Хедър Алисън
Вале купа (6)

Шеста глава

Фризьорът изключи оглушително ревящия сешоар. Когато Лорел се видя в огледалото, на устните й се появи усмивка. Тъмната боя бе изчезнала и сега косата й отново блестеше със златисти оттенъци. Около лицето й се спускаха меки вълни, точно като на снимката, от която Джак бе избрал прическата.

Двамата седяха с карти в ръце, когато Айви звънна от редакцията. Репортер от жълтата хроника донесъл информация, че заедно с други богаташи Конър ще вечеря същия ден в ресторант „Блек голд“, един от най-известните в града.

Джак, незабавно подкрепен от Холи, бе предложил двамата с Лорел също да отидат там.

— Мислиш ли, че ще можеш да се издокараш така, че да хванеш око? — попита той с явно предизвикателство.

— Дай ми време за Нойман-Маркус и ще видиш!

Лорел знаеше с абсолютна точност каква роля трябва да изиграе тази вечер и как трябва да изглежда — впечатляващо, на една крачка от вулгарното, без да прекрачва границата.

Първата рокля, на която се спря, бе идеална за галавечерята за Нова година. В поканата бе посочен цвета на облеклото — червено, черно или бяло — и Лорел нито за миг не си помисли, че ще облече нещо друго, освен червено. Необходимо бе да изпъква, да се забелязва, а червеното сякаш крещеше: „Погледни ме“. Избра дълга, прилепваща към тялото рокля с мъниста, дълбоко изрязана на гърба. Малко жени биха се осмелили да я облекат и дори Лорел не би изглеждала добре в нея допреди известно време. Но какво да облече тази вечер? „Блек голд“ беше нощно заведение, по-скоро модерно, отколкото официално. Дали да не избере друга червена рокля, за да е сигурна, че Конър ще я познае? Днес двамата с Джак трябваше да осъществят първия контакт с него, за да могат да се поздравят като познати на благотворителния бал по-късно същата седмица. Тази вечер бе решаваща и изборът й бе важен.

Закачалките с рокли бяха претъпкани с традиционните ефирни черни и златисти материи и Лорел подозираше, че повечето жени ще бъдат облечени така. Нито една не й хващаше окото. И тогава я зърна. В някаква ниша, вляво от вечерните тоалети, откри бяла рокля от ангора. Лорел инстинктивно почувства, че това е нейната рокля. Ще бъде невинното русо и снежнобяло зайче сред яркия разкош. Щеше да изглежда нежна, податлива, уязвима. Бе отхвърлила идеята на Холи и Джак за крещящо ефектно облекло, което според тях било по вкуса на Конър.

Сега, след като прическата й бе готова, беше крайно време да разбере дали е направила правилния избор. Тя влезе в пробната и се вмъкна в меко обгръщащата я материя. Почувства се нежна и женствена. Няколко последни линии и нюанси на грима — и щеше да бъде напълно готова.

Как ли щеше да реагира Джак?

 

 

Той стисна зъби и пое дълбоко дъх. Тази рокля би трябвало да бъде обявена извън закона! Пухкавата бяла материя прилепваше по тялото на златисторусата жена, която го чакаше. Изведнъж я пожела безумно. Искаше обаче не само да притежава тази жена, но и да я пази. Беше убеден, че тя ще се хвърли на нещо лъскаво, ала Лорел бе направила далеч по-мъдър избор. Не биваше да я подценява. Никой мъж не би я пренебрегнал тази вечер и нито една жена нямаше да може да я упрекне в умишлена вулгарност. Знаеше достатъчно много за жените и разбра, че едва доловимият грим и привидно естествените вълни на косите са резултат от упорит труд. Джак отново пое дъх. Тази жена определено му влияеше по начин, който не му допадаше!

Току-що бе изхарчил цяло състояние за бакшиши в „Блек голд“, за да ги настанят най-близо до масата на Конър. А можеше да си спести парите, тъй като тази вечер всички щяха да забележат Лорел Хол. Като хипнотизиран той бавно се упъти към нея, без да обръща внимание на мразовития вятър. Едва когато Джак стигна до вратата, тя го забеляза.

— Джак!

Въпреки че бе имал няколко минути, за да се подготви, той онемя от това, което виждаше пред себе си. Самото съвършенство му се усмихна в очакване, после помръкна и колебливо хвана кичур коса. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си, но вместо това пъхна ръце в джобовете.

— Страхотно си се издокарал, Джак. — В гласа й се долавяше закачлива покана да й върне комплимента.

— Лорел! — изрече той с пресипнал глас и пламнало лице.

— Студено ли е навън? Купих си вечерно палто от черно кадифе, но оставя мъхчета до всичко, до което се допре. — Посочи роклята си и Джак проследи всяко движение на меко очертаните извивки на тялото й, спомни си усещането от допира с тях и преглътна.

Кажи нещо, заповяда си той на ум.

— Добре де, кажи нещо! — Лорел стоеше и нервно стискаше ръце. — Помислих си, че…

Джак бе странно мълчалив. Не му ли харесваше как изглежда? Двамата с Холи я бяха посъветвали: „Колкото се може повече плът!“, но нима не проумяваше предимството на загадъчността? Красотата на ангорската рокля бе в това, че я правеше привлекателна за мъжете и безопасна за жените. Поне това беше научила от уроците по кино костюми и грим. Мълчанието на Джак караше идеалната в очите й рокля да изглежда като недоразумение. Бе й хрумнало, че ако изобщо си я спомняше, Конър щеше да мисли за нея като за дъщерята на бившия си делови партньор — малкото сладко момиченце от миналото, на което понякога разрешаваха да участва в тяхната мъжка игра.

Лорел наблюдаваше Джак, който полагаше усилия да каже нещо. Явно търсеше подходящите думи, за да й намекне, че изглежда невръстна и незряла.

Той, разбира се, изглеждаше разкошно. Не бе прието мъжете да изглеждат разкошно, но Джак просто си беше такъв. Бе с нов костюм, който му стоеше идеално. Прииска й се той да я прегърне, да я отнесе на ръце на някое тайно място и да забравят срещата с Конър Матисън… Надяваше се да й каже, че е красива и че безумно я желае. Иначе в момента, в който чуеше, че е сгрешила в избора си, че инстинктът й е изневерил, самочувствието й щеше да рухне.

— Все още пазя касовата бележка. Мога да сменя роклята. — Тя пое дълбоко дъх и забеляза, че Джак проследи с поглед повдигането и спускането на гърдите й.

— Да не си посмяла! — Гласът му бе дрезгав. Приближи се към нея. — Ти си една опасна жена, Лорел. — Устните му се разтеглиха в усмивка. — А аз харесвам опасните жени.

Щом схвана смисъла на думите му, тя се успокои. Дали наистина бе онемял от вида й?

— Така ли? Изглеждам ли добре?

— Конър няма никакъв шанс!

Точно такъв беше замисълът, каза си Лорел на път към ресторанта. Близо час прекараха до бара в очакване знака на портиера, че компанията на Конър е пристигнала. Едва тогава Лорел можеше триумфално да се появи на сцената. Дали щеше да познае Конър? А той нея?

— Готова ли си? — Джак я докосна и кимна към портиера. — И гледай да не се спънеш!

— Сигурно ще стане така. С тези високи токчета… — промърмори тя.

Сърцето й биеше лудо, но Лорел тръгна бавно, плъзгайки се между маси и столове, без да поглежда към групата на Конър. Веднага го позна. Привлекателен мъж с посребрени коси, който учтиво се усмихваше, видимо отпуснат. Само нервната игра на пръстите му с приборите издаваше неговото нетърпение. Тя си спомни, че това бе характерно за него — Конър винаги беше много припрян, изглеждаше ядосан и постоянно подканваше партньорите си да залагат или да раздават. Превръщаше приятелските игри на покер в състезания и се дразнеше, когато малкото момиченце сядаше при големите за някое и друго раздаване. И нищо чудно, че бе изоставил игрите с кръга на баща й. Да се беше оттеглил и от фирмата!

Тя обърна глава към Джак и промълви:

— Мъжът с вилицата — и придружи думите си с лъчезарна усмивка, предназначена за случайни наблюдатели. А вътрешно кипеше от гняв.

— Зная. — Неговото изражение й подсказа, че той добре разбира чувствата й.

А какви бяха те? Какво изпитваше при първата среща с човека, съсипал семейството й? Очакваше ярост и горчивина, но не бе подготвена за мъката, която я изпълни. Представлението обаче започваше и Лорел бе твърдо решена да победи Конър. А за да го стори, трябваше да прикове вниманието му върху себе си. Тя се упъти към тяхната маса и си избра място в полезрението на Матисън. Даде знак на Джак с поглед. Той й отвърна с намигане и издърпа стола, за да може тя да се настани удобно, при което съзнателно оплете крака на нейния стол със стол от масата на Конър.

— Много съжалявам! — Извини се Джак и се усмихна ослепително на жената срещу Конър.

Тя явно бе очарована и едва съумя да промълви учтиво:

— Няма защо.

— Познавам те отнякъде. — Категоричността в думите на Конър увисна сред гробната тишина, тъй като всички бяха спрели да говорят и гледаха втренчено Лорел и Джак.

Лорел си придаде объркан вид и погледна Конър. Смяташе, че думите му бяха предназначени за нея.

— Аз… — започна тя, но веднага млъкна. Конър нямаше предвид нея. Беше се вторачил в Джак, който от своя страна го изгледа с присвити очи, сякаш ровеше в паметта си. Прехапа долната си устна и поклати отрицателно глава. Жестът му накара Конър да възкликне:

— Лас Вегас! Не си спомням точно годината.

Това бе твърде неочаквано за Лорел, а явно и за Джак. Той сви рамене. Не преигравай, предупреди го Лорел мълчаливо.

— Никога не бих могъл да забравя човек, който ме е бил на карти — заяви Конър.

— Значи съм ви победил? — Джак изглеждаше доволен.

— Да. — Конър кимна и обърна стола си към Джак и Лорел, които все още не бяха седнали. После махна с ръка на Джак и му посочи най-близкия стол.

— Конър? — Жената, чийто стол Джак бе ударил, повдигна вежди.

— Извинявай, Патриша. — Той се изправи с прикрито раздразнение. — Това е стар приятел от игрите на покер.

— Всеки, когото срещнем, е твое старо приятелче от покера — отвърна сухо тя.

— Джак Хартман — представи се Джак. — А дамата с мен е Лорел Хол.

Нещо проблесна в очите на Конър, но това не бе разпознаване. Хол беше доста обикновена и често срещана фамилия.

— Не чух вашето име — каза тя превзето.

— Конър Матисън. — Изражението му се смекчи съвсем малко, но това не бе ефектът, който Лорел очакваше.

Той явно не я свързваше с бившия си партньор. Докато я представяха и на другите, тя забеляза откритите одобрителни погледи на мъжете и им отвърна със стандартно учтива усмивка, което се хареса на жените.

Конър обаче се интересуваше повече от Джак и ако имаше някакъв начин да намери място за тях на своята маса, със сигурност щеше да ги настани. Разказваше спомени за минали игри и се опитваше да включи в разговора и Джак. Той явно не желаеше да обсъжда себе си, но Лорел смяташе, че би трябвало да се възползва от възможността да впечатли Конър. Усмихна се. Джак никога не би се опитал да впечатли някого или да му се подмаже. Съмняваше се, че той изобщо знае как да го направи.

Конър се бе отпуснал. Вече не беше онзи нетърпелив мъж отпреди десетина минути, но сега пък Джак показваше признаци на нарастващо раздразнение. По някакъв начин тя трябваше да намери подходящия момент, за да спомене предстоящия благотворителен бал в болницата.

— Къде играеш тези дни? — попита Конър.

— Дошъл съм в града с благородна цел. Имам предвид игрите на покер в новогодишната вечер — отвърна Джак.

Отличен, Джак, похвали го Лорел наум. Сега тя очакваше своята ключова реплика. Моментът беше удобен, но би било далеч по-добре, ако някой от останалите спомене, че ще присъства там. Патриша го направи.

— Имате предвид тържеството в детската болница?

— Да.

— Ние всички ще бъдем там! — Ентусиазираното възклицание на Патриша сигурно се дължеше на радостта й, че най-сетне са сменили темата на разговора.

— Това не е съвсем в твоя стил, нали, Джак? — Във въпроса на Конър се съдържаше упрек.

— В това няма никакво предизвикателство! — Усмивката му се стопи. — Там всички ще бъдат аматьори и идеята е да се спечелят повече пари за благотворителни цели.

— Точно това имах предвид — не е в твоя стил — ухили се Конър.

Защо, за Бога, се заяждаше? Лорел забеляза надигащия се в Джак гняв и се молеше да не реагира прибързано. Къде се губеше сервитьорката? Едно прекъсване би било добре дошло. С лека въздишка тя събори чашата с вода и изпищя. Изтъркан трик, но в случая свърши работа, защото видя как Джак едва прикри усмивката си, одобряваща намесата й.

— О, извинявай, измокрих мястото ти. Съжалявам, Джак.

— Желаете ли да се преместите, господине? — попита внезапно изникналия шеф на салона и посочи една усамотена маса за двама, която при други обстоятелства би била идеална.

— Не, благодаря, само ще седна по-близо до дамата — усмихна се непринудено той.

Лорел се надяваше, че появата на сервитьорката ще прекрати заяжданията на Конър. Но явно бе сгрешила.

— А каква е истинската история, Хартман? Защо си в града? Да не би да има голяма игра някъде?

Конър се притесняваше да не изпусне някоя игра с професионалисти! Внезапно Лорел бе обзета от съчувствие към Патриша. Ограничените му интереси го правеха безкрайно досаден. Джак посегна към чашата си с вода и Лорел се напрегна. Би било съвсем в стила му да я плисне в лицето на Конър. Вместо това той просто отпи и Лорел си отдъхна.

— Наистина съм тук само за тържеството като услуга към стар приятел. Неговата съпруга е сестра на Лорел и има фирма за украса.

— „Хол Декор“ е на сестра ви? — възкликна Патриша.

— Да. — В погледите на другите Лорел прочете уважение.

— Сигурно много се гордеете с нея — добави Патриша.

— Да, доскоро аз също работех с нея.

— Но сега не сте в бизнеса, така ли? — попита Патриша, сякаш бе от особено значение да разбере сегашното й занимание.

— Не, преместих се в Калифорния.

— О! — Патриша размени поглед с другата жена на масата. — Значи вие сте онази сестра…

Лорел разбра, че не се ползва с добро име в града.

— В първия момент не разбрах, че познаваш дъщерите на Хол — обърна се Конър към Джак, отново пренебрегнал Лорел.

Какво му ставаше? Да не би да не можеше да я погледне в очите? Или пък тя не бе заслужила неговото внимание? А може би той се срамуваше от нещо?

— Със съпруга на сестра й сме стари приятели — обясни Джак.

— Навремето, когато идвах да играя покер с баща ви, съм виждал една от вас — най-сетне се обърна към нея Конър.

— Понякога татко ми позволяваше да играя. — Погледна Конър право в очите. — Той ми липсва ужасно.

— Хм. Той остави истинска неразбория в деловите ни работи.

— Оставил неразбория ли? Говорите така, сякаш смъртта му ви е причинила обикновено неудобство. — Лорел едва успя да се овладее. Конър бе студенокръвно чудовище!

— Можеше да бъде и по-разумен и да не се приближава с онзи самолет към горящия петролен кладенец.

— Какво искате да кажете? — До този момент тя не разбираше напълно подбудите на Холи. Нямаше представа за несправедливостта и безчестието, с които сестра й се бе сблъскала по време на делата срещу баща им. Да, навремето Лорел бе ядосана, но сега бе обзета от стихийна ярост.

— Работите ни вървяха зле. Това бе един изход. — Конър се обърна към сервитьора и поръча вино.

— Майка ми беше в самолета заедно с него — изрече тя съвсем отчетливо и ясно. Всяка от думите бе заредена с напрежение.

Джак пое ръцете й под масата и леко ги стисна. Искаше да я успокои и предупреди.

— Той настояваше да лети. — Конър отново сви рамене и поклати глава. — Предупреждавах го да не прави това.

Останалите от компанията започнаха да шушукат, докато сервитьорката поднасяше салатите. Конър кимна сковано към Лорел и насочи цялото си внимание към храната.

В изражението му не се четеше никакво разкаяние. Нямаше дори зле прикрит страх. Нищо не показваше, че той си спомня за последствията, изстрадани от семейство Хол. Нима Конър бе повярвал в собствените си лъжи? Лорел пое дълбоко дъх. Джак повдигна ръката й и я целуна.

— Той се държи така, сякаш не си спомня — прошепна тя.

— Ш-ш-т! — В очите му имаше такава нежност, каквато не бе виждала преди. — Трябва да се справиш, да издържиш до края.

— Защо не си ми споменавал, че си играл с Конър?

— Името не ми говореше нищо.

Лорел посегна към чашата с вино и се възхити от себе си. Ръцете й не трепереха.

— Искам да го победя, Джак. — Тя отпи и отново погледна Конър. После се втренчи в мрачното лице на Джак. — Научи ме как да го направя…

Той я изгледа продължително, преди да отговори. Лорел би продала и душата си, за да види Конър Матисън победен и Джак не я кореше. Онова пребито, потиснато изражение в очите й, което бе видял при първата им среща, бе изчезнало и никога нямаше да се върне. Поне за известно време желанието й за отмъщение щеше да измести мечтите да стане актриса. В очите й се четеше нещо повече от молба — тя искаше възмездие.

— Добре. — Устните му се извиха в лека усмивка.