Владимир Войнович
Москва 2042 (6)

Следене

Няма защо да ви обяснявам, че преди да тръгне на такова опасно пътешествие като моето, човек трябва да се погрижи за семейството си и да направи някои неща, които имат достатъчно шансове да бъдат последни.

Банката, пощата, застрахователното дружество, нотариалната кантора — за посещението на тези учреждения ми трябваха няколко дни.

И докато се занимавах с тези работи, внезапно, с усет, придобит още преди години в Москва, разбрах, че ме следят.

Имах си безброй други грижи, но с най-елементарна наблюдателност забелязах, че телефонът ми не се държи както подобава. Ту в слушалката се чуваше някакво шумолене (магнетофон?), ту си подрънкваше сам, без да съм го вдигнал, ту като се обаждах, все попадах на грешен номер, ту на мен ми се обаждаха хора, които изобщо не търсеха мен.

Кучето почна да лае всяка нощ, но като излизах, нямаше никого; намерих обаче точно пред вратата фас от „Прима“.

Друг път ми направи впечатление един младеж с азиатска физиономия. Докато минаваше пред нас с колелото си, той прекалено старателно извърна глава. После в една от съседните улички забелязах стар зелен фолксваген с франкфуртски номер. Надникнах през стъклото и видях забравен на задната седалка вестник „Правда“.

За всеки случай съобщих за наблюденията си на полицията. Изслушаха ме внимателно, но казаха, че подозренията ми били неоснователни и неконкретни; ако все пак съм стигнел до по-убедителни доказателства, че ме следят, те, разбира се, щели да вземат необходимите мерки.

Полицаят, с когото говорих, все пак записа номера на фолксвагена, прибра фаса от „Прима“ в едно прозрачно пликче и го заключи в касата.