Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (21)

21.

Преди някой да възрази, Клавдий нареди на Джейк да изтича до фара и Плажа на спасението, за да събере всички възможни вани за лампата на фара, съдове и кратуни, в които може да се носи вода, както и палмови клонки, с които да направят сянка. Изпрати Бен и Нейтън за дърва и риба, защото ще им трябва много енергия, за да издържат цяла нощ. Луси и Шерилин отидоха да донесат медената пита, кокосови орехи, резервни дрехи и парчета алое. Мартина се надяваше сокът от листата на алоето да облекчи кожата на делфините и да не позволи да се напука.

Двамата с Клавдий изкопаха дупки за страничните перки на делфините, за да лежат изправени и да им е удобно. После ги покриха с водорасли, за да ги предпазят от слънцето. Мартина минаваше от делфин на делфин, полагаше ръце на сърцата им и усещаше потръпване като от електрически ток. Делфините я гледаха с мъдрите си очи, сякаш казваха, че й вярват, което я ужаси, защото знаеше, че може и да не успее да им помогне.

Докато вървеше и им говореше, макар самата тя да не знаеше какво точно им казва, Мартина осъзна, че мъката от гледката на изтерзаните делфини постепенно поглъща сърцето й. Имаше усещането, че те са част от нея. Когато погледна в очите на Буричка, разбра нещо, което досега не знаеше: чувстваше нейната болка. Поемаше бремето й.

Клавдий не знаеше нищо за това, но следваше Мартина и поливаше делфините с вода от морето, носеше я с една голяма мида и черупка от кокосов орех.

— Благодаря ти за това, което направи преди малко — каза Мартина, докато гледаше как момчето излива вода върху главата на Дъждовната царица и внимателно избягва дупката й за дишане. Ако в дупката потече вода, тя щеше да се удави.

Клавдий изкриви уста.

— Не, аз ти благодаря — отвърна той.

И тя знаеше, че не говори за делфините.

Когато стигна до Танцуващия лъч, Мартина прегърна сребристосивата му глава и го целуна. Едва сдържайки сълзите си, нежно му каза:

— Моля те, Танцуващ лъч, намери начин да ни кажеш как да ви помогнем.

— Какво очакваш, да проговори ли? — подигра се Клавдий, проявявайки стария си сарказъм, но веднага усети колко безчувствено е прозвучал и се опита да се реваншира. — Наистина ги обичаш, нали?

— Да, обичам ги. А ти какво изпитваш към тях?

Клавдий погали гърба на Танцуващия лъч.

— Не знам точно… Не съм прекарал толкова време с тях, колкото ти. Знам само, че да ги спася, ми се струва най-важното нещо, което съм правил в живота си. Искам го повече, отколкото да се махна от този остров.

Но спасителната операция, както предположи Джейк, бе смазващо тежка. Децата се разделиха на две групи и работеха на смени. Мартина, Джейк и Луси поеха първата смяна, защото Нейтън и Бен още бяха за риба. Всеки отговаряше за седем делфина. Трябваше да ги мажат с алое, да ги поливат с морска вода и да ги покриват с водорасли. Най-изморително беше да носят вода от езерото или от каменистия плаж, който нарекоха „Опасния“. След час се сменяха, за да дремнат, хапнат или просто да зяпат уморено, докато Бен, Нейтън и Шерилин се грижат за делфините. После пак се сменяха.

Клавдий нямаше сили като другите и затова неговата задача бе да поддържа огъня, да следи за смените, да ги мотивира и да се опита да сготви храна. С последното се справи невъобразимо зле — толкова зле, че след ужасния обяд решиха да се сменят с Шерилин, когато дойде времето за готвене.

С настъпването на нощта се изви силен студен вятър, разпени вълните и температурата падна. Тъкмо пълнеха вода в Опасния залив, когато Бен сякаш замръзна, напрегна се и попита:

— Някой чу ли това?

Всички замълчаха. Разби се още една вълна и морето за миг утихна. Тогава звукът се чу отново: нещо като жужене. Изчакаха още няколко секунди и то се повтори.

— Точно това чух, докато правех упражнения — рече Джейк. — Реших, че е някоя птица или странна риба, или де да знам какво.

— Това е сонар — каза Бен.

— Сонар! — извика Мартина.

Бен повдигна вежди.

— Да, сонар. Когато баща ми работеше във военноморския флот, ме заведе на изпитанията на нов трансмитер. Бих разпознал този звук, където и да се намирам. Трансмитерът изпраща звукови импулси, които се отразяват от подводниците и други обекти в океана, а апаратурата регистрира завърналото се ехо. Това е жуженето. Но защо някой ще изпробва сонар тук? Щом го чуваме, значи вероятно е нискочестотен активен сонар, каквито използват военните кораби.

— Много учени смятат, че именно заради тези сонари делфините и китовете излизат на брега и умират на сушата — допълни Мартина, припомняйки си разговора с господин Манинг при пробега на сардините.

— Щом е известно, защо продължават да ги използват? — попита Шерилин.

— Възрастните невинаги схващат очевидното — обясни Нейтън.

— Защото са толкова заети да ни се карат да не ядем сладко, да не тичаме вкъщи, да не говорим с непознати и да не стоим под дървета в гръмотевична буря, че не им остава време — отбеляза Луси.

Ослушаха се отново, но звукът не се появи.

— Жалко — рече Джейк, — ако има сонар, може би има и военноморски кораб, а ако има военноморски кораб наблизо, може да ни спаси и да ни закара до Кейптаун.

Всички впериха тежки погледи в него и той си направи труда поне да си придаде засрамен вид.

— Само казвам — допълни той отбранително. — Естествено, че и мен ме е грижа за делфините.