Ридли Пиърсън
Твърдо падане (26)

25

Дагит се събуди по-рано от обичайното, зареден с нова сила след победата си над Мъмфорд и напълно съзнаващ отговорността, която сега лежеше върху него. Реши, че сутрешният крос ще му се отрази добре. Целта на Корт бе един или повече от директорите на химическата промишленост. Кого и как възнамеряваше да убие той си оставаше загадка, за чието разрешаване имаше по-малко от седемдесет и два часа.

Почти не забеляза ефектния изгрев, мелодичната песен на птичия хор, който гнездеше на ябълката на съседа, или острия, сладостен мирис на току-що окосена трева, който изпълваше въздуха. Облечен за кроса си, той мина тихо покрай стаята на Дънкан и се изниза през входната врата, както винаги безшумно. Малко след шест по улиците не бе оживено, срещаха се само колеги бегачи, с познато облекло и познати лица, но не знаеше имената им. Пробяга без усилия четири мили, без да обръща внимание на маршрута си, а още по-малко — на великолепието на яркия и ясен септемврийски ден; вместо това пресмяташе отново и отново къде да съсредоточи усилията и енергията си.

Първият знак, че нещо не бе наред, бе, когато иззвъня будилникът на Дънкан и той не го спря. Дагит, който в това време вече бе облечен и връзваше вратовръзката си, отиде да провери. Като намери стаята на сина си празна, както и леглото му, той спря будилника и извика:

— Дънк?

Първия път — както един баща би искал да знае какво прави синът му. Близо до вестибюла имаше малка баня; не му се искаше да нарушава усамотението на момчето. Но като влезе в коридора и видя, че вратата е отворена, следващият вик, с който търсеше момчето, вече бе тревожен. Едно от нещата, от които Дагит най-силно се опасяваше, бе да не би синът му да падне и да си удари главата, докато се премества от тоалетната.

Банята бе празна.

Лостът за набиране — сигурно бе там.

— Дънкан? — извика пронизително той и крачката му се ускори от първите топли вълни на безпокойството, които преминаха като електричество по кожата му.

В момента, когато той зави зад ъгъла и се блъсна в инвалидния стол, въображението му вече бе полудяло. Той падна върху му, придвижи го с масата си до стената и се строполи в него. Тревогата му се превърна в яд — не за първи път Дънкан напускаше стола, без да пита баща си. Ала гневът му бързо се обърна на чист ужас, когато по ръката му полепна кръв със стайна температура. Остана да седи на пода, преобърнатият стол притискаше краката му, взрян с ужас в отворената си длан. Сетне нямаше да си спомни нищо от последвалите няколко минути. Минути, в които като обезумял претърси всяко място, където можеше евентуално да открие момчето си.

Но скоро ченгето в него взе връх. Кръв по стола. Той провери кухнята като си мислеше: „Момчето идва в кухнята за среднощна закуска, порязва се…“, ала не намери нито нож, нито следи от присъствието на Дънкан в кухнята. „Той е в леглото; събужда се, защото носът му кърви, нещо обичайно за него; отива в кухнята да вземе лед. Намира се в настроението си на независим и не иска да ме буди.“

Едва когато изправи преобърнатия стол — колко? пет, десет, двайсет минути по късно — намери написаната на ръка бележка:

„Аз го взех. Не ПРАВИ нищо. Съвсем нищо.

Антъни Корт“

Изобщо не можеше да мисли. Съзнанието му се преизпълваше прекалено бързо и му изигра долния номер да изключи напълно. Прекалено много вода изтичаше в канала, преливаше целия, пилееше мислите си, не бе в състояние да ги контролира, не бе в състояние дори да попие разляното. Първата му ясна мисъл бе: „Ама и кураж има този мъж да подпише бележката!“.

Не ПРАВИ нищо. Изобщо нищо.

Погледна часовника си. Помисли да се обади веднага на Мъмфорд, но веднага отхвърли идеята. Сетне си помисли да позвъни на Кари, но какъв бе смисълът? Почти цял час се мята напред-назад из къщата, не бе в състояние да седне, да спре да върви, да вдигне телефона. Блъскаше се из мебелите и вратите, не можеше да вижда добре, поради сълзите си. Пусна водата и забрави да я спре. На два пъти спира пред огледало и съзерцава образа си — твърде шокиран от онова, което виждаше. Едно от огледалата лежеше на пода, строшено на парчета. Крачеше безспир из малката къща, а умът му пресмяташе възможните варианти. Там, където някога бе съществувал острият ум на опитен следовател, сега се помещаваше изплашеният до смърт ум на един баща.

Още веднъж погледна часовника си. Минутите отлитаха безвъзвратно. Някъде там се намираше Корт, който планираше нещо. Дънкан бе… Можеше ли да си позволи да спре разследването? Да се обяви за болен? Реши — не. Хората го познаваха добре. Нищо не можеше да го спре в този момент. Ако не отидеше на работа, щеше да привлече много повече внимание, отколкото ако се явеше и изглеждаше на зает. Чувстваше се съкрушен от реалността на ситуацията: ако сега спреше разследването, навярно Корт щеше да успее с онова, което бе замислил, и Дънкан щеше да живее. Дали щеше да живее? Ако продължеше с разследването си, ако успееше да напредне достатъчно, за да спре Корт, тогава животът на някой друг — може би на много хора — щеше да бъде спасен. Не можеше да забрави физкултурния салон, пълен с личните вещи на жертвите от полет 1023. Не можеше да пренебрегне опустошението, последвало катастрофата на полет 64. И като си мислеше за всичко това, той не можеше да повярва, че човек като Корт ще пожали някого, дори и едно малко момче като Дънкан.

След като взе решението, той вдигна телефона и каза на мисис Кайък да си вземе почивен ден. Пътят до Бъзърд Пойнт никога не му се бе виждал толкова дълъг.