Алис Сиболд
Очи от рая (20)

Деветнайсета глава

Онази сутрин мама пристигна във винарната „Крузо“ и намери една бележка, написана неграмотно от пазача. Думата „спешно“ в нея беше достатъчно красноречива и тя пропусна сутрешния си ритуал. Вместо да изпие кафето си с поглед, зареян към безкрайните редове лози, тя отвори залата за дегустации и без да включва осветлението, напипа телефона зад бара. Позвъни на номера в Пенсилвания, но никой не отговори.

Тогава се обади на телефонистката и помоли да я свържат с дома на д-р Акил Сингх.

— Да — обади се Руана. — Преди няколко часа с Рей видяхме пред вас да спира линейка. Според мен всички са в болницата.

— За кого е била линейката?

— Може би за майка ви?

Но мама знаеше, че не е така, защото именно майка й се беше обадила и беше оставила съобщението. Оставаха децата или Джек. Благодари на Руана и затвори. Измъкна тежкия червен телефон изпод барплота и разпиля затиснатата с него купчина листовки, които раздаваха на клиентите — „Лимоненожълто = Младо шардоне; Светложълто = Совиньон блан“. Откакто започна работа тук, обикновено идваше рано и сега беше благодарна за това. Единственото, което й дойде наум, бяха имената на болниците и тя започна да звъни на онези от тях, в които беше водила децата, когато внезапно вдигнат температура или си счупят някоя кост при падане. Най-после от болницата, където някога бях закарала Бъкли, й казаха: „В спешното отделение е приет пациент на име Джек Салмън, който е още е там.“

— Можете ли да ми кажете какво му е?

— Каква е връзката ви с мистър Салмън?

Тя изрече думите, които не беше произнасяла с години:

— Аз съм съпругата му.

— Получил е инфаркт.

Мама затвори телефона и седна на настилката от каучук и корк, с която беше покрит подът зад бара. Остана там, докато не пристигна началникът на смяната, и повтаряше на себе си непривичните думи: съпруг, инфаркт.

Дойде на себе си в камиона на чистача, тих и кротък човечец, който почти не излизаше от винарната, но сега караше бързо към международното летище на Сан Франциско.

Купи си билет и се качи на самолета, с който щеше да лети до Чикаго. Оттам щеше да се прехвърли на друг самолет до Филаделфия. Машината набра височина и се гмурна в облаците. Майка ми се вслушваше в далечните звукови сигнали, които подсказваха на екипажа какво да прави и за какво да се подготви. Чу дрънченето на минаващата по пътеката количка с напитки, но вместо спътниците си мама виждаше каменната арка, която водеше към помещението с празните бъчви. Представяше си, че вместо работниците, които често намираха там спасение от слънцето, вътре седи баща ми и протяга към нея порцелановата чаша със счупена дръжка.

Когато пристигна в Чикаго, където трябваше да чака два часа, тя вече се беше съвзела достатъчно, за да си купи четка за зъби и пакет цигари и да се обади в болницата, като този път поиска да говори с баба Лин.

— Мамо — каза майка ми. — Аз съм в Чикаго, връщам се у дома.

— Абигейл, слава богу. Обаждах се пак в „Крузо“ и ми казаха, че си тръгнала за летището.

— Как е той?

— Пита за теб.

— Децата там ли са?

— Да, Самюъл също. Днес се канех да ти се обадя, за да ти кажа, че той предложи на Линдзи да се оженят.

— Това е чудесно.

— Абигейл?

— Да. — Тя усети, че майка й се колебае, което се случваше рядко.

— Джек непрекъснато вика Сузи.

Мама запали цигара веднага щом излезе от терминала на летище „О’Хара“. Край нея мина група ученици, тръгнали на екскурзия, с леки пътни чанти и музикални инструменти в ръка.

В Чикаго беше задушно и влажно, а газовете от паркираните в две редици коли правеха тежкия въздух още по-неприятен.

Изпуши цигарата си за рекордно кратко време и побърза да запали друга. Едната й ръка беше притисната към гърдите, с другата държеше цигарата. Беше с униформата си от винарната: избелели, но чисти джинси и бледооранжева тениска с джоб с избродиран надпис: Винарна „Крузо“. Лицето й беше загоряло и светлосините й очи изпъкваха още повече. Беше сменила прическата си и сега косата й беше прибрана на опашка отзад на тила. Видях, че край ушите и слепоочията й са се появили сиви кичури.

Времето, което беше прекарала сама, изтичаше като в пясъчен часовник и скоро по силата на закона за гравитацията старите връзки щяха да я изтеглят обратно към миналото. Усещаше как я дърпат — с удвоена сила. Брак. Инфаркт.

Застанала пред терминала, тя посегна към задния джоб на джинсите си, за да извади мъжкия портфейл, който беше започнала да използва, след като постъпи в „Крузо“; така беше по-удобно, отколкото да крие чантата си зад бара. Хвърли фаса си по посока на такситата и се обърна, за да седне на ръба на бетонното сандъче, в което растяха плевели и една посърнала от изпаренията нещастна фиданка.

В портфейла имаше снимки, които разглеждаше всеки ден. Но имаше една, която държеше с гърба навън в отделението за кредитните карти. Беше същата като фотографията, която се намираше в кутията за доказателства в полицията, същата, която Рей беше пъхнал в сборника с индийска поезия на майка си. Училищната ми снимка, публикувана във вестниците и използвана за листовките, които бяха разлепили и пуснали в пощенските кутии.

След осем години, дори и за майка ми, тя беше като разлепен навсякъде рекламен плакат. Беше я виждала толкова често, че се беше превърнала в снимка от надгробен паметник. Вечно червени устни, вечно сини очи.

Извади фотографията, обърна я с лицето нагоре и леко я огъна в дланта си. Съжали, че на нея не се виждат зъбите ми — малки и овални, с леко грапави ръбове, които тя обожаваше, докато растях. Бях й обещала да се усмихна широко за училищната снимка, но се смутих пред фотографа и на лицето ми се изписа само подобие на усмивка със стиснати устни.

По високоговорителите на летището обявиха полета на мама. Тя стана, обърна се и видя тъничкото, борещото се за живот дръвче. Подпря снимката ми на него и бързо мина през автоматично отварящата се врата.

По време на полета до Филаделфия седеше сама в средата на реда с три седалки. Мислеше си кой щеше да се настани до нея, ако пътуваше с децата си. Линдзи от едната й страна. Бъкли от другата. Но въпреки че по дефиниция беше майка, в един момент беше престанала да бъде такава. Не можеше да претендира за това право и привилегия, след като беше пропуснала повече от пет години от живота на децата си. Знаеше, че да бъдеш майка е призвание, мечта за много млади момичета. Моята майка никога не беше мечтала за това и беше наказана по най-страшния, най-жесток начин за това, че не ме е желала.

Наблюдавах я в самолета и изпратих чрез облаците пожелание за нейното избавление. Тялото и натежа от ужаса при мисълта какво я чака, но в тази тежест имаше и известно облекчение. Стюардесата й подаде малка синя възглавничка и мама се унесе в сън.

Кацнаха във Филаделфия и докато самолетът рулираше по пистата, мама си спомни къде се намира и коя година е. Набързо премисли какво да каже, когато види децата си, майка си, Джек. Когато най-после спряха, тя се отказа да мисли и се съсредоточи единствено върху слизането си от самолета.

Едва разпозна собственото си дете, което я чакаше в другия край на рампата. През изминалите години Линдзи беше станала слаба и ъгловата, без грам излишно тегло. Застаналият до сестра ми младеж беше досущ като неин брат близнак. Малко по-висок, малко по-мускулест. Самюъл. Гледаха се толкова напрегнато, че в началото мама дори не забеляза момчето с пухкави бузи, седнало встрани върху подлакътника на един от наредените в редица столове.

После, точно когато се запъти към тях — те всички в първия момент изглеждаха увиснали неподвижно във въздуха, сякаш попаднали в капана на лепкав желатин, от който можеше да ги спаси единствено нейното движение — тя го видя.

Вървеше по застланата с пътека рампа. Чуваше съобщенията за полетите по високоговорителите, виждаше пътниците и техните посрещачи да минават забързани край нея. Когато видя сина си, тя сякаш навлезе в кривата на времето. Годината е 1944, лагерът Уиникука. Тя е дванадесетгодишна, с пухкави бузи и дебели крака — всичко, което, за щастие, дъщерите й не бяха наследили, но се беше предало на нейния син. Толкова години беше далеч от дома. Толкова време беше пропиляла невъзвратимо.

Ако беше броила, както направих аз, щеше да разбере, че за седемдесет и три крачки тя направи това, което се беше страхувала да направи почти седем години.

Сестра ми заговори първа.

— Мамо — каза тя.

Мама я погледна и се пренесе тридесет и осем години напред, изоставяйки самотното момиче в лагера Уиникука.

— Линдзи.

Линдзи я гледаше в очите. Бъкли беше станал от стола, но погледна първо към обувките си, после назад през прозореца към паркираните самолети, които бълваха пътници в нагънатите като акордеон ръкави.

— Как е баща ти? — попита мама.

Сестра ми, след като изрече думата „мамо“, стоеше като истукан. В устата си усещаше странен сапунен вкус.

— За съжаление не е в най-добрата си форма — обади се Самюъл. Беше най-дългото изречение, което някой изрече, за което мама му беше неизмеримо благодарна.

— Бъкли? — каза тя, без да е подготвила изражението на лицето си. Беше просто такава, каквато е.

Той извърна глава към нея, сякаш се прицелваше.

— Бък — поправи я той.

— Бък — повтори тя тихо и сведе поглед към ръцете си.

Къде са пръстените ти, искаше да я попита Линдзи.

— Да тръгваме ли? — предложи Самюъл.

Четиримата влязоха в дългия, застлан с пътека тунел, който щеше да ги отведе до главния терминал. Тръгнаха към подобното на пещера багажно отделение, когато мама каза:

— Нямам багаж.

Отново настъпи неловко мълчание. Самюъл се оглеждаше в табелите, които да ги насочат към многоетажния паркинг.

— Мамо — сестра ми се опита да я заговори още веднъж.

— Не изпълних обещанието си — рече мама, преди Линдзи да продължи.

Очите им се срещнаха и между тях премина огнен лъч и се кълна, че видях тайната за отношенията й с Лен Фенърман като несмлян плъх, издул тялото на змия.

— Ще се върнем горе с ескалатора — каза Самюъл, — после ще стигнем до паркинга през въздушния пасаж.

Самюъл повика Бъкли, който се беше загледал в униформените служители от охраната. Униформите винаги го бяха привличали.

Пътуваха по магистралата, когато Линдзи пак се обади.

— Не разрешават на Бъкли да влезе при татко, защото е още малък.

Мама се обърна назад.

— Ще се опитам да направя нещо — каза тя и се обърна към Бъкли, като за пръв път се опита да се усмихне.

— Майната ти — изрече тихо брат ми, без да вдигне поглед.

Мама замръзна. Колата ускори ход. Изпълнена с омраза и напрежение, подобно на подводно кърваво течение, което им предстоеше да преодолеят.

— Бък — каза мама, спомняйки си навреме по-краткото му име, — няма ли да ме погледнеш?

Той вдигна глава и я прободе с яростен поглед.

Мама се обърна напред. Самюъл, Линдзи и брат ми чуваха риданията й, които напразно се мъчеше да прикрие. Но никакви сълзи не трогнаха Бъкли. Ненавистта се беше трупала в душата му в продължение на дни, седмици и години. И някъде вътре беше четиригодишното момче с оголено сърце. Сърце — камък, сърце — камък.

— На всички ни ще стане по-леко, след като видим мистър Салмън — каза Самюъл и се наведе напред към таблото да включи радиото, защото дори той не можеше да понесе напрежението.

Беше същата болница, в която преди осем години беше дошла посред нощ. На друг етаж, боядисан различно, но нямаше начин да избяга от спомена за това, което беше направила тогава. Притиснатото в нея тяло на Лен, гърбът й, облегнат на гипсовата стена. Всичко в нея искаше да избяга — да отлети обратно в Калифорния, обратно при спокойния си живот сред чужди хора. Да се скрие сред дънерите на дърветата и тропическите цветя, да се спаси сред многобройните непознати растения и тълпи.

Обувките с високи токчета на майка й, които зърна от коридора, я върнаха към действителността. Едно от многото неща, които беше забравила — краката на майка й, сега поотекли, крака на седемдесетгодишна жена, обути в абсурдно неудобни обувки.

Но когато влезе в стаята, всички други — синът й, дъщеря й, майка й — отстъпиха на заден план.

Клепачите на татко тежаха, но той отвори очи, когато тя влезе. Към китката и рамото му бяха прикрепени тръбички и жици. Изглеждаше толкова уязвим, отпуснал немощно глава върху малката квадратна възглавница.

Тя взе ръката му и безмълвно се разплака, без да се опитва да сдържи сълзите си.

— Здравейте, очи океани — каза той.

Тя само кимна с глава. Този съсипан, съкрушен човек — нейният съпруг.

— Момичето ми — каза той, дишайки тежко.

— Джек.

— Виж докъде стигнах, за да те върна у дома.

— Струваше ли си? — попита тя с тъжна усмивка.

— Ще видим — отвърна той.

Да ги видя отново двамата заедно беше крехката ми надежда, за която не смеех да вярвам, че ще се сбъдне.

Татко се вглеждаше в искрящите пъстри петънца в очите на мама и се държеше за тях, за да остане на повърхността. За него те бяха като отломки на кораб, който се е блъснал в огромна подводна скала и е потънал. От огромния съд бяха останали само трески и миражи. Опита се да протегне ръка и да я погали по бузата, но не му стигнаха сили. Тя се наведе и допря буза до дланта му.

Баба умееше да стъпва тихо въпреки токчетата си. Излезе от стаята на пръсти. Продължи към чакалнята с нормалната си походка и по пътя срещна една сестра, която носеше бележка за Джек Салмън, стая 582. Не познаваше човека, който я беше изпратил, но беше чувала името му. „Лен Фенърман ще ви посети скоро. Пожелава ви бързо оздравяване.“ Баба сгъна акуратно бележката. Видя Линдзи и Бъкли, които се бяха присъединили към Самюъл в чакалнята, отвори чантата си и я пъхна между пудриерата и гребена си.