Владимир Войнович
Москва 2042 (23)

Полетът

Подозирам, че читателите на тази книга се интересуват от подробностите на космическите пътешествия: безтегловността, звездните пейзажи, сблъсъците с метеорити, срещи и сражения с представители на чужди цивилизации.

Уви, нищо такова нямаше по време на нашето пътуване. На който са му интересни такива неща, да чете научнофантастични романи, мен те изобщо не ме интересуват. Аз описвам само това, което стана, и нищо повече.

А това, което стана, всъщност дори не е много за разказване. С удоволствие бих пропуснал някои подробности, но изключителната ми честност не ми позволява да се отклоня дори малко от фактите.

И така, съвсем честно, имам доста смътни спомени за самия полет. Защото щом излетяхме, пак заспах. После ме събуди стюардесата — буташе количка с напитки. Усмихна ми се в пълен синхрон със служебните си задължения и ме попита какво ще пия. Аз, разбира се, казах: водка. Тя пак ми се усмихна и ми подаде пластмасова чашка и някаква подигравка (петдесетграмово шишенце „Смирнофф“). И тъкмо да забута количката си по-нататък, аз нежно я докоснах по лакътя и я попитах на деца до колко години се полагат такива порции. Тя имаше чувство за хумор и веднага, със същата усмивка, извади второ шишенце. Аз също се усмихнах и доведох до знанието й, че когато съм си купувал билета и съм платил доста солидна сума в брой, са ми обещали неограничено количество напитки. Тя се учуди и се изказа в смисъл, че неограничени количества каквото и да било в природата няма. Така че би искала да знае все пак какво количество от тези шишенца ще ме удовлетвори.

— Добре — казах. — Дайте десет.

Назованият от мен брой изобщо не може да се определи като невъобразим. Но като порови в количката си, стюардесата намери само още пет, а за останалите отиде някъде напред и се върна.

Когато наредих всички шишенца пред мен, съседът ми, който си беше поръчал доматен сок, свали тъмните си очила и почна с интерес да следи действията ми. След което се извини и попита наистина ли възнамерявам да погълна това огромно количество водка. Обясних му, че половин литър е първоначалната и така да се каже, естествена норма за всеки руснак.

Без очила лицето му ми се стори още по-познато отпреди. Сто на сто го бях виждал някъде. И като цокнах две от шишенцата, си спомних къде точно. В Мюнхен, на централната гара. Там до касата бяха налепени снимките на левите терористи — за всеки полицията даваше по петдесет хиляди марки.

Сега едни от тези петдесет хиляди седяха до мен.

Полицията естествено винаги предупреждава гражданите много да внимават с терористите и да не предприемат нищо спрямо тях, но аз си помислих, че ще се оправя с този сополко и без полиция. Дори да имаше оръжие, едва ли щеше да може да го употреби. Впрочем в момента не се нуждаех от германски марки, така че като цокнах още две шишенца, казах на съседа си, че съм го познал. Той взе да отрича.

— Стига си дрънкал глупости — казах му. — Вие, терористите, сте ми съвсем ясни, обаче изобщо не мисля да те предавам на властите, първо, защото не съм доносник и, второ, поради липсата в момента на немска полиция тук.

Той сведе очи и скришом ми стисна ръката. После тихо каза, че тяхната партия ценяла благородството у хората и че никога нямало да забрави услугата, която съм му направил. Попитах го що за партия е това и той с желание ми обясни, че партията им се казвала „Мисъл — идея — действие“. Целта й била да низвергне прогнилата капиталистическа система и да я смени с прогресивната комунистическа. Понеже били наясно, че пропагандата на новите идеи трябва да е действена и нагледна, членовете на Изпълнителния комитет на партията били провели няколко изключително успешни акции: нападнали една американска военна база и по присъда на революционния нелегален съд екзекутирали двама известни бизнесмени и един прокурор.

— За жалост — обясни ми терористът — действията ни все още не се разбират достатъчно от народните маси. Покварени от лицемерните отстъпки на капиталистите и продажността на профсъюзните лидери, работниците и селяните още не осъзнават изцяло класовите си интереси и не искат да се вдигнат на обща борба за окончателното възтържествуване на комунистическите идеали.

— Да, прав сте — съгласих се. — Хората не искат да се борят, понеже живеят прекалено добре. Оядоха се.

— Не е само това — възрази терористът. — За пасивното отношение на народа към революцията до голяма степен допринася антикомунистическата пропаганда. Тя хитро използва грешките, допуснати в Съветския съюз и в страните от Източна Европа, и обрисува комунизма само в черни краски. Надявам се, че ще успея да спра тези злостни клевети.

— По какъв начин? — попитах го.

Младежът с желание ми обясни, че така били решили другарите му в борбата. Като научили, че пътешествията във времето са вече възможни, те решили да изпратят един от най-активните си членове в бъдещето, та хем да се отърве от полицейските копои, хем да види победилия комунизъм с очите си и да донесе убедителни доказателства за пълното му и абсолютно превъзходство над всички останали системи.

На въпроса ми откъде са събрали пари за билет, той с усмивка ми припомни неотдавнашното дръзко ограбване на Дюселдорфската банка, при което бяха убити един касиер и двама полицаи.

И без да чака следващия ми въпрос, ми обясни, че партията им практикува убийствата единствено като изключителна мярка, допустима само в периоди на изостряне на класовата борба и за висши цели. И че щом комунистическата система победи, всички затвори незабавно ще бъдат унищожени и никога вече няма да има смъртно наказание.

Аз естествено го попитах като как приблизително си представя живота в бъдещото комунистическо общество.

Младежът си го представяше съвсем не приблизително, а съвсем ясно. И веднага ми разказа, че хората на бъдещето щели да живеят в малки, но уютни градчета, всяко под огромен стъклен купол. И в тези градчета целогодишно щяло да грее слънце (когато естественото слънце залезело, автоматично щели да се включват заменящите го кварцови светилници). И естествено в тези градове щяло да има много чудесна зеленина, покрай улиците щели да растат палми и платани.

— При комунизма — каза той — всички ще са млади, красиви, здрави и влюбени. Ще се разхождат под палмите, ще разговарят на философски теми и ще слушат тиха музика.

— Няма ли да има болести, старост и смърт? — попитах го.

— Точно това е въпросът, няма да има! — разпалено ме увери младежът. — Нали ви казах, всички ще бъдат млади, здрави, красиви и, разбира се, безсмъртни.

— Много интересно — казах. — И как мислите да го постигнете?

— Не мислим — бързо възрази терористът. — Ние сме хора на действието. Нашата задача е борбата. Проблемите на здравето и вечната младост ще ги решават учените.

Върнах се на климата в градовете на бъдещето и отбелязах, че сигурно ще е много приятно да се живее в идеални условия с постоянно светещо слънце и под палми, но пък няма ли да има и хора, които да обичат снега, студа и зимните спортове?

За такива хора, каза той, също щели да се създадат всички условия. В специално заделени участъци на слънчевите градове за тях щели да се насипят възвишения от изкуствен сняг. И там те щели да могат да се пързалят, колкото си щат, на сложени върху плазове столове-люлки.

Попитах го и дали при комунизма всеки ще може да чете каквото си иска. Той малко се учуди на въпроса ми и каза, че високоидейните и високонравствени книги естествено ще са общодостъпни чрез широката мрежа обществени библиотеки.

Междувременно ни донесоха обяда (пиле, салата, сирене, десерт и портокалов сок). С такова мезе беше грехота да не пийне човек. Цокнах още три шишенца и тръгнах из салона да се запозная с другите пътници.

Една четирийсетинагодишна жена с жълтеникаво лице се надяваше в бъдещето да я излекуват от рак.

Един представител на много важна фирма искаше да разбере дали сред шейсет години газопроводът Уренгой–Западна Европа още ще работи.

На опашката пред клозета срещнах един съотечественик, който отиваше в бъдещето с надеждата, че там монархията се е възстановила.

След като пообщувах с тези и с други хора, се върнах на мястото си и оправдах още две шишенца „Смирнофф“. Дали от изпитото, дали от незабележимото, но съществуващо все пак космическо люшкане, умът ми се разбълника, така че следващата част на полета я помня на откъслеци. От време на време бях дотолкова не на себе си, че — срамота! — реших, че блесналата зад илюминатора Проксима Центавър е Полярната звезда. Впрочем всичките тези космически обекти — големи, средни и малки — изобщо не ми направиха кой знае какво впечатление.

Понеже през живота си съм виждал предостатъчно чудесни творения на природата и на човека. Виждал съм Елбрус и Монблан, Кремъл, кулата в Пиза, Кьолнската катедрала, Бъкингамския дворец и Бруклинския мост. И макар да знаех, че като ги гледам, трябва да изпитвам нещо необикновено и съответно да говоря възвишено, не изпитвах нищо необикновено — но говорех възвишено, разбира се.

Като бях в Париж например, ми показват някаква сграда и казват: „Виж, това е Лувърът!“ Погледнах и си помислих: „Добре де, Лувърът, какво толкова?“

Същото си мислех и докато гледах прелитащите покрай нас звезди, планети, астероиди и студени канари и каменни буци: какво толкова?

Но един космически обект все пак порази въображението ми и сега ще ви разкажа за него.