна камина и дървени первази по стените, за да не ги драскат мебелите.

— Погледни пода — каза Самюъл. Коленичи и дръпна Линдзи да коленичи до него. — Виждаш ли дървен паркет? Тези хора очевидно са били по-богати от съседите си.

Сестра ми се усмихна. Хал беше луд по мотоциклетни двигатели, а Самюъл беше обсебен от дърводелството.

Той прокара пръсти по пода и я накара да направи същото.

— Тази развалина е страхотна.

— Викторианска? — опита се да отгатне Линдзи.

— Да не казвам голяма дума — отвърна Самюъл — но мисля, че е неоготическа. Направи ми впечатление, че фронтоните са с кръстовидни декоративни греди, значи е строена след 1860 г.

— Виж това — каза Линдзи.

В средата на пода преди време някой беше палил огън.

— Истинско варварство — каза Самюъл.

Защо не са запалили огън в някоя от камините? Във всяка стая има камина.

Но Самюъл се беше вторачил в дупката, която огънят беше прогорил в тавана и се опитваше да разбере каква е конструкцията на гредите.

— Хайде да се качим горе — предложи той.

— Имам чувството, че съм в пещера — каза Линдзи, докато се качваха по стълбите. — Толкова е тихо, дъждът почти не се чува.

Самюъл удряше леко с юмрук по мазилката на стените.

— Тук като нищо можеш да зазидаш някого.

И изведнъж настъпи един от онези неловки моменти, които се стремяха да избягват, а аз очаквах с нетърпение. В такива моменти изплуваха основните въпроси. Къде съм аз? Ще споменат ли името ми? Ще кажат ли нещо за мен? За мое разочарование, напоследък обикновено това не се случваше. На земята Сузи вече не беше в центъра на вниманието.

Но нещо в самата къща и вечерта накара Линдзи да се замисли по-дълбоко от обичайното за мен. Но не каза нищо. Спомни си тягостното чувство, което я бе обзело в къщата на мистър Харвин и което още не можеше да забрави. Беше усещането, че по някакъв начин аз съм до нея, направлявам мислите и крайниците й и я следвам неотлъчно като сянка.

На горната площадка на стълбището намериха вратата към помещението, което бяха видели отдолу.

— Искам тази къща — заяви Самюъл.

— Какво?

— Тази къща има нужда от мен, чувствам го.

— Като изгрее слънцето, може да ти дойде друг ум.

— Досега не бях виждал толкова красиво нещо.

— Самюъл Хеклър — майсторът, който може да поправи всичко.

— И още как?

Замълчаха, вдъхвайки влажния въздух, който нахлуваше през комина и изпълваше стаята. Макар че чуваха дъжда, Линдзи се чувстваше на уютно и сигурно място, далеч от света, с човека, когото обичаше повече от всеки друг.

Тя взе ръката му и аз ги придружих до вратата на една малка осмоъгълна стая, издадена над парадния вход.

— Еркер — каза Самюъл. — Прозорците на втория етаж, издадени навън, се наричат еркер.

— Много си падаш по такива работи, нали? — попита усмихната Линдзи.

Оставих ги в дъжда и тъмнината. Питах се дали Линдзи забеляза, че когато със Самюъл започнаха да свалят циповете на кожените си дрехи, вече нямаше светкавици и хриповете в гърлото на Бог — тези ужасни гръмотевици — бяха спрели.

 

 

В работната си стая татко се пресегна и взе коледното преспапие от бюрото си. Беше му приятно да усеща хладината на кръглите стъклени стени в ръката си. Разтърси кълбото, пингвинът изчезна в снежната вихрушка и после бавно пак се появи сред падащия меко сняг.

Хал се беше върнал от церемонията по връчването на дипломите с мотора си. Той се опита да успокои баща ми, уверявайки го, че щом неговият мотоциклет се е преборил с бурята и го е докарал до дома жив и здрав, няма причина Самюъл да не се справи, но татко като че ли си мислеше за най-лошото.

По време на церемонията татко беше изпитал едновременно и болка, и радост. Бъкли седеше до него и добросъвестно му подсказваше кога да се усмихне и как да реагира. Той самият се досещаше, но в последно време всичко при него ставаше по-бавно в сравнение с повечето хора, или поне така му се струваше. В застрахователния бизнес, с който се занимаваше, имаше понятие „време за реакция“. На човек са му необходими определен брой секунди, за да реагира, когато види задаваща се опасност — например приближаваща се кола или откъртил се камък. При баща ми времето за реакция беше по-дълго, отколкото бе нормално, сякаш се движеше в свят, където смазващата сила на неизбежното му беше отнела способността за адекватни възприятия.

Бъкли почука на полуотворената врата на кабинета.

— Влез — каза баща ми.

— Татко, нищо няма да им се случи. — На дванадесет години брат ми беше сериозен и грижовен като възрастен. Въпреки че не плащаше сметките и не готвеше, къщата се крепеше на него.

— Добре изглеждаш с този костюм, синко — каза татко.

— Благодаря.

Похвалата зарадва брат ми. Искаше татко да се гордее с него и се беше постарал да изглежда добре, дори сутринта беше помолил баба Лин да му помогне да си подстриже бретона, който влизаше в очите му. Той беше в най-трудния период от съзряването си — нито момче, нито мъж. Обикновено криеше тялото си в широки тениски и торбести джинси, но с удоволствие се докара в костюм за тържествения ден.

— Хал и баба ни чакат долу — рече той.

— Идвам след минутка.

Бъкли затвори вратата докрай и езичето щракна на мястото си.

През тази есен татко беше проявил и последното от филмчетата в кутията „Архивирани ленти“, оставена в шкафа. Когато го викаха за вечеря или когато нещо видяно по телевизията или прочетено във вестника събуждаше мъката му, той често молеше за минутка, а после отваряше чекмеджето и внимателно вадеше снимките, които бях правила. Така постъпи и сега.

Неведнъж ми беше повтарял, че фотографиите, които наричах „художествени“, съм направила, без да се замислям, но така или иначе най-хубавият му портрет беше мое творение. Бях го заснела в такъв ракурс, че квадратният кадър с лицето му изглеждаше като ромб.

Снимките, които държеше сега в ръцете си, показваха, че вероятно съм се вслушала в съветите му за композицията. Когато ги даде за проявяване, той нямаше представа в какъв ред са заснети филмчетата и какво има на тях. Имаше множество снимки на Холидей, на стъпалата ми, на тревата. Сиви овални петна във въздуха, които все пак си личеше, че са птици. Опит да заснема върбите на фона на залеза, който не беше излязъл сполучлив и изображението беше твърде зърнисто. По някое време бях решила да направя серия от снимки на мама. Когато взе филмчето от фотолабораторията, татко седна в колата и дълго гледа снимките на жената, която му изглеждаше почти непозната.

Оттогава той беше вадил снимките от чекмеджето безброй пъти, но щом погледнеше лицето й, в него се надигаше странно чувство. Поради забавените му реакции, мина дълго време, докато определи какво е. Наскоро обаче разбра. Отново се влюбваше в тази жена.

Не разбираше как двама души, които са женени и се виждат всеки ден, могат да забравят как изглежда другият, но нямаше как да не признае, че се беше случило точно това. Последните две снимки се оказаха ключ към осъзнаването на истината. Спомням си, че когато ги направих, татко току-що се беше се върнал от работа. Холидей залая, когато чу колата да влиза в гаража, а аз трябваше да задържа насила мама на мястото й.

— И без теб ще влезе — казах аз. — Не ставай. — Тя ме послуша. Едно от нещата, които ми харесваха във фотографията, беше властта ми върху хората, застанали пред обектива, включително и върху родителите ми.

С периферното си зрение зърнах татко да минава през страничната врата и да влиза в двора. Носеше тънкото си куфарче, което с Линдзи преди години бяхме преровили нетърпеливо, но не намерихме нищо интересно. Остави го на пода, а аз в това време успях да щракна за последен път мама сама. В очите й вече се забелязваше безпокойство и смущение, тя сякаш ту потъваше някъде, ту пак се връщаше, но с някаква маска. На следващата снимка маската почти беше покрила лицето й, а на последната, на която татко се беше привел, за да я целуне по бузата, тя скриваше цялото й лице.

— Моя ли е вината? — попита той образа й, докато гледаше снимките на майка ми, наредени пред него в редица. — Как се случи?

 

 

— Светкавиците спряха — каза сестра ми. Капчици пот бяха заместили влагата от дъжда върху кожата й.

— Обичам те — каза Самюъл.

— Знам.

— Не, имам предвид, че те обичам, че искам да се оженя за теб и да живеем в тази къща!

— Какво?

— Този гаден, противен колеж вече е зад гърба ни! — провикна се Самюъл. Малката стаичка погълна вика му и дебелите й стени дори не върнаха ехо.

— Аз смятам да продължа да уча — отвърна Линдзи.

Самюъл се надигна от пода, където лежаха със сестра ми, и коленичи пред нея. — Омъжи се за мен.

— Самюъл?

— Уморих се да постъпвам според очакванията на другите. Омъжи се за мен и от тази къща ще направя дворец.

— И с какво ще живеем?

— Ще си намерим някаква работа — отвърна той.

Тя седна, после коленичи като него. Бяха полуголи и сега, когато телата им вече не се притискаха едно в друго, и двамата трепереха от студ.

— Съгласна съм.

— Съгласна си?

— Да, мисля, че да. Определено.

Започнах да разбирам някои банални фрази чак когато се озовах на небето. Никога не бях виждала муха без глава. За мен тази фраза не означаваше почти нищо, освен че ми напомняше за собствената ми участ. Но в този момент се втурнах из моето небе точно като… муха без глава! Бях безумно щастлива и крещях от радост. Моята сестра! Моят Самюъл! Моята мечта!

Тя се разплака, той я взе в прегръдките си и я залюля като малко дете.

— Щастлива ли си, любов моя? — попита я Самюъл.

Тя кимна, сгушила се в голите му гърди.

— Да — повтори сестра ми на глас и внезапно се смръзна. Баща ми. — Повдигна глава и погледна Самюъл. — Сигурно се е побъркал от притеснение.

— Сигурно — съгласи се той, опитвайки се да се настрои на нейната вълна.

— Колко е от тук до вкъщи?

— Към шестнайсет километра. Може би тринайсет.

— Да тръгваме тогава.

— Ти си луда.

— Имаме маратонки в багажа.

Не можеха да тичат в кожените си дрехи, затова останаха по бельо и тениски — единственият случай в семейството ни, когато можеше да се каже за някого, че има нещо общо със стрийкърите^[1]. Самюъл както винаги водеше и определяше темпото. Пътят беше пуст. Само от време на време по мокрото шосе минаваха случайни автомобили, които ги заливаха със стена от вода, карайки ги да дишат като риби. И за двамата не беше нещо ново да тичат в дъжда, но не и в такъв порой. Измислиха си игра кой ще се опази по-добре от дъжда и с танцова стъпка се вмъкваха под короните на дърветата, а по краката им полепваше кал и мръсотия. След петия километър продължиха да тичат мълчаливо, поддържайки обичайния си отмерен ритъм. Чуваше се единствено дишането им и плясъкът на маратонките им по асфалта.

В един момент, прецапвайки през една голяма локва, без дори да се опита да я избегне, Линдзи си спомни как ходехме да плуваме в басейна на местния клуб, докато смъртта ми не сложи край на социалния живот на семейството ни. Басейнът беше някъде близо до пътя, по който тичаха, но тя не вдигна глава, за да потърси с поглед познатата й телена ограда. В съзнанието й изплува един спомен. Двете плуваме, облечени в банските си костюми с къси набрани полички, и се гледаме с отворени очи под водата — умение, което сме усвоили съвсем наскоро. Косите ни се носят зад нас, поличките прилепват към телата ни, бузите ни са издути от задържания въздух. После се прегръщаме, стрелваме се нагоре и излизаме на повърхността. Поемаме въздух, ушите ни изпукват и се заливаме от смях.

Наблюдавах как тича красивата ми сестра, как мускулите и дробовете й се свиват и отпускат, как й помагат придобитите в басейна умения — гледаше пред себе си през дъжда, а краката й се движеха в ритъма, зададен от Самюъл. Знаех, че не бяга от мен или към мен. Приличаше на човек, прострелян от куршум, раната се беше затворила и след осемте дълги години от нея беше останал само белег.

Когато бяха на по-малко от два километра от дома, дъждът отслабна и хората започнаха да надничат от прозорците си към улицата.

Самюъл забави крачка и тя го настигна. Тениските им бяха залепнали за телата им като втора кожа.

 

Линдзи усети спазъм от едната си страна, но болката премина и тя продължи да тича редом със Самюъл. Изведнъж кожата й настръхна, а на лицето й се появи широка усмивка.

— Ще се женим! — каза тя и той рязко спря и я прегърна. Все още се целуваха, когато по пътя мина една кола и шофьорът наду клаксона.

Беше четири часът, когато на вратата на къщата ни се позвъни. Хал беше в кухнята. Беше си сложил престилката на майка ми и режеше шоколадов сладкиш с орехи, за да помогне на баба Лин. Приятно му беше да работи, така се чувстваше полезен и баба ми често го караше да свърши нещо. Разбираха се чудесно. А Бъкли, семейният ангел хранител, обичаше да си похапва.

— Аз ще отворя — каза татко.

По време на дъжда той се утешаваше с уиски със сода, което баба Лин му наливаше, без да се скъпи. Но щом чу звънеца, се отправи към вратата с устрема и грацията на пенсиониран балетист, накуцващ леко с единия си крак след дългите години еленови скокове и пируети.

— Толкова се притесних — каза той, когато отвори вратата.

Линдзи стоеше, обгърнала раменете си, за да скрие гърдите си, и татко се засмя, извърна поглед и побърза да донесе одеяла от един шкаф наблизо. Самюъл зави Линдзи с едно одеяло, а татко наметна друго на раменете му. На плочките под тях се образуваха локвички. Линдзи тъкмо се беше завила, когато Бъкли, Хал и баба Лин се появиха в коридора.

— Бъкли, донеси кърпи — разпореди се баба Лин.

— В този вид ли карахте мотора? — попита Хал, който не можеше да повярва на очите си.

— Не, тичахме дотук — отвърна Самюъл.

— Какво?

— Вървете в дневната — каза татко. — Ще запалим камината.

* * *

Седнали с гръб към огъня, двамата още трепереха от студ и една след друга пресушаваха чашите бренди, които баба Лин и Бъкли им сервираха на сребърен поднос. Междувременно разказаха на всички за мотоциклета, къщата и осмоъгълната стая с прозорците, от която Самюъл беше изпаднал във възторг.

— Всичко ли е наред с мотоциклета? — попита Хал.

— Направихме, каквото можахме, но ще се наложи да го превозим дотук.

— Радвам се, че се прибрахте живи и здрави — рече татко.

— Тичахме в дъжда заради вас, мистър Салмън.

Баба ми и брат ми седяха в другия край на стаята, далеч от огъня.

— Не искахме никой да се тревожи — каза Линдзи.

— Линдзи бързаше най-вече заради вас, мистър Салмън.

Всички замълчаха. Това, което каза Самюъл, беше вярно, но същевременно думите му обръщаха внимание на факта, че каквото и да правеха, Линдзи и брат ми винаги се съобразяваха с крехката психика на татко.

Баба Лин срещна погледа на Линдзи и й намигна.

— Хал, Бъкли и аз сме направили шоколадов сладкиш — каза тя. — Има и замразена лазаня, мога да ви я стопля, ако искате.

Тя се надигна, брат ми също, готов да й помогне.

— С удоволствие ще хапна от шоколадовия сладкиш, Лин — каза Самюъл.

— Лин? Това ми харесва — каза баба. — Ще започнеш ли да се обръщаш към зет ми с Джек?

— Може би.

Когато Бъкли и баба Лин излязоха от стаята, Хал почувства някакво напрежение във въздуха.

— Отивам да им помогна — каза той.

Линдзи, Самюъл и татко слушаха трополенето от кухнята и тиктакането на часовника в ъгъла на стаята. Мама го наричаше „нашата колониална антика“.

— Осъзнавам, че прекалявам с тревогите си по всеки повод — каза татко.

— Самюъл нямаше това предвид — обади се Линдзи.

Самюъл мълчеше, а аз го наблюдавах.

— Мистър Салмън — проговори накрая той. Все още се притесняваше да се обръща към татко на първо име. Предложих на Линдзи да се омъжи за мен.

Сърцето на сестра ми се сви, но тя не гледаше Самюъл, а баща ми.

Бъкли влезе, носейки чиния с парчета от сладкиша, а Хал го следваше с чаши за шампанско между пръстите на ръката си и бутилка „Дом Периньон“ от 1978 г. в другата.

— От баба ти, по случай дипломирането обяви Хал.

Баба Лин се появи с чаша уиски със сода в ръка. Ледените кубчета искряха като диаманти на светлината.

Но Линдзи сякаш не забелязваше никой друг, освен баща ми.

— Какво ще кажеш, татко? — попита тя.

— Ще кажа — успя накрая да проговори той, като стана и се приближи към Самюъл, за да му стисне ръката, — че не бих могъл и да мечтая за по-добър зет.

Баба Лин едва го изчака да свърши и възкликна:

— Господи! О, скъпа! Поздравления!

Дори Бъкли, който обикновено беше затворен и резервиран, заскача от радост. Единствено аз виждах тънката, трептяща нишка, свързваща Линдзи и баща ми. Невидима нишка, която можеше да се стегне като примка около шията.

Тапата на шампанското изхвърча с пукот.

— Направи го като истински професионалист — похвали баба Лин Хал, който наливаше виното в чашите.

Татко и сестра ми се присъединиха към безбройните тостове на баба Лин. Единствен Бъкли ме забеляза да стоя под „колониалната антика“ и впери очи в мен. Държеше чаша с шампанско. От мен към всички наоколо се проточваха нишки, които потрепваха във въздуха. Някой подаде на брат ми парче сладкиш. Той го взе, но не отхапа от него. Гледаше лицето и фигурата ми, които не бяха се променили — косата ми все още беше разделена на път по средата, гърдите ми бяха плоски, а бедрата ми недоразвити. Искаше му се да ме извика по име, но всичко продължи само миг и после мен вече ме нямаше.

* * *

С течение на годините ми омръзна да наблюдавам. Често сядах в някой влак, който спираше на крайградската гара на Филаделфия. Пътниците слизаха и се качваха, а аз долавях части от разговорите им, заглушавани от отварянето и затварянето на вратите, обявяването на гарите, шляпането на подметки, чаткането на токчета по асфалт и метал и накрая тихите стъпки по застланите с пътеки коридори на влака. По време на тренировките си Линдзи наричаше това състояние „активна почивка“ — мускулите ти работят, но умът ти е свободен. Чувах звуците и усещах движението на влака, а понякога долавях гласовете на хора, които вече ги нямаше на земята. Гласовете на други като мен, наблюдатели.

Почти всички на небето си имаха някой на земята, когото да наблюдават — любим, приятел или дори непознат, който в труден момент е бил добър с тях, предложил им е топла храна или приветлива усмивка. Понякога чувах другите да говорят на своите близки на земята — за съжаление без никаква полза, както беше и при мен. Ласкави похвали и съвети към децата, еднопосочни признания в любов, подобни пощенски картички, които никога няма да бъдат изпратени.

Влакът спираше или забавяше скоростта си между Тридесета улица и квартал Оувърбрук и аз долавях различни имена и фрази: „Внимавай с тази чаша“, „Слушай баща си“, „О, колко голяма изглеждаш в тази рокля“, „С теб съм, мамо“, „… Есмералда, Сали, Кийша, Франк…“ После влакът отново набираше скорост и тези нечути думи, идващи от небето, ставаха все по-звучни, а между гарите тъгата ни ставаше толкова оглушителна, че накрая отварях очи.

Надничах през прозореца на влака във внезапно настъпилата тишина и виждах жени, които простират или прибират прането. Навеждаха се над панерите и опъваха бели, жълти и розови чаршафи на простора. Броях мъжките и момчешките гащета, познатите пъстри памучни пликчета на момичетата. И звукът, за който копнеех и който ми липсваше — гласът на живота — изместваше безкрайния низ от имена.

Мокро пране, натежали от водата единични и двойни чаршафи, които се веят и плющят на вятъра. Реални звуци, които извикваха в паметта ми звуците от миналото, когато лежах под мокрото пране и ловях с език отцеждащите се водни капки или тичах между дрехите и се гонех с Линдзи. Към това се прибавяше споменът за мама, която ни се караше за следите от фъстъчено масло, останали по изпраните чаршафи от пръстите ни, или за лепкавите петна от лимонови бонбони по ризите на татко. Така образите и миризмите от реалността, въображението и паметта ми се сливаха в едно цяло.

В онзи ден, когато извърнах поглед от земята, дълго се возих по влаковете, докато в главата ми остана само един спомен: „Не мърдай“, казваше татко, докато държах корабчето, а той изгаряше връвчицата, с която се вдигаше мачтата, за да се понесе корабът по сините морски вълни. А аз чаках, осъзнавайки важността на този критичен момент, защото светът, затворен в бутилката, зависеше единствено от мен.