Стивън Кинг
Н. (3)

3. Разказът на Н.

По професия съм счетоводител, а по призвание — фотограф. След като се разведох — децата вече бяха пораснали, което си е съвсем друг развод, макар и не по-малко болезнен, — започнах да пътувам през почивните дни и да снимам пейзажи с моя никон. Това не е дигитален фотоапарат, а от по-старите, с лента. Към края на всяка година избирах дванайсетте най-добри снимки за календар. Давах го в печатница „Уиндховър Прес“^[1] във Фрийпорт.

Скъпичко ми излизаше, но пък качеството беше страхотно. После подарявах календара на приятели и бизнеспартньори за Коледа. И на някои клиенти, които подбирах внимателно, понеже онези със сметките с по пет-шест цифри обикновено предпочитат нещо по-скъпо и лъскаво. Лично за мен хубавият пейзаж е несравним, но както и да е… Нямам никакви снимки на Акърмановия парцел. Направих няколко, но така и не излязоха. По някое време взех назаем от един познат дигиталния му апарат. Този път не само че пак не се получиха никакви снимки, но и изпържих вътрешностите на камерата. Наложи се да му купя нова. Никакъв проблем. Мисля, че дотогава и сам щях да унищожа всички снимки, които бях направил на това място. Стига то да ми позволеше, естествено.

[Питам го какво има предвид с това „то“. Н. не реагира на въпроса ми, сякаш изобщо не го бе чул.]

Правил съм снимки из целия Мейн и Ню Хемпшир, но предпочитам да снимам моя роден край. Живея в Касъл Рок — горе на Панорамата, — но съм израснал в Харлоу, също като вас. Не бъдете толкова изненадан, докторе — потърсих ви в „Гугъл“, след като личният ми лекар ви препоръча. Напоследък всеки проверява другия в „Гугъл“, нали?

Както и да е, в тази част на Централен Мейн съм направил най-хубавите си снимки — Харлоу, Мотън, Честърс Мил, Сейнт Айвс, Касъл-Сейнт Айвс, Кантън, Лисбън Фолс… С други думи, по цялото протежение на величествената Андроскогин. Тези снимки ми изглеждат някак си… по-истински може би. Календарът за 2005 година е добър пример. Следващия път ще ви го донеса, за да се убедите сам. От януари до април и от септември до декември са правени все близо до родното ми място. От май до август са… момент, да си припомня… Олд Орчард Бийч… Пемнакуид Пойнт — естествено, фара… щатския парк „Харисън“… и Гръмотевичната дупка в Бар Харбър. Мислех си, че съм направил голям удар в Гръмотевичната дупка и бях много въодушевен, ала щом видях проявената лента, бързо слязох на земята. Просто поредната туристическа снимка. Добра композиция, но какво от това? Във всеки календар с местни забележителности можете да намерите добра композиция…

Искате ли да ви кажа моето мнение — като любител, какъвто съм? Според мен фотографията е доста по-творческа материя, отколкото повечето хора смятат. Логично е да се мисли, че ако имаш набито око за композицията — плюс елементарни технически умения, които можеш да усвоиш във всеки курс за фотографи, — от всяко красиво място ще излиза красива снимка, особено ако се специализираш в пейзажите. Харлоу, щата Мейн, или Сарасота, щата Флорида — само нагласяваш подходящия обектив, после насочваш апарата и щрак! — готово. Само че изобщо не е така. Ролята на дадено място във фотографията е точно толкова важна, колкото е в живописта, писането на разкази или поезията. Не знам защо е така, но…

[Тук има дълга пауза.]

Всъщност знам. Защото един творец, дори и да е аматьор като мен, влага душата си в това, което създава. Вероятно за някои хора — онези със скиталчески дух, — душата е преносима. За мен обаче тя никога не отива по-далеч от Бар Харбър например. Снимките, които направих по протежението на Андроскогин… те ми говорят и ми казват много неща. И не само на мен, ами и на други хора. Човекът от печатницата „Уиндховър“ ми каза, че навярно мога да сключа договор с някое нюйоркско издателство и на мен да ми плащат за календарите, а не аз да си плащам за отпечатването им, обаче тази идея изобщо не ме блазни. Струва ми се, че ако го сторя, ще бъде твърде… как да го кажа… може би публично? Претенциозно? Или нещо такова. Календарите са малки жестове, споделени само между близки хора. Освен това си имам професия. Обичам да работя с цифрите — да ги сдъвквам и да ги преглъщам. Същевременно животът ми със сигурност щеше да е доста по-сив и мрачен без това мое хоби. Самата мисъл, че неколцина приятели са закачили календарите ми в кухните и дневните си — пък ако ще и в антретата си, — е достатъчна, за да се чувствам щастлив. Иронията е в това, че не съм правил много снимки, след като фотографирах онези неща в Акърмановия парцел. Мисля, че с тази част от живота ми навярно е свършено и на нейно място е зейнала празнота. Празнота, в която нощем вятърът свисти и не ти дава да спиш. Вятърът, който се опитва да запълни нещо, което вече го няма. Понякога си мисля, че животът е тъжно нещо, докторе. И все повече се убеждавам в това.

Миналия август, по време на една от обиколките си, се натъкнах на черен път в Мотън, който не си спомнях да съм виждал преди. Карах си спокойно, слушах радио и макар че се бях отдалечил от реката, знаех, че не може да е далеч, понеже усещах мириса й във въздуха. Чудите се на какво мирише ли? На нещо влажно, усойно и в същото време свежо. Сигурен съм, че разбирате за какво говоря — няма как да сбъркате тази стара миризма. Както и да е, подкарах по този път.

Беше неравен и на места от него не бе останало почти нищо. Освен това ставаше късно. Сигурно е било към седем вечерта, а аз не бях спирал никъде, за да похапна. Бях гладен. Почти бях решил да обърна, когато пътят внезапно се поизглади и наклонът му се промени — от нанадолнище стана нанагорнище. Миризмата също се засили. Изключих радиото и до ушите ми достигна ромоленето на реката — звуците бяха едва доловими, което означаваше, че не беше наблизо, — но пък бях на прав път.

После стигнах до паднало дърво, препречило пътя, и за малко да се върна обратно. Можех да го направя, въпреки че нямаше достатъчно място, за да обърна. Намирах се на не повече от километър-два от шосе №117 и щях да се добера дотам за пет-шест минути. Сега си мисля, че нещо — някаква сила, витаеща в светлата страна на живота ни, — ми е давала тази възможност. Мисля, че последната година щеше да е доста по-различна, ако бях включил автоматичната трансмисия на заден ход. Обаче не го направих. Защото този мирис… той винаги ми е напомнял за детството. Освен това се надявах, че от билото на хълма пред мен ще се открие по-хубава гледка към небето, което клоните над главата ми сега закриваха. Там дърветата — предимно брези и малко борове — не бяха разположени толкова нагъсто и предположих, че горе има нещо като полянка. И ако наистина беше така, имаше голяма вероятност от нея да се вижда реката. Казах си, че навярно на билото ще мога да обърна и колата, макар че тази идея бе по-скоро допълнение към онова, което най-много ме блазнеше, а именно да направя снимки на Андроскогин по залез-слънце. Не знам дали си спомняте, но миналия август имаше няколко забележителни залеза…

И така, излязох от колата и отместих дървото, препречващо пътя. Беше бреза — стволът й беше толкова изгнил, че почти се разпадна в ръцете ми. Когато седнах зад волана, отново нещо ме подтикна да включа на задна; каквото и да си говорим, абсолютно съм убеден, че в живота ни има светла сила, способна да ни предпази. Обаче ми се стори, че щом отместих брезата, ромоленето на реката се усили — знам, че звучи глупаво, но наистина беше така, — ето защо превключих и подкарах моята тойота напред.

Минах покрай малка табелка, закачена на едно от дърветата: „АКЪРМАНОВ ПАРЦЕЛ, ЛОВУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, НЕ ВЛИЗАЙ!“ После горичката оредя — първо отляво, а после и отдясно. Внезапно останах без дъх. Почти не си спомням как съм изключил двигателя и съм излязъл от колата, и изобщо не си спомням да съм взимал фотоапарата със себе си, ала трябва да съм го направил, понеже бе в ръката ми, когато достигнах очертанията на парцела, а ремъкът и чантичката с обективите ме удряше ритмично по бедрото. Бях поразен, удивен и смаян, сякаш нещо ме беше изтръгнало брутално от обичайния ритъм на ежедневието ми.

Реалността е мистерия, доктор Бонсейнт, и делничната същност на нещата от живота е по-скоро покривало, което намятаме отгоре им, за да замаскираме техния блясък и мрак. Мисля, че по същата причина покриваме със саван лицата на покойниците. Защото лицата на мъртвите са нещо като врата. Врата, която е заключена… ала вътре в себе си знаем, че това няма да продължи вечно. Някой ден тя ще се отвори за всеки от нас и всеки от нас ще премине през нея.

Обаче има места, където покривалото е протрито и реалността е съвсем изтъняла. Лицето отдолу се взира в нас… ала не е лице на мъртвец. Макар че би било по-добре да е такова. Акърмановият парцел е едно от тези места и няма нищо чудно в това, че собственикът му е закачил пред него табела с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ!“.

Денят си отиваше. Слънцето беше червено кълбо, сплеснато в горната и долната си част, застинало над западния хоризонт. Сиянието му се отразяваше в реката и й придаваше вид на дълга окървавена змия. Прецених, че Андроскогин се намира на четиринайсет-петнайсет километра оттук, ала въпреки разстоянието ромоленето му продължаваше да достига до мен. Зад него се издигаха множество хълмове, покрити със синкавосиви гори. Не се виждаха къщи и пътища. Нито пък можех да чуя птичи песни. Сякаш бях запратен четиристотин години назад във времето. Или по-скоро четири милиона. Първите бели ивици вечерна мъгла вече се издигаха над тревата, която бе избуяла доста високо. Явно никой не беше идвал, за да я окоси, макар че парцелът си беше доста голям и със сигурност бе първокласно пасище. Омарата, излъчвана от нагрятата през деня ливада, чиито зелени багри постепенно потъмняваха, ми заприлича на дихание. Като че ли самата земя беше жива.

Мисля, че в този миг се олюлях. Не заради красотата, която съзерцавах, въпреки че гледката наистина беше прелестна, а по-скоро защото всичко пред мен изглеждаше някак нереално изтъняло, сякаш беше плод на халюцинация. И точно тогава забелязах онези проклети камъни, издигащи се от неокосената трева.

Бяха седем или поне така си помислих тогава — двете най-високи се извисяваха на около метър и половина над земята, а най-ниските — на не повече от деветдесетина сантиметра. Помня как пристъпих към най-близкия, но то е като да се мъчиш да си припомниш сън, който вече е започнал да се разпада на утринната светлина — нали знаете за какво говоря? Естествено, че знаете, все пак сънищата са част от вашата работа. Само дето това не беше сън. Чувах как тревата шумоли под стъпките ми и усещах как крачолите ми се навлажняват от избилите по стръковете миниатюрни капчици, залепвайки за кожата ми под коленете. А от време на време някой храст — мисля, че беше смрадлика — закачаше чантичката с обективите, след което я пускаше и тя се удряше по-силно от обичайното в бедрото ми.

Щом застанах до най-близкия камък, се спрях. Беше от най-високите, тези от метър и половина. Отначало си помислих, че на него са издълбани лица — но не човешки, приличаха по-скоро на зверове и чудовища, — но после се отместих леко встрани, погледнах го от друг ъгъл и видях, че това е било само трик на вечерната светлина, която сгъстява сенките и ги кара да изглеждат като… ами, като нещо, което не са. Всъщност, след като известно време постоях неподвижно, видях нови лица. Някои от тях имаха човешки облик, ала бяха не по-малко ужасяващи от другите. Дори бяха по-ужасяващи, понеже човешкото винаги е по-страшно, нали? Защото познаваме човешкото, разбираме човешкото. Или само си мислим, че е така. Тези лица изглеждаха така, сякаш крещят или се смеят. А може би и двете едновременно.

Казах си, че навярно пейзажът си играе с въображението ми; тишината, уединението и мащабите на гледката, ширнала се пред мен, със сигурност бяха подействали на възприятията ми. Времето също сякаш бе затаило дъх. Като че ли всичко наоколо завинаги щеше да си остане неизменно — и застиналото над хоризонта алено слънце, и гаснещият ден, чийто залез трябваше да настъпи след не повече от четирийсет минути. Помислих си, че тези неща, които ме бяха накарали да съзра лица там, където нямаше нищо, бяха чисто и просто плод на случайност, на най-обикновено съвпадение. Сега мисля другояче, ала вече е твърде късно.

Направих няколко снимки. Май бяха пет. Лошо число, макар че тогава не го знаех. После се отдръпнах назад, понеже исках да заснема и седемте камъка едновременно, и когато проявих фотографията, видях, че всъщност са осем. Оформяха нещо като пръстен. Човек би си казал — естествено, едва след като ги огледа внимателно, — че са били част от някакво скрито под земята геоложко образувание, което или е излязло на повърхността преди милиони години, или съвсем наскоро се е показало на бял свят, да речем, след някое наводнение, довело до мащабна ерозия на почвата (парцелът се намираше на доста стръмен склон)… В същото време скалните късове ми изглеждаха целенасочено подредени по този начин, като друидските каменни кръгове.

За разлика от древните светилища обаче по тях липсваха каквито и да било издълбани изображения. Поне от човешка ръка, защото стихиите бяха оставили своя отпечатък. Мога да го кажа със сигурност, понеже се върнах посред бял ден и проверих най-внимателно. Повърхностите на камъните бяха нашарени от грапавини, изпъкналости и улеи, но нищо повече.

Направих още четири снимки — което прави общо девет, друго лошо число, макар и да е малко по-добро от пет, — и щом свалих фотоапарата и погледнах скалните късове с невъоръжено око, отново зърнах лицата. Злите им очи и озъбените им гримаси. Някои приличаха на човешки, а други можеха да принадлежат единствено на чудовища. И щом преброих камъните, установих, че са седем.

Погледнах отново през обектива и видях, че са осем.

Усетих как ми се завива свят. Изведнъж се уплаших. Прииска ми се да съм далеч оттук, когато се спусне мракът — да съм далеч от тази поляна и да се нося с пълна газ по шосе №117, докато от радиото гърми оглушителен рокендрол. Обаче не можех просто да си тръгна току-така. Нещо в мен — нещо, заровено дълбоко като инстинкта, който ни кара да вдишваме въздух и после да го издишваме, не ми позволи. Имах чувството, че ако си тръгна, ще се случи нещо ужасно, и то не само на мен. Онова усещане за изтънялост отново ме връхлетя, сякаш точно тук, на това конкретно място, светът бе изключително крехък, и един-единствен човек бе достатъчен, за да предизвика невъобразим катаклизъм. Ако не беше много, много внимателен.

Точно тогава започнаха моите прояви на ОКР. Обикалях от камък на камък, като докосвах всеки от тях, броях ги и отбелязвах местоположението им. Исках да се махна оттам — изгарях от желание да се махна оттам, ала въпреки всичко не претупах работата си. Защото нямах друг избор. Знаех го, както знаех, че трябва да продължа да дишам, ако искам да не умра. Когато се върнах там, откъдето бях започнал, целият треперех и бях мокър от пот. Защото докосването на тези каменни късове… не беше никак приятно. Пораждаше… разни идеи в главата ми. И картини. Грозни картини. Например как накълцвам бившата си жена с брадва и се смея, докато тя пищи и вдига окървавените си ръце в усилията си да се предпази от ударите…

Обаче се оказаха осем. В Акърмановия парцел имаше осем камъка. Добро число. Безопасно. Знаех го. Вече нямаше значение дали ги гледам през обектива на апарата си или с невъоръжено око; след като ги докоснах, проблемът категорично бе отстранен. Стъмваше се и слънцето вече наближаваше хоризонта (сигурно бях прекарал двайсет минути или повече около този каменен кръг, чийто диаметър навярно беше четирийсетина метра), но ясно виждах, че въздухът е неестествено прозрачен и бистър. Все още се страхувах — тук имаше нещо нередно, всичко наоколо го крещеше с пълна сила, самото безмълвие и липсата на птичи песни го крещеше, но изпитвах и облекчение. Онова, което не беше наред, поне донякъде бе поправено благодарение на това, че бях докоснал скалите… и отново ги бях погледнал. Бях запечатал в паметта си точното им разположение на поляната. Действие, което беше не по-малко важно от докосването.

[Н. прави пауза, в която явно размишлява.]

Не, всъщност беше доста по-важно. Защото именно начинът, по който виждаме света, държи мрака далеч от нас. Не му позволява да проникне в нашия свят и да ни погълне. Мисля, че всички дълбоко в себе си знаем това. Обърнах се, закрачих към колата си и почти бях стигнал до нея — дръжката на вратата бе на една ръка разстояние, — когато нещо ме накара отново да се обърна. И точно тогава го видях.

[Н. мълчи доста време. Забелязвам, че трепери. Целият е в пот. Капчиците блестят на челото му като утринна — или по-скоро вечерна — роса.]

В средата на каменния кръг имаше нещо. В средата на каменния пръстен, който или беше възникнал случайно, или бе създаден преднамерено. Беше черно като източния небосвод и зелено — като тревата. И се обръщаше — бавно, съвсем бавно, — но без да откъсва очи от мен. Наистина имаше очи. Скверни, розовеещи в някакъв нездрав оттенък очи. Знаех — рационалната част от съзнанието ми знаеше, — че наблюдавам единствено играта на светлините в небето, ала в същото време знаех и че има нещо повече. Че нещо използва тези светлини. Нещо използваше залеза, за да вижда, и онова, което виждаше, бях аз.

[Н. отново заплаква. Не му предлагам кърпичка, понеже не искам да разваля магията, в която е потънал. Не съм сигурен и че съм в състояние да му предложа, защото е омагьосал и мен с разказа си. Онова, за което говори, е самозаблуда и част от него го осъзнава — „сенки, които приличат на лица“ и т.н., но е изключително силна, а силните самозаблуди се пренасят от един човек на друг досущ като микроби с кихавица.]

Навярно съм започнал да отстъпвам назад. Не помня да съм го правил; единственото, което си спомням, е мисълта, че се взирам в главата на чудовищно същество от мрака отвъд. Както и мисълта, че щом има едно, може да има и други. Осем камъка щяха да ги задържат в техните тъмни измерения — по всяка вероятност, — но ако бяха само седем, тези твари щяха да нахлуят в нашата реалност и да завладеят нашия свят. Защото вътре в себе си знаех, че се взирам в най-малкото и незначителното от тях. Знаех, че сплеснатата змиевидна глава с розовеещите очи и онези неща, които приличаха на дълги шипове, стърчащи от муцуната му, беше просто едно бебе.

То забеляза, че го гледам.

И ми се ухили, показвайки зъбите си. Видях, че те представляват глави. Живи човешки глави.

Тогава стъпих върху суха клонка. Тя рязко изпука като фойерверк и прогони вцепенението ми. Не мисля, че за онази твар, която се рееше в средата на каменния кръг, е било невъзможно да ме хипнотизира — също както змиите приковават с поглед птиците, преди да ги изядат.

Обърнах се и побягнах. Чантичката с обективите ме удряше по бедрото и всеки удар сякаш ми крещеше: „Събуди се! Събуди се! Махай се оттук! Махай се!“ Отворих рязко вратата на тойотата и чух сигнала със звънчето, обявяващ, че ключът за запалването е в стартера. Това ме накара да се сетя за онзи стар филм^[2], в който Уилям Пауъл и Мирна Лой стоят на рецепцията на скъпарски хотел и Пауъл използва звънчето на бюрото, за да извика прислугата.

Странно какви неща ти минават през ума в подобни моменти, нали? Като че ли в главите ни също има врати. Врати, които не позволяват на безумието да нахлуе в главите ни. В критични моменти обаче те се отварят широко, за да пропуснат необяснимото и странното в съзнанието ни.

Запалих двигателя. Включих радиото, усилих звука и от колоните се разнесе оглушителна рокмузика. Спомням си, че беше на „Дъ Ху“. Помня и че светнах фаровете. Когато го направих, онези камъни сякаш се изстреляха към мен. За малко да изкрещя. Обаче бяха осем — преброих ги, — а това означаваше, че положението е овладяно.

[Тук следва още една дълга пауза. Почти цяла минута.]

Следващото, което си спомням, е, че карах по шосе №117. Не знам как съм стигнал дотам — дали съм обърнал някъде, или съм карал само на заден ход. Не знам и колко време ми е отнело, ала парчето на „Дъ Ху“ вече беше свършило и слушах „Доорс“. И Господ да ми е на помощ, това беше „Да преминем от другата страна“. Побързах да изключа радиото.

Не мисля, че мога да ви разкажа нещо повече, докторе — стига ми толкова за днес. Ужасно съм изтощен.

[Вярвам му. Видът му абсолютно подкрепя думите му.]

* * *

[Следващ сеанс]

Мислех, че ефектът, който Акърмановият парцел ми беше оказал, ще отшуми по време на пътуването ми към къщи — просто неприятна случка в гората, нали? — и че когато се отпусна в хола си пред включения телевизор, отново ще се чувствам добре. Обаче не стана така. А чувството на объркване — че съм се докоснал до някаква друга вселена, враждебна на нашата, — даже се засили. Бях убеден, че съм видял лице — и нещо по-страшно, наподобяващо огромно туловище на влечуго, — в странния каменен кръг. Чувствах се… инфектиран. Заразен от мислите в собствената ми глава. Чувствах се и опасен — сякаш можех да призова онази твар дори само ако мислех твърде много за нея. И тогава тя вече нямаше да е сама. Целият този чужд космос щеше да се процеди в нашия свят подобно на бълвоч през дъното на подгизнала хартиена кесия.

Обиколих жилището си и заключих всички врати. Сигурен бях, че съм пропуснал една-две, ето защо отново ги проверих. И този път ги преброих — входна врата, задна врата, вратата на килера, вратата на мазето, предната врата на гаража и задната врата на гаража. Бяха общо шест и ме осени, че шест е хубаво число. Също както и осем е хубаво число. Това са приятелски числа. Топли. Не са студени като петицата или… нали се сещате, седмицата. Това ме поуспокои, ала въпреки всичко реших да направя още една обиколка. Пак излязоха шест. „Знак ясен е шест за хубава вест“ — спомних си аз. След тази мисъл си казах, че навярно ще успея да заспя, ала не можах. Ембиънът също не ми помогна. Продължавах да виждам в съзнанието си залязващото над Андроскогин слънце, което го превръщаше в алена змия. Мъглата, която се надигаше от тревата на дълги-дълги езици… И онова същество сред камъните. Най-вече него.

Станах и преброих всички книги от библиотеката в спалнята. Оказаха се деветдесет и три. Това е лошо число и не само защото е нечетно. Разделете деветдесет и три на три и ще получите трийсет и едно — преобърната тринайсетица. Отидох до коридора, взех книга от секцията там и я пъхнах сред тези в библиотеката. Деветдесет и четири обаче е съвсем слабо подобрение на фона на деветдесет и три, понеже сборът от девет и четири дава тринайсет. В нашия свят е пълно с тринайсетици, докторе. Не го знаехте, нали? Както и да е, добавих още шест книги към библиотеката в спалнята. Едва успях да ги сместя, ала в крайна сметка ги натъпках сред другите. Стотицата е добро число. Всъщност си е даже чудесно.

Тъкмо се връщах в леглото, когато внезапно се зачудих какво е станало със секцията в коридора. Дали не бях ограбил единия, за да дам на другия, както беше приказката? Преброих томовете там и за мое облекчение всичко си беше наред — бяха точно петдесет и шест. Вярно е, че сборът от съставните му цифри прави единайсет, което си е нечетно число, но пък не е от най-лошите нечетни. Освен това петдесет и шест се дели на двайсет и осем, което си е добро число. Вече можех съвсем спокойно да заспя. Мисля, че сънувах кошмари, обаче не ги помня.

Дните отминаваха, ала мислите ми продължаваха да се връщат към Акърмановия парцел. Сякаш над живота ми се бе спуснала огромна сянка. Започнах да броя редица неща, както и да ги докосвам — за да се уверя, че съм разбрал правилното им място в света, в истинския свят, в моя свят, след което се захванах и с подреждането. Важното беше нещата да са винаги четен брой и да са подредени в кръг или по диагонал. Защото кръговете и диагоналите държаха тварите отвън.

Обикновено успявах да се справя, но възникваха и неприятности. Една малка случайност и четиринайсет става тринайсет, а осем става седем.

В началото на септември малката ми дъщеря ме посети и отбеляза колко уморен изглеждам. Попита ме дали не се претоварвам в работата си. Също така забеляза, че всички предмети, които майка й не беше взела след развода, бяха наредени във формата на, както тя ги нарече, „житни кръгове“. Каза ми: „Май развиваш някои странности с възрастта, тате…“ Тогава реших, че трябва да се върна в Акърмановия парцел, но този път посред бял ден. Помислих си, че ако го видя на дневна светлина, ако видя няколко нищо неозначаващи скали, стърчащи от неокосената трева, ще осъзная колко глупава е цялата тази работа и маниите ми ще се разлетят като пухчета от глухарче на вятъра. И, честно казано, адски ми се искаше да стане така. Защото броенето, докосването и подреждането изискват много време и усилия. Както и голяма отговорност.

На път за там се отбих във фотостудиото, където проявявах лентите си, и видях, че снимките, направени онази вечер на Акърмановия парцел, не са излезли. Кадрите представляваха сиви правоъгълници, сякаш бяха замъглени от някакво силно лъчение. Това ме накара да се замисля, но не можа да ме спре. Взех назаем дигиталния фотоапарат на един от работещите в студиото — това е въпросната камера, чиито вътрешности изпържих, и потеглих с пълна газ към Мотън. Искате ли да чуете нещо глупаво? Чувствах се като човек, пострадал сериозно от отровен бръшлян, който бърза към аптеката за мехлем. Обаче усещането беше точно такова — на силен сърбеж. Броенето, докосването и подреждането бяха като своеобразно почесване, но колкото и да се чешеш, ще постигнеш само временно облекчение. И нищо чудно само да разшириш възпалената зона. Онова, което исках аз, беше изцеление. Едва ли щях да го получа с връщането си в Акърмановия парцел, ала тогава не го знаех, разбирате ли? Правилно са казали хората — най-добрият начин да усвоим нещо е като се захванем с него. А най-много се учим от провалите и грешките си.

Денят беше прекрасен, без нито едно облаче в небето. Листата бяха все още зелени, ала въздухът излъчваше онази сияйна прозрачност, която се наблюдава единствено при смяна на сезоните. Бившата ми жена обичаше да казва, че ранните есенни дни са нашата награда, задето сме търпели опашките за бира на туристите и летовниците в продължение на цели три месеца. Чувствах се добре — съвсем ясно си го спомням. И бях уверен, че ще успея да сложа край на тази лудост. Докато карах към Акърмановия парцел, слушах сборния албум с най-големите хитове на „Куин“ и си мислех колко божествено звучи Фреди Меркюри, каква кристална яснота притежава гласът му. Явно наистина съм се намирал в добро настроение, понеже припявах на музиката. В Харлоу преминах на другия бряг на Андроскогин — водата под стария мост „Бейл Роуд“ беше толкова искряща, че чак очите те заболяваха, — и видях рибка да подскача на повърхността. Това ме накара да се засмея. Не се бях смял така от онази вечер в Акърмановия парцел и усещането толкова ми хареса, че го направих отново.

После пътят се заизкачва по възвишението „Бой Хил“ — сигурен съм, че знаете къде се намира, — минавайки покрай гробището „Серенити Ридж“. Там бях направил някои доста добри снимки, макар че така и не ги бях включил в някой от календарите си. След не повече от пет минути стигнах до познатия ми черен път. Понечих да завия по него, ала в следващия миг натиснах рязко спирачките. Точно навреме. Ако бях реагирал по-бавно, като нищо щях да разцепя радиаторната решетка на тойотата на две. Пътят бе преграден с верига, на която висеше табелка с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Бих могъл да си кажа, че това е просто съвпадение, че собственикът на земята — който едва ли се казваше Акърман, макар че не бе изключено, слага веригата с табелката всяка есен, за да държи ловците извън границите на имота си. Ловният сезон за елени обаче започваше чак на първи ноември, а този за птици — не по-рано от октомври. Според мен обаче някой наблюдаваше парцела. Най-вероятно с бинокъл или с някое по-необичайно приспособление. Някой знаеше, че съм идвал тук и че навярно ще се върна.

„Е, зарежи! — казах си аз. — Освен ако не искаш да те арестуват за нахлуване в частна собственост и да изтипосат снимката ти в местния «Зов». Ще бъде страхотна реклама за бизнеса, нали?“

Ала вече не можех да се откажа — не и ако имах и най-малкия шанс да отида на тази поляна, да се уверя с очите си, че там няма нищо, и в крайна сметка да се почувствам по-добре. Защото — обърнете внимание на това! — в същото време, докато си казвах, че ако някой иска да не нарушавам частната му собственост, е добре да се съобразя с желанието му, преброих буквите на табелата и те излязоха двайсет и три, което е ужасно число, много по-лошо от тринайсетицата. Знаех, че е лудост да разсъждавам по този начин, ала в края на краищата разсъждавах по този начин и някаква част от мен знаеше, че в това няма нищо налудничаво.

Оставих тойотата си на паркинга на гробището и се върнах пеша до черния път. Взетият назаем дигитален фотоапарат висеше на рамото ми в компактното си калъфче с цип. Заобиколих веригата — оказа се дяволски лесно — и закрачих към поляната. Щеше да се наложи да вървя дори и веригата да не беше там, защото пътят бе препречен от дървета, сред които вече нямаше полуизгнили брезички като предишния път. Всъщност препятствията се състояха от пет високи бора и един стар дъб. И не бяха просто паднали ей-така, а си личеше, че са отрязани гладко с верижен трион. Обаче изобщо не ме забавиха. Боровете преодолях, като се изкатерих отгоре им, а масивния дъб заобиколих. Така се озовах на полегатия склон на хълма, на чието било се намираше поляната с каменния кръг. Почти не удостоих с поглед другата табела: „АКЪРМАНОВ ПАРЦЕЛ, ЛОВУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, НЕ ВЛИЗАЙ!“ Виждах празното място между дърветата, прашните слънчеви лъчи, пробиващи си път през короните на дърветата като през прозорците на катедрала, както и необятното синьо небе над хребета, което ме изпълваше с радост и оптимизъм. Беше пладне. Казах си, че този път в далечината няма да се мержелее гигантската кървава змия, а само онзи Андроскогин, край чиито брегове бях отраснал и който винаги бях обичал — син и прекрасен по начина, по който са прекрасни обикновените неща, когато ги виждаме в най-добрата им светлина. Вълнението ми нарасна и се затичах напред. Лудешкият ми оптимизъм бе попарен едва когато се изкачих на върха — в минутата, в която зърнах онези скали да се подават от земята като зъби. Тогава всичките ми надежди се превърнаха в прах, а на мястото им се възцариха страх и ужас.

На поляната отново имаше седем камъка. Само седем. А в средата им — не знам как да ви го обясня така, че да си го представите — пространството сякаш бе обезцветено. Като че ли над него се беше спуснала някаква бледа сянка. Нали се сещате как синьото на любимите ви дънки избелява с времето? Особено там, където платът е подложен на по-голямо напрежение, като участъците около коленете например. Онова, което виждах, беше нещо подобно. Цветът на тревата бе отмит до някакъв мътен, болнав зеленикав оттенък, а вместо да бъде лазурносиньо, небето над каменния пръстен сивееше. Имах чувството, че ако пристъпя в центъра му — и една част от мен искаше да го сторя, — ще мога да бръкна с юмрук в самата тъкан на реалността. И ако го направех, нещо щеше да ме сграбчи. Нещо от другата страна. Бях сигурен в това.

Въпреки всичко нещо вътре в мен искаше да го направя. Искаше да… не знам как да го кажа… да зарежа любовната игра и да премина директно към шибането.

Виждах — или си въобразявах, че виждам, не съм много сигурен — мястото, където се намираха осемте камъка, както и онази… онази обезцветеност… която напираше да се освободи, опитвайки се да пробие там, където защитната стена на камъните беше най-изтъняла. Бях ужасѐн! Успееше ли да проникне, всички невъобразими създания отвъд другата страна щяха да се появят в нашия свят. Небето щеше да почернее и да се изпълни с нови звезди и безумни съзвездия.

Свалих цифровата камера от рамото си, ала докато се опитвах да отворя ципа, изтървах калъфа на земята. Ръцете ми трепереха, сякаш бях получил някакъв пристъп. Вдигнах апарата, отворих ципа и щом погледнах отново към камъните, забелязах, че пространството във вътрешността на пръстена вече не изглежда обезцветено. Защото почерняваше. Зърнах и кошмарни очи, които се взираха в мен от тъмнината. Този път бяха жълти, с тесни черни зеници. Като очите на котка. Или на змия.

Опитах се да вдигна фотоапарата, ала отново го изпуснах. Когато се наведох да го взема, тревата се бе затворила над него и трябваше да го дръпна със сила. С всичка сила. Застанах на колене и задърпах ремъка с две ръце. В този миг усетих, че от зейналата празнота, където трябваше да се намира осмият камък, е задухал вятър. Силен вятър, който отметна косата от челото ми. Миришеше на мърша. Вдигнах камерата към лицето си, но в първия момент не можах да видя нищо. „Затъмнило е обектива — помислих си, — по някакъв начин е затъмнило обектива“, след което се сетих, че държа дигитален никон, който първо трябва да се включи. Направих го — и чух избипкването на машинката, — но все още не виждах нищо.

Междувременно вятърът се усили още повече. Разлюляваше тревата и поляната приличаше на развълнувано сенчесто море. Миризмата бе станала още по-неприятна. И денят помръкваше. В синьото небе не се виждаше нито едно облаче, ала въпреки това светът бе притъмнял. Сякаш голяма невидима планета бе засенчила слънцето.

Тогава чух нечий глас. Някой говореше, но не на английски. Казаното звучеше като: „Ктхун, ктхун, дееянна, деянна.“ И после… божичко, после изрече името ми. Каза: „Ктхун, Н., дееянна, Н.“ Струва ми се, че изкрещях, ала не съм сигурен, понеже вятърът вече се бе превърнал в истински вихър, който ревеше в ушите ми. Би трябвало да съм изкрещял. Имах всички основания да го сторя. Защото онова знаеше името ми! Онова гротескно, неназовимо същество знаеше името ми. А след това… камерата… знаете ли какво осъзнах?

[Питам го дали е махнал капачката на обектива и той пронизително се смее, което опъва нервите ми и ме кара да си мисля за плъхове, сновящи върху счупени стъкла.]

Да! Точно така! Капачката на обектива! Шибаната капачка! Махнах я и приближих апарата към очите си — цяло чудо е, че не го изпуснах отново, понеже ръцете ми трепереха ужасно, а тревата никога нямаше да ми позволи да го взема отново — не, за нищо на света, понеже втория път вече щеше да бъде подготвена. Е, не го изпуснах, погледнах през визьора и видях, че камъните са осем. Осем. Винаги осем хармония носи. Онази тъмнина продължаваше да се завихря и кълби в средата на пръстена, ала вече ясно виждах, че отстъпва. Вятърът също бе започнал да отслабва.

Свалих камерата и камъните отново бяха седем. Нещо напираше да излезе от мрака, нещо, което не мога да ви опиша. Виждах го — продължавам да го виждам в сънищата си, — но на света не съществуват думи, способни да опишат такава скверна твар. Представляваше нещо като пулсиращ кожен шлем — това е най-близкото сравнение, което ми идва наум. С нещо като големи жълти очила от двете му страни. Само че очилата… мисля, че бяха очи, и знам, че се взираха в мен.

Вдигнах отново апарата и видях осем камъка. Направих шест или осем снимки, сякаш за да отбележа местата им и да фиксирам завинаги разположението им, обаче нищо не се получи. Само изпържих вътрешностите на камерата. Лещите също можеха да видят тези камъни, докторе — сигурен съм, че човек може да ги зърне и в огледало, както и през тънко стъкло, — но не можаха да ги запаметят. Единственото нещо, способно да ги запамети и да ги задържи на местата им, е човешкото съзнание, човешката памет. Ала дори на него не може да се разчита, както установих впоследствие. Броенето, докосването и подреждането на нещата върши работа за известно време — не е ли иронично, че именно поведението, което обикновено определяме като „невротично“, всъщност държи света подреден и стабилен, — обаче рано или късно тази защита се пропуква и престава да действа. А изисква толкова много усилия…

Толкова много усилия.

Чудя се дали не може да приключим за днес. Знам, че е рано, но се чувствам ужасно уморен.

[Казвам му, че мога да му изпиша успокоително, ако иска — не особено силно, но далеч по-ефикасно от ембиън или лунеста. Ще му помага, ако не прекалява с дозите. Той ми се усмихва благодарно.]

Това би било хубаво, много хубаво. Но мога ли да ви помоля за още нещо?

[„Естествено, че можете“ — отговарям аз.]

Изпишете ми или двайсет, или четирийсет, или шейсет таблетки. Това са все хубави числа.

* * *

[Следващ сеанс]

[Казвам му, че изглежда по-добре, макар че това е доста далеч от истината. Всъщност изглежда като човек, който скоро ще бъде освидетелстван и вкаран в лудница, ако не намери начин да се върне на личното си шосе №117. Няма значение дали ще обърне колата, или ще се върне на заден ход — важното е да се разкара от онзи парцел. Това се отнася и за мен, между другото. Вече сънувах поляната с каменния пръстен и съм сигурен, че ако пожелая, за мен няма да представлява никаква трудност да го открия. Не че съм тръгнал да го правя — това би било споделяне на фиксацията на пациента ми, — но съм сигурен, че ще мога да го намеря. Една нощ през последния уикенд (докато се въртях в леглото, неспособен да заспя) ми хрумна, че навярно съм минавал с колата покрай него — и то не веднъж, а много пъти. Все пак съм минавал по моста „Бейл Роуд“ стотици пъти, а покрай гробището „Серенити Ридж“ — хиляди пъти; такъв беше маршрутът на училищния автобус до началното училище „Джеймс Лоуъл“, където двамата с Шийла ходехме. Ето защо съм сигурен, че ще мога да го открия. Стига да поискам. Ако изобщо съществува.]

[Питам го как се чувства напоследък, дали медикаментите, които му изписах, му помагат и дали безсънието му е изчезнало. Тъмните кръгове под очите му говорят, че отговорът на последните два въпроса е отрицателен, ала въпреки всичко съм любопитен какво ще ми каже.]

Много по-добре съм, благодаря. И по отношение на ОКР се чувствам по-добре.

[Докато казва това, ръцете му, които са по-склонни да признаят истината, крадешком разполагат вазата и кутията с кърпичките в противоположните краища на масата откъм кушетката. Днес Санди ни е донесла рози. Н. ги аранжира така, че да съединяват Рога на салфетковото изобилие и вазата. Питам го какво се е случило, след като е отишъл на Акърмановия парцел с взетата назаем цифрова камера. Той вдига рамене.]

Нищо. С изключение на това, че платих на човека от фотостудиото стойността на дигиталния му никон. Съвсем скоро щеше да настъпи ловният сезон и онези гори щяха да станат доста опасни, дори човек да се е облякъл в сигнално оранжево от главата до петите. Макар че, честно казано, се съмнявам в тези райони да има елени; според мен отдавна са се махнали оттам.

Обичайните ОКР-глупости, с които се занимавах, понамаляха и отново започнах да спя нощем.

Е… поне през някои нощи. И сънувах кошмари, естествено. В тях се намирах пред каменния кръг и се опитвах да изтръгна фотоапарата от тревата, ала тя не го пускаше. Чернотата се процеждаше от камъните като олио и когато погледнах нагоре, видях, че небосводът се е пропукал от изток до запад и през процепа нахлува черна светлина… светлина, която беше жива. И гладна. Тогава се събуждах целият плувнал в пот. А понякога и с вик.

После, в началото на декември, получих писмо в офиса. Носеше клеймо „ЛИЧНО“ и вътре имаше някакъв малък предмет. Разкъсах плика и на бюрото ми падна малко ключе със закачено за него етикетче. Там имаше две букви: „А. П.“ Знаех какво беше това ключе и какво означаваше надписът. Ако в плика имаше писмо, навярно щеше да гласи: „Опитах се да те предпазя и да те накарам да останеш отвън. Вината за случилото се не е моя и навярно не е твоя, но какъвто и да е случаят, този ключ и всичко, което отваря, вече са твои. Грижи се добре за него.“

Този уикенд отидох с колата до Мотън, но реших да не оставям тойотата на паркинга на гробището. Просто нямаше нужда от това. В Портланд и по-малките градчета, през които бях минал, вече бяха сложили коледната украса. Беше кучешки студ, но още не бе започнало да вали сняг. Нали се сещате как точно преди да завали снегът е най-мразовито? Точно такъв беше този ден. Небето беше навъсено и снегът наистина заваля още същата вечер. И то не просто сняг, имаше виелица. Спомняте ли си?

[Казвам му, че си спомням. Имам си причини да я помня (макар че не му го казвам). Заради снежната буря двамата с Шийла бяхме отрязани от света в родния си дом, където бяхме отишли, за да проверим как вървят едни ремонтни работи. В крайна сметка си пийнахме добре и танцувахме на стари записи на „Битълс“ и „Ролинг Стоунс“. Беше много приятно.]

Веригата продължаваше да прегражда пътя, но ключето с надпис А. П. веднага отключи катинара. Падналите дървета бяха отместени встрани. Знаех, че ще ги заваря така. Вече нямаше смисъл пътят да се препречва, понеже този парцел вече беше моят парцел, а тези камъни вече бяха мои камъни и онова, което пазеха — ако изобщо пазеха нещо, — вече беше моя отговорност.

[Питам го дали се е чувствал изплашен. Сигурен съм, че отговорът ще е положителен, ала Н. ме изненадва.]

Не много, всъщност никак. Защото самото място беше различно. Разбрах го още в началото на черния път, където се образува Т-образен кръстопът на шосе №117. Просто го почувствах. Докато отключвах катинара, до слуха ми достигна и граченето на враните. Обикновено тези звуци са доста противни, ала през въпросния ден ми се сториха даже приятни. Може да ви се стори претенциозно, но граченето им ми звучеше като изкупление.

Знаех, че ще заваря осем камъка в Акърмановия парцел, и се оказах прав. Знаех и че няма да изглеждат наредени в перфектна окръжност и се оказах прав и за това; приличаха на обикновено геоложко образувание, част от подземна скала, показала се на повърхността поради различни причини — разместване на тектонични плочи, приплъзване на гигантски ледник преди осемдесет хиляди години, голямо наводнение или някакъв доскорошен процес.

Давах си сметка и за други неща. Едното беше, че бях активирал мястото само с погледа си. Човешките очи премахваха осмия камък. Лещите на фотоапарата го връщаха, ала не го застопоряваха на мястото му. Ето защо трябваше да подновявам защитата със символични действия.

[Той прави пауза и се замисля. Когато продължава разказа си, сякаш е сменил темата.]

Знаете ли, че Стоунхендж навярно е представлявал комбинация между календар и часовник?

[Казвам му, че съм го чел някъде.]

Хората, които са го построили, вероятно са знаели, че могат да отмерват хода на времето само с помощта на слънчев часовник, а що се отнася до календара — знаем, че праисторическите хора в Европа и Азия са отброявали дните с чертички и резки върху пещерните стени. В какво тогава се превръща Стоунхендж, ако наистина е бил гигантски календар/часовник? В епичен монумент на ОКР-поведението — една грандиозна невроза, възправила се на полето в Салисбъри.

Освен ако не е защитавал нещо в добавка към функцията си да следи хода на часовете и месеците. Освен ако не е заключвал някоя безумна вселена, намираща се съвсем близо до нашата. Има дни — много са, особено миналата зима, в които се чувствам почти като едно време, — когато съм сигурен, че това са пълни глупости, че всичко, което си мисля, че съм видял в Акърмановия парцел, се е намирало единствено в главата ми. Че всичките тези ОКР-идиотщини не са нищо повече от психическо пелтечене.

Обаче има и други дни — започнаха отново тази пролет, — когато си казвам, че всичко е вярно. Че наистина съм активирал нещо. Че съм последният носител на щафетата в дълга, дълга верига, водеща началото си навярно от праисторическите времена. Знам, че звучи налудничаво — защо иначе ще го разказвам на психиатър? — и има дни, когато съм абсолютно убеден, че наистина е налудничаво… Дори когато броя различни неща, обикалям из дома си посред нощ и докосвам ключовете за осветлението и горелките на газовите котлони, съм убеден, че всичко е просто… как да го кажа… съчетание от лоши химикали в главата ми, което подходящите хапчета веднага ще излекуват.

Тези мисли ме навестяваха редовно миналата зима, когато нещата бяха добре. Или най-малкото по-добре от сега. После, през април тази година, състоянието ми отново взе да се влошава. Започнах да броя повече предмети, да докосвам повече предмети и да подреждам в кръгове или диагонали почти всичко, което не беше заковано с пирони. Дъщеря ми — тази, която учи наблизо — отново изрази загриженост за външния ми вид и каза, че изглеждам на ръба на нервен срив. Попита ме дали е заради развода и когато отвърнах, че не е, ме изгледа недоверчиво. Подхвърли, че няма да е зле да потърся помощ, и ето — дойдох при вас.

Кошмарите ми също се завърнаха. Една майска нощ миналата година се събудих с писъци на пода на спалнята. Бях сънувал чудовищно сиво-черно същество, нещо като крилат гаргойл с уродлива кожеста глава, наподобяваща шлем. Стоеше сред развалините на Портланд и бе високо поне километър, защото виждах как облаците се носят покрай огромните му люспести ръце. От свитите му в юмруци ноктести пръсти се подаваха хора, които се опитваха да се измъкнат от хватката му и крещяха ужасени за помощ. Докато го гледах, разбрах — разбрах, — че чудовището се е измъкнало от каменния пръстен в Акърмановия парцел, че е само първото и най-малкото от кошмарните създания, които ще дойдат от този чужд свят, и че вината за това е изцяло моя. Понеже не бях успял да оправдая отговорността, с която се бях нагърбил.

Заобикалях из къщата, като подреждах всички изпречили се пред очите ми предмети в кръгове, а после ги броях, за да се уверя, че всяка окръжност съдържа само четни числа. Тогава ме осени, че все още не е твърде късно — че онова едва е започнало да се пробужда.

[Питам го какво има предвид под „онова“.]

Силата! Не помните ли „Междузвездни войни“? „Използвай силата, Люк“?

[Н. избухва в неистов смях.]

Само дето в моя случай е „не използвай силата!“. Спри силата! Озапти силата! Озапти онзи неведом хаос, който напира да проникне през това изтъняло място — както и през всички изтънели места по света. Понякога си мисля, че зад тази сила се крие цяла върволица от разрушени вселени, простиращи се безброй епохи назад във времето, подобно на чудовищни отпечатъци от стъпки…

[Той измърморва нещо под нос, което не успявам да разбера. Моля го да повтори, ала Н. клати глава.]

Подайте ми бележника си, докторе. Ще ви го напиша. Ако онова, което ви казвам, е вярно и не се намира само в обърканото ми съзнание, не е безопасно да изричаме това скверно име на глас.

[Н. пише „КТХУН“ с големи главни букви. Показва ми написаното и когато кимвам, накъсва листа на ситно. После преброява късчетата — за да се увери, че са четен брой, предполагам — и ги пуска в кошчето за отпадъци до кушетката.]

Ключът, който получих по пощата, се намираше в домашния ми сейф. Взех го и отново подкарах към Мотън — по моста, покрай гробището и нагоре по онзи проклет черен път. Не разсъждавах дали постъпвам правилно, понеже въпросът не беше от онези, които изискват размисъл. Все едно да разсъждаваш дали трябва или не да смъкнеш завесите в хола, ако се прибереш у дома и ги завариш да горят. Просто реагираш.

Обаче не забравих да взема апарата си. Запомнете това.

Бях се събудил от кошмара в пет-пет и нещо, ето защо още бе ранна утрин, когато пристигнах в Акърмановия парцел. Андроскогин беше невероятно красив — този път изглеждаше не като змия, а като продълговато сребърно огледало, над което се издигаха тънките филизи на ефирна мъгла, породена от температурната инверсия или както там се казваше. Тази мараня повтаряше с изумителна точност извивките и завоите на реката и изглеждаше като нейно призрачно копие в небето.

Видях, че тревата отново бе избуяла и повечето смрадликови храсти се бяха раззеленили… и в следващия момент зърнах нещо, което ме накара да потръпна. И понеже си давам сметка, че голяма част от нещата, за които ви разказах, може да съществуват само в главата ми, искам да ви уверя, че това, което забелязах, си беше съвсем реално. Имам снимки, които го доказват. Малко са неясни, ала на две-три от тях се виждат измененията в смрадликовите храсти в близост до камъните. Листата им бяха черни вместо зелени и клонките им изглеждаха някак уродливи и деформирани… сякаш оформяха букви, а буквите изписваха… нали знаете… онова име.

[Н. посочва кошчето за отпадъци, където хвърли хартиените късчета.]

Мракът се бе завърнал във вътрешността на каменния пръстен — и камъните бяха само седем естествено; нали затова бях привлечен да се върна тук, — но не се забелязваха никакви очи. Слава богу, бях дошъл горе-долу навреме. Виждаше се само тъмнината, която се кълбеше и завихряше, сякаш се подиграваше на красотата на тихата пролетна утрин… и сякаш злорадстваше над крехкостта на нашия свят. Виждах Андроскогин през нея, ала мракът — който имаше почти библейски вид; представете си висока колона от черен дим, — превръщаше реката в мръсно сиво петно.

Вдигнах фотоапарата — бях го провесил на врата си, така че дори и да го изпусна, да не попадне в мъртвата хватка на тревата — и погледнах през обектива. Осем камъка. Свалих апарата и те отново станаха седем. После надзърнах през визьора и пак преброих осем. Тогава ги погледнах за втори път с невъоръжено око… и те си останаха осем. За съжаление това не бе достатъчно и аз добре го знаех. Обаче знаех и какво трябва да сторя.

Това се оказа най-трудното нещо, което съм правил през живота си. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да се приближа до проклетия каменен кръг. Стръкчетата трева се търкаха грубо в крачолите на панталоните ми и звукът наподобяваше гневен шепот — сякаш ми съскаха да се откажа и ме предупреждаваха да не продължавам нататък. Въздухът внезапно придоби неприятен, болнав мирис. Мирис на тумори и на нещо още по-лошо — на смъртоносни вируси, които не съществуват в нашия свят. Кожата ми започна да пулсира като мембрана и си помислих — всъщност все още си го мисля, — че ако пристъпя между камъните и се озова сред тях, плътта ми ще се разтопи и ще се разтече от костите ми. Чувах вятъра, който понякога духа от пространството отвъд, превръщайки се в свой собствен циклон, и усетих, че онова се приближава. Съществото с подобната на кожест шлем глава.

[Той отново посочва към кошчето за отпадъци.]

Приближаваше се, а ако го зърнех толкова отблизо, със сигурност щях да полудея. Животът ми щеше да приключи в този каменен пръстен, докато правя снимки, на които не се вижда нищо друго освен сивкава мъгла. Нещо обаче ме тласкаше напред. И когато стигнах там, взех…

[Н. се изправя и започва да върви бавно в кръг около кушетката. Стъпките му — едновременно тържествени, отмерени и подскачащи, като на дете, играещо на ринги-ринги-рае — са някак зловещи. Докато обикаля, той протяга ръка и сякаш докосва камъните, които не мога да видя. Един… два… три… четири… пет… шест… седем… осем. Защото цифрата осем хармония носи. После спира и ме поглежда. Имал съм доста пациенти в тежка криза, ала никога не съм виждал толкова изплашен поглед, като на преследвано животно. В очите му съзирам ужас, но не и лудост; както и ясно съзнание, а не умопомрачение. Навярно всичко е една голяма самозаблуда, ала няма никакво съмнение, че Н. напълно си дава сметка за това.]

[„Когато сте се приближили до тях, сте започнали да ги докосвате“ — казвам аз.]

Да, взех да ги докосвам един след друг. Но не мога да кажа, че съм почувствал как с докосването на всеки камък светът е станал по-безопасен — и по-плътен, особено на това място, — защото не би било вярно. Не, това се усещаше при докосването на два камъка. Само четните числа помагаха, разбирате ли? При всеки следващ чифт онзи кълбящ се мрак се разсейваше по малко и когато стигнах до осмия камък, вече го нямаше. Тревата в каменния пръстен беше жълта и мъртва, ала тъмнината бе изчезнала. И някъде — макар и доста далеч — чух чуруликане на птици.

Отстъпих назад. Слънцето вече се бе издигнало в небето и от призрачната река над истинската не бе останала и следа. Камъните отново изглеждаха обикновени. Осем гранитни къса сред тревата, които дори не бяха наредени в кръг, освен ако човек не впрегнеше фантазията си. В този момент почувствах как се раздвоявам. Едната част от съзнанието ми знаеше, че всичко е плод на въображението ми и че въображението ми не е съвсем наред, а другата — че всичко е вярно. Тази част дори разбираше защо състоянието ми се бе подобрило за известно време.

Всичко беше заради слънцестоенето, разбирате ли? Виждате как същата схема се повтаря навсякъде по света — не само в Стоунхендж, но и в Южна Америка и Африка, даже и в полярните райони! Виждате я в американския Среден запад — дори дъщеря ми го забеляза, а тя не знае нищичко за това! „Житни кръгове“ — точно така се изрази! Наистина са календари — Стоунхендж и подобните на него, — които отбелязват не само дните и месеците, но и моментите на по-сериозна и по-малка заплаха.

Това разделение на съзнанието ми буквално ме разкъсваше. Продължава да ме разкъсва. Оттогава съм ходил на Акърмановия парцел над десетина пъти, в това число и на двайсет и първи юни — деня, когато отмених часа си при вас, спомняте ли си?

[„Естествено, че си го спомням“ — казвам му.]

Прекарах този ден на Акърмановия парцел в наблюдаване и броене. Защото двайсет и първи юни е денят на лятното слънцестоене. Денят на най-голяма заплаха. Също както зимното слънцестоене през декември отбелязва най-ниската точка на опасност. Беше така през изминалата година, отново ще бъде така през тази и е било така всяка година от зората на времето. И в месеците, които предстоят — поне до есента, предполагам — ще имам доста работа. На двайсет и първи… не мога да ви опиша колко ужасно беше. Как осмият камък непрекъснато изчезваше… Колко трудно беше да се концентрирам така, че да го върна обратно на мястото му… Как мракът напираше и отстъпваше… напираше и отстъпваше… също като океанска вълна. По някое време съм се унесъл и когато вдигнах глава, зърнах огромно нечовешко око — отвратително тройно око, — което ме наблюдаваше. Изкрещях, но не побягнах. Защото светът зависеше от мен. Зависеше от мен и дори не го знаеше. Вместо да избягам, аз вдигнах фотоапарата и погледнах през визьора. Осем камъка. Никакво око. Оттогава насетне обаче не си позволих да задремя отново.

Най-накрая каменният кръг се стабилизира и аз разбрах, че вече мога да си ходя. Работата бе свършена… поне за този ден. Междувременно слънцето отново клонеше към залез, както през първата ми вечер тук; огнено кълбо, кацнало над хоризонта, чието зарево превръщаше Андроскогин в кървяща змия.

Разберете ме, докторе — независимо дали всичко това е истина или психоза, и в двата случая работата е адски тежка. Да не говорим за отговорността… Толкова съм уморен. Буквално нося бремето на целия свят върху плещите си…

[Той отново се изляга на кушетката. Едър мъж е, а колко дребен и съсухрен изглежда сега… Устните му бавно се разтягат в невесела усмивка.]

Е, поне като дойде зимата, ще си почина. Стига да доживея дотогава. Знаете ли какво? Мисля, че двамата с вас свършихме работата, която имахме да свършим. Както казваха навремето по радиото: „С това програмата ни завърши.“ Макар че… кой знае. Може да ме видите отново. Или най-малкото да чуете за мен.

[Казвам му, че е точно обратното — предстои ни още много, много работа. Обяснявам му, че продължава да носи огромно бреме — невидима четиристотин-килограмова горила на гърба си, — и че двамата можем да я убедим да слезе оттам. Уверявам го, че наистина сме в състояние да го направим, обаче ще ни трябва известно време. Казвам му всички тези неща и му пиша две рецепти, ала се боя, че той наистина го вярва — приключили сме. И макар да взема рецептите, за него това е краят. Може би само на срещите му с мен… а може би и на живота му.]

Благодаря ви, докторе. За всичко. Задето ме изслушахте. Що се отнася до тези…

[Н. посочва масичката до кушетката, където лежат подредените от него предмети.]

На ваше място не бих ги размествал.

[Давам му медицинската карта и той я слага внимателно в джоба си. После го потупва с ръка, за да се увери, че тя е на сигурно място, а аз си мисля, че може би греша и все пак ще го видя на пети юли. Интуицията ми и друг път ме е подвеждала. Започнал съм да харесвам Н. и не искам да пристъпи в онзи каменен пръстен и да остане там завинаги. Дори да съществува само в съзнанието му, това не означава, че не е истински.]

[Край на последния сеанс]