Хедър Алисън
Вале купа (2)

Втора глава

Задължен или не, мислеше Лорел на другата сутрин, едва ли щеше да види този Джак скоро. А докато той се появеше, тя трябваше да реши някои проблеми, като например как да купи коледни подаръци на всички, като нямаше пукнат грош.

Зъзнеща, тя напъха в пералнята джинсите, тениската и бельото си. Бе облякла единствения друг тоалет, който имаше — роклята за прослушвания — черно мини без ръкави и с висока яка. Навремето роклята не бе толкова къса, но за да спести парите за химическо чистене, Лорел я изпра на ръка и тя се сви. Обаче не само роклята се бе смалила. Притежателката й — също. Затова пък така изглеждаше по-добре. Тъкмо включваше пералнята, когато на вратата се позвъни. Затича се, за да отвори, преди звънецът да е събудил всички.

— Джак Хартман се явява по ваша заповед. — Някакъв мъж със североизточен акцент вдигна ръка и небрежно козирува. Зад него Лорел видя син ягуар, паркиран на дъгообразната алея. — Къде е паникьорът? — Без да чака покана, той бутна с крак един сак от мека кожа през прага.

— Паникьор ли? — Лорел моментално му лепна етикет „надут пуяк“. Изглеждаше като слязъл от корицата на модно списание. Неколкодневна брада внасяше груб нюанс в чара му, имаше блестящи бели зъби и очи с цвят на доларова банкнота. Тя познаваше този тип мъже — манекенът Майк в действие.

— Да. Адам ми припомни, че от доста време му дължа услуга — изрече Джак, без да я поглежда. Преди да внесе двата луксозни куфара и да побутне третия със скъпите си обувки, той огледа просторното преддверие. — Мога ли да вляза?

— Заповядайте, моля. — Лорел нарочно преигра.

— Ето го и прехваленото южняшко гостоприемство…

— Вдъхновено от очарователното представяне на един янки — прекъсна го Лорел.

Джак пусна чантите и въздъхна.

— Снощи казах на Адам, че не съм много за пред хора.

— Вярно е.

Той се обърна и се отпусна върху един от куфарите.

— Ти не си Холи, нали? — Ъгълчето на устните му се повдигна.

Лорел поклати глава и затвори вратата.

— Не мога да си представя Адам женен за теб. — Говореше, втренчен в краката й. — Не си негов тип.

— И ти не си мой тип.

Джак преглътна забележката й с леко присвиване на очите.

— И ти ли си гостенка, поканена тук за празниците?

— Не — изрече Лорел с равен глас. Хубавичките момчета нямаха успех пред нея. — Аз съм Лорел, сестра на Холи.

— Значи ти си тази, която трябва да науча да играе покер. Приятно ми е, Джак Хартман — повтори той и протегна ръка.

Лорел я пое машинално. Бликащата от него енергия я удари като ток, толкова реално, че дори я обърка. Тя почувства неудобство и опита да издърпа ръката си, но за нейна изненада Джак пое и другата. Обърна ги с дланите нагоре и за миг Лорел помисли, че ще ги целуне.

С поглед върху мазолите по тях, той я попита:

— Какво работиш, Лорел?

— Актриса съм — отвърна бързо, забравила, че вече бе решила да се откаже и сви пръсти.

— Сервитьорка ли си била? — Джак я погледна изпитателно.

— Да. — Лорел отскубна ръцете си. — Е, и?

— Честен труд. Защо се срамуваш?

Нейните чувства си бяха нейна работа и нямаше намерение да ги обсъжда с него! Джак бе седнал с ръце между коленете и като че ли наистина очакваше отговора й с интерес. Бе опияняващо да си обект на нечие внимание.

— Седни. — Той потупа другия куфар. — Сигурно краката те болят. Когато работех като сервитьор, и мен ме боляха.

Беше прав. През изминалите години стъпалата й бяха пораснали с един номер. Ботушите от кожа на щраус, с които се гордееше, вече й бяха къси и тесни. Но въпреки това ги бе обула за дългото пътуване до дома. Лорел седна и отбеляза скъпата кожа и фирмения знак на куфара. Посочи багажа:

— Явно доста време е минало, откакто си бил сервитьор.

— О, да, но никога не съм се срамувал от това.

— Е, пък мен ме беше срам! — Избухването й я изненада. Не бе имала намерение да споделя каквото и да било с този мъж.

— Защо?

— Защото се предполагаше, че ще играя във филми!

— Значи си изгряваща актриса.

Тя пое дъх и преглътна.

— Не, аз съм провалила се актриса.

— А даде ли всичко от себе си?

Лорел премига и се вторачи в загрубелите си ръце. Беше работила като вол.

— Да. — Повдигна глава и го погледна. — Да, направих всичко, което зависеше от мен.

В зелените му очи проблесна одобрение.

— Не се случва често да чуеш такова признание. Винаги се намира оправдание — лош късмет, стечение на обстоятелствата и… всякакви подобни.

Лорел изсумтя презрително и отново извърна поглед.

— И аз си служа с оправдания. Пред самата себе си.

— Да направиш всичко възможно е най-многото, което някой би поискал от теб, както и всичко, което би трябвало да изискваш от себе си. — Той стана от куфара.

На лицето му бе изписана същата загриженост към нея, каквато Адам изпитваше към Холи. Този напълно непознат изглежда я разбираше и изпитваше съчувствие към нея.

И изведнъж, съвсем неочаквано, тя му разказа за всички изпитания. За прослушванията, за ролята във филма на ужасите, за хилядите часове уроци и курсове, за работата като сервитьорка в денонощна закусвалня…

— Някой друг знае ли? — попита Джак, когато тя спря да говори.

— Не. Адам подозира, може би.

— Това притеснява ли те? Той си е направо психолог!

— И ти не падаш по-долу.

Той се засмя от сърце.

— Наперена и красива! Каква комбинация! — Изправи се и протегна ръка. — Удоволствие ще е да играя с теб. — И се усмихна още по-широко, като видя обърканото изражение на лицето й. — Веднага след като закуся.

Той определено я дразнеше, ала въпреки това Лорел си бе признала всичко. Как бе успял да я предразположи? Ами, да. Беше се появил преди първото й кафе. След чаша кафе винаги мислеше по-добре и сигурно щеше да се сети да го попита как бе успял да пристигне от рибарската хижа в северната част на щата Ню Йорк до Далас за една нощ в най-натовареното време на годината. Може би майка му се беше хванала на историята с хижата, но не и Лорел.

— Кога говори с Адам?

— Преди няколко часа.

Значи не бе сънувала.

— Каза ли ти какво очаква от теб?

Той бавно си пое дъх и Лорел разбра, че въпросите й започват да го дразнят.

— В общи линии Адам Маркланд спомена, че има нужда от помощта ми. И това беше достатъчно.

Нямаше да му задава повече въпроси. Бяха го помолили да дойде и той го бе направил. Останалото не я засягаше. Тя помисли, че наистина има нужда от чаша кафе. Преглътна и откри, че гърлото й е пресъхнало. Джак бе чаровник.

— Кафето сигурно вече е готово. Другите още спят — обясни тя, като се чудеше дали иска да остане по-дълго насаме с него.

— Чудесно! Най-добре опознавам жените на закуска! — Продължаваше да се усмихва. Имаше идеални зъби.

На път към кухнята Лорел опита да потисне тръпката, пробягала по гръбнака й. Време бе да си спомни как се оправяше с мъжете. Но беше сигурна, че за мъж със самочувствието на Джак щяха да бъдат необходими доста усилия. Аромат на кафе изпълваше кухнята. Джак отвори няколко шкафа, докато откри чаши, и започна да си налива.

— Заповядай — каза Лорел натъртено.

Той спря и я изгледа изненадано.

— Да не би и тук да си от обслужващия персонал? — попита. Тя поклати глава и премигна. — Не очаквам да стоиш права до масата и да ми сервираш. — Той се протегна, взе още една чаша и я напълни. — Искаш ли?

Лорел се почувства нищожна. Пое чашата. Джак отпи от кафето и отвори хладилника.

— Чувал съм, че тексасците закусват обилно. Яйца! Великолепно! Обичаш ли овесени ядки?

— Не.

— Чудесно! — И той измъкна яйцата.

— Опитвал ли си някога омлет по мексикански? — попита тя и измъкна тиган.

— Като че ли не — отвърна замислено той.

— Добре. Защото имам собствена рецепта. — Посочи към хладилника. — Някъде там има салца — онова яркочервено пюре в буркани. И сирене.

Джак откри и двете.

— Твоята рецепта започва да ми харесва. Масло?

— Може и маргарин.

Той донесе купичката с масло, Лорел гребна една лъжица, сложи я в тигана и се заслуша в цвъртенето.

— Тостерът е в един от шкафовете до килера.

— Аха. — След като извади тостера, Джак отвори и затвори няколко чекмеджета. Явно търсеше сребърните прибори.

Чу го как подрежда масата. За жена, която е неадекватна преди първото кафе, бе истинска благословия да попадне на мъж, оправящ се в кухнята. Препечените филийки и омлетът бяха готови едновременно.

— О-йе! — възкликна Джак, като предвкусваше удоволствието.

Няколко минути останаха мълчаливи.

— Как успя да дойдеш толкова бързо? — попита Лорел.

— С частен самолет. — Джак се изправи. — Още кафе?

Лорел кимна.

— Собствен ли?

— Не. На един клиент, който ми бе задължен.

— А колата?

— Взета е назаем. — Той повдигна рамене. — Друг клиент. Друг дълг.

Явно клиентите му бяха заможни. Но нали Адам бе споменал, че Джак вече не работи в брокерската фирма? Какво по-точно работеше и за какви хора? Наклонил стола си назад, той я погледна.

— Хайде, давай. Умираш да ме разпиташ.

Как лесно четеше мислите й! Нищо чудно, че се бе провалила като актриса.

— Защо си тук, а не при семейството? — полюбопитства тя.

Двата предни крака на стола се треснаха в пода.

— И да пренебрегна зова на приятеля си?

Лорел поклати глава и се усмихна недоверчиво.

— Ако два дни преди Коледа ми се обади приятелка от училище с молба да уча брат й на покер, ще помисля, че това е най-малко странно.

— Защото не играеш покер.

— Ти каза, че мога да питам.

— Но не обещах да отговарям на всичките ти въпроси.

Не е задължително да харесваш треньора си, мина й през ума и отвори уста за бърз и рязък отговор. Нещо в очите му обаче я възпря и тя продължи по друг начин:

— Наистина не ми обеща. Но… Ако ти беше герой, чийто характер ми предстоеше да изуча, бих казала, че неотдавна ти се е случило нещо, което ти не желаеш да обсъждаш със семейството си, и молбата на Адам ти е дошла като дар божи.

— Лорел, скъпа, в теб има зачатъци на велик покерджия. — Думите му й доставиха удоволствие. — Права си. Аз съм много, ама много добър брокер. Понякога уцелвам десетката — като теб преди малко, защото проучвам компании и наблюдавам хора. — Джак стисна зъби. — А някои… по-посредствени брокери смятаха, че успехите ми се дължат на обикновен късмет. — Горчивината в гласа му й напомни за нейните собствени неуспехи.

— Продължавай. Ще пусна миялната машина.

— Няма много за разправяне. Знаеш ли какво е извън борсово търгуване?

— Измама ли?

— Почти. Забранено е от закона. Не го практикувам — каза той предизвикателно. — Моята фирма обаче ме помоли да си взема отпуска, докато… Чакай да си припомня точните думи… Докато „страстите се поохладят“.

— И ето те тук. — Мина покрай него с купчина чинии в ръце.

— Не! Напуснах и отидох в семейната рибарска хижа.

— Звучи сякаш си бягал. — Тя се наведе да остави съдовете. Когато се изправи, видя каменното му лице.

— За трите години във фирмата печелех повече от всеки друг брокер, но и губех повече. Поемам пресметнатия риск и клиентите ме разбираха.

Вътрешното чувство на Лорел й подсказа, че и клиентите му бяха комарджии по душа като него.

— Но останалите брокери не проявиха разбиране, нали? Завистта надигна отвратителната си глава и…

— И така нататък — прекъсна я той.

— Значи се връщаш към покера. Май ще трябва да предупредя наивниците. Освен ако не решиш да бъдеш само велик учител.

Джак здраво стисна ръката й и тя го погледна изненадано.

— Комарът не е средство, с което да си изкарваш прехраната.

— Предполагам, че си го проумял от личен опит.

— Да. — Гласът и лицето му останаха безизразни. — Вече не играя.

— Тогава защо си тук? Защото Адам те помоли да дойдеш ли?

— Длъжник съм му, а и той не знае, че се отказах от комара.

— Не мога да си те представя като длъжник на когото и да било.

— Това е стар дълг. — Той бършеше кухненската маса, а тя го наблюдаваше.

Беше ясно, че за него е много важно да си изплати старите дългове. Разбираше го. Нали и тя се бе върнала у дома, за да се отблагодари на Холи? Реши, че все пак Джак ще й хареса. Вече не го смяташе за някакъв мухльо, случайно надарен от Бога с приятна външност. Да, размишляваше тя, би могла да го хареса. Тихото му подсвирване я изтръгна от мислите й.

— Какво е станало с теб? — Застанал до масичката с телефона, Джак разглеждаше една снимка на трите сестри от първия благотворителен бал, украсен от тяхната фирма. Лорел, облечена с дългата рокля от сребърно ламе, бе значително по-закръглена. — Преди колко време е правена?

— Около три години. — Обърна се към мивката, за да избегне втренчения му поглед.

Но Джак застана до нея, повдигна брадичката й и доближи снимката до лицето й.

— Три години ли?! — попита той. — Не е ли малко раничко за тези бръчици около очите? — Тя размисли отново и реши, че все пак няма да хареса Джак.

— Лорел, видях куфари в преддверието. Значи авиокомпанията е намерила багажа ти! — Холи нахълта в кухнята, без да забележи Джак.

— Видяла си багажа на Джак. — Представи го бързо, за да спре въпросите на сестра си.

— Вече си тук? Страхотно! Какво мислиш за Лорел като бъдещ играч на покер? Ще можеш ли да й помогнеш?

Типично за сестра й. Тя смяташе, че всички мислят като нея — само за едно. Джак разтърси протегнатата му ръка.

— Още не сме играли. Вместо това Лорел ме нахрани.

— Не е лошо — каза Холи усмихнато, но като видя празния буркан от салцата се намръщи.

— Съжалявам за лютивия сос, Холи.

— Няма проблеми. Само от него съм сложила не по-малко от килограм.

Лорел забеляза, че Джак сравнява сегашната с по-младата Холи на снимката.

— Да, напълняла съм — изрече Холи, озовала се вече до хладилника. — Разрешено ми е да кача от седем до десет килограма.

— Но не през първите три месеца. — На устните му се появи усмивка.

— Ти… Ти да не би да си помисли, че съм просто дебела?

— О, не — отрече Джак и си спечели благодарствена усмивка. — Но горчивият опит ме е научил да не поднасям поздравления, освен ако бъдещата майка не носи тениска с надпис „бебе“ и стрелка, която сочи южно от кръста.

Гладко и остроумно, отбеляза Лорел наум.

— И какво закусихте, ако не е тайна? — Холи изпиваше с поглед съдържанието на хладилника.

— Омлет по мексикански.

Тя се изправи и погледна Лорел.

— За това трябва лют сос, нали? — попита дълбокомислено.

— Да. — Лорел и Джак едва потиснаха смеха си.

Холи извади яйца.

— Слушай, сестричке, досега не ти бях предложила някои от моите дрехи, защото все си мислех, че авиокомпанията ще открие багажа ти.

Горещи вълни обляха Лорел и тръгнаха нагоре към бузите. Наистина роклята за прослушване бе странен избор за ранна закуска с непознат. Погледна към Джак. Лицето му не изразяваше нищо. Лице на покерджия.

— В повечето от тях не мога да се напъхам — продължи Холи. — Вземи каквото ти хареса. С Айви имахме намерение да ги дарим на Дружеството за бедни „Гудуил“, но все още са в кедровия ни гардероб.

— Благодаря. — Лорел се опита да изглежда безразлична. — Ще ги подредя вместо вас и лично ще ги занеса в „Гудуил“. — Искаше й се да обясни на Холи всичко, ала присъствието на Джак я спря. — Ще му покажа стаята и после ще се поровя в гардероба ти. Като в добрите стари времена.

— Но този път с мое разрешение — засмя се сестра й.

Лорел се усмихна насила и излезе. Чак сега откри колко напрегната е била, докато разговаряха. Навремето сестра й не й разрешаваше да украси дори едно коледно дърво, а сега, когато бе по-зле от когато и да било — без надежди, без пари, без планове за бъдещето — й се доверяваше… Стигна до преддверието и се отпусна върху кожените куфари на Джак. Нервите й не издържаха. Семейството я бе избрало за инструмент на отмъщението им. Всъщност това щеше да е едно доста леко отмъщение, но от особено значение за всички. И за нея бе важно, ала по ред други причини. Имаше собствени сметки за уреждане.

Опипа с пръсти избелялата материя на роклята си. На горния етаж в кедровия гардероб бяха запазени не само дрехите, но и спомените. Познаваше Холи добре и бе сигурна, че нищо не е изхвърлила. Щеше да се вмъкне в старите дрехи също толкова лесно, както в ролята от плана. Само че вече не бе същата. И не искаше да облича тези дрехи.

Джак изникна пред нея в пълния блясък на модното си облекло и я погледна с разбиране.

— Използвал съм историята с изгубения багаж два пъти.

— Само два пъти?

— Може би повече. — Вдигна куфарите. — Това, че си излъгала само веднъж, прави ли те по-добра?

Предишното й неудобство бе нищо в сравнение с ужасния срам, който изпита сега.

— Не биваше да го казвам…

— Наистина. — Остави я изпълнена със смут още малко, след което каза с мек глас: — Стегни се. Превратностите изграждат силата на характера.

В такъв случай тя би трябвало да прелива от силен характер, а и неговия като че ли му бе в повече.