Стивън Кинг
Н. (4)

4. Откъси от дневника на доктор Бонсейнт

 

Веднага щом видях некролога, се обадих на домашния му телефон. Вдигна ми К. — дъщерята, която учи в колеж тук, в Мейн. Говореше доста спокойно и ми каза, че не е била изненадана. Сподели, че първа от близките на Н. е пристигнала в Портландския му дом (лятната й работа била в Камдън, което не е толкова далеч), обаче аз чувах и други гласове в къщата. Това беше добре. Има много причини за съществуването на семейството, ала най-важната му функция навярно е да се събира заедно, когато някой негов член си отиде. Това важи с особена сила за случаите, в които смъртта е насилствена и неочаквана — убийство или самоубийство.

Девойката знаеше кой съм. Разговаряхме непринудено. Да, било е самоубийство. В колата му. В гаража. Уплътнил вратите с хавлиени кърпи; сигурен съм, че са били четен брой. Десет или двайсет — все добри числа според Н. Е, трийсет не е толкова добро, но разполагат ли хората — особено мъжете, живеещи сами — с толкова много хавлиени кърпи в жилищата си? Дълбоко се съмнявам.

Ще има разследване, каза ми дъщеря му. Без съмнение ще открият наличие на медикаменти в организма му — онези, които му предписах, — но едва ли ще са в смъртоносни количества. Макар че това няма голямо значение; Н. ще продължи да си е мъртъв, без значение какво е причинило смъртта му.

Попита ме дали ще отида на погребението. Въпросът й ме трогна. Всъщност дори ме накара да се просълзя. Казах, че с удоволствие бих дошъл, стига семейството да няма нищо против. Това я учуди и тя ме увери, че никой няма да има нещо против… защо изобщо съм си го помислил?

— Защото в крайна сметка не можах да му помогна — казах.

— Важното е, че се опитахте — отвърна девойката и аз отново усетих онова парене в очите.

Преди да затворя, я попитах дали е оставил предсмъртно писмо. Да, отговори тя. Само три думи. „Толкова съм уморен.“

Трябвало е да добави името си. Така думите щяха да станат четири.

* * *

 

И в църквата, и на гробището близките на Н. — особено К. — ме накараха да се почувствам като сред свои хора. Чудото на семейството, което може да разтвори кръга си дори в такива тежки моменти. И да приеме напълно непознат като мен. Присъстваха около сто души, повечето от голямото семейство на професионалния му живот. На гроба му се разридах. Това нито ме учуди, нито ме накара да се засрамя; понякога връзката между психоаналитик и пациент може да се окаже доста силна. К. ме хвана за ръката, прегърна ме и ми благодари, задето съм се опитал да спася баща й. Казах й, че няма защо, ала се чувствах като шарлатанин и некадърник.

Прекрасен летен ден. Каква подигравка!

Довечера ще изслушам записите на сеансите ни. Мисля, че ще ги стенографирам. Със сигурност в случая на Н. има материал поне за кратка статия — скромен принос към литературата за обсесивно-компулсивното разстройство, — а може би и за нещо по-голямо. Например цяла книга. В същото време се колебая. Онова, което ме възпира, е мисълта, че няма да е зле да посетя онзи парцел и да сравня фантазията на Н. с реалността. Неговия свят с моя. Сигурен съм, че парцелът съществува. Ами камъните? Да, вероятно там има и камъни. Обаче лишени от значението, с което неговата мания ги бе надарила.

Залезът тази вечер е невероятен.

* * *

 

Взех си един почивен ден и потеглих към Мотън. Непрекъснато си мислех за това и в края на краищата не видях никаква причина да не го направя. Само се ослушвах, както обичаше да казва майка ми. Ако наистина възнамерявам да опиша случая на Н., трябва да престана да се ослушвам. И да си намирам извинения. Казах си, че всички онези познати ми от детството места — като моста „Бейл Роуд“ (който двамата с Шийла наричахме „Коктейл Роуд“, но да пукна, ако си спомням защо), Бой Хил и особено гробището „Серенити Ридж“ — ще ми служат като ориентири и ще съумея да открия черния път на Н. без особени затруднения. Така и стана. Това беше единственият черен път в района, преграден с верига, на която висеше табелка с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Оставих колата на паркинга на гробището, както и Н. беше сторил преди мен. Летният ден беше зноен и безоблачен, ала в същото време и неестествено тих — чувах само няколко птици, и то доста далеч. Единственото превозно средство, което мина по шосе №117, беше натоварен до пръсване камион за дървесина, който профуча покрай мен с над сто километра в час и разроши косата ми, обливайки ме с горещ въздух и бензинови пари. Оттогава насетне нищо не наруши уединението ми. Припомних си разходките от детството до моста „Коктейл Роуд“ с малката ми въдица, която носех на рамо като пушка. Тогава не се боях от нищо в района и си казах, че и сега нямам основания да се страхувам от каквото и да било.

Обаче се страхувах. И страхът ми не беше напълно ирационален. Проследяването на душевното заболяване на даден пациент до първоизточника му рядко е приятно занимание.

Стоях пред веригата и се питах дали наистина искам да го направя. Наистина ли исках да пристъпя там — не само в границите на земята, която беше чужда собственост, но и в обсесивно-компулсивната фантазия, която по всяка вероятност бе убила своя притежател. (Или по-скоро човека, когото тя бе притежавала.) Решението вече не ми изглеждаше толкова лесно както тази сутрин, когато обух дънките си и старите си туристически обувки. На сутринта всичко изглеждаше простичко и ясно: „Иди и сравни реалността с фантазията на Н., или зарежи идеята да напишеш статия или книга!“ Какво обаче представлява тази „реалност“? Кой съм аз да настоявам, че светът, възприеман от сетивата на доктор Б., е „по-истински“ от света, възприеман от наскоро починалия счетоводител Н?

Тогава отговорът ми се струваше достатъчно ясен — доктор Б. е човек, който не е извършвал самоубийство; човек, който не брои, не докосва и не подрежда нещата; човек, според когото числата, независимо дали са четни или нечетни, са си просто числа. Доктор Б. е човек, който е способен да се справя със света. Докато счетоводителят Н. не е такъв човек. Следователно възприеманата от доктор Б. реалност е по-близо до истината от тази на счетоводителя Н.

След като дойдох тук обаче и почувствах стаената сила на това място (въпреки че стоях в началото на пътя и още не бях заобиколил веригата), си казах, че изборът ми е още по-простичък — тръгни по този изоставен път и стигни до Акърмановия парцел или се обърни и се върни при колата си. Дай газ и остави зад гърба си всичко това. Забрави за бъдещата си книга (която едва ли ще напишеш), забрави и за статията (която е по-вероятно да се появи). Забрави за Н. и продължи да живееш живота си.

Обаче. Обаче.

Вторият вариант можеше да означава (подчертавам — „можеше“!), че на някакво ниво дълбоко в подсъзнанието ми, там, където всички стари суеверия все още продължават да живеят, бях приел убеждението на Н., че на Акърмановия парцел има изтъняло място, пазено от магически каменен пръстен, и че ако отида там, току-виж задействам някакъв ужасен процес, някакво ужасно противоборство, което Н. се е опитал да прекрати (поне временно) чрез самоубийството си. Щеше да означава, че съм приел (на онова дълбоко ниво, където всички сме еднакви като мравчици, пълзящи из подземните тунели на мравуняка си) идеята, че аз съм следващият му пазител. Че съм бил призован. А ако се поддам на подобни мисли…

— Животът ми никога няма да бъде същият — изрекох на глас. — Никога вече няма да мога да погледна на света по същия начин.

Изведнъж работата бе станала много сериозна. Понякога просто се носим по течението, нали? И се озоваваме на места, където изборът ни вече не е лесен, а последствията от погрешното решение са застрашителни. Застрашителни за живота ни, за разсъдъка ни или и за двете едновременно.

Ами… ако изобщо не сме изправени пред избор? Ако само ни се струва, че имаме избор?

Побързах да прогоня тази мисъл и се промъкнах покрай един от стълбовете, държащи веригата. Някои пациенти и колеги (на шега, надявам се) ме наричат шаман, обаче нямам никакво желание да се възприемам по този начин; да се поглеждам в огледалото, докато се бръсна, и да си мисля: „Ето човека, който в критичен момент взе решение не на базата на своите рационални мисловни процеси, а под влияние на самозаблудата, в която бе изпаднал мъртвият му пациент.“

Пътят не бе препречен от никакви дървета, ала видях няколко — предимно брези и борове — да лежат в канавката откъм горната му страна. Навярно са паднали тази година и са били преместени встрани… а може би това е станало миналата или по-миналата година. Не мога да кажа със сигурност; все пак не съм лесничей.

Когато наближих билото на хълма, видях, че гората отстъпва място на широка поляна, над която се разкриваше лазурното лятно небе. Все едно бях влязъл в главата на Н. Спрях, но не защото се бях уморил от изкачването, а за да се запитам за последен път дали наистина исках да направя това. После продължих нагоре.

Ще ми се да не бях.

Всичко си беше там, както Н. го бе описал. Гледката, откриваща се на запад, беше изумителна — буквално спираше дъха. Дори когато искрящото златисто слънце се издигаше високо в небето, вместо да се рее току над хоризонта, пръскайки алено зарево. Камъните също бяха тук — на около четирийсетина метра надолу по склона. И разположението им наистина наподобяваше окръжност, макар че по никакъв начин не можеха да бъдат сравнени с каменния пръстен на Стоунхендж например. Преброих ги. Оказаха се осем, точно както беше казал Н.

(С изключение на случаите, когато твърдеше, че са седем.)

Тревата във вътрешността на каменния кръг изглеждаше съсухрена и жълтеникава на фона на високата до бедрата буйна зеленина в останалата част на поляната, ала в никакъв случай не беше мъртва. (Самата поляна се простираше до смесена горичка от брези, дъбове и ели.) Онова, което привлече вниманието ми, когато се приближих, бяха смрадликовите храсти. Те също не бяха мъртви — поне така си мисля, — но листата им изглеждаха черни (а би трябвало да са зелени с червени жилки) и някак безформени. Излъчваха някаква деформираност, даже уродливост, и не беше никак приятно да ги гледа човек. Видът им сякаш нарушаваше реда, който окото очакваше да види. Мисля, че едва ли бих могъл да се изразя по-точно.

На около десетина метра от мястото, където стоях, нещо се белееше сред смрадликовите храсти. Щом се приближих, видях, че е плик — без съмнение Н. го беше оставил за мен. Или в деня на самоубийството си, или малко преди това. В стомаха ми сякаш се появи ужасна тежест. Недвусмислено усещане, че с решението си да дойда тук (ако наистина го бях решил) бях направил погрешния избор. Че просто нямаше начин да не направя погрешния избор, след като се ръководех от образованието си и поставях интелекта пред инстинктите си.

Глупости. Много добре знам, че не бива да разсъждавам по този начин.

От друга страна (интересен аргумент!), Н. също го знаеше, обаче продължаваше да мисли по същия начин. И без съмнение бе преброил хавлиените кърпи дори когато е подготвял собственото си…

За да се увери, че са четен брой.

Мамка му. Съзнанието понякога ни погажда странни номера. Сенките се превръщат в лица.

Пликът бе увит в чиста найлонова торбичка, за да остане сух. Напечатаният надпис отгоре му бе пределно ясен и категоричен: „ДОКТОР ДЖОН БОНСЕЙНТ“.

Извадих го от торбичката и отново погледнах към камъните надолу по склона. Все още бяха осем. Естествено, че ще са толкова. Обаче не чувах нито птиче чуруликане, нито цвърчене на щурци. Денят сякаш бе затаил дъх. Всяка сянка беше като издълбана в барелеф. Вече знам какво имаше предвид Н., когато ми описваше как се чувствал запратен назад във времето.

В плика имаше нещо; усещах как се плъзга напред-назад и пръстите ми го разпознаха преди още да разкъсам хартията и предметът да падне в ръката ми. Ключ.

Както и бележка. Само две думи: „Съжалявам, докторе.“ И неговото име, разбира се. Само първото. Тоест общо три думи. А тройката не беше добро число. Поне според Н.

Пуснах ключето в джоба си и постоях до смрадликовия храст, който изобщо не приличаше на смрадликов храст с черните си листа и уродливо изкривените си клонки, които приличаха на древни руни или букви…

Които в никакъв случай не изписваха КТХУН!

… и реших: „Време е да си тръгваш. Стига ти толкова. Ако нещо е предизвикало мутацията на храстите — някакво замърсяване на околната среда е отровило почвата, — е, голяма работа. Не храстите са важната част от пейзажа; камъните са тези, които имат значение. И са осем на брой. Вече направи проверка на състоянието на света и откри, че е такъв, какъвто се надяваше да бъде… какъвто знаеше, че ще бъде… какъвто винаги е бил. Ако поляната ти изглежда твърде тиха — и някак натежала от нечие присъствие, — това без съмнение се дължи на въздействието на разказа на Н. върху твоето съзнание. Да не говорим за самоубийството му. Сега се връщай към живота си. И не обръщай внимание на тишината, пито на чувството — надвиснало в съзнанието ти като буреносен облак, — че нещо дебне в тази тишина. Връщай се към живота си, доктор Б.

Връщай се, докато все още можеш.“

Върнах се в края на черния път. Високата зелена трева се търкаше в дънките ми и сякаш ми шепнеше нещо със съскащия си глас. Слънцето напичаше тила и раменете ми.

Изпитах внезапен импулс да се обърна и да погледна отново към поляната. Силен импулс. Опитах се да го пропъдя и не успях.

Когато се обърнах, видях седем камъка. Не осем, а седем. Преброих ги два пъти, за да се уверя, че наистина са толкова. Вътрешността на каменния пръстен също изглеждаше по-тъмна, сякаш облак бе засенчил слънцето. Малък облак, който правеше сянка само на това място. Само дето сянката изобщо не приличаше на сянка. Изглеждаше като някаква особена тъмнина, която се движеше над жълтата смачкана трева, завихряше се навътре и отново се приплъзваше към празното пространство, където бях сигурен (почти сигурен; ужасно, нали?), че бе стоял осмият камък при идването ми тук.

„Нямам фотоапарат, през който да погледна и да го накарам да се върне“ — помислих си.

Както и: „Трябва да спра това, преди да се е случило нещо.“ Независимо дали бях прав или не, бях по-загрижен от това да не изгубя контрол върху възприятията си, отколкото от съдбата на света. Нито за миг не бях повярвал в психозата на Н., ала този мрак…

Не исках да проникне в нашия свят, разбирате ли? Дори прашинка от него.

Бях прибрал ключа обратно в разкъсания плик, който се намираше в джоба ми, но все още стисках найлоновата торбичка. Без да осъзнавам какво правя, я вдигнах пред очите си и погледнах камъните през нея. Изглеждаха малко размазани и разкривени, ала можех да ги различа достатъчно ясно един от друг. Отново бяха осем, а мракът, който бях забелязал…

Онзи тунел

или проход

… го нямаше. (Ако изобщо го бе имало там.) Отпуснах найлоновата торбичка — не без известни колебания, трябва да призная — и погледнах камъните с невъоръжено око. Осем. Стабилни и непоклатими като основите на Тадж Махал. Осем.

Тръгнах надолу по черния път, успешно потушавайки импулса да хвърля още един поглед на камъните. И защо да ги гледам? Осем си е осем. Животът не виси на косъм. (Моя малка шегичка.)

В крайна сметка реших да не пиша статията. Най-добре да оставя целия случай с Н. зад гърба си. Важното е, че всъщност отидох там и видях — сигурен съм, че това е самата истина — лудостта, която се намира във всички нас; както в доктор Б., така и в Н. Как му казваха през Първата световна война? „Отивам да видя слона.“ Е, и аз отидох да видя слона, но това не означаваше, че трябва да нарисувам слона. Или — в моя случай — да напиша подробно описание на въпросния слон.

Ами ако си бях помислил, че съм видял повече? Макар и за няколко секунди…

Почакай малко. Това само показва силата на психозата, обхванала горкия Н. И обяснява самоубийството му по начин, по който никое предсмъртно писмо не може. Обаче понякога е най-добре да оставиш на мира някои неща. И този случай е точно такъв. Тази тъмнина…

Този тунел-проход, както и другото, което бях забелязал…

Както и да е, мисля, че съм приключил с Н. Няма да има книга, няма да има и статия. „Обърни страницата.“ Ключът без съмнение отваря катинара на веригата в началото на пътя, ала никога няма да го използвам. Изхвърлих го.

„Е, дойде време за сън“, както обичаше да казва великият покойник Сами Пийпс^[1].

Тази вечер слънцето е алено и лъчите на залеза ще озарят онази поляна. Ще се издига ли мъгла от тревата? По всяка вероятност. От зелената трева. Не жълтата.

Андроскогин също ще пламти в червено — дълга змия, кървяща в мъртвия родилен канал. (Как го измислих само!) Бих искал да го видя. Без значение поради каква причина. Признавам си го.

Предполагам, че това е просто от умората. Утре сутринта отново ще съм свеж. Утре сутринта може дори да преосмисля идеята за статията. Или книгата. Но не и тази вечер.

Е, дойде време за сън.

* * *

 

Тази сутрин извадих ключа от кошчето за смет и го сложих в чекмеджето на бюрото си. Изхвърлянето му ми прилича на признание, че там може да има нещо. Нали разбирате?

Е, добре. Пак повтарям — това е само един ключ.

* * *

 

Добре де, признавам го. Преброих няколко предмета, за да се уверя, че предметите около мен са четен брой. Кламерите. Моливите от поставката. Подобни неща. Това занимание ми подейства странно успокояващо. Сигурно съм прихванал настинката на Н. (Поредната ми шегичка, но този път май не е шега.)

Доктор Дж. от Огъста, понастоящем главен лекар в клиниката „Серенити Хил“, е нещо като мой духовен наставник. Обадих му се и проведохме дълъг разговор — казах му, че правя проучване за доклад, който ще изнеса през зимата на конгреса в Чикаго (лъжа, естествено, но понякога е по-лесно да действаш по този начин) — за транзитивния характер на ОКР-симптомите и по-конкретно в случаите от пациент към лекар. Явлението не е често срещано, обясни ми доктор Дж., но не е и голяма рядкост.

„Въпросът не те засяга лично, нали, Джони?“ — попита ме той.

Проницателен е. Със страхотен нюх. Винаги е бил такъв. Чете те като разтворена книга.

„Не — отвърнах. — Просто се заинтригувах силно от въпроса. Дори бих казал, че се вманиачих на тази тема.“

Приключихме разговора със смях. Щом затворих, отидох до масичката за кафе и преброих книгите там. Шест. Това беше добре. Знак ясен е шест за хубава вест. (Малкото стихче на Н.) Проверих чекмеджето на бюрото, за да се уверя, че ключът е там, и, разбира се, там беше. Къде другаде да бъде? Един ключ. Едно добре ли е, или зле? „Сиренцето е самичко“, нали така се пееше в детската песничка за фермера от долчинката? Май аналогията ми не е много уместна, но не си ли струва да се помисли над нея?

Излязох от стаята и едва тогава се сетих, че на масичката за кафе освен книги имаше и списания. Върнах се и ги преброих и тях. Излязоха седем! Взех „Пийпъл“ с Брад Пит на корицата и го хвърлих в кошчето.

Вижте, ако така се чувствам по-добре, какъв е проблемът? Отгоре на всичко това си беше само един Брад Пит!

А ако работата се влоши, ще кажа цялата истина на доктор Дж. Дадох обещание пред себе си.

Мисля, че малко невротонин може би ще ми помогне. И въпреки че го изписват предимно срещу апоплектични удари, известно ми е, че оказва благотворен ефект в случаи като моя. Естествено…

* * *

 

Кого заблуждавам? Няма случаи като моя и невротонинът не помага. Търся под вола теле.

Обаче броенето помага. Странно успокояващо действа. Има и нещо друго. Ключът се оказа в погрешната част на чекмеджето, в което го сложих! Интуиция, ала интуицията не бива да се ПРЕНЕБРЕГВА! Преместих го. Така е по-добре. После сложих друг ключ (от сейфа) от другата страна. Така ще се уравновесят взаимно. Знак ясен е шест за хубава вест, но и цифрата две хич не е зле! (шегичка) Спах добре миналата нощ.

Всъщност не беше точно така. Имах кошмари. Андроскогин по залез. Червена рана. Родилен канал. Мъртъв.

* * *

 

Нещо не е наред там. Осмият камък губи стабилността си. И нищо не може да ме убеди в противното, понеже всеки нерв от тялото ми — всяка клетка от кожата ми! — го крещи. Броенето на книги (и на обувки, точно така, интуицията на Н. не е сбъркала и „не бива да се пренебрегва“) помага, ала не решава ОСНОВНИЯ ПРОБЛЕМ. Подреждането по диагонали също не помага особено, макар че…

Трохи от хляб върху кухненския плот например. Можеш да ги подредиш с острие на нож. Ивичка разсипана захар на масата, ХА! Кой може да каже колко са кристалчетата? Твърде много са, за да бъдат преброени!

Това трябва да престане. Отивам там.

Ще си взема фотоапарата.

* * *

 

Онази тъмнина. Мили боже! Изглежда почти завършена. И нещо друго.

Тъмнината имаше око.

* * *

 

Видях ли нещо? Наистина?

Не знам. Стори ми се, че видях, но не съм съвсем сигурен.

Днес съм написал 21 думи.

По-добре да ги направя 26.

* * *

 

Вдигнах слушалката, за да се обадя на доктор Дж. и да му разкажа какво се случва с мен, но после я оставих. Какво точно да му кажа? Освен това телефонът му е 1-207-555-1863 = 11. Лошо число.

Мисля, че валиумът ми помага повече от невротонина. Стига да не го предозирам.

* * *

 

Току-що се върнах от Мотаун. Целият съм плувнал в пот. Треперя. Обаче отново са осем. Оправих го. Аз! Оправих го! Слава богу. Но…

Но!

Не мога да живея по този начин.

Така е, но — ПРИСТИГНАХ ТАМ ТОЧНО НАВРЕМЕ. ВСЕКИ МОМЕНТ ЩЕШЕ ДА ПРЕМИНЕ. Защитният механизъм издържа само толкова и после задължително трябва намеса на специалист! (Поредната ми шегичка.)

Видях тройното око, за което беше споменал Н. Няма същество в този свят или на тази вселена, което да има подобно око.

Опитваше се да си прогризе път навън.

Не, не мога да допусна това. Позволявам на манията на Н. да бръкне с пръст в психиката ми, ала тя разширява процепа, пъхайки вътре втори пръст, после трети и накрая цялата си ръка. После ме разтваря. Разтваря моята…

Но!

Видях го със собствените си очи. Отвъд нашия свят съществува свят, пълен с чудовища…

Богове…

ИЗПЪЛНЕНИ С НЕНАВИСТ БОГОВЕ!

Да помисля. Ако се самоубия, какво ще стане? Ако всичко това не е истина, мъките ми ще престанат. А ако е истина, осмият камък отново ще се стабилизира. Поне докато някой друг — следващият „ПАЗИТЕЛ“ — не предприеме необмислено пътуване дотам и не види…

Май идеята за самоубийството започва да ми харесва!

* * *

 

Напоследък съм доста по-добре. Мислите ми звучат като мои собствени. А последния път, когато отидох до Акърмановия парцел (преди два дни), се оказа, че напразно съм се тормозил. Там имаше осем камъка. Разгледах ги — солидни и стабилни като сгради — и видях врана в небето. Стори ми се, че избягва въздушното пространство над камъните, но пък летеше над поляната. И докато стоях в края на пътя с висящ на врата ми фотоапарат (тези камъни наистина не излизат на снимките, Н. беше прав за това, дали не се дължи на някакво радиоактивно лъчение), се запитах как изобщо съм могъл да си помисля, че са само седем. Признавам, че преброих стъпките си на връщане към колата (и направих няколко допълнителни крачки, когато се озовах пред вратата при нечетен брой), ала тези неща не могат да изчезнат изведнъж. Те са като СХВАЩАНИЯ на СЪЗНАНИЕТО! В същото време…

Наистина ли се осмелявам да повярвам, че състоянието ми се подобрява?

* * *

 

Естествено, има и друго обяснение, колкото и да не ми се иска да го призная — че Н. е бил прав за слънцестоенето. В момента се отдалечаваме от едното и се приближаваме към другото. Лятното мина; зимното предстои. И в случай че е така, добрите новини са съвсем краткосрочни. Ако трябва отново да се сблъскам с подобни психически спазми идната пролет… и пролетта след нея…

Просто не бих могъл, това е истината.

Образът на онова око не спира да ме преследва. Как се рее в сгъстяващия се мрак…

И другите неща зад него…

КТХУН!

* * *

 

Осем. Винаги са били толкова. Вече съм напълно сигурен. Днес поляната бе тиха, тревата — мъртва, дърветата в подножието на хълма — голи, а Андроскогин — сив под желязното небе. Светът очаква първия сняг.

И боже мой, най-хубавото от всичко — видях птица, кацнала върху един от онези камъни!

ПТИЦА!

И едва когато минавах покрай Луистън, си дадох сметка, че дори не съм се сетил да преброя крачките си на връщане към колата.

Ето я истината. Онова, което трябва да е истината. Прихванах настинка от свой пациент, но вече оздравявам. Кашлицата и хремата отшумяха.

През цялото време шегата е била за моя сметка.

* * *

 

Споделих коледната вечеря и обредната размяна на подаръци с Шийла и семейството й в техния дом. Когато Дон заведе Сет на ритуала със свещи в църквата (сигурен съм, че добрите методисти ще бъдат шокирани, ако узнаят за езическите корени на християнските обреди), сестра ми ме хвана за ръката и каза:

— Ти се върна. Това е хубаво. Тревожех се за теб.

Е, явно човек не може да заблуди собствената си плът и кръв. Доктор Дж. навярно само е подозирал, че нещо не е наред, докато Шийла го бе разбрала със сигурност. Скъпата ми сестра.

— Това лято и есента преживях нещо като криза — отвърнах аз. — Нещо като духовна криза, ако можем така да я наречем.

Всъщност по-скоро бе душевна криза. Когато един човек започне да мисли, че единствената цел, на която служат възприятията му, е да прикриват знанието за кошмарни чужди светове, това е душевна криза.

Шийла, както винаги практична, отбеляза:

— Важното е, че не е рак, Джони. От това се страхувах.

Скъпата ми сестра! Засмях се и я прегърнах.

По-късно, докато разтребвахме кухнята и пиехме яйчен пунш, я попитах дали си спомня защо наричахме моста „“Бейл Роуд" коктейл Роуд". Тя отметна назад глава и се засмя.

— Твоят стар приятел го измисли. Онзи, по когото си падах.

— Чарли Кийн — кимнах. — Не съм го виждал от цяла вечност. Освен по телевизията. Санджай Гупта^[2] номер две.

Тя ме перна по ръката.

— Завистта не ти отива, мили братко. Както и да е, един ден ловяхме риба от моста — нали се сещаш, с малките ни въдички, — и по едно време Чарли се надвеси над водата и заяви: „Знаете ли, че всеки, който падне от това нещо, със сигурност ще се превърне в коктейл за рибите?“ Тогава това ни се стори много забавно и се смяхме като луди. Не си ли спомняш?

Едва тогава си спомних. Да, от този ден нататък Бейл Роуд Бридж стана Коктейл Роуд Бридж. А казаното от стария Чарли наистина си беше вярно. Точно на това място потокът Бейл е доста плитък. По-нататък се влива в Андроскогин (вероятно от Акърмановия парцел се вижда въпросното място, макар лично аз да не го бях забелязвал), който е доста по-дълбок. На свой ред Андроскогин се влива в морето. Един свят води до друг, нали така? И всеки следващ е по-дълбок от предишния; такива са законите на майката-земя.

Дон и Сет се върнаха — големият и малкият мъж на Шийла — целите покрити със сняг. Прегърнахме се всички (колко ню ейдж само!) и аз потеглих към къщи, слушайки коледни песни. За пръв път от много време насам се чувствам щастлив.

Смятам, че воденето на тези бележки… на този дневник… на тази хроника на избягнатата лудост (избягната на косъм, понеже за малко да „полетя от моста“)… вече може да приключи.

Благодаря на Бога и весела Коледа на самия мен.

* * *

 

Днес е денят на глупака и глупакът съм аз. Събудих се след кошмар, в който бях сънувал Акърмановия парцел.

В съня ми небето беше синьо, реката — тъмносиня в долината си, снегът се топеше, първите зелени стръкчета трева се подаваха срамежливо през оредяващите бели ивици, а камъните отново бяха седем. И в пръстена им отново се чернееше мрак. Само неголямо петно (засега!), ала със сигурност щеше да се увеличи, ако не се заемех с него.

След като се събудих, преброих книгите си (шейсет и четири, хубаво число, четно и делимо чак до едно — помислете над това), но от действието ми нямаше никакъв ефект. Тогава разлях кафе на кухненския плот и направих диагонал от мокрото петно. Това вече оправи нещата — засега, — ала ще трябва да се върна там, защото работата няма да се размине без „намеса на специалист“. Не бива да се „ослушвам“.

Защото всичко е започнало отново.

Снегът почти се е разтопил, лятното слънцестоене наближава (все още е далече, но наближава) и всичко е започнало отново.

Чувствам се…

Господ да ми е на помощ, чувствам се като болен от рак, който е бил в ремисия и една сутрин се събужда, за да открие голяма бучка под мишницата си.

Не мога да го направя.

Трябва да го направя.

 

 

[По-късно]

 

По пътя все още имаше сняг, ала стигнах без проблеми до АП. Оставих колата на паркинга на гробището и продължих пеша. Камъните наистина бяха седем, също като в съня ми. Погледнах ги през визьора на фотоапарата. Станаха осем. Винаги осем хармония носи. Виси ли светът на косъм, помага ти цифрата осем. И това е добре.

В името на света!

Само дето доктор Бонсейнт не е никак добре.

Значи всичко ще се случи отново; разсъдъкът ми трепери при тази перспектива.

Моля те, Боже, не допускай това да се повтори!

* * *

 

Днес ми отне повече време да превърна седмицата в осмица. Съзнавам, че ми предстои доста „дългосрочна работа“, в това число да броя различни неща и да оформям диагонални линии. Оказа се, че Н. е грешал за подреждането — то не е необходимо, далеч по-важно е уравновесяването. То е символично като виното и хляба в причастието.

Обаче съм ужасно уморен. И слънцестоежът е толкова далеч…

Онова продължава да набира сили, а до слънцестойката има толкова много време…

Иска ми се Н. да бе умрял, преди да дойде в кабинета ми. Това егоистично копеле.

* * *

 

Помислих си, че този път ще ме убие. Или ще унищожи разсъдъка ми. Унищожен ли е разсъдъкът ми? Мили Боже, как мога да разбера? Няма Бог, не може да има Бог пред лицето на онзи мрак и ОКОТО, взиращо се оттам. И онова другото.

СЪЩЕСТВОТО С КОЖЕСТАТА ШЛЕМОПОДОБНА ГЛАВА. РОДЕНО ОТ ЖИВАТА БЕЗУМНА ТЪМНИНА.

Чувах някакво пеене. От дълбините на каменния пръстен, от дълбините на мрака. Обаче отново превърнах седем в осем, макар че този път ми отне много, много, много, много, много време. Много погледи през визьора, много обиколки около камъните, много преброени крачки… Накрая разширих кръга до 64 крачки и това свърши работа, слава богу. „Развъртащата се спирала“ — Йейтс!^[3]

После надигнах глава. Огледах се наоколо. И зърнах името на онова във всеки храст и всяко дърво в подножието на тази дяволска поляна: Ктхун, Ктхун, Ктхун, Ктхун. Отправих изпълнен с надежда взор към небето и видях, че облаците го изписват на синия фон: КТХУН в небето. Накрая погледнах към реката и забелязах, че извивките й образуват гигантско К. К за Ктхун!

Как мога да бъда отговорен за целия свят? Как е възможно това?

Не е честно!!!!!!!!

* * *

 

Ако успея да затворя вратата, като се самоубия… Тогава навярно ще получа покой, макар и да е покоят на забравата…

Отивам отново там, но този път няма да стигна до края на пътя. Само до моста „Фейл Роуд“. Реката там е плитка, а дъното е осеяно с камъни.

Самият мост вероятно е висок девет метра.

Не е най-доброто число, но пък…

Всеки, който падне от него, ще се превърне в коктейл…

По-добре коктейл за рибите, отколкото…

Не мога да спра да мисля за онова кошмарно тройно око…

За съществото с кожестата, подобна на шлем глава…

За крещящите лица в камъните…

КТХУН!

[Дневникът на доктор Бонсейнт свършва тук.]