Ридли Пиърсън
Твърдо падане (4)

3

Тухлените сгради с ронеща се мазилка на черното гето на Вашингтон, окръг Колумбия, се тълпяха край изпъстрените с дупки улици, които тичаха покрай газови заводи и електрически подстанции към замърсената река Анакостия. Малко по-далеч от самия бряг на реката се намираше държавна сграда, прилична на дванайсететажен жилищен блок; на нейните последни етажи се помещаваше управлението на ЦРУ за град Вашингтон. Там, на десетия етаж се явяваше всеки ден на работа и Кам Дагит. Онези, които работеха там, наричаха мястото „Бъзърд Пойнт“ — истинското име на това тясно парче земя.

Зданието „Хувър“ на авеню Пенсилвания, за което хората мислеха като за ФБР, беше всъщност административното управление, което определяше политиката и наблюдаваше дейността на 55-те управления, всяко със своя собствена територия. Като оставим настрани няколкото лаборатории, неговите функции бяха почти изпяло бюрократични.

Бъзърд Пойнт бе просто едно от териториалните управления. Понеже районът му включваше „окръга“ и околните предградия, разследванията му често придобиваха национално значение.

Високи по метър и осемдесет, обшити със сива материя прегради отделяха помещенията на различните отдели едно от друго — агентите ги наричаха кошарки. В кошарката на С-3 имаше девет бюра — десет, ако включим и това на Глория де Анджело, секретарка и майка хранилница на бърлогата. Зад Глория друга преграда трябваше да създаде усамотение за шефа на С-3. Точно там бе празното бюро на Боб Бакмън.

Петдесет и две годишна, с нежен кокал и права, черна коса, спусната до раменете й, Глория успяваше да скрие зад тъжните си кафяви очи и изправената си стойка поне дузина от истинските си годинки. Тя приглади самоуверено косата си. В този час на сутринта тя и Дагит владееха помещението.

Глория дойде с чаша кафе.

— Мога да ти помогна да си пренесеш нещата, ако искаш.

Той схвана казаното от нея, но думите изгубиха очертания, размиха се в съзнанието му, острите звуци на съгласните бяха заоблени и изгладени от спуканото му тъпанче. Бързо свикна да вдига слушалката на телефона към лявото си ухо, да се обръща с лявата си страна към хората, с които разговаряше и, съвсем съзнателно, да избягва да говори на висок глас. Неочакваната му глухота не бе само досадна, а от време на време и затрудняваща, но го нервираше и разстройваше. С дясното си ухо не долавяше нищо, сякаш изведнъж бе станал половин човек.

Той се поколеба.

— Няма да се местя, Гло. Отхвърлих предложението. — И преди тя да се възпротиви, добави: — Да приема повишение поради глупостта на Бакмън — не това е разбирането ми да си го заслужа. Пулман е следващият по ранг, той трябва да бъде издигнат. Не и аз. — Той разлисти купчето розови бележки. — Следобед заминавам за Сиатъл. Тамошното управление ме покани да погледна нещо.

— Бъди разумен, скъпичък.

— Разумен? Ако приема повишението, губя статуса си на оперативен агент и заедно с него — това разследване. Премествам се на мястото на Пулман. Да ме паркират за постоянно зад бюро, Гло! Мене! Патъци с подметки от гьон и тричасови заседания? Не, благодаря.

— Мислиш егоистично.

— Несъмнено. Често ми го напомнят, нямаше нужда да го чувам и от теб — рече той и сетне съжали както за съдържанието на казаното, така и за тона си.

Но Глория, колкото и да бе учудващо, пренебрегна обидата; човек не можеше лесно да я отклони от целта й. Ако нещо бе най-характерно за нея, това беше целеустремеността й.

— Не можеш да промениш онова, което се случи.

Горчивината сякаш витаеше във въздуха — повторението на познатите думи имаха подобен ефект върху него.

— Ако му туриш и една мелодия, двете с Кари ще можете да го пеете като дует. — Той хвърли бележките върху писалището, ядосан още по-силно. Психологията на застаряваща майка хранилница на бърлогата, от която той нямаше нужда. Още по-малко пък имаше нужда да му напомнят истината.

— Знам, че ще преглеждаш нещата на Бакмън. Той беше потаен, негодникът. Ако намериш нещо, което бих могъл…

— Още не е погребан и ти вече му разбутваш кокалите.

— Не му разбутвам кокалите. Опитвам се да открия взривател, направен от Бернар. — Той провери кутийката си с входящи съобщения и заровичка бележките. Опита да смени темата: — Какво стана с доклада на Мийчъм?

— Имаш съобщение от него. Иска да се видите в неговия офис.

— Днес ли?

— Да. Веднага. Каза, че ще се радва да му се махнеш от главата.

— И той като всички.

— Колко сме любезни!

— Любезни ли? Ако си седя у дома, започвам да полудявам; идвам на работа — пак същото.

Надяваше се да я поразвесели, че малко хумор — дори и остарял вид — може да му даде възможността да сключи примирие. Но думите му прелетяха над главата й, нещо, което не бе трудно, поради миниатюрния й ръст.

— Работата зад бюро е по-безопасна.

— Ти и Кари заедно ли измисляте тези реплики или трябва да ги отдам на случайни съвпадения?

— Какво мога да направя, след като си толкоз упорит? Толкоз твърдоглав? Трябва да послушаш. Трябва да научиш нещо — не само от собствените си грешки, но и от грешките на другите. Боб Бакмън не се поучи. Ако си бе останал зад бюрото, още щеше да е жив.

— Боб Бакмън беше глупак — рече сериозно той. Тъгата, като топлина от силна напитка, се разля по тялото му.

— Синът ти е в инвалиден стол, трябва ли да ти го напомням! — Лицето й бе почервеняло.

Тя веднага млъкна, но по изражението й личеше, че бе прекалила. Думите увиснаха във въздуха като плодни мушици. Нямаше как да се отърве човек от тях.

— Не, не трябва — рече той в последвалата тишина.

Плодните мушички нахлуха в очите му. Усети как сълзите напират и се опита да ги потисне.

 

 

Това не е сън, спомен е и, макар че се спуска като тежка завеса, той задържа движещите се образи, досущ като прожекционен екран. Той е достатъчно прозрачен, за да може да види през него момчето отвъд, момчето, което слиза по рампата; но е и достатъчно плътен, за да не може да го отмахне. Знае, че появата му се предизвиква от определени неща: мирис във въздуха, звук; веднъж се появи само след като докосна вълна. Но по никакъв начин не можеше да се отърве от него. Лек нямаше.

Намира се във физкултурния салон с висок таван, който германците са определили за място, където да се разпознават личните вещи. Повечето от тях са в чисти найлонови чували за боклук, маркирани с етикети, на които е отбелязано колко далеч от мястото на сблъсъка са намерени вещите. Калпавият найлон замъглява вида на нещата, които са в чувалите. След няколко минути очите започват да те болят. Купищата лични вещи — дрехи, чанти, фотоапарати, куфарчета, документи, бастуни, сгъваеми детски колички, стикове за голф, компютри — го смазват и той започва да плаче. Ту заплаква, ту спира и така е през последните три дни. Понякога причината е в това, че е видял някое семейство; понякога — в това, което е чул на някой от брифингите. Предния ден на местопроизшествието бе видял елен и това го накара да се разплаче. Той е лесно уязвим. Не е сигурен дали ще издържи на напрежението. Страхува се, че може пак да се разплаче и да не може да се спре.

Торба след торба; той размества чувалите настрани, за да види по-добре съдържанието им. Като отиваше с колата си към града на сутринта след нещастието, му се изпречи една умряла жена на самия връх на едно дърво — висеше с главата надолу, със заклещени нозе. Роклята й бе разкъсана, ръцете й бяха отпуснати надолу, сякаш скачаше във вода. Бяла като тебешир. Това бе първото му впечатление от катастрофата на фона на иначе пасторалния и богат селски пейзаж в Германия. Сега пък се пита дали детето, което е играело с ей тази кукла, не е дъщеря на същата онази жена. Навярно ще разберат това. Но засега всичко, което остава, е да се запита дали е така.

Всичко оцелели: четирима. Всичките — деца, едно от които бе неговият парализиран вече син. Също като триста двайсет и седемте загинали, четирите деца бяха паднали от пет хиляди и триста метра височина. И четирите бяха попаднали в блатото, западно от селото. И все пак, никой не можеше да отговори как или защо бяха оцелели. Едното, което бе в критично състояние след стафилококова инфекция, бе в центъра на внимание на средствата за осведомяване: да оцелееш след падане от пет хиляди метра височина, за да умреш от инфекция, която си пипнал в болницата!

Гой преминава край куклата, край чантичките с тоалетни принадлежности с експлодиралите кутии с пяна за бръснене, край сешоарите и машите за къдрене, край касетофони и списания. Прилича му на градско сметище.

Той замръзва на място. Протяга ръка, но дясната му трепери толкова силно, че я прибира в джоба си. Това още не е в найлонов чувал. Още не. Ще го сложат, след като го идентифицира. Някой ще му постави картонче и ще надраска името върху него. Ще бъде вписано в списък, а списъкът ще бъде вкаран в компютър още същата вечер. Различните, на пръв поглед случайни неща в базата от данни ще бъдат свързани с конкретен пътник и парченце по парченце историята ще се разнищи.

Това е обувката на Дънкан, изцяло покрита със засъхнала кал и трева от блатото. Една обувка. Обувка, която принадлежи на краче, което повече няма да върви. Обувка сред купчина дрехи, които принадлежат другиму: някакви сутиени, бикини, окървавена блуза. Обувката на Дънкан. Неговото момче.

Той сигнализира на един от мъжете в защитна униформа и високи обувки, мъж, който изглежда толкова уморен, колкото се чувства Дагит. Някои от тези мъже не са спали вече седемдесет и два часа. Дагит вижда как мъжът приближава с етикет в ръка и започва да ридае. Не заради обувката. Не и за Дънкан. Не и за себе си. А защото се чувства тъй силно трогнат от усилията на всички, между които е и това изтощено униформено момче, защото съзнава, че никой от хората в околностите на това селце, нито един от тях, няма повече да бъдат същите.

 

 

Лабораторията по експлозивите, разположена в сградата „Хувър“ в центъра на града, бе пълна с разхвърляни кашони, микроскопи и витрини, на които бяха изложени всякакви видове взривни устройства. Той не се чувстваше удобно сред експлозивите.

Двама техници, облечени в бели престилки, продължиха да си работят, без да вдигнат глави към влезлия в лабораторията Дагит, който я прекоси и влезе в кабинета на Мийчъм.

Чаз Мийчъм бе тъмнокос, с напрегнати сини очи и с тънка, доброжелателна усмивка. Говореше бързо.

— Слушай, най-сетне научихме малко нещо за това какво е правил Бернар в хотелската си стая. Но след станалото с Бакмън, нещата на Бернар ще отидат по-назад в списъка ни, поне за момента. Помислих си, че би искал да чуеш нещо за това, преди да са го набутали в седма глуха. Не ме гледай така, Мичиган. Просто тъй стоят нещата.

Дагит прехапа устни.

— Почти всички нещица са попаднали във филтрите на прахосмукачките, което показва с какви миниатюрни размери си имаме работа. Това са парченца и останки — повечето микроскопични — които са паднали от работната му маса и са се заплели в мокета. Иначе Бернар е почистил щателно. Можем да го твърдим, след като знаем колко малки са запазилите се останки. Но никой не може да изчисти напълно — дори и тип като Бернар.

— Първо, и от особен интерес, имаме парченца калаен припой с високо съдържание на сребро. Качествен материал. Това означава едно нещо: той е правел усъвършенствано устройство или устройства. Най-голямото нещо, което намерихме — продължи той, — са парченца пластмаса.

Той плъзна една снимка към Дагит. Парченцата бяха заснети до линия, за да се получи представа за размерите им. За нетренираното око те не означаваха нищо.

— Когато човек от моя бранш види подобно нещо, косата му настръхва моментално. В доклада за следенето на Бернар е отбелязано, че той е посещавал магазин за авточасти, нали така? Нашите момчета не успяха да открият какво е купил оттам, но аз вече мога да ти кажа съвсем точно какво е купил. Поне част от покупките му. Висотомери. Барометрични устройства. Два, съдейки по факта, че намерихме шест от тези пластмасови копчета.

Той подаде на Дагит някакви графики. Дагит ги погледна и не схвана нищо от тях. Тези момчета живееха в някакъв друг свят.

— Два ли?

Той ентусиазирано кимна.

— Точно там е работата, че са два. Това е най-интересното нещо.

Докато Мийчъм продължи с обясненията си, Дагит си представи Бернар, приведен над масата в хотелската си стая да конструира взривните си устройства до последните им детайли, с димящ поялник в ръка.

— Имаме също така и парченце покрита с платина сребърна жица. Това не е добре. То означава, че се е сдобил с мини-дет — миниатюрни детонатори. По-къси са от един инч (около 2,5 сантиметра), но са дяволски мощни. Детекторът за метал не ги засича, много трудно се забелязват и на рентгеновите апарати — мечта за всеки терорист. А имат достатъчна мощ да детонират какъвто щеш пластичен взрив. Развиват достатъчно топлина, за да стопят алуминий, бронз — който и да е от меките метали. Обикновените детонатори са много по обемисти и развиват далеч по-ниски температури. Всичко това за нас означава, че устройствата му са много, много малки, или много сложни, или и двете. Един мини-дет е с много по-широко приложение от стандартния детонатор. Много трудно се намират, а това означава, че той си има причина да ги е намерил.

— И къде ни отвежда всичко това? — попита Дагит. Стаята бе без прозорци и той изпита клаустрофобично усещане.

— Слушай ме сега. Понякога можеш да монтираш барометрични ключове в редица. Да ги нагласиш на различни височини. Получава се двустепенен ключ. От промяната в барометричното налягане при херметизирането на самолета задейства първият ключ. Сетне самолетът излита, издига се и се включва вторият. Пълна гаранция, че аеропланът ще е излетял и ще е дяволски нависоко в небето. Зависи какъв ефект търсиш.

— Но… — Дагит вече се досещаше.

— Но моите инстинкти ми казват нещо друго. Човек придобива усет към тези неща, Мичиган. Навярно и във вашата работа е така. Какво знам? Един тип като Бернар — той е професионалист. Той е ефикасен. Внимателен. Не е оставил много след себе си, но е оставил достатъчно. Прекалено даже, по мое мнение.

— Имаме прекалено много парченца жица за едно устройство. Прекалено много силикон, два висотомера. Всичко съвпада. — Той разбута купчината черно-бели снимки, правени през микроскоп. — Прекалено много за един толкова внимателен тип като Бернар — повтори той. — Ако трябва да отгатна, а аз само предполагам, бих рекъл, че той е направил два детонатора, Мичиган. Знаем, че е купил два висотомера, а както каза ти — и два часовника „Касио“. Доколкото мога да предположа, той е направил два почти идентични детонатора.

Мийчъм замълча, за да даде на Дагит възможност да смели казаното.

— Може би не е успял с първия и да се е наложило да прави втори — предположи с надежда Дагит.

— Може би. Но защо тогава е купувал предварително по две от всички неща? Нещо не уйдисва.

— Значи е направил две бомби. Така ли?

— Два идентични детонатора. Да. Мисля, че уликите ни сочат точно това.

— А тези барометрични ключове…

— Ще попиташ дали са предназначени за самолети ли? — прекъсна го Мийчъм. — Боя се, че почти не се съмнявам в това. Който и да е твоят човек, той разполага с достатъчно средства да свали два аероплана.

 

 

Дагит чакаше Дънкан в задния двор. Момчето забави инвалидния стол, спусна се полека надолу по шперплатовата рампа и спря безшумно. Изкикоти се сойка, кацнала на ябълковото дърво. Ливадата се нуждаеше от косене. Рампата плачеше за боядисване. Прозорците — за чистене. Мисис Кайък подаде главата си през вратата, погледна бащата и сина и се усмихна. Сетне се върна в къщата, навярно да приготви вечерята на момчето. Дагит се безпокоеше, че синът му не прекарваше достатъчно време с хлапета на своята възраст. Може би трябваше да направи нещо за това.

Дънкан се цупеше. Дагит му бе обещал отдавна, че заедно с Кари ще наемат вила на мерилендския бряг и ще прекарат идващия уикенд в гребане с кану. Обещание, което му предстоеше да наруши, заради самолета за Сиатъл, който трябваше да вземе след деветдесет минути.

Кари бе на път към тях. Той потръпна от мисълта за нея. Колкото и да искаше да я види, колкото и да я обичаше и да му липсваше, той нямаше нужда да го поучават сега. Неговата отдаденост на разследването — тя използваше по-силни думи за нея — бе причината за много разгорещени „дискусии“.

Тя буквално бе нахлула в живота му — в ролята й на представителка на фирма за мениджмънт на недвижими имоти и ги бе спасила двамата с Дънкан от трудните първи дни на новото начало в живота им. Жена с неукротима енергия, тя се бе заела моментално с Дънкан. Когато отношенията им стигнаха и до секса, Кари вече въртеше домакинството и работеше с Дънкан — помагаше му да преодолява по-леко трудностите и препятствията, с които той се сблъскваше всекидневно. Изглеждаше съвсем естествено да стане евентуално любовница на Дагит. Ала сега, като се вглеждаше в миналото, на него му се струваше, че всичко е било повече въпрос на уговорка, на удобство, отколкото на любовна връзка. С всяка изминала седмица Кари се сдобиваше с все повече власт над техния живот. По природа тя бе силна и властна; качествата, които първоначално я бяха направили тъй незаменима, сега заплашваха да разрушат всичко, което сама бе създала.

Той отиде зад стола, за да избута момчето до лоста за набиране на мускули, но Дънкан не пожела помощта му и бързо подкара колелетата, отдръпвайки се от Дагит, като го погледна лукаво през рамо, за да се увери в преднината си — и в разстоянието помежду им. Той стигна до ниския лост, който баща му бе измайсторил от парче тръба и чифт дървени магарета, залепи малките си ръце около гладкия метал и направи усилие да вдигне отпуснатата тежест на тялото си.

— Ще ти помогна — рече Дагит и забърза към него.

— Мога да го направя — каза момчето.

Но не можа. Опита се, ръцете му затрепериха, но едва успя да се повдигне. Дръпна се със зачервено от усилията лице, а когато баща му приближи, буйно поклати глава.

— Не — изсумтя то, — остави ме.

Опита отново, но след мъничкия постигнат успех се отпусна надолу и хлътна в инвалидния стол.

Дънкан страшно искаше да участва в лагер по кану за инвалиди, спонсориран от ОПИ (Организацията „Приключения за инвалидите“), но предварителните условия, независимо от възрастта, бе горната част на тялото да бъде силна. Дори и при най-ниското ниво — лагер само за уикенда — се изискваха пет набирания на мускули без чужда помощ. А Дънкан не можеше да направи повече от едно. Дагит желаеше синът му да отиде на този лагер не по-малко от самия Дънкан.

— Какво има в Сиатъл?

— Труп. Намерили са труп.

— Не схващам. Мислех, че преследваш онзи бомбаджия.

— Така е. Но трупът е намерен в самолетостроителница, а онзи тип взривява самолети. Трябва да видим дали двете неща са свързани.

— Смяташ ли, че са?

— Възможно е. Нямаше да замина, ако не бе толкова важно.

— Знам.

— Наистина.

— Знам. Всичко е наред.

Той отново се надигна. Дагит мушна силните си ръце под мишниците на момчето, повдигна го и рече:

— Нека опитаме пак.

Ала вътрешно изпита болка. Знаеше, че разочарова момчето. Дънкан се надигна и с помощта на баща си направи едно набиране. Занимаваха се с това от седмици и напредъкът на Дънкан бе болезнено бавен. Дагит страдаше жестоко от тези тренировки, страдаше като виждаше как безжизнените нозе на сина му се люлеят като на парцалена кукла. Беше прибавил малко към теглото си след възстановяването си и силата на ръцете трябваше да се придобие. Днес на Дагит му се стори, че момчето е малко по-силно и той му го каза.

Дънкан рече:

— Отново.

Заедно направиха серия от пет набирания, след което Дагит го отпусна върху стола му.

— Единственият начин е да го направиш — рече той, цитирайки онова, което баща му бе казал преди толкова години. Знаеше, че петдесет на сто от успеха бе въпрос на психика.

Кари се появи иззад къщата, кестенявата й коса бе опъната назад и вързана на проста опашка заради горещината, бялата й лятна рокля от египетски памук подчертаваше тъмната й кожа. На краката й пошляпваха сандали. Той се безпокоеше, когато тя се носеше така, защото изглеждаше дяволски добре. Знаеше, че и тя го знае, затова се почуди защо е дошла в този си вид. Реши, че е поредната демонстрация на наскоро изявената й самостоятелност. Тя си имаше собствена представа как трябва да се развива животът им и работата на Дагит във ФБР — а особено упоритото му преследване на виновниците за 1023 — не се вместваше в нея. Тя искаше той да приложи таланта си в частния сектор, където специалистите по безопасността вземаха два-три пъти повече пари. Искаше да се оженят, да имат деца, да напуснат Вашингтон. Тя изложи всичко това съвсем ясно в една топла, лунна нощ само преди три седмици. Когато планът й срещна съпротива, тя се затвори и прие поведение на пълна независимост, решена да постигне своето. През последните шест дни бе нощувала само веднъж у тях. След скарването не бяха се любили нито веднъж.

Докато се приближаваше, самоуверена и съблазнителна, той забеляза, но без да се възбуди от това, лекотата на походката й и летния загар на кожата й. Властта й над него намаляваше с всяка изминала нощ. Прекарвайки по-малко време заедно, те се бяха отчуждили още повече; Дагит не бе по-близо до решението да се впусне в частния сектор, отколкото преди. Като я гледаше да приближава, той всъщност се страхуваше от нея.

Дънкан изви глава назад, погледна го от долу нагоре и рече:

— Бъди мил с нея, тате.

Дагит подуши заговор.

 

 

— Здрасти — рече тя на двамата. И към Дагит: — К’ва е тая работа със Сиатъл. Мислех, че ще ходим на брега. — В очите й блестеше нетърпение.

— Така си мислех и аз — рече Дънкан.

Заговор си беше. Сега тя използваше сина му срещу самия него.

— Зов на дълга — рече той, защищавайки се с яд.

— Не, не е това — възпротиви се тя. — Всяко управление си извършва разследванията на своята територия. Обяснявал си това десетки пъти. Може би дългът се е писал доброволец?

— Аха — съгласи се Дънкан.

— Вие двамата да не сте репетирали? — попита Дагит. Спомни си скарването си с Глория сутринта. Почувства се притиснат до стената.

— Ти ни обеща този уикенд. Това нищо ли не означава?

— Какво искате да ви отговоря?

Лицето й почервеня.

— Продължавай да тренираш — рече тя на Дънкан.

Като сви силните си пръсти около лакътя на Кам, тя го отведе настрани.

— Не можеш да направиш това. Ти измисли този уикенд, за да може най-сетне да влезе в кануто на вода, ти го накара да тренира за това, а сега изведнъж проваляш всичко. Какво ти става? Знаеш ли колко зле може да се отрази това на едно хлапе?

— Чакай малко — рече той, отмествайки ръката й. — Ти ли ще ми кажеш за моето хлапе?

— Някой трябва да ти го каже. Единствената му компания е седемдесет и две годишна старица, която диша с акумулатори. Смяташ ли, че така ще порасне?

— Това е временно.

— Временно, че завинаги.

— Един човек е бил убит. Важно е.

— Ти го поиска, нали така? Навярно е трябвало да се пребориш, за да те изпратят, нали така? Те нямат нужда от теб там, нали така?

— Да, да, ама не. — Той мразеше тя да го улавя на местопрестъплението. Дразнеше се от отношението й, от подхода й, от всичко — особено от това, че бе права.

— Брегът, Кам. Щом не искаш да дойда и аз, това е окей. Но остави Сиатъл. Моля те. Заведи Дънк на брега и прекарай малко време с него.

— Аз прекарвах известно време с него и преди ти да се появиш.

С това той постигна онова, към което се стремеше. Тя се стрелна през задния двор като мълния. Искаше му се да изтича подире й, но остана на мястото си.

— Приятно пътуване, тате — беше Дънкан, който висеше от лоста.

— Става дума за убийство, Дънк. Важно е — рече той отдалеч.

— Тогава заминавай — каза синът на бащата.

След няколко минути той замина.