Стивън Кинг
Н. (2)

2. Записките по случая

 

Н. е на четирийсет и осем години, съдружник в голяма счетоводна къща в Портланд, разведен, баща на две дъщери. Едната е докторантка в Калифорния, а другата е първокурсничка в колеж тук, в Мейн. Описва сегашните си отношения с бившата си съпруга като „поохладнели, но приятелски“.

„Знам, че изглеждам възрастен за четирийсет и осем годишен мъж — казва ми Н. — Това е така, защото не мога да заспя. Пробвал съм ембиън^[1] и другото, зеленото, но единственият ефект е, че през целия ден се чувствам като парцал.“

Когато го питам откога страда от безсъние, му трябва известно време, докато даде отговора си.

— Десет месеца.

Питам го дали проблемът с безсънието го е накарал да дойде при мен. Той гледа в тавана и се усмихва. Повечето ми пациенти избират да седнат на стола (поне при първото си посещение) — една жена ми каза, че кушетката щяла да я накара да се почувства като героиня от карикатура в „Ню Йоркър“, — ала Н. веднага се насочва натам. Излегнал се е, а ръцете му са сключени на корема.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос, доктор Бонсейнт — казва ми той.

Питам го какво има предвид.

— Ако исках да се избавя от торбичките под очите си, щях да отида при пластичен хирург или при семейния си лекар — между другото, именно той ви препоръча, каза, че сте много добър, — и да поискам нещо по-силно от ембиън и онова другото, зеленото. Със сигурност има нещо по-силно, нали?

Аз мълча.

— Доколкото разбирам от психология, безсънието винаги е симптом за нещо друго.

Казвам му, че невинаги е така, но по принцип е прав. И добавям, че ако е налице и друг проблем, симптомите рядко се ограничават само до безсънието.

— О, но аз имам и други — заявява Н. — Симптоми да искате. Погледнете обувките ми например.

Правя го. Носи туристически обувки, от онези с дебелите подметки, с връзки. Лявата е вързана в горната част на езичето, ала дясната — в долната. Казвам му, че това е много интересно.

— Така е — кимва пациентът ми. — Когато бях в гимназията, беше модерно момичетата да връзват маратонките си в долната част на езика, ако си имат гаджета. Или ако си падаха по някое момче и искаха да ходят с него.

Питам го дали си има гадже, воден от мисълта, че така може би ще го освободя от напрежението, което усещам в позата му — кокалчетата на сключените му пръсти са побелели, сякаш се бои, че ще отлетят, ако не приложи известно усилие, за да ги задържи, — ала той не се засмива. Дори не се усмихва.

— Мисля, че съм малко старичък за сърдечни вълнения — отбелязва Н. — Но пък има нещо, което искам от все сърце.

После се замисля.

— Опитах се да завържа и двете си обувки в долната част на езика. Не помогна. Но вижте, едната горе, а другата долу — от това май имаше някакъв ефект. — Той освобождава дясната си длан от мъртвата хватка на лявата и доближава палеца и показалеца си, така че върховете им почти се докосват. — Горе-долу такъв.

Питам го какво иска от все сърце.

— Искам главата ми отново да си бъде наред. Това, да си лекуваш съзнанието, като връзваш обувките си според някакъв гимназиален код… леко променен, за да отговаря на сегашната ситуация… това си е налудничаво, не мислите ли? А лудите хора не търсят помощ. Ако им е останал мъничко здрав разум — какъвто е моят случай, смея да твърдя — те си го знаят. Ето защо съм тук.

Н. отново сключва пръсти и ме поглежда. Погледът му е едновременно предизвикателен и плах. И както ми се струва — в него се долавя някакво облекчение. Навярно много пъти е лежал буден, мъчел се е да си представи как споделя пред психиатъра страховете относно психиката си… и когато най-сетне го стори, аз нито избягах с писъци от стаята, нито извиках мъжете с белите престилки. Някои пациенти си мислят, че държа цял отряд мъже с бели престилки в съседната стая, въоръжени с пеперудени сакчета и усмирителни ризи.

Карам го да ми даде няколко примера за психичния проблем, който го измъчва, и той свива рамене.

— Обичайните обсесивно-компулсивни глупости. Сигурен съм, че сте ги чували стотици пъти. Дошъл съм при вас, за да се справим с първопричината на тези симптоми — случилото се през август миналата година. Помислих си, че можете да ме хипнотизирате и да ме накарате да го забравя.

И Н. ми отправя поглед, изпълнен с надежда.

Казвам му, че макар и да няма невъзможни неща, хипнозата действа най-добре, когато се използва, за да пробуди някой спомен, а не да го потисне.

— Аха — кимва той. — Не го знаех. Мамка му. — Отново поглежда към тавана. Мускулчетата около устата му помръдват и си мисля, че има да ми каже още нещо. — Може да се окаже опасно, нали си давате сметка за това? — Н. замлъква, но паузата е съвсем кратка; мускулчетата около челюстта му продължават да се свиват и отпускат. — Това, което не е наред с мен, може да се окаже много опасно. — Отново пауза. — За мен. — Миг размисъл. — А може би и за други хора.

Всеки терапевтичен сеанс представлява поредица от взимане на решения; все едно караш по непознати пътища и кръстопътища, лишени от каквито и да е знаци и табели. Мога да го попитам какво точно разбира под „опасно“ ала решавам да не го правя. Вместо това се интересувам какъв точно тип ОКР^[2] има предвид. Освен „едната връзка горе, а другата долу“, което в интерес на истината си е доста добър пример. (Не изричам последното на глас.)

— Та вие ги знаете всичките — гласи отговорът му, а погледът, който ми хвърля, ме кара да се почувствам неловко. Не го показвам; това не е първият пациент, накарал ме да се чувствам така. Психиатрите са нещо като спелеолози, а всеки спелеолог ще ви каже, че пещерите са пълни с прилепи и буболечки. Не са особено приятни, но пък в повечето случаи са съвършено безобидни.

Намеквам му, че е добре да не избягва въпросите ми. И му напомням, че в момента се опознаваме.

— Но още не сме се сближили, нали?

— Не — казвам му, — още не.

— Е, тогава по-добре да го направим в най-скоро време — заявява Н., — защото вече съм в оранжевата зона, доктор Бонсейнт. И всеки момент ще вляза в червената.

Питам го дали брои различни неща.

— Естествено, че го правя. Например колко са думите в кръстословиците на „Ню Йорк Таймс“… а в неделите ги преброявам по два пъти, понеже кръстословиците са по-големи и е логично да има двойна проверка… Всъщност е абсолютно наложително. Собствените си стъпки… Сигналите в слушалката, когато звъня на някого… В работните дни обядвам в ресторантчето „Колониъл Дайнър“, което е на три преки от офиса, и по пътя за там броя черните обувки. На връщане броя кафявите. Веднъж опитах да броя червените, но идеята се оказа глупава. Само жените носят червени обувки, и то съвсем малка част от тях… Червените обувки не са за работно време. Преброих само три чифта, така че се върнах в заведението и започнах наново, като този път броих кафявите чифтове.

Питам го дали трябва да достигне до някакъв определен брой обувки, за да получи удовлетворение.

— Трийсет е добре — гласи отговорът. — Петнайсет чифта. В повечето дни това не е никакъв проблем.

А защо смята за необходимо да достигне това минимално количество?

Той се замисля и ме поглежда.

— Ако ви отговоря „и сам знаете“, няма ли да ме накарате да ви обясня какво точно предполагам, че знаете? Имам предвид, сблъсквали сте се с ОКР и преди, аз също съм го проучвал — изчерпателно — както в интернет, така и в главата си, така че нека просто да продължим нататък, става ли?

Изтъквам, че повечето хора, които броят различни неща, смятат, че достигането до точно определен брой предмети, известен като „числото-крайна цел“, е наложително за поддържането на реда в света. За да може земята да продължи да се върти около оста си, както самите те се изразяват.

Н. кима удовлетворено и бентът най-сетне се пропуква.

— Един ден, докато си броях на връщане към офиса, минах покрай мъж, чийто крак бе отрязан от глезена. Беше с патерици, а върху чуканчето бе нахлузен чорап. Ако носеше черна обувка, нямаше да има никакъв проблем. Защото се връщах, нали разбирате? Обаче беше с кафява. Това ми развали целия ден, а вечерта така и не можах да заспя. Защото нечетните числа са лошо нещо. — Той потупва с пръст по слепоочието си. — Или поне тук е така. Рационалната част от съзнанието ми знае, че всичко това са пълни глупости, ала има и друга част, която е убедена, че не е така, и тази част надделява. Навярно човек би си казал, че когато нищо лошо не се случи — всъщност през въпросния ден дори се случи нещо хубаво, понеже данъчната инспекция, от която се притеснявахме, бе отменена без никаква причина, — черната магия ще се развали, ала не е така. Бях преброил трийсет и седем чифта кафяви обувки вместо трийсет и осем, и когато светът не загина, ирационалната част от съзнанието ми каза, че това се дължи единствено на факта, че не само съм достигнал границата „трийсет“ но и значително съм я надхвърлил.

Попивам с интерес всяка негова дума.

— Когато зареждам съдомиялната машина, броя чиниите. Ако ги изкарам четно число над десет, значи всичко е наред. Ако не успея, добавям необходимия брой чисти чинии, за да реша проблема. Същото важи за вилиците и лъжиците. Трябва да има минимум дванайсет прибора в малкото пластмасово отделение в предната част на миялната. И тъй като живея сам, редовно се налага да добавям чисти прибори.

Питам го как стои въпросът с ножовете и той клати глава.

— Никога не слагам ножове в миялната машина.

Когато се интересувам защо, Н. ми отговаря, че не знае. После, след кратка пауза, ми хвърля смутен, даже някак гузен поглед.

— Винаги мия ножовете в умивалника.

Изказвам предположението, че ножовете в отделението за приборите вероятно биха нарушили реда в света.

— Не! — възкликва той. — Запознат сте с нещата, доктор Бонсейнт, но не ги разбирате напълно.

Заявявам, че в такъв случай трябва той да ми помогне.

— Порядъкът в света вече е нарушен. Аз го наруших миналото лято, когато отидох до Акърмановия парцел. Само че не го знаех. Поне тогава.

Питам го дали сега знае.

— Да. Не всичко, но достатъчно.

Интересувам се дали се опитва да оправи нещата, или се мъчи да предотврати влошаването на ситуацията.

На лицето му се изписва неизразимо облекчение и то се отпуска. Нещо, което отдавна е искало да бъде споделено, най-накрая е изречено на глас. Това са моментите, за които живея. Не става въпрос за изцеление, още сме далеч от него, но за известно време бремето от плещите на Н. е свалено. Съмнявам се, че го е очаквал. Повечето пациенти дори не се надяват на подобно нещо.

— Не мога да ги оправя — шепне той. — Но мога да предотвратя влошаването на нещата. Да. Вече съм го правил.

Това отново ме изправя пред кръстопът. Бих могъл да го разпитам какво се е случило през въпросното лято — миналия август, предполагам, — на Акърмановия парцел, ала още е твърде рано. Сега по-добре да поразклатим малко корените на разваления зъб. А и, честно казано, се съмнявам, че източникът на инфекцията е толкова пресен. По-скоро онова, което му се е случило миналото лято, е било нещо като откат след изстрел.

Подтиквам го да ми разкаже за другите си симптоми.

Н. се разсмива.

— Това ще отнеме цял ден, а ние разполагаме само със… — поглежда часовника си — … двайсет и две минути. Между другото, двайсет и две е хубаво число.

— Може би защото е четно? — питам аз.

Кимването му ми каза, че губя времето и на двама ни с очевидни неща.

— Моите… моите симптоми, както ги нарекохте… идват на групички. — Отново поглежда към тавана. — Има три такива групички. Те се подават от мен… от рационалната ми част… като скали… скали, нали разбирате… о, Боже, мили Боже… като шибаните скали в онзи шибан парцел…

По страните му потичат сълзи. В началото сякаш не ги забелязва, защото продължава да лежи на кушетката със сключени длани, загледан в тавана. После обаче се пресяга към масичката до него, където се намира „Рогът на салфетковото изобилие“, както секретарката ми Санди нарича кутията с хартиени кърпички. Взима две от кутията, избърсва се и смачква салфетките на топче. То изчезва под сплетените му пръсти.

— Значи има три такива групички — продължава Н. с леко разтреперан глас. — Първата е броенето. То е изключително важно, но не е от такова значение като докосването. Има определени неща, които трябва да докосвам. Горелките на газовите котлони например. Преди да изляза от къщи сутринта и преди да си легна вечер. Знам, че се вижда дали са изключени — всички превключватели сочат към нулата и горелките са тъмни, — но чувствам, че трябва да ги пипна, за да съм абсолютно сигурен. И вратичката на фурната, естествено. После започнах да докосвам ключовете за осветлението, преди да изляза от къщи или от офиса. По едно бързо двойно почукване с нокът за всеки ключ. Преди да вляза в колата си, трябва да потропам четири пъти по покрива. И шест пъти, щом стигна там, закъдето съм тръгнал. Четири е хубаво число, шест пък е чудесно число, но десет… десет е като… — забелязах, че е пропуснал една сълза, която бе оставила зигзагообразна следа от ъгълчето на дясното му око до долната част на ухото му.

— Като да станете гаджета с момичето на мечтите ви? — подхвърлям.

— Точно така — кимва Н. — И тя да връзва маратонките си в долната част на езика, така че всички да го знаят.

Питам го дали докосва и други неща, въпреки че знам какъв ще е отговорът. През петте години, откакто практикувам, съм се сблъсквал с доста случаи, подобни на този на Н. Понякога си представям тези нещастни мъже и жени като жертви на хищни птици, които ги кълват до смърт. Птиците са невидими — поне докато някой психиатър (който е или добър професионалист, или голям късметлия) не ги напръска със своята версия на луминол^[3], разкривайки присъствието им, — ала това не им пречи да са съвсем истински.

Истинско чудо е, че голяма част от страдащите от ОКР успяват да водят пълноценен живот. Те работят, хранят се (или недостатъчно, или прекалено), ходят на кино, правят любов с гаджетата, съпругите и съпрузите си… и през цялото това време онези птици са там — кръжат отгоре им и кълват малки късчета от плътта им.

— Докосвам много неща — казва Н. и отново отправя уморената си, ала топла усмивка към тавана. — Само назовете нещо, и ще го докосна.

— Значи броенето е важно, но докосването е по-важно. А кое е онова, което е по-важно от докосването?

— Подреждането — отвръща той и изведнъж започва да трепери като куче, изоставено на студения дъжд. — О, Господи!

Н. внезапно се надига до седнало положение и започва да люлее крака над ръба на кушетката. На масичката до него има ваза с цветя, която допълва Рога на салфетковото изобилие. С бързи движения той премества кутията с кърпички и вазата, подреждайки ги в диагонална линия. После взема две лалета от вазата и ги слага така, че краищата на стъблата им да се допират, а цветчетата им да докосват съответно салфетките и вазата.

— Така вече е безопасно — казва Н. Поколебава се за момент, след което кимва, очевидно уверен, че е постъпил правилно. — Това ще предпази света. — Пауза. — Засега.

Поглеждам часовника си. Време е да приключваме, а и свършихме достатъчно работа за днес.

— Следващата седмица — казвам аз. — По същото време, на същото място. — Понякога превръщам тази фраза във въпрос, но не и в случая с Н. Той има нужда да се върне при мен и го знае.

— Нямаше чудодейно изцеление, нали? — пита. Този път усмивката му е тъжна — толкова тъжна, че бързам да отместя поглед от лицето му.

Казвам му, че може би ще се почувства по-добре. (Позитивното внушение никога не вреди, както всички психиатри знаят.) После му предлагам да изхвърли ембиъна и „онова другото, зеленото“ — лунеста, предполагам. Щом не му помагат да заспи нощем, нищо чудно да му причинят проблеми през деня. Едва ли иска да заспи на някоя улица или пък в колата си…

— Не — клати глава той. — Докторе, така и не поговорихме за първопричината на всичко това. Защото знам как започна всичко…

Уверявам го, че следващата седмица ще го направим. Междувременно искам от него да ми нахвърли на лист „симптомите“ си, групирани в трите категории — броене, докосване и подреждане. Ще го направи ли?

— Да — потвърждава Н.

Питам го, почти свойски, дали иска да се самоубие.

— Мина ми през ума, но имам по-важна работа за вършене.

Това е интересен и доста обезпокоителен отговор.

Давам му визитката си и му казвам да ми се обади — без значение дали е ден или нощ, — ако идеята за самоубийство започне да му се струва по-привлекателна. Н. ми обещава, че ще го стори. Аз обаче си мисля, че всички самоубийци така казват.

— Междувременно — слагам ръка на рамото му аз, докато той е на прага — продължавайте да поддържате своята връзка с живота.

Той ме поглежда — блед мъж, накълван от невидимите птици, който вече не се усмихва.

— Чели ли сте „Великият бог Пан“ на Артър Макън?

Клатя глава.

— Това е най-страшната история, писана някога — заявява Н. — Един от героите й казва, че в крайна сметка страстта надделява над всичко. Той обаче няма предвид точно страстта, а маниите, които не те оставят на мира, или, казано на ваш език, обсесивно-компулсивните смущения.

Паксил? Или може би прозак? Или по-добре нито едно от двете, докато не намеря точното средство за този интересен пациент.

 

 

 

Както и очаквах, на следващия сеанс Н. ми носи „домашното“ си. На този свят има много неща, на които не може да се разчита, както и много хора, на които не може да се вярва, ала страдащите от ОКР трябва да са на смъртно легло, за да не изпълнят поетите ангажименти.

От една страна, записките на Н. са комични; а, от друга — откровено ужасяващи. Човекът все пак е счетоводител и предполагам, че е използвал някоя от служебните си компютърни програми за създаването на онова, което ми подава, преди да се насочи към кушетката. В ръцете си държа разпечатки на педантично оформени таблици. Само че вместо приходи и разходи, те отразяват най-подробно сложния релеф на маниите на Н. Горните два листа са озаглавени „БРОЕНЕ“, следващите два — „ДОКОСВАНЕ“, а последните шест — „ПОДРЕЖДАНЕ“. Докато ги прехвърлям, се чудя как изобщо му остава време да върши и други неща. Обаче страдащите от ОКР винаги намират начин. Идеята за невидимите птици отново се връща при мен; виждам ги как се реят над главата му и кълват окървавената му плът.

Когато надигам глава, той вече лежи на кушетката и сплетените му длани отново почиват върху корема му. Забелязвам и че отново е пренаредил вазата и Рога на салфетковото изобилие, така че да оформят диагонална линия. Днес вместо лалета във вазата има бели лилии. Гледката на положените на масата цветя ме навежда на мисли за погребение.

— Моля ви, не ме карайте да ги връщам — казва той с извинителен, но твърд тон. — Предпочитам да си тръгна, вместо да го направя.

Заявявам му, че нямам такова намерение. Вдигам разпечатките и го поздравявам за професионалния им вид. Той свива рамене. После го питам дали представляват цялостен поглед върху нещата, или засягат само последната седмица.

— Само последната седмица — отвръща Н. с такова безразличие, сякаш темата въобще не го интересува. И си мисля, че е точно така. Един човек, накълван до смърт от невидимите птици, не се вълнува особено от миналогодишните травми и удари, които е понесъл; дори онези от миналата седмица не означават нещо за него. Единственото, което е важно, е днешният ден. И — Господ да му е на помощ! — утрешният.

— Тук сигурно фигурират поне две-три хиляди действия… — отбелязвам.

— Да ги наречем „актове“. Аз поне така ги възприемам. Всъщност в папката, която ви дадох, са записани шестстотин и четири акта на броене, осемстотин седемдесет и осем акта на докосване и две хиляди двеста четирийсет и шест акта на подреждане. Както забелязвате, всички суми са четни. Сборът им е общо три хиляди седемстотин двайсет и осем, което също е четно число. Ако съберете отделните цифри от тази сума — три, седем, две и осем, — ще получите двайсет, също четно. Хубаво число. — Той кимва, сякаш в потвърждение на собствените си думи. — Разделете три хиляди седемстотин двайсет и осем на две и получавате хиляда осемстотин шейсет и четири. Сборът от съставящите го цифри дава деветнайсет, могъщо нечетно число. Могъщо и зло. — Забелязвам как потръпва при последната дума.

— Сигурно сте много уморен — отбелязвам.

Н. не казва нищо — дори не кимва, — ала в крайна сметка не оставам без отговор. Към ушите му се търкулват сълзи. Не ми се иска да увеличавам бремето му, ала си давам сметка за следното: ако не се захванем скоро с разрешаването на проблема — ако „се мотаем“, както казва сестра Шийла, — съвсем скоро пациентът ми изобщо няма да е в състояние да ходи на работа. Вече забелязвам признаци на запуснатост във външния му вид — ризата му е измачкана, бръсненето — небрежно, а косата му отчаяно се нуждае от подстригване, — и ако поразпитам колегите му в службата, със сигурност ще ги видя да се споглеждат многозначително. Разпечатките, от друга страна, са достойни за възхищение, но ясно се вижда, че Н. е буквално на ръба на силите си. Мисля, че нямаме друг избор, освен да се насочим директно към същността на проблема, и докато не я разкрием, няма да му изписвам нито паксил, нито прозак, нито каквото и да е.

Питам го дали е готов да ми разкаже какво му се е случило през август миналата година.

— Да — отговаря Н. — Затова съм тук. — Той взема няколко кърпички от Рога на салфетковото изобилие и избърсва страните си. Движенията му са бавни и уморени. — Но, докторе… сигурен ли сте?

За първи път пациент ме пита подобно нещо и за първи път усещам пациент да проявява към мен подобно съчетание от неохота и съчувствие. Уверявам го, че съм абсолютно сигурен. Работата ми е да му помогна, ала за да мога да го сторя, той трябва да е склонен да помогне на самия себе си.

— Ами ако това ви изправи пред риска да станете като мен? Защото е възможно да се случи. Аз съм объркан, но си мисля — и се надявам, — че не съм се превърнал в удавник, който повлича със себе си плувеца, опитващ се да го спаси.

Казвам, че не го разбирам напълно.

— Тук съм, защото всичко това навярно е само в главата ми — изтъква Н. и потупва с пръст по слепоочието си, сякаш иска да ми покаже, че главата му си е още на мястото. — Обаче може и да не е така. Не мога да кажа със сигурност. Това имах предвид, като ви споделих, че съм объркан. И ако нямам психично заболяване — ако онова, което видях и почувствах в Акърмановия парцел, е истинско, — значи нося нещо като инфекция или зараза. Която мога да предам на вас.

„Акърмановият парцел“. Надрасквам тези две думи в бележника си, въпреки че целият ни сеанс се записва на касета. Когато бяхме малки, двамата със сестра ми учехме в училище „Акърман“, което се намираше в малкото градче Харлоу на брега на река Андроскогин. Не е далеч оттук; най-много петдесетина километра.

Уверявам го, че поемам този риск, и заявявам, че в края на терапията — отново позитивно внушение — и двамата ще се чувстваме прекрасно.

Реакцията на Н. е смях — кух, самотен смях.

— Това би било страхотно — отбелязва той.

— Разкажете ми за Акърмановия парцел.

Пациентът въздъхва тежко.

— Намира се в Мотън. На източния бряг на Андроскогин.

Мотън. Градчето след Честърс Мил. Майка ни често купуваше яйца и мляко от фермата „Бой Хил“ в Мотън. Пациентът ми говори за място, което навярно се намира на не повече от дванайсетина километра от селската къща, където съм израснал. Иска ми се да възкликна: „Знам го!“

Не го правя, ала той ми хвърля кос поглед, сякаш е прочел мисълта ми. А може и да го е сторил. Не вярвам в свръхсетивните възприятия, но и не ги отричам напълно.

— В никакъв случай не отивайте там, докторе — казва той. — Дори не се опитвайте да го търсите. Обещайте ми.

Обещавам му. Всъщност от петнайсетина години не съм се връщал в тази пустееща част на Мейн. Разстоянието е кратко, ала нямам никакво желание да го измина. Томас Улф го изрази по типичния за него провокативен начин, като озаглави своя магнум опус „Не можеш да се върнеш у дома“; може да не се отнася за всички (сестра Шийла например често се връща и продължава да е близка с приятелите си от детинство), но важи с пълна сила за мен. Предполагам, че бих озаглавил своята книга „Не бих се върнал у дома“. Спомените ми от онова време и място се ограничават до побойниците със заешки устни на детската площадка, пустеещите къщи с изцъклени изпотрошени прозорци, ръждясалите таратайки и небето, което винаги изглеждаше бяло, студено и гъмжащо от ята врани.

— Добре — казва Н. и за момент оголва зъби към тавана. Това обаче не е проява на агресия, а по-скоро изражение на човек, който се подготвя да вдигне нещо много тежко, от което на следващия ден ще се превива от болка. — Не знам дали ще мога да ви го предам добре, но ще положа всички усилия. Най-важното е да запомните, че до този августовски ден най-силната ми проява на ОКР беше да отскоча до банята, преди да потегля към офиса, за да проверя дали съм махнал всички по-дълги косъмчета в носа ми.

Вероятно казва истината, но ми се струва, че не е така. Както и да е, не задълбавам в тази насока. Вместо това го карам да ми разкаже какво се е случило през този съдбоносен ден. И той го прави.

Следващите три сеанса Н. прави точно това. На втория от тях — петнайсети юни — ми носи календар. Той представлява, както се казва в съда, веществено доказателство А.