Филип Финч
Диамантите на Рурк (68)

67

По платното на север по моста Голдън Гейт се минаваше безплатно, но в южната посока трябваше да спреш и да платиш такса.

Рурк се насочи към една от касите. Това даде възможност на Нол да се увери, че другите две коли са още зад тях. Видя и исузуто, и мерцедеса. Рурк плати и пришпори мустанга право надолу по Парк Президио Драйв. По него можеше да се кара бързо. Отстрани имаше бетонни стени и предпазни парапети. Нямаше никакво отклонение в продължение на два-три километра.

Нол погледна назад. Не искаше да изпуска от очи двете коли. Особено исузуто, където бяха парите.

Рурк прекоси първата пресечка — Калифорния стрийт — на зелено, без да намали.

Исузуто беше на стотина метра зад тях. Ала Нол не видя мерцедеса.

— Няма ги — каза той.

— Кой?

— Хейс и Кейтлин.

— Нали тази сутрин не искаше да идват, а сега не ги виждаш и се разстрои.

— Опитвам се да контролирам нещата.

— Не се престаравай. Трябва да се успокоиш, ако искаш да играеш с победителите.

На пресечката със Сакраменто стрийт Рурк мина на червено. Исузуто изостана след няколко коли.

Мерцедесът го нямаше. Какво ли е станало?

Нол се съвзе, защо да се притеснява за Хейс и Кейтлин? Та те го тормозиха цели седем месеца. Ако му се разкараха от главата сега, все едно щеше да се отърве от болест.

Следващата пресечка беше булевард Гиъри. Рурк зави надясно и се отправи на запад, към океана. Нол пак хвърли поглед назад.

Исузуто с парите зави на жълто.

— Е? — попита Рурк.

— Нищо — отговори Нол.

— Вдясно — рече Кейтлин, когато стигнаха до южния край на моста. — Касата вдясно.

В южната посока имаше три платна.

— Другият път е по-кратък — възрази Хейс.

— Касата вдясно — повтори Кейтлин и Хейс влезе в дясното платно.

Пред тях имаше пет коли. След половин минута спряха пред касата. Служителят им връщаше рестото, когато Кейтлин пак се обади.

— Свий надясно.

— Какво?

— Искам да свиеш надясно. Ще минем по Линкълн, по-бързо е.

— Отиваме направо към…

— Ще завиеш ли вдясно, по дяволите!

Веднага след касата беше отбивката за обслужващата база. Шосето минаваше през двора със съоръженията за поддръжка на магистралата и после се изкачваше нагоре по възвишенията и скалите над океана. Хейс познаваше този път. Той се свързваше с Линкълн Драйв, който накрая извеждаше на булевард Гиъри. Но не беше най-краткият до мястото, за което бяха тръгнали.

Хейс пое по лъкатушещото шосе. Наоколо беше тъмно и пусто. Нямаше къщи. От двете страни на пътя растяха дървета.

Кейтлин изглеждаше замислена, почти невъзмутима.

— Тук — каза тя, когато се появи табелката за плажа.

— Стига де — рече Хейс.

Тя посегна към волана и го изви рязко надясно. Хейс натисна спирачките и сграбчи кормилото, но колата вече беше завила към плажа.

— Искам да отида на плажа — каза Кейтлин.

Пътят дотам беше кратък. Хейс спря мерцедеса срещу оградата на паркинга. Отвъд бяха пясъкът и водата.

Кейтлин слезе от колата и тръгна към океана, без да пророни дума.

Стигна до средата на пясъчната ивица и спря.

Хейс се зачуди дали не се е изплашила. Може би мислеше какво ще се случи пред „Клиф Хаус“. Или бе променила решението си.

Размислила е за всичко и иска да стане нормална като другите хора. Вероятно е достигнала границата.

Хейс излезе от колата и отиде при нея. Тя се бе загърнала в мантото от чортова кожа, пъхнала ръце в джобовете. Изглеждаше дребна и студена. Вдясно от нея светлините на моста се извиваха грациозно над водата.

Хейс реши да я прегърне. Само двамата, мостът и нощта. Искаше да й каже, че всичко е наред и че ще започнат отначало.

Тя го чу, че се приближава към нея. Вече беше на няколко крачки. Кейтлин се обърна към него.

В ръката си държеше пистолет 45-ти калибър и вече натискаше спусъка.

Хейс се свлече на земята. Пистолетът изтрещя и от дулото му изскочи пламък.

Хейс лежеше по гръб на пясъка и се гърчеше. Стомахът му изгаряше. Господи, как го болеше дясното бедро! Не можеше да движи крака си.

Кейтлин се приближаваше. Застана над него и допря пистолета до челото му.

Хейс не беше в състояние да каже нищо.

— На добър час — рече Кейтлин.