Хедър Алисън
Вале купа (8)

Осма глава

Конър самоуверено обърна картите си. Лорел чу шепота на зяпачите и ги погледна. Причерня й. Каре двойки! Четири нищожни двойки, които обаче бяха достатъчно силни, за да бият прекрасния й фул!

— Твърде зле, малка госпожице.

Малка госпожица! Баща й я наричаше така. Трябваше да се държи, сякаш за нея нямаше никакво значение дали е спечелила, или загубила. Тя сви рамене и призова на помощ цялото си артистично умение, за да не прозвучи гласът й несигурно:

— Жалко. — Джак бе застанал до нея и Лорел му се усмихна насила. — Готов ли си да тръгваме, Джак?

— Не. Играй с тези. — Той изсипа пред нея пълна чаша с червени, бели и сини чипове.

— Смятах, че ще мога да поиграя с теб, Хартман. — С полупритворени очи Конър наблюдаваше как Лорел подрежда чиповете.

— Някой друг път.

— Кога?

— Обади ми се следващата седмица.

— Ще ти се обадя. — Конър предизвикателно погледна Лорел.

Тя бързо остави един чип на масата за началното влизане и раздаването започна. Не й се искаше да играе с чиповете на Джак. Ами ако загуби отново?

— Справяш се чудесно — прошепна той. — На твое място и аз бих изиграл ръката по същия начин.

— И щеше да загубиш! — прошепна Лорел в отговор.

— Точно така.

 

 

— Спечелих! Спечелих! Спечелих! — Лорел се бе облегнала на луксозната седалка. — Джак, защо не ми каза, че победата предизвиква такива чувства?

— Какви по-точно? — попита той с равен глас, сякаш изобщо не се чувстваше щастлив.

Лорел пое дъх и се замисли как да опише огромното щастие, което я изпълваше. Тръпката бе почти същата каквато изпита щом получи ролята във филма на ужасите и си помисли, че най-сетне е поела по пътя към успеха. Чувстваше се невероятно. Най-сетне късметът бе на нейна страна. Обърна се към Джак.

— В този момент се чувствам способна на всичко. А когато ти играеше, чувстваше ли се по този начин?

— Да. — Той изговори думата с усилие. — Но ако трябва да бъдем точни, не си спечелила чак толкова много.

— Това беше единственият начин да върна парите за Адам.

— Точно това имах предвид. Ти приключи на нула. Ако имаше възможност да осребриш чиповете си, щеше да получиш почти същата сума пари, с която започна.

— Мърморко! — подкачи го Лорел, все още носена на крилете на щастието. Заяжданията на Джак бяха съвсем в реда на нещата, като се има предвид напрежението от вечерта.

Но той удари с длан кормилото и възкликна:

— Да, очаквах, че ще бъдеш щастлива и удовлетворена. Самоуверена. Но не и в състояние на еуфория.

Ама че претенции! Тя събу обувките си и с облекчение раздвижи пръсти.

— Ревнуваш ли?

— Притеснявам се.

— Защо? — Тя прибра краката към себе си и разтри стъпалата. — Ти вярваше в мен и затова ми даде онази купчина чипове.

— Ако те бях оставил да напуснеш играта след онова раздаване, Конър никога нямаше да играе с тебе отново.

— Искаш да кажеш, че единствената причина, поради която той игра с мен, бе да ти достави удоволствие?

— Нещо такова.

— И не защото съм дъщеря на баща си? — Еуфорията й изчезна.

— Най-вероятно.

— Ти наистина се мислиш за велик, нали? — избухна Лорел.

— Да. — Джак зави към къщата. — Какво по-точно имаш предвид?

— Това, че Конър иска да играе с теб!

— О! — Той натисна дистанционното и вратата на гаража се отвори. — Мислех, че имаш предвид моята невероятно привлекателна и разкошна личност.

— Не!

— Гърдите ми, може би?

— Джак! — скръцна със зъби тя. — Не можеш ли поне за минута да бъдеш сериозен? Не искам да говорим за гърдите ти.

— А за други части от тялото ми?

— Да, например за врата ти. Иска ми се да го извия!

Усмивката изчезна от лицето му. Паркира колата, но и двамата останаха в нея.

— Как се чувстваш в момента? — Протегна ръка към нея и докосна къдриците й.

— Ядосана съм. — Тя отблъсна ръката му.

— Защо?

— Защото… Защото се чувствах толкова щастлива, а ти развали всичко!

— Беше прекалено щастлива.

Лорел го изгледа стреснато. Сега вече й говореше сериозно.

— Прекалено щастлива ли? Работих като вол и спечелих. Мисля, че заслужавам малко щастие.

— Усещаш иглички в пръстите си?

— Да!

Джак се наведе към нея.

— Мога да те накарам да ги почувстваш и с други средства.

Сърцето й заби по-бързо. Той бе на път да я целуне и тя, обзета от чисто женска суета, щеше да му позволи, даже щеше да му отвърне. Устните му докоснаха нейните. Целуна я нежно и изучаващо. Лорел обви ръце около шията му и се притисна към него. В един кратък миг той отговори с взаимност, но после простена и се отдръпна.

— Кожата ти е толкова нежна! — Джак прокара пръст по брадичката и отзад по врата й. Лорел потръпна.

— А твоята не е — докосна тя с палец грубата му брада.

— Знам.

Ръката на Лорел спря да се движи и тя отново го притегли към себе си. Усети опасна тръпка, когато ръката му се плъзна под кадифеното палто и погали голия й гръб.

— Тази червена рокля ме подлудяваше цяла вечер. Стоях зад теб часове наред и си мечтаех да докосна копринената ти кожа. Научих наизуст всяка бенка, но можех само да си представям как ще се чувствам, когато я докосна — прошепна той и я целуна отново.

Лорел се изненада от сладкия болезнен копнеж, който се усилваше след всяка негова милувка. Не искаше той да си тръгва. Никога.

— Почувства ли иглички в пръстите си? — усмихна се той, когато най-сетне откъсна устни от нейните.

— Ами… Да.

— Виждаш ли? Това е по-хубаво от усещането на победител.

— Различно е — възрази тя, облегнала глава на гърдите му, и се усмихна, доволна от себе си. — Ние сме много добър екип.

— Тази вечер беше прекрасна и неопитността ти изобщо не пролича.

— Сигурно ми е в кръвта… — промърмори тя.

Джак настръхна, но отвърна спокойно:

— А имаше и невероятен късмет.

— Хората сами коват късмета си. — Измъкна се от прегръдката му. — Но наистина се чувствам късметлийка.

— Естествено, разбираш, че тези чипове се купуват с истински пари? — напомни й Джак.

— О, да — пропя тя в отговор.

— Ти игра в продължение на няколко часа…

— И запазих всичките си чипове! — триумфално възкликна тя.

От промяната в изражението на лицето му дори въздухът в колата стана по-студен. Настъпилата тишина се изпълни с шума от илюминациите, приветстващи Новата година.

— Само защото ти дадох още, след като бе загубила всичките. — В гласа му имаше съжаление.

— Това ме кара да мисля, че би трябвало да започна с повече чипове. Късметът ме споходи още при следващото раздаване!

— Но можеше и да загубиш.

— Прекалено съм добра, за да губя. А след като оберем Конър, можем да играем по-често и да живеем от това. — Лорел се шегуваше, но Джак явно прие думите й на сериозно.

— Какво направих?! — прошепна той едва чуто. Отвори вратата на колата, като почти я изтръгна от пантите, заобиколи ягуара и със замах дръпна и нейната. — Излизай!

— Не и преди…

Джак сграбчи ръката й и насила я измъкна навън, после затръшна вратата и грубо я побутна към къщата.

— И през ум да не ти минава да ставаш професионален комарджия!

Изобщо не й бе хрумвала подобна мисъл, но нямаше да му позволи да я командва! В един момент той я целуваше страстно и й нашепваше нежни думи, а в следващия си въобразяваше, че има право да й дава тон в живота! Не, все още не, а може би и никога нямаше да добие това право!

— Това дали ще стана професионалист, или не, си е моя работа. — Лорел тръшна вратата на кухнята.

— Нима не разбираш — той прокара нервно пръсти през косата си и разхлаби вратовръзката, — че онези мъже ти позволиха да спечелиш нещичко?

— Не е вярно!

— Обзалагам се, че е така!

— Защо? Не ми казвай, че е било заради благотворителността.

— Ти си красива. Твоето присъствие им доставяше удоволствие и може би някои от тях си спомняха родителите ти. Ако чиповете ти свършеха, щеше да си тръгнеш. Затова те оставиха за известно време да печелиш.

— Не! — Лорел отстъпи назад. Тя не познаваше този Джак и не искаше да го познава. — Аз съм добра! Ти ми го каза!

Той се приближи към нея, заплашително поклащайки глава.

— Сега ще ти покажа колко добра си в действителност. — Запъти се към кабинета. — Започваш с колкото искаш чипове. Свободен реланс. Ще те разоря за два часа.

Надигналата се в Лорел ярост почти я заслепи. Тя или бе добра, или не. Ако не беше, значи Джак я бе лъгал през цялото време и беше по-добре да го разбере веднага. Влезе в кабинета и преглътна гневните си сълзи. Той нямаше да успее да я разплаче. Никога! Нима за него обучението й бе също игра? Тя изсипа чиповете от кутията върху масата и го покани да си вземе. С безизразно лице Джак отброи една трета.

Лорел едва поемаше дъх. Той я оскърбяваше! Тя започна да подрежда остатъка от чиповете, опитвайки се да изглежда равнодушна. Мислено раздели чиповете. Щеше да играе с толкова, колкото взе Джак. Закле се да не докосва останалите. А и нямаше да се наложи, защото щеше да спечели. Щеше да му покаже колко добър учител е. Тръсна глава решително и седна. Взе картите и започна да ги бърка.

Джак стоеше прав с ръце в джобовете и я гледаше втренчено. Тя направи три розетки, подравни картите и го погледна, подсказвайки му, че трябва да цепи. Дълбоко в зелените му очи съзря тъга. Джак бавно пое дъх, наведе се и почука с пръст по гърба на колодата. Това бе знак, че отказва да цепи.

Бе й казвал никога да не го прави. Стресната, тя потърси някакво обяснение в очите му. Още не бяха започнали, а той вече наруши едно от собствените си правила. Първите тръпки на съмнението я накараха да настръхне. Ядоса се, защото ръцете й трепереха, когато вдигна картите.

Джак седна на стола срещу нея. Очите му бяха станали почти стоманени. Без да погледне картите пред себе си, той взе десет сини чипа и ги сложи в средата на масата. Жестът му я шокира, но тя съзнаваше, че той се стреми да постигне точно това. В тази игра белите чипове бяха един долар, червените — пет, а сините — десет. Следователно Джак бе заложил сто долара. Миза, по-висока от която и да е в благотворителната игра. Лорел усети силните удари на сърцето си. Дланите й се навлажниха. Започна да брои своите чипове, без да гледа картите си. Те нямаха никакво значение. Лорел просто трябваше да отговори, за да не загуби. Джак вероятно очакваше тя да качи залога, за да му докаже, че може да играе освободено като него, но по-добре да не се надява. Здравият разум бе напуснал него, но не и нея. Щеше да му даде да разбере! Щял да я разори за два часа! Как ли пък не!

След четири раздавания Лорел се принуди да посегне към чиповете, които се закле да не докосва. След още шест, Джак я погледна, после премести очи към чиповете, които й бяха останали, и сложи на масата точно толкова. Тя бе длъжна или да отговори, или да се откаже.

Прехапа устни, изпълнена с омраза. Джак играеше необуздано, ирационално, правеше огромни залози и я дразнеше. Не бе казал и дума, откакто бяха седнали да играят. Бе нарушил всички правила, които я караше да наизустява. Тя се бе опитала да ги пренебрегне и понесе последствията — непрекъснато губеше.

Двамата се втренчиха един в друг. Картите й не бяха нищо особено — имаше два чифта. По начина, по който играеше, Джак би могъл да има каквото и да е — от кент флош роял до абсолютен боклук. Лорел за малко щеше да го остави да прибере пода с надеждата за по-добри карти при следващото раздаване. Но може би той очакваше именно това? Нали й бе учител? Тя събра остатъците от самочувствието си и бутна всички чипове в средата на масата, където те се смесиха с подредените чипове на Джак.

Той моментално обърна картите си. Три валета, включително вале купа.

— Тази карта ми носи късмет — проговори той. Часовникът удари два пъти. Бе спечелил за по-малко от час.

Лорел хвърли картите си в лицето му.

— Как можа да направиш това? — Изправи се толкова рязко, че обърна стола си. — Защо го направи? — Почти крещеше.

Джак наведе глава. Тя сграбчи две шепи чипове и хвърли и тях по него. Защо той не казваше нищо? Мълчанието му я вбесяваше. Със сподавен стон Лорел разпиля чиповете и картите по земята. Държеше се като малко разглезено дете.

— Защо?

— Как се чувстваш в този момент? — почти изстреля въпроса си той.

— Мразя те! — Изкрещя тя, загубила самообладание. Покри лицето си с длани и зарида. Той я бе извадил от равновесие, бе я накарал да плаче, което не бе правила дори в Калифорния.

Две силни ръце я обгърнаха и познатата им топлина се разля по тялото й. За момент се поддаде на успокоението им, после сви юмруци и започна да удря по гърдите му, докато сдържаните ридания надделяха. Той все още притискаше тръпнещото й тяло към своето и Лорел чуваше, но не разбираше тихите утешителни думи, които й нашепваше.

— Всичко е наред — промълви той.

— Мразя те! — изхълца тя.

— Зная. — Люлееше я в прегръдките си като малко дете.

— Тази вечер всички ми се подиграваха, нали?

— Никой не ти се е подигравал.

— Те… Те играеха с мен, сякаш съм малко момиче!

Тя долови тихия му смях.

— Никой дори за миг не е допуснал, че си малко момиче.

— Знаеш какво имам предвид!

— Те просто не са от типа играчи, които ще срещнеш в игрите на свободен реланс, в които участва Конър.

Лорел се изтръгна от прегръдката му. Никога повече нямаше да му позволи да я държи в обятията си!

— А ще срещна такива като теб ли?

— Да — твърдо отговори той.

— Това ли бе целта на демонстрацията? Нека покажем на Лорел как играят майсторите, а?!

— Ти сподели как ще станеш професионален комарджия. Знаеш ли, че стойността на чиповете, които току-що загуби, е хиляди долари? Как се чувстваш сега?

Тя огледа осеяния с чипове под.

— Ти все ме питаше за чувствата ми…

— Защото беше въодушевена, опиянена… Бе като дрогирана от радостта, че си победила. — Джак пое дълбоко дъх. — А после, когато разруших въздушната ти кула, изпадна в истерия. Това не е нормално държание, Лорел.

Тя се наведе и започна да събира пластмасовите чипове.

— Едва ли ти е минало през ума, че част от радостта ми се дължи на надеждата по-късно да успея да победя Конър и на чувството, че най-сетне сестрите ми могат да разчитат на мен и аз няма да ги предам!

Джак клекна на пода до нея.

— Необходимо ти бе да разбереш какво значи да губиш и как ще реагираш. — Той се изправи и остави чиповете на масата. — Сега вече знаеш.

Лорел все още бе твърде ядосана, за да почувства неудобство от държанието си.

— Чувствах се предадена! Ти наруши всички правила.

— Това са стратегии, а не правила. Конър си има свои. Исках да разбереш какво означава да губиш.

— Много ти благодаря! Ужасно съм ти задължена.

— Така че… Кажи ми как се чувстваш сега.

Лорел го погледна яростно, сякаш искаше да каже: „Нямам намерение да обсъждам с теб чувствата си“.

— Добре, тогава аз ще ти кажа — продължи той и бързо се премести до нея. — Гади ти се, нали? Всички тези пари бяха твои, а сега нямаш нищо. През цялото време се надяваше, че при следващото раздаване късметът ти ще се върне.

Тя се опита да го заобиколи, но той й препречи пътя. Трябваше да остане и да го изслуша.

— А може би си мислила, че трябва да промениш стила на игра? Както и да е, играта вече е приключила и ти стоварваш всичко на лошия си късмет. Питаш се как ще си купиш нови чипове или от кого да заемеш пари.

Тя се стараеше да не го слуша, усърдно събираше карти и чипове, умишлено търсеше по-далечни ъгли на стаята. Но думите на Джак я настигнаха:

— Скоро ще започнеш да мислиш за следващата игра. Нетърпелива си, защото трябва да ядеш и да спиш, а единственото ти желание е да си върнеш онова върховно усещане от победата. Прав ли съм?

Не беше трудно да разбере, че Джак говори от личен опит. Наистина й се гадеше, но, за бога, беше два часът сутринта, а тя часове наред не бе слагала нищо в уста. Бе подложена на огромен емоционален стрес. И, разбира се, искаше да победи. Кой нормален човек иска да губи?

— Не съм чак толкова пристрастена.

— Може, но показа всички симптоми.

— Не се притеснявай, нямам пари.

— Това никога не ме е спирало.

— Сега ли е моментът, в който изнасяш лекцията относно опасното затъване в блатото и отчаянието, което предизвиква страстта към комара?

— Не би навредило. — Джак опря бедро в масата.

— Тогава марш към кухнята! Винаги, когато съм много отчаяна, огладнявам. — Изхвръкна от стаята, преди той да успее да възрази.

Настигна я чак пред вратата на хладилника.

— Страхотно! — каза Лорел, впила поглед в съдържанието му. — Холи е решила да ни подложи на нейната диета. Кисело мляко или салата?

— Лорел…

— О! Я виж! Сладки аспержички!

— Лорел…

— А какво има тук?

— Лор…

— Мили боже! — Тя закри с длани устата си.

— Какво има? — Джак сграбчи уплашено ръцете й.

— Черен дроб!

Е, сега вече успя наистина да го ядоса. Ръцете му се стегнаха около нея, той я обърна към себе си и затръшна вратата на хладилника с ритник. Озова се в прегръдките му, а само преди десет минути се бе заклела, че това никога няма да се повтори. Странно как стават тези неща, помисли Лорел.

— Лорел? — Джак зачака някакъв отговор, но тя бе решила да не го прекъсва и да остане в прегръдките му. — Не дойдох тук, за да те направя професионален картоиграч.

— Нямам и намерение да ставам такава.

— Да можеше да се видиш отстрани! Обичаш да побеждаваш, влюби се в усещането от победата.

Не й се искаше да говорят повече за това. По-добре да опита да разбере с какво многоуважаемият Адам държи Джак.

— Какво по-точно дължиш на Адам?

— Искаш да смениш темата. Добре. Веднъж, преди да се запиша за един от летните семестри, проиграх парите си. По това време Адам бе член на братството и ми помогна да получа сумата, за да се запиша. Трябваше да върна парите за тържеството по случай Свети Валентин. Не успях да им се издължа навреме — въздъхна той — и отмениха тържеството. Опитах се да взема пари назаем, но не успях. Наложи се да продам колата, часовника, книгите си…

— Как не са те изритали от братството!?

— Направиха го. Искаха да ме съдят. Но някои от по-големите, включително и Адам, сметнаха, че съм си извлякъл поука.

— А така ли беше? — вмъкна въпроса си Лорел. Отговорът му бе от огромно значение за нея. Щеше да й помогне да разбере мъжа, в когото май започваше да се влюбва…