Филип Финч
Диамантите на Рурк (8)

7.

Джералд Мун караше към забуления в мъгла бряг, който приличаше на стена. Отправил се бе на запад по двупосочното шосе, виещо се през обраслите с червеникави дървета възвишения към океана.

Времето беше мрачно, макар че наближаваше обяд. Червеникавите дървета бяха високи и израснали близо едно до друго. От време на време през лабиринта от клони се провираше по някой слънчев лъч и това беше всичко.

А сега и тази стена от мъгла се издигаше на пътя пред него. Джералд намали и включи фаровете на исузуто.

Предположи, че колата е на мистър Рурк. Той му каза да отиде да я вземе от паркинга на Гиъри в десет и половина. Джералд не се изненада, когато я видя там. Рурк явно си бе свършил работата. Не очакваше обаче, че ще види името си, вписано в регистрационния талон.

Рурк знаеше как да прави хората свои длъжници.

Джералд продължи да шофира през мъглата. Сякаш минаваше през мляко. Отпусна педала на газта и колата намали ход. Тридесет километра в час. Двадесет. Джералд напрягаше взор през предното стъкло, като се опитваше да се движи до бялата линия в края на шосето. Той беше на двадесет и две години, метър и деветдесет и шест и почти толкова дебел, колкото висок. Юмруците му бяха като пъпеши. В ръцете му воланът изглеждаше като връв от лико. Бе наследил ръста от майка си — полинезийка. Баща му беше кореец — умен и мълчалив, но имаше склонност да се зъби. В лицето Джералд приличаше на него.

Продължи да кара в мъглата. Искаше да погледне часовника си, но не можеше да откъсне очи от пътя. Трябваше да бъде при мистър Рурк по обяд и не искаше да закъснява.

Нямаше насрещно движение. Това поне беше хубаво. Джералд запомни указанията и не се налагаше да проверява записките си. След около двадесет и пет километра трябваше да има разклон и табелка за пътя към странноприемница „Синята гъска“. След известно време видя отбивката вляво. Подмина я. Включи на задна скорост, върна се и сви по чакълената настилка.

От двете страни на тесния път растяха гъсти храсталаци. През последните осем-девет километра Джералд забеляза само няколко къщи. Явно се намираше в дълбоката провинция.

Чакълът потропваше под гумите на колата. Джералд погледна часовника си — дванадесет без пет — и когато вдигна глава, видя пред себе си черните стоманени пилони на висока порта.

Натисна спирачките. Колата се плъзна и спря на около двадесет сантиметра от портата.

Оттатък се чу някакъв шум — все едно някой си правеше гаргара с пясък. Джералд отвори прозореца на колата си. Звукът идваше от черен високоговорител, поставен на един от металните пилони.

— Покажи си лицето — чу се оттам.

На върха на пилона имаше камера. Джералд подаде глава от прозореца на колата и погледна в обектива. Чу се изщракване и бръмчене и черната порта се отвори. Джералд подкара навътре.

Мистър Рурк беше голяма работа. Човек никога не знаеше с какво може да го изненада. Всеки четвъртък следобед от три седмици насам той даваше на Джералд по шестстотин долара в брой, без да иска нищо в замяна. Джералд непрекъснато му повтаряше, че трябва да заслужи парите и мистър Рурк все обещаваше, че ще му предостави възможност.

Чакъленият път минаваше през една ливада и свършваше пред двуетажна дървена къща, където беше паркирана тойота терсел. Джералд спря до нея. Излезе от колата си и раздвижи рамене под сакото на синия си вълнен костюм. Купил го бе от магазина за гиганти. Това беше първият му костюм и му струваше по-голямата част от седмичната заплата — ако това беше точната дума. Но подсъзнателно чувстваше, че въпреки неугледния си външен вид, мистър Рурк ще отдаде дължимото на деловия му костюм.

Джералд подръпна краищата на сакото и се приближи до вратата. Преди да успее да почука Рурк се появи на прага и го покани да влезе.

Интериорът беше такъв, какъвто би се очаквало от човек, който купува дрехите си от най-евтините магазини, Напомни му за апартамента, в който Джералд живееше с майка си и сестра си в Сан Франциско. Рурк имаше пари, а живееше като тях.

Не биваше обаче да го подценява. Щом мистър Рурк предпочиташе да си харчи парите за коли, вместо да си купува мебели, Джералд нямаше нищо против.

В едно тапицирано с брокат кресло се мъдреше трети човек. Някакъв тип малко по-възрастен от Джералд, с подпухнали устни и черна, сресана назад коса, намазана с брилянтин, сякаш нощем се правеше на Елвис Пресли в баровете.

— Джералд, това е Хармън — представи го Рурк. — Хармън — Джералд.

Хармън кимна намусено и Джералд направи същото. Хармън беше с тънка риза и Джералд видя, че е мускулест, в добра форма. Големи, възлести ръце и рамене и яки гръдни мускули, които преминаваха в тънка талия. Съвсем не беше като Джералд, който беше равен навсякъде.

— Доста усилия полагаш за тялото си — отбеляза Джералд.

— Помпя си мускулите, увеличавам ги — отговори Хармън. — Трябва да го правя.

— Той се явява на конкурси за хармонично развито тяло — обясни Рурк с леко раздразнение. — Миналата година зае четвърто място в тежката категория на областните състезания.

— Трето. При това не бях в много добра форма — рече Хармън.

Той дори не разбра, че Рурк се занася с него.

— Сега вече съм в отлично състояние — добави здравенякът.

— Хареса ли ти колата? — обърна се Рурк към Джералд.

— Да. Страхотна е — отговори Джералд.

— Искам ти и Хармън да свършите една работа. Ще се справите ли?

— Като нищо — отговори Джералд.

Рурк бръкна зад дивана. Извади смачкана кафява торбичка за пазаруване, която изглеждаше пълна до половината.

— Ще я занесете на едно място — каза Рурк. — Хармън знае къде. Там човекът ще ви даде един пакет. Донесете ми го днес следобед. И не спирайте никъде другаде. Отивате и се връщате.

— Добре — рече Джералд и взе торбичката.

— Отвори я — каза му Рурк. — Искам да знаете за какво става дума.

Джералд надникна в торбичката. Вътре имаше пачки банкноти, стегнати с ластик. Никога не бе виждал толкова много пари на куп.

— Осемдесет и пет хиляди — каза Рурк. — Щатски долари.

— Добре — повтори предпазливо Джералд.

— Онзи човек ще ги преброи, след като си тръгнете. Имам му доверие. Каже ли, че са по-малко, ще му повярвам. Разбирате ли намека ми?

— Мисля, че да — отговори Джералд.

— Искаш ли да преброиш парите, за да няма недоразумения?

— Ако не възразяваш.

Хармън изсумтя, сякаш това беше най-шантавото нещо, което бе чувал. Каза, че ще почака навън и излезе.

— Седни — каза Рурк на Джералд.

Посочи едно канапе, тапицирано с изтъркан син велур. До него имаше масичка за кафе. Джералд седна, изтърси парите на масичката и започна да брои първата пачка.

— Разбра ли какво трябва да направиш? — попита Рурк.

— Да. Мисля, че схванах.

— Хармън върши това най-малко два пъти месечно от девет месеца насам. Нито веднъж не е поискал да ги преброи.

— Провървяло му е. Можеше да се окаже в доста неприятно положение. И то само заради някоя неволна грешка.

— Аз съм ги броил — каза Рурк.

— Не се обиждай, но всеки греши.

— Така е.

Рурк седеше и го гледаше. Джералд броеше внимателно, пачка по пачка. Възможно е мистър Рурк да го изпитва. Може да е пъхнал някоя петдесетачка повече. Но парите се оказаха точно, колкото каза.

Джералд сложи банкнотите в торбичката и я стисна в ръката си. Реши, че ако мистър Рурк му възложи още такива задачи, ще си купи хубаво дипломатическо куфарче. От истинска кожа. Тази торбичка го притесняваше.

— Даваме ги на онзи човек и ти носим онова, което ни даде — така ли?

— Направи го и това е достатъчно.

— Ще го направя както трябва — обеща Джералд.

— Не ме попита дали е незаконно.

— Предполагам, че е. Иначе щеше да ги изпратиш с чек или пощенски запис. Щеше да ти излезе много по-евтино.

— Харесва ми как разсъждаваш. Наистина е незаконно. Но не е опасно. Освен ако някой не се опита да ти измъкне мангизите от ръцете.

— Досега никой не ми е отмъквал нищо — отговори Джералд. — Не разбирам защо биха започнали точно от днес.

Джералд знаеше, че вече трябва да тръгва. Нещо обаче го безпокоеше. Искаше да си го изясни.

— Мистър Рурк, знам, че ти дължа много повече от това — рече той.

— Харесваш ми. Ти си верен. Това е азиатско схващане. Бъди добър към онези, които са добри с теб. Тук е точно обратното. Ние сме добри към хората, които искаме да смаем или да убедим в нещо, но не зачитаме благодетелите си. Азиатците знаят кое е най-важното. Сигурно си наследил тази черта от баща си.

— Може би. Знам, че това пътуване струва колкото пликче с хамбургери. Не ти се изплаща. След всичко, което направи за мен.

— Това е вложение — отговори Рурк. — Ти имаш възможности.

— Длъжник съм ти.

— Погрижи се за тази работа, пък задачи колкото искаш. Аз действам в много области.

— Сигурно.

— В твоите вени тече кръвта на боец — добави Рурк. — И ти ли мислиш така?

— Щом казваш — отговори Джералд.

 

 

Качиха се в исузуто на Джералд. Той отново подкара през мъглата и излезе от нея щом стигнаха до магистралата. Известно време Хармън стиска гумено кръгче, за да поддържа мускулите си. Сетне извади някаква снимка от портфейла си и я показа на Джералд.

Хармън — сниман на конкурс за хармонично развито тяло. Беше застанал в една от онези тъпанарски пози с надути бицепси и плосък като дъска корем. Целият лъщеше от пот — не, от растително масло.

Най-отвратителното беше, че Хармън нямаше нито един косъм по тялото си, освен косата на главата. Нито на гърдите, нито на краката. Дори под мишниците. Е, и Джералд не беше космата топка, но като азиатец не би трябвало да бъде. Ала при белокожите беше различно. Неокосменият Хармън му приличаше на съвършено гладка черупка на голямо яйце.

— И ти можеш да имаш такива мускули. Тялото ти е хубаво. Основното е налице. Само трябва да положиш малко усилия. Направиш ли го, ще имаш каквото тяло си поискаш.

— Не се оплаквам от тялото си — отговори Джералд.

— В гимнастически салони срещаш интересни хора. Така се запознах с Евън.

Едва след няколко секунди Джералд загря, че Хармън говори за Рурк.

— Той го прави повече за раздвижване — продължи Хармън. — Но е дисциплиниран.

И Джералд се бе запознал с Рурк в един спортен салон за карате. Тренираха в една група. Рурк веднага привлече вниманието на Джералд — азиатецът много рядко бе виждал някой да се бие толкова съсредоточено и настървено. Рурк, разбира се, забеляза Джералд. Всички го забелязваха.

Често разговаряха. Рурк изглежда се заинтересува от Джералд. Питаше го какво харесвал и какво не, какъв искал да стане. Джералд имаше условна присъда и криеше от полицията, че тренира карате и таекуон-до. Беше осъден за нанасяне на два побоя като малолетен и за още един на двадесетгодишна възраст и не приличаше на човек, който иска да се забърква в ръкопашен бой.

Когато Рурк започна да му дава пари, Джералд се зачуди дали не е влюбен в него. Богат ерген, който ходи с едро, хубаво хлапе — нямаше да е първият. Джералд се запита какво ще прави, ако нещата се задълбочат. Но грешеше. Рурк се държеше само приятелски. Дори посети няколко пъти дома на Джералд и се запозна с майка му.

Донесе й цветя. На този етап Джералд беше готов да направи всичко за Рурк и майка му би дала благословията си.

— Надявам се, че с теб ще се разбираме по-добре, отколкото с последния — рече Хармън.

— С кого? — учуди се Джералд.

— Не знаеш ли? Ти си заместник, мой човек. Преди имаше едно черно конте на име Оскар. Грамаден, гаден и грозен. Намрази ме от първия миг. Казах на Евън, а той ми рече: „Не мислиш ли, че аз искам да е така? Вие двамата разнасяте парите ми — защо трябва да сте приятели?“ Пък на мен изобщо не ми мина през ума.

— Преценява и балансира. Сече му пипето — отговори Джералд.

— Аха.

— И какво стана с Оскар?

— Не питай мен. Вчера беше той, днес си ти.

Дали Рурк е наистина толкова умен, запита се Джералд. Хармън трябваше да си отваря очите за Джералд. Да не му хрумне нещо. Рурк плащаше на азиатеца по шестстотин долара на седмица и му купи кола. И все пак, сигурно го държеше с нещо.

В този миг Джералд се сети, че мистър Рурк бе идвал в апартамента му. Знаеше къде живее майка му.

Дали би посегнал на нечия майка? Джералд видя колко съсредоточено се бие Рурк в гимнастическия салон, и погледа в очите му. Ами ако му скрои някакъв номер и го направи за смях?

— Виждам, че си разбран — каза Хармън. — Не си като Оскар.

Джералд го погледна. Очите на Хармън бяха притворени. Подхилваше се. Опитваше се да хитрее.

— Не мога да работя, ако съм враждебно настроен към партньора си — продължи Хармън. — Мисля, че с теб ще се спогаждаме. Може да организираме нещо. Няма само да изпълняваме неговите поръчки. Може да свием нещо. Понякога в торбичката има две хиляди долара.

Джералд натисна рязко спирачката и стисна Хармън за врата. Хармън разпери неокосмените си ръце и започна да грачи. Лицето му се зачерви. Джералд го пусна и каза:

— Да не си посмял дори да си го помислиш.