Филип Финч
Диамантите на Рурк (28)

27.

— Не — рече Нол. — Не мисля така.

— Но ти дори още не си го видял — възрази Хейс.

— Това е признак на тесногръдие — добави Кейтлин. — Невъзприемчивост към всичко ново или различно.

Тримата седяха на най-горния ред от каменни скамейки в амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Беше вторник сутринта и там нямаше никой. Подходящо място за среща.

— Добре де, тесногръд съм — каза Нол. — Но знам едно — в този бизнес, ако намериш нещо, което има успех, по-добре се придържай към него. Кривнеш ли встрани, спукана ти е работата.

— И все пак, ще следваме плана на играта — настоя Хейс.

— Не, няма да стане. Този път е различно. Не знам как намирахте всички онези адреси досега, но работата вървеше добре. Онова, което искате сега, е нещо друго. Казвате, че онзи имал сейф в мазето.

— Хората не държат сейфове в къщите си за украса — рече Кейтлин.

— Това ми е ясно. Но или сте били там и сте го видели, или някой ви е казал. И в двата случая аз съм пас, защото е прекалено близо до дома ми.

— Иди поне да, огледаш къщата.

— Нещо повече — продължи Нол — аз не разбирам нищо от сейфове. Да предположим, че ме заведете там и наистина има сейф. Само ще си загубим времето.

— Действаме по този въпрос — рече Хейс.

— Намерили сме специалист — добави Кейтлин.

— Само това ни липсва — още някой да бърка в меда.

— Какво отрицателно отношение! — изпищя Кейтлин.

— Огледай къщата — настоя Хейс.

— Преди да се простиш с кинтите — допълни Кейтлин.

— Какво има в сейфа? — попита Нол. — Щом знаете толкова много.

— Ценни книжа — отговори Хейс след кратко колебание.

— Скъпоценни камъни — рече Кейтлин.

— Кое от двете?

— И двете — отговори Хейс. — И скъпоценни камъни, и ценни книжа на стойност най-малко милион и половина.

— Много е богат — отбеляза Кейтлин.

— Какво пък, по дяволите — каза накрая Нол. — Ще отида да поразгледам.

 

 

— Скъпоценни камъни ли? — попита Хейс, когато останаха сами с Кейтлин.

— По-добре, това отколкото твоите ценни книжа.

— Дрън-дрън. Точно Рурк ще има скъпоценни камъни. Носи евтин часовник „Касио“ с черна пластмасова каишка.

— Ралф не знае това. Ти не разбираш, че на него му трябва нещо сигурно, на което да сложи ръка. Да си го представя ясно. Такъв е начинът му на мислене. Какво му разбира тиквата от ценни книжа? Виж, скъпоценните камъни са нещо друго. Мисълта за тях ще се вреже в паметта му и няма да може да си я избие от главата. И ще трябва да обере къщата, защото иначе ще се побърка.

— Винаги имаш готов отговор за всичко — рече Хейс.

— Само стой и гледай.

* * *

Нол излезе от Новато, пое по Томалес Роуд, сетне по магистрала 101 в северната част на Марин. Първото, което забеляза, беше селския пейзаж наоколо. Изобилие от дървета. Пътят се виеше лениво и криволичеше през възвишенията. Тихо и зелено. Въздухът беше влажен и наситен с мирис на пръст.

Малко къщи. Повечето усамотени в гората. Място за хора, които търсеха уединение.

И които нямат нищо против мъглата. Днес беше ясно — поне засега, но тук, на възвишенията от страната на океана, сигурно падаха гъсти мъгли. В промеждутъците между мъглата и слънцето, сред червеникавите дървета, никога нямаше да се стоплиш достатъчно от слънчевите лъчи, за да изсушиш костите си.

Въпросната къща също беше забутана в гората — много по-навътре от останалите. Нол намери чакълената алея за коли. Мина няколко пъти покрай нея, без да излиза от Томалес Роуд. През листата на дърветата видя само тухления комин на къщата и дървения покрив.

На следващата обиколка Нол свърна по чакълената алея и в края на наклона съзря стоманената порта. Както и камерата за наблюдение. Охо! Той спря рязко и се върна на шосето.

Щом има порта, трябва да има и ограда около къщата, помисли си Нол.

Подкара бавно по Томалес Роуд. По края на пътя растяха гъсти храсталаци. Тук човек можеше да си проправи път само с помощта на мачете. Отвъд беше гората.

Нол отби и спря. Тук, в храстите, имаше пролука. Не голяма — нещо като козя пътека, но водеше право към дърветата. Оттук до шосето имаше около двеста метра.

Нол заключи микробуса и тръгна по пътечката. Вървеше между високи до кръста храсти и дръвчета. Ели и борове, засадени съвсем близо едни до други, но все пак имаше откъде да се мине.

В този миг видя оградата — права, висока и черна. Насред гората.

Отвесните стоманени пилони бяха високи около два метра и половина. Заострени на върха, забити в бетона. Намираха се на разстояние метър и петдесет един от друг и бяха подсилени с напречни железа близо до върха и основата.

Къщата сигурно беше зад оградата, някъде от другата страна на дърветата. Не се виждаше оттук. А и оттам не можеха да го забележат.

Нол тръгна покрай оградата. Тя изглеждаше съвсем не на място тук, в гората, където човек очакваше да види дъсчени огради или колове. Тази стоманена бариера сякаш заграждаше мечки гризли в зоопарк.

Гората започна да оредява. Нол стигна до една поляна и спря. Оградата продължаваше още двадесетина метра през поляната и пак се скриваше в гората.

Сега видя къщата. Голяма, построена безразборно селска ферма, с дървен покрив и небоядисани стени. Под стряхата на предната врата имаше още една камера. Трета камера, поставена в задния ъгъл на покрива, беше насочена към градинката зад къщата.

Нол се върна в гората. Тръгна по пътечката през храстите и стигна до микробуса.

Отново пое бавно по Томалес Роуд. След около стотина метра забеляза електрическия стълб, трансформатора и жицата, която вървеше през гората по посока към фермата. Малко по-нататък, на кръстовището с Ларкспър Роуд, Нол съзря високия до коляното шкаф за телефонни връзки.

Мисълта за оградата не излизаше от главата му. Колко ли хиляди долара струва подобна ограда? И за какво служи? Можеше да измисли колкото си иска причини. Но очевидната се вряза в паметта му.

 

 

— Не ми казахте, че има ограда — рече Нол, когато отново се срещнаха в амфитеатъра. — Една малка подробност, която забравихте да споменете.

— Каква ограда? — учуди се Кейтлин.

— Не се прави на луда.

— Последния път нямаше никаква ограда.

— Точно така — потвърди Хейс.

— Кога е било това?

— Преди две години — отговори Кейтлин.

Нол описа подробно оградата.

— Не знаех за нея — рече Кейтлин.

— Щом има ограда и алармена система, сигурно има и сензорни устройства и електрически ток по вратите и прозорците — всичко свързано с кабинета на шерифа.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Кейтлин. — Че е невъзможно ли?

— Е, не — отговори Нол, — но първо искам да изясня нещо. В тази огромна къща живее само един човек. Не сте били там от две години, но знаете със сигурност кога той не е вкъщи. Така ли е?

— Точно така — отговориха в един глас Хейс и Кейтлин.

— Можем да минем през оградата — продължи Нол. — Можем да изключим алармената система и всичко останало. Няма ли електричество, и телефонът му няма да работи. И все пак остава едно — сейфът.

— Действаме по този въпрос — каза Хейс.

— Обадете ми се, щом го уредите.

— Ти искаш да го направиш! — отбеляза Кейтлин.

Тя изглеждаше ужасно нетърпелива. Хейс също. Обикновено щом двамата искаха толкова силно нещо, това беше достатъчно да отблъсне Нол. Само че онази ограда и камерите не бяха поставени за тоя що духа. Никой не би похарчил четиридесет-петдесет хиляди долара, за да пази среброто и порцелана, подарени му на сватбата.

— Противно на разума ми — отговори Нол.