Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения в Африка (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dolphin Song, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Манушева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Лорън Сейнт Джон. Песента на делфините
Американска. Първо издание
ИК „Фют“, София, 2011
Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова
Илюстрации: Дейвид Дийн
ISBN: 978-954-625-647-8
История
- — Добавяне
23.
— Кои са тези мъже според вас? — попита Нейтън. — Шпиони от МИ 5[1]? Чужди наемници, замислящи преврат?
Децата се бяха събрали при фара около огъня, бяха мръсни, миришеха и така им се спеше, че не можеха да си държат очите отворени. Но откритието, че морето около острова представлява минно поле и че изобщо не са сами, а мъжете с дховата могат всеки миг да се върнат, временно ги разсъни.
— Не сме сигурни — каза Бен, — може да са пирати.
— Пирати ли? — усъмни се Луси. — Фантазираш! Да не би да видя превръзки на очите, дълги ножове и черен флаг с череп и кости?
— Съвременните пирати не изглеждат така — намеси се Нейтън. — Гледах един документален филм. Те отвличат туристически и товарни кораби на далечни места като това и са толкова дръзки, че нападат посред бял ден и ограбват хората. Нямат никакви скрупули.
— О, божичко! Значи не само едва не се удавихме и се озовахме на необитаем остров, ами сега може да ни убият пирати?
— Е, все пак ние нямаме нищо за крадене — успокои я Бен, но не успя да сдържи усмивката си, — така че едва ли ще се интересуват от нас, дори да са пирати. По-вероятно са търсачи на съкровища, опасли са потъналия кораб с мини, за да го опазят от други иманяри, или работят за организацията, която е поставила кабелите. Ако сме прави и Мини наистина се е опитвала да ни каже, че има връзка между кабелите и излизането на делфините на брега, трябва да разберем за какво са тези кабели. Особено ако подводните мини пазят тях, а не кораба.
— Защо не ги разгледаме по-отблизо? — предложи Джейк.
— И какво, да се взривим като ската ли? — възкликна Луси. — Как пък не!
— Ами сонарът? — сети се Мартина. — Мислите ли, че мъжете, които видяхме, имат нещо общо с него?
— Сонарът се чува на километри разстояние, така че трансмитерът може да се намира къде ли не — отговори Бен. — Може да е било военноморско учение в средата на Индийския океан. Според мен трябва да се концентрираме върху водолазите, защото те и кабелите са единствената следа, с която разполагаме. Фактът, че реагираха толкова бързо на експлозията, означава, че базата им е наблизо, може би на съседен остров, но достатъчно далеч, за да не знаят, че сме тук. Освен ако случайно не са плавали наоколо.
— Какво ще стане, ако ни открият? — потрепери Шерилин. — Може ли да дойдат на острова и да ни застрелят с харпуните си?
Клавдий направи страшна физиономия.
— Не, само ще ни отвлекат и ще искат откуп.
— Голямо успокоение — отвърна саркастично Луси, а Мартина едва не се разхили. Клавдий определено си връщаше формата.
— Не мога да спра да мисля колко горд беше Алберто, че на архипелага Базаруто няма престъпност — рече тя. — Каза ми, че жителите на островите дори не заключват вратите си и че дори малките деца ходят сами навсякъде. Нищо не спомена за пирати и подводни мини. Може би има някакво невинно обяснение.
— Забравяме най-важното — прекъсна я Клавдий, — делфините. Имам предвид, че трябва да разберем какво ги кара да излизат на брега и да го спрем.
— Какво ще кажете първо да разберем къде е базата на водолазите? — предложи Бен. — Ако ги предизвикаме да дойдат на острова, може да ги проследим.
— Да бе — възрази Луси, — дайте направо да им звъннем по телефона и да ги поканим на вечеря!
— Да ги проследим ли? — изсумтя Джейк. — С какво? Със сала, който ще си построим от бамбук, предполагам. Много хитро!
— Ще вземем тяхната лодка — отговори спокойно Бен.
— И как ще го направим?
— Сещам се — намеси се Мартина. Спомни си нещо, което Бен й каза преди време. — Понякога най-добрият начин е най-очевидният.
— Именно — засмя се Бен.
* * *
Макар че нямаха търпение да осъществят замисъла си, децата бяха единодушни, че един план е ефективен, ако човек добре се наспи. Водоустойчивият часовник на Клавдий, който понасяше налягане до двеста метра, оцеля след бурята и той нагласи алармата за три следобед. Така ще имат четири часа за почивка и три часа за изпълнение на първия етап от плана преди мръкване.
Само че още в два и десет ги събуди звук от самолет. Джейк първи го чу. Скочи на крака с щръкнала във всички посоки коса, излезе навън и започна да ръкомаха. Луси и Нейтън го последваха и тримата затанцуваха бясно на върха на дюната. Чесната обаче се въртеше само над Залива на делфините и не даваше знак, че ги забелязва.
Те се втурнаха обратно вътре и препъвайки се от бързане, опитаха да запалят огън, за да дадат димен сигнал. Тъкмо когато успяха, Клавдий лисна вода отгоре.
Джейк грабна кратунката от ръцете му.
— Клавдий, какви ги вършиш? Португалската галера да не ти е изпържила мозъка? Имаме шанс да се махнем от този остров. Ти не искаш ли?
— Спокойно — рече Нейтън, — ще видят надписа SOS на Плажа на спасението.
Джейк стрелна Клавдий с гневен поглед, после хвърли кратунката и изтича навън. Другите тръгнаха след него. Мартина взе ламариненото капаче от комплекта за оцеляване и започна да го върти срещу светлината с надеждата пилотът да забележи отраженията, но самолетът прелетя над тях и се спусна над Плажа на спасението, където направи два кръга.
— Видяха го! — изкрещя Джейк. — Ура! Спасени сме! Махаме се оттук! Пак ще играя ръгби! Пак ще ям пържола с картофки!
Само че самолетът се издигна нагоре и тътенът от двигателя скоро изчезна в следобедната синева.
— Край — силно подсмръкна Луси, — вече никога няма да видя брат си! Обречени сме да стоим тук завинаги!
Момичето тежко седна на земята и захлупи лице в ръцете си.
Джейк прокара пръсти през косата си.
— Не разбирам. Как така не забелязаха надписа? Вижда се от Марс.
Той отиде до края на дюните и закри очи от слънцето.
— Я чакайте малко… Няма го. Надписът SOS го няма!
— Не ставай идиот, Джейк — скара му се Луси, без да вдигне глава, — кой ще ти открадне глупавия надпис?!
— Аз — обади се Клавдий.
Джейк го погледна смаяно.
— Какви ги говориш?
— Аз махнах надписа SOS. Преместих камъните късно снощи, когато се върнах за пуловера си.
Шест възмутени погледа се приковаха в него.
— Ама защо? — не разбираше Нейтън. — Защо го направи?
— Защото богатият му баща не дойде да го спаси и него го е страх, че татенцето вече не иска да вижда дебелото си, мързеливо синче — отвърна Джейк гадно, — и сега Клавдий се страхува да се прибере у дома.
— Не бъди такъв злобар, Джейк! — скастри го Шерилин. — Какво ти става?
— Вярно е, Шерилин — призна Клавдий, — наистина се страхувам, че на баща ми не му пука за дебелото му мързеливо синче и че точно затова още не ме е потърсил. И наистина се страхувам да се върна у дома. Само че развалих надписа, защото изведнъж осъзнах, че ако ни намерят твърде скоро, няма да успеем да спасим делфините. Ако този самолет ни беше открил и ние кажехме на хората на него: „Между другото, според нас делфините излизат на сушата заради изпитанията на сонарите или заради едни странни кабели, или заради водолази, които залагат подводни мини, и трябва да останем още малко тук, за да разберем“, те щяха да ни отвърнат: „Мечтайте си! Връщаме ви при семействата ви на секундата“.
Той млъкна и погледна съсредоточено другите корабокрушенци, особено Джейк.
— Можем да направим нещо полезно тук. Нима не искате да се опитаме? Това не е ли по-важно от следващия мач по ръгби?
Речта му бе посрещната от напрегнато мълчание. Първа се раздвижи Мартина.
— Клавдий има право — каза тя, — ако някой възрастен ни намери сега, няма начин да ни разрешат да останем и да помогнем на делфините.
— Още няколко дена на острова не са нищо в сравнение с това — присъедини се Бен.
Луси въздъхна отчаяно, което Мартина прие за знак на съгласие, макар и доста изнервен. Шерилин също кимна, въпреки че долната й устна трепереше.
— Не че имаме кой знае какъв избор — напомни Нейтън на Джейк, — и бездруго никой не се надпреварва да ни спаси пръв.
Джейк си изля гнева върху една черупка от кокосов орех, която попадна пред крака му.
— Хубаво — примири се той, — още два дни. Но след това надписът се връща на плажа, и то два пъти по-голям!