Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключения в Африка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dolphin Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Лорън Сейнт Джон. Песента на делфините

Американска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2011

Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова

Илюстрации: Дейвид Дийн

ISBN: 978-954-625-647-8

История

  1. — Добавяне

15.

През следващите два дни Бен и Мартина изследваха всяка педя от острова, с изключение на Плажа на спасението, където останаха да лагеруват другите деца. Наричаха плажа така, защото там ги оставиха делфините. Мартина неспирно се възхищаваше на красивия пейзаж. Големи чворести дървета марула растяха до палмите и хибискусите[1], а назъбени керемиденочервени скали се издигаха над каменистите брегове и снежнобелите плажове, по които се щураха раци. Морето заобикаляше всичко това, изпъстрено със сини оттенъци, сякаш някой е капнал мастило във водата.

По върховете на надиплените от вятъра дюни намериха стотици тежки бели черупки, вкаменени и осеяни с многобройни дупчици. Бен измисли забавна история — били от яйцата на праисторическа птица, голяма колкото два щрауса. Попаднаха и на черни глинени и стъклени мъниста, предположиха, че са останали от арабските и португалските търговци. На самия плаж имаше странни раковини — подобни на цветя. От другата страна на носа в скалите имаше няколко ниши, надвесени над живописния залив. Не бяха дълбоки като пещери, но даваха усамотение и приятна хладина в жегата. Бяха и чудесна наблюдателница, но изминаха два дни, а децата не видяха и следа от човешко присъствие. Само няколко самолета, които летяха толкова високо, че изглеждаха като малки точици в небето и нямаше начин да уловят сигналите, които Мартина изпращаше с ламаринено капаче. От фара се виждаше, че съучениците им са изписали с по-тъмни камъни голямо SOS на плажа в очакване на бащата на Клавдий. Бяха си направили груб подслон от пръчки и палмови клонки, който обаче се срутваше при всеки повей на вятъра. Дори някой, май беше Джейк, го ритна ядосано.

Нощем температурите падаха докъм нулата, а следобедите бяха непоносимо горещи.

— Ако това е зимата, не искам и да пробвам Мозамбик през лятото — заяви на третия ден Мартина, докато си вееше с палмова клонка. Близо до фара тя намери алое и използваше сока на листата му, за да маже изгорялата от слънцето си кожа.

Бен ловеше риба от скалите над морето с рибарската корда и куката на Мартина и с рачешки вътрешности за стръв. Хвана две морски каракуди, пусна ги в малко сенчесто езерце в скалата, откъдето лесно щеше да ги вземе по-късно, и се опитваше да улови още една. В същия момент нещо привлече вниманието му. Нивото на водата беше спаднало заради отлива и в края на рифа се подаваха останки от кораб. Беше сигурен, че е португалски галеон.

— Винаги съм искал да надникна в истински потънал кораб — каза той замислено. — Ами ако е пълен със съкровища? Може да има сандъци с бисери и злато. Или пък стари дневници и карти. Надали, защото сигурно и много други хора са го разглеждали преди нас, ама човек никога не знае. Може да намерим нещо, което на тях им е убягнало. Ох, нямам търпение да се прибера и да разкажа на татко.

Мартина също се заинтригува от останките, но потръпна при мисълта отново да се бори с течението. Едно е да се къпе на брега на езерото или да се плиска в прозрачните плитчини край острова, толкова безопасни, колкото и плувният басейн в училище. Споменът за бурята в океана беше твърде пресен. А потъналият кораб бе в началото на открития океан. Никой не знаеше какво дебне в дълбините наоколо.

— Ще дойдеш ли с мен? — ентусиазирано попита Бен. — Знам, че е далеч, но ако сме заедно, ще успеем.

Мартина се изчерви. Ужасно й се искаше да каже „да“, защото щеше да означава много за него, но нямаше начин.

— Съжалявам, не мога.

Бен реши, че още е травмирана от бурята и се постара да прикрие разочарованието си.

— Няма нищо, разбирам.

Момчето отново хвърли кордата с куката, но някакво движение във водата привлече погледа му.

— Гледай! Делфините се върнаха.

Мартина прибра риболовните пособия в комплекта за оцеляване и двамата влязоха в залива. Отначало делфините изглеждаха твърде увлечени в нещо свое си и не им обърнаха внимание. Грациозно се стрелкаха наоколо, а излизайки на повърхността издишваха с нежно пуфтене.

Вроденото им любопитство постепенно надделя и те започнаха да плуват все по-наблизо. Един от тях, явно по-дързък, се отдели от стадото и плахо доближи Мартина. На гръбната му перка се виждаха три V-образни шарки и тя разпозна делфина, който я спаси в нощта на бурята. Той малко се отдалечи и направи няколко артистични скока и салта. Когато се укроти и легна до Мартина, тя го погъделичка по брадичката, по дупката за дишане и по гръдните перки. На делфина толкова му хареса, че се завъртя по гръб и й позволи да го погали по петнистия корем, премрежил очи от удоволствие. Лежеше си в морето, сякаш е в удобен фотьойл.

Докато плаваше с баща си, Бен беше виждал много делфини, но до нощта на бурята не ги бе докосвал. Изуми се от копринено гладката им кожа. Мартина му разказа, че перките на делфините са уникални, също като петната на жирафите и пръстовите отпечатъци на хората. Тогава в паметта на Бен проблесна споменът, че на перката на делфина, който го спаси, имаше дупчици като форми за сладки. Потърси с поглед и скоро го откри.

— Няма да ви нараним — каза Мартина на делфините, — вие ни спасихте и ни доведохте тук. Искаме само да ви опознаем.

Делфините доловиха нежността в гласа й и видяха, че техният побратим й позволява да го гали. Последната сянка от дистанция изчезна и те се събраха наоколо с дрезгави подсвирквания.

Тръбните им перки се различаваха сравнително лесно и децата решиха да им дадат имена. Мартина кръсти своя спасител Танцуващия лъч заради начина, по който слънчевата светлина играеше по гърба му, когато скача. Бен нарече своя Бисквитка, а един друг — Медче заради златистите отблясъци по сиво-сребристата му кожа. Кръпка имаше бели петна по гърба — заради слънчево изгаряне или ухапване от акула. Мини пък беше дребничка старица — делфинска баба, Дъждовната царица може би е любимата на Танцуващия лъч, а Буричка — тяхното бебе. Три други момчета получиха имената Саждьо, Желяз и Гръм заради цвета си, но децата ги разпознаваха по шарките на перките.

Бен откъсна няколко водорасли и играеше на гоненица с Бисквитка, а Мартина плуваше с притворени очи в прозрачната вода и се наслаждаваше на слънчевите лъчи и присъствието на делфините. На света имаше толкова много неповторими и пълни с любов животни — например жирафите — но делфините… делфините бяха различни. Нещо като шоколада на животинското царство. Човек не може да им се насити.

Мартина усети един делфин да се приближава. Отвори очи и видя, че е Буричка. Протегна ръце и разтвори длани, за да покаже, че не държи нищо опасно, но бебето делфинче се боеше. Приближаваше стеснително, после рязко се отдръпваше. Подсвирна няколко пъти и Мартина се опита да отговори с подобни звуци, експериментирайки с една песен, на която я научи баща й — „Удивителна благодат“. Буричка й подражаваше и момичето можеше да се закълне, че делфинът успява да изпее част от мелодията. Важното е, че песента го успокои. Приближи се и завря муцуна в ръцете на Мартина. Въртяха се във водата, загледани една в друга. За Буричка това беше жест на върховно доверие, за Мартина — незабравимо преживяване.

По-късно, докато двамата с Бен плуваха към брега, Мартина предложи:

— Нека дадем име на този залив, за да си остане нашето специално място, дори след като си тръгнем оттук.

— Какво ще кажеш за Залива на делфините?

Така и го кръстиха — Залива на делфините.

* * *

Вечерта Бен почисти и наряза рибите, които улови в езерото, а Мартина откъсна няколко бананови листа, в които да ги увие за готвене, както бе виждала да го прави Тендай. За съжаление, самите банани не бяха узрели. Запалиха огън и седнаха да се стоплят, докато се превърне в жарава, на която да сложат рибите.

Мартина разстла мокрия пакет и пособията за оцеляване до огъня, за да изсъхнат, и се сети за съучениците си. Те нямаха кибрит и в този момент посрещаха третата си студена нощ, най-вероятно гладни. Почувства се виновна, макар че именно тя опита да задържи групата заедно. През деня, докато двамата с Бен се смееха и играеха с делфините в залива, тя забеляза две фигури, които ги наблюдаваха от палмите. Следващия път, когато обърна глава, вече ги нямаше. Помисли си, че ако поискат, и те може да се забавляват, но не й стана по-добре.

— И аз се чувствам виновен — рече Бен, отгатнал мислите й, — макар че няма за какво.

Запасите от дърва намаляваха, затова оставиха рибата да се пече и излязоха да донесат още. Събраха каквото намериха и го струпаха на купчина. За първи път, откак напусна Савубона, Мартина изпитваше нещо подобно на щастие, доколкото може да е щастлива, при положение че не знае кога и дали изобщо някога пак ще види Джеми.

Родителите й щяха да се гордеят с нея, ако можеха да видят как се справя в това тежко положение. От часове не беше мислила кога ще ги спасят. Островното ежедневие и близостта с делфините някак я успокоиха и я изпълниха с надежда, че когато се прибере в Савубона, двете с баба й ще се помирят, ще се прегърнат и ще се сдобрят. И всичко ще е наред.

Щом събраха достатъчно подпалки, двамата с Бен се качиха отново при фара под ярката бяла светлина на луната. Далеч отдолу океанът се разстилаше като магьосническо наметало, тъмносиньо и осеяно със звезди. Във въздуха се носеше ухание на печена риба.

— Чудя се какво ли правят другите — каза Мартина, запъхтяна под тежкия наръч дърва. — Бас ловя, че не са хванали нито една риба. Какво ли смятат да ядат тази вечер?

Бен спря толкова рязко, че тя връхлетя върху него. Той остави дървата и отговори:

— Струва ми се, че ей сега ще разберем.

* * *

Джейк и Нейтън седяха край огъня в постройката до фара с омазани с риба уста. Шерилин така си беше натъпкала бузите, че напомняше на хамстер. Луси и Клавдий се бяха опънали на бамбуковите легла и изглеждаха така, сякаш някой трябва да им слага грозде в устата.

Джейк пръв забеляза слисаните физиономии на Мартина и Бен на вратата.

— Привет! — рече той. — Благодарим за превъзходната вечеря. Много ни хареса. Кой да знае, че готвите така вкусно?

Шерилин измърмори нещо нечленоразделно.

— Даже аз трябва да призная, че хапването си го биваше — присъедини се Клавдий. — Пиша ви отличен. А това е още по-добро — добави той, като извади комплекта за оцеляване изпод леглото.

— Остави го! — изкрещя Мартина и се хвърли напред, но Бен я хвана за ръката и я задържа, докато тя се мяташе гневно.

— Ех, че кибритлия момиче — поклати глава Клавдий, а другите се разсмяха. Той отвори пакетчето и започна да вади съдържанието му. — Прерових го и ми се стори крайно полезно. Да не би в предишния си живот да си била негърка в джунглата, Мартина? Вижте само — ножче, кибрит, рибарска корда… Всичко, което може да ти потрябва на необитаем остров. Сякаш си знаела, че ще се озовеш тук.

— Върни ми го! — настоя Мартина. — Моля те!

Клавдий въздъхна драматично, сякаш не зависеше от него.

— Съжалявам, Мартина, но не мога. Тези неща ни трябват.

Нейтън изглеждаше смутен, но не каза нищо.

— Да — потвърди Джейк, — вие не споделихте нищо с нас, защо ние да го правим?

Мартина побесня от несправедливото обвинение. Двамата с Бен бяха положили огромни усилия, за да си създадат топъл подслон и да наловят риба за вечеря, а сега другите щяха да пожънат плодовете на труда им. Не е честно. Погледна Бен за подкрепа, но не я откри. Напротив, изглеждаше дори леко развеселен.

— Вие не пожелахте да имате нищо общо с нас — напомни тя на Джейк, — ние искахме да споделим всичко с вас, но вие ни изгонихте.

— Да — съгласи се Клавдий, — само дето не споменахте, че сте екипирани като скаути. Ако ни бяхте осведомили, нямаше да прибързаме така.

Мартина не можеше да си намери място от яд. Спусна се към Клавдий в отчаян опит да си върне нещата, но Бен се оказа по-бърз и я издърпа вън от фара, към пътеката.

— Пусни ме! — възропта Мартина задъхана. Отскубна се от хватката му и впери в него бесен поглед. — Защо не направи нещо? Как можа да ги оставиш да ни вземат всичко — храната, подслона, комплекта за оцеляване? Какво ще правим сега? Защо трябва да си толкова добър? Ти си десет пъти по-бърз и силен от Клавдий. Нямаше нужда да му даваш спасителната си жилетка на кораба. Можеше да го накараш да ми върне комплекта за оцеляване, стига само да беше опитал. Но не, ти не направи нищо! И по-лошо, не ме остави и мен да направя нещо. Не знаеш ли, че понякога трябва да се бориш?

Бен тръгна напред, без да каже и дума.

— Точно така, избягай! — горчиво викна след него Мартина. — Не можеш да се опълчиш дори на едно момиче! Прави са всички, дето казват, че си смотаняк! Ти си просто жалък!

Бен замръзна на място. Обърна се бавно и лъчът от фара освети лицето му. Мартина видя огромната болка в очите му.

— Какво искаш от мен? — попита той тихо. — Да набия Клавдий ли? Или Джейк, или Нейтън? Или може би Луси? Защо? Защото са гладни и са хапнали малко риба? Защото са видели лесна възможност да си осигурят подслон и са се възползвали? Морето е пълно с риба, а островът — с места за подслон. И кога боят е решавал някакъв проблем?

Мартина не отговори. Имаше чувството, че е излязла от тялото си и се гледа някъде отвисоко. Знаеше, че се държи лошо, но не можеше нищо да направи.

— И се боря — продължи Бен със спокоен, но твърд глас. — Всеки ден се боря да бъда такъв, какъвто съм. Само че не го правя с юмруци или с думи като другите.

После продължи надолу по дюната, докато нощта го погълна.

Бележки

[1] Хибискус — многогодишен храст, който цъфти с едри бели, червени, жълти, оранжеви или розови цветове. В диво състояние се среща в Азия и Африка. Достига до височина 1–2 м. — Б.ред.