Софокъл
Филоктет (3)

Парод

ХОР

 

Първа строфа

 

Какво да крия и какво да казвам — чужд

във чужд

        край — на човек подозрителен, царю?

Обади!

Аз знам —

        в сръчност надвива чуждата сръчност

и в ум —

        чуждия остър ум,

човек

        с жезъл божествен в ръцете.

А ти, дете, си получил тази

        власт от далечни деди. Заповядай ми

как трябва днес да ти служа.

 

НЕОПТОЛЕМ

Ти навярно желаеш да видиш къде

в тая пуста земя има жилище той.

Гледай смело насам. А пък дойде ли той,

страховитият скитник от тия скали,

всеки миг неотстъпно до мене бъди

и навреме ми идвай на помощ.

 

ХОР

 

Първа антистрофа

 

От дълго имам тази грижа, царю мой, —

очи

        първо към твоето щастие впервам.

Но сега —

кажи:

        где обитава, где е домът му,

къде

        днес се намира той,

кажи —

        време е вече да зная,

за да не ме връхлети нечакан.

        Де обитава, седи и минава той?

Дали е вън, или вътре?

 

НЕОПТОЛЕМ

Ето, виждаш дома му със двете врати

и леглото от камък.

 

ХОР

А къде ли е той, този клетник, сега?

 

НЕОПТОЛЕМ

Той бездруго е тръгнал да търси храна

и със мъка се мъкне по трудния път.

И мълвата говори, че тъкмо такъв

е животът му тук: със крилати стрели

зверовете пронизва страдалецът клет

и никой със цяр

не му се притичва на помощ.

 

ХОР

 

Втора строфа

 

        Жал изпитвам сега, че тъй,

        без грижовна ръка на свой,

        без да срещне съчувствен взор,

        клетник, вечно самотен,

от страшна болест более той

и лута се без мощ

при всяка нужда. О, как,

        как ли това,

        бедният, той понася?

        О, вие, божи ръце!

        О, горко ти, човешки род,

        ако надхвърлиш средата!

 

Втора антистрофа

 

        Той, потомък на знатен род,

        който винаги пръв е бил,

        днес, от всичко лишен, лежи

        тук, далече от всички,

сред пъстри, рунтави зверове,

а болест го топи,

и с нея — лютият глад.

        Тегнат при туй

        непоносими грижи.

        Носи с бъбрив език

        само ехото надалеч

        скръбните негови вопли.

 

НЕОПТОЛЕМ

Няма нищо за чудене тук според мен.

Боговете, доколкото схващам и аз,

са му пратили тези големи беди

по молба на жестоката Хриза^[4] — така

тая болест, далеч от сърдечен човек,

не без божия промисъл днес го гризе —

да не може към Троя с великия лък

да изпрати могъщите свои стрели

преди оня миг, в който, говори се, тя,

поразена от тях, ще се срине.

 

Трета строфа

 

ХОР

        Тихо, сине.

 

НЕОПТОЛЕМ

                        Какво има?

 

ХОР

                                        Екне горък вик.

        Сякаш иде човек,

        късан от болка!

        Ето, там или там — наблизо.

        Чувам, чувам ясно аз

        глас на някого, който с мъка

се влачи, ясно долавям —

кънтят далечни вопли от тежка

        болка. Ясно го чувам как

        вика.

 

Трета антистрофа

 

ХОР

Имай, чедо…

 

НЕОПТОЛЕМ

                Какво, казвай!

 

ХОР

        … нова грижа тук.

        Не е далече той,

        тук е, наблизо!

        Не с овчарска цафара свири,

        както простият овчар,

        а надава той гръмък вопъл

от болка — като пристъпва

или като вижда чуждия кораб,

        спрял на котва. И вика той

        страшно!