Ридли Пиърсън
Твърдо падане (34)

33

Дагит нетърпеливо чакаше сигнала за действие, седнал зад волана на колата си, паркирана на пет преки от площад „Дюпон“. Лицето на задната седалка на колата, паркирана на отсрещната страна на улицата, трудно можеше да се види, но когато Дагит вдигна телефона и чу гласа на Пулман, той само му припомни мащабите и важността на операцията. За по-малко от три часа Пулман и Мъмфорд бяха включили в нея повече от шейсет агенти. Всяка платформа на всяка спирка по „червената“ линия бе покрита, както и центърът на метрото, където тя се пресичаше с „оранжевата“ и „синята“ линия. Техническият отдел бе екипирал всеки от агентите с радиостанция, така че в града, а донякъде и в предградията, функционираше ефикасна мрежа. Имаха страхове, че в някои райони радиомрежата може да се прекъсне, поради дълбочината на тунелите и големите разстояния. Но с приближаването на девет часа на четири ключови места из града се разположиха камионетки с препредавателни усилватели. Целият град бе станал територия на вашингтонското управление. Специалните агенти, шефовете на отряди, изпълнителните началници се гордееха със способността си да хвърлят мрежата върху него за броени часове.

— Имаме зелена светлина — каза Пулман.

— Ще чакаме да видим дали ще доведе момчето. Разбрахме се за това — напомни Дагит.

ФБР бе признато в цял свят за умението си да се справя с отвличания. При това зад всеки случай, за който научаваше обществото, се криеха по още двайсетина отвличания с успешен край, за които не се шумеше. Но дори да бе така, Дагит кой знае защо се питаше дали не сгреши, загдето се довери на Бюрото. Молеше се Богу това да не е причината да съжалява сетне цял живот.

— Всички ние сме подир един човек — а ти си на топа на устата, Мичиган. Необходима е голяма смелост човек да направи това, което ти направи.

— Или голяма глупост — каза Дагит, преди да затвори телефона и да подкара колата. Пулман все ще каже нещо идиотско. Погледна за последен път надясно и този път можа да види Пулман, притиснал лице върху стъклото, с дясната си ръка правеше знака на вдигнатия нагоре палец. Господи, тоя бе същински Джон Уейн^[1]. Ръката на страха се вмъкна в Дагит, сграбчи стомаха му и стисна. Сигурно щеше да повърне, ако имаше какво.

Той пътува по сивото черво, което е елеваторът, списъците са сгънати във вътрешния джоб на сакото му. Миризмите му подсказват, че слиза все по-надолу, чистият въздух се подменя от вонята на машинарии и хора. Отблъсква го. Обръща глава назад и вижда малката и все по-смаляваща се черна дупка на върха на тунела. Увеличаващата се топлина го кара да помисли за ада. Това е наказанието за всичките му провали. Провалът: носи го върху себе си като три номера по-голямо, напоено с вода палто.

Точно девет. Опитва се да се съсредоточи върху лицата в тълпата. Каква тълпа? Няма много хора, след като часът пик е минал. Хората са навън да вечерят, или у дома — гледат телевизия, отишли са да поплуват в клуба. Семейства — в безопасността и сигурността на домовете си. Същите хора, които той и останалите са се заклели да защищават. Ала не се справят много успешно. Защото въпреки всичката си тайнственост, всичките съвещания, всичките компютри и програмни продукти, всичките разходи, шифри, отпечатъци, видеоапаратури и прочее, те се бяха провалили. Шейсон е на свобода. Корт е на свобода.

Корт стои на далечния край на платформата на не повече от тринайсет метра и го гледа втренчено. Усмихва се.

Отначало Дагит не може да повярва на очите си. Мисли като ченге. Не може иначе. Съставната скица не е съвсем точна: брадичката не е толкова остра, ушите стърчат малко повече. Той се изкашля да прочисти гърлото си — за микрофона, който носи. Това е сигналът, че е установил контакт. Може да си представи суматохата на последвалите действия горе, на улицата. Много сръчни копелета са тези от Техническия. Доволен е, че е така.

Прави няколко стъпки към Корт, който вдига ръка, за да го спре. Това е хитър ход. От такова разстояние точният изстрел е малко вероятен. А при движещата се мишена — почти невъзможен.

Нанизът от кръгли лампи, вградени в бетона на платформата, започва да мига в синхрон — това означава, че пристига мотриса.

Мотриса!

Лицето на Корт потръпва като разбира това. Той прави нещо неочаквано. С обикновено движение на показалеца си той прави знак на Дагит да се приближи.

Погледът му пробягва по празната платформа и Дагит усеща как той изчислява действията си по време.

На нито един от влаковете нямат агенти; с това се бяха съгласили всички. Прекалено много невинни хора щяха да бъдат заплашени, прекалено много щяха да зависят от случайността. Точно поради това така внимателно пазеха самите станции на метрото.

Дагит се моли Дънкан да е във влака, а лицето му да бъде нарочно показано през прозореца.

Вече са на три метра един от друг. Никой не би оцелял при стрелба от такова разстояние.

— Списъците — казва Корт.

Дагит ги изважда, но не ги предава.

— Дънкан — отвръща той на мъжа и държи примамката си.

Влакът спира. Погледът на Корт щъка нервно между списъците и вагоните.

— Списъците — повтаря онзи.

Дагит поклаща глава.

— Момчето ми.

Чак тогава погледът на Корт подсказва на Дагит, че е надвиснала беда. Той е един мъж на средна възраст с дънки и стари, очукани маратонки. Якето му е разкопчано, ръката му бърка под него и Дагит я вижда да излиза. Той е или цивилно ченге или полицай извън смяна, но с нюх към неприятностите.

— Проблеми ли имаме тук, приятели? — Той показва гордо значката си.

Нито Дагит, нито Корт помръдват.

Вратите на влака се отварят.

— Хей! На вас говоря! — Другата му ръка бръква под якето.

— Добър опит — казва Корт на Дагит.

— ФБР! — изкрещява Дагит на онзи и посяга за своята карта.

Но любопитното ченге погрешно взема жеста му и сам изважда патлак. Дагит се хвърля на земята и изважда своето оръжие.

Корт убива ченгето с два изстрела в гърдите, вторият повдига онзи от земята. Писъкът отеква призрачно в бетонната гробница.

По-късно Дагит си спомня, че като се изправя на крака, вагоните изглеждат празни, защото всички пътници са вече на пода. Защото първото нещо, което Дагит поглежда, са вагоните. Само частица от секундата по-късно той съзира Корт да скача от платформата и да изчезва в мрака на тунела.

Тунелът? Това е самоубийство. Това не бе предвидено в плана! Той изкрещява:

— Тунелът! — Знае, че микрофонът ще го улови.

Той изоставя относителната безопасност на платформата и го последва във всепоглъщащия мрак. Губи равновесие. Тук е по-горещо, отколкото в ада. Не вижда абсолютно нищо. Трябва да намали ход, толкова е тъмно. След още няколко метра спира и се ослушва. Чува бързите стъпки пред себе си. Продължава и следва дългия, плавен завой на тунела. Когато най-сетне е погълнат от абсолютния мрак, в краката му пламва кибритена клечка. Той изкрещява и пада на траверсите с пръст върху спусъка.

Това е скитник. Проклет, полугол уличен скитник, който си свети с кибрит.

Стъпките продължават да кънтят дълбоко в тъмнината.

Дагит прибира пистолета и забързва нататък. За едното чудо не застреля онзи скитник. Нервите му са опънати до краен предел. Увеличава скоростта. Ще изтърве Корт!

Минава през място, което вони на пикоч и лайна. Не спира, защото още чува как Корт тича в далечината.

Когато спира следващия път, не чува повече стъпки.

Но не е точно тишина. Чува влака. Пред него? Или отзад? Не е сигурен. Но стъпки повече няма. Пълзи внимателно напред, стиснал пистолета с две ръце. Очите му са се приспособили и сега вижда очертания в сиво. Но това не е в резултат на някаква светлина. Просто мозайка от едри форми и едва очертани ръбове. Под него прахът скърца, а воят на влака показва, че той приближава.

Лицето се показва иззад черен квадрат и той пада тежко по очи. Докато пада, пистолетът му изгърмява. Вижда яркия жълт отблясък и разбира, че не е бил неговият пистолет, а пистолет, който е стрелял срещу му. Претърколва се върху траверсите, знае много добре, че има и една трета релса, по която тече електричество, което може да го превърне на прах. Претърколва се отново и отново. Чува още два изстрела.

Земята под него започва да се тресе. Влакът идва. Влакът! Той скача на крака и стреля в тъмнината, която, благодарение на идващия влак просветлява все повече и повече. Тунелът продължава да завива наляво. Бягайки вече с пълна сила, той съзира непрекъснато изплъзващия му се силует на Корт да се скрива зад големия завой. Като безплоден изгрев ярката светлина изпълва тунела и Дагит е напълно заслепен от нея. Изгубил го е! Видя го в един миг и в следващия онзи изчезна. Спира. Гърдите му бързо се надигат и спадат. Ужасен е. Шумът е умопомрачителен. Иска да изкрещи. Влакът връхлита върху него.

В последната възможна секунда, само на броени метри от него Корт излиза от сянката и плонжира, за да избяга от влака. Трябва да го е изчислил до секундата. Но кракът му се закача… нещо не е наред… той пада… Просто един образ — това е всичко. Размазана черна сянка на силует, която се среща с ярката бяла светлина и връхлитащия тътен на неколкотонната мотриса.

Дагит изкрещява:

— Не-е-е-е!

Но е вече твърде късно. Ударът е моментален, обливат го пръски кръв и човешка плът, целият е измокрен.

Когато идва на себе си до релсите, той е обезсилен от лепкавата каша и вонята. Колкото може по-бързо разсъблича пропитите с кръв дрехи. Останал само по гащета и обувки, с прояснен поглед, той залита, краката му са омекнали, тръгва по траверсите към шума на прииждащи стъпки. Корт е мъртъв; той се чувства победител. Но не е победил. Къде е Дънкан? Как ще открият Дънкан, след като Корт вече не е жив?

Сълзите му се стичат червени, от кръвта на онзи.