Ридли Пиърсън
Твърдо падане (10)

9

С тъжните й кафяви очи, със стойката й тип „изправена метла“ и с въпросителното си изражение Глория сепна Дагит. Все още му бе ядосана, че отказа повишението. За пръв път му хрумна, че гарвановочерната й коса май скриваше истината. Поиска му се да я попита дали я боядисва — това бе сигурен начин да я накара да млъкне, преди да е отворила уста.

Пусна тежко куфарчето върху писалището си и с няколко кимвания поздрави онези, които го бяха изпреварили на работа и вече въртяха телефоните. В ъгъла на стаята раздрънканият телевизор предаваше програмата на Си Ен Ен с приглушен докрай тон. Програмата се излъчваше двайсет и четири часа в денонощието. Останалите бюра бяха празни. Някои от момчетата бяха удължили уикенда си до едноседмичен отпуск. Други бяха по служба из града, неколцина — в друга смяна.

Каза й „здравей“. Тя се правеше на важна.

— Днес ще ни придадат нов агент. Ще дойде всеки миг.

— Гло — рече той, — това е много важно за мен.

— Не ми се говори за това. — Тя му подаде факс. — Ето, това е за теб.

Беше списъкът на пътниците, летели по маршрута Лос Анджелис-Вашингтон със самолета, в който се бе качила мистериозната Мариан Литъл, след като бе върнала наетото комби. Дагит потърси името й в списъка, но не го намери. Това не го обезкуражи. Терористите използваха всяка възможност, за да сменят имената и псевдонимите си. Сменяха вида си, шофьорските книжки, кредитните карти, всичко. Не получи твърдото доказателство, което Пулман искаше да види. Остана си в ничията земя на подозрения без доказателства. Чистилището за едно разследване. Искаше му се да вярва, че тази Литъл — или както и да се наричаше — бе замесена, но не можеше да е сигурен.

Името на новия бе Брадли Левин. Беше на трийсет и две, ужасно симпатичен и доста по-едър от Дагит — може би метър и осемдесет и пет, сто — сто и пет кила. Силен торс. Дълга, черна, къдрава коса с подранил сив кичур на челото. Благи тъмни очи, но изсечени черти на лицето, с потъмнели от редовното питие в пет и половина бузи. Дагит го поздрави възторжено, но това си беше театър: макар че страшно се нуждаеше от помощ, идеята да работи с току-що преместен при тях човек, не бе от най-привлекателните. Поопознаха се малко по-добре на чаша прекипяло кафе. Този път — в кафенето на първия етаж. Левин бил започнал кариерата си в денвърското управление, където се занимавал с отвличания.

— Сетне — Маями — обясняваше той с нисък, топъл глас. — Обирахме хлабините на наркотрафика. Внезапни проверки по самолетите от гражданската авиация.

— Атаката срещу Еър Ийст? — попита Дагит.

— Моя работа — призна с нежелание той. Изчерви се.

Това се понрави на Дагит, беше все по-рядко и по-рядко явление във вашингтонското управление.

— А сега пък — борба с тероризма при вашите момчета. Да ти кажа нещо: като карах насам с колата, ама в какъв квартал живеете! Сега разбирам защо наричат гаражите затвори за колите.

— Почакай да застъпиш нощна смяна. Тогава няма да се разделяш с патлака си и като отиваш на онова място.

— Вярвам ти.

— Тук сме затънали до гуша в лайната. Трябва ми независимо мислеща глава, Брад, а не готова да се съгласи с всичко. Трябва ми някой, който да оспорва идеите. Някой, с когото да работя. Трябва ми някой, който да върши сума черна работа и да се усмихва при това. Опитът ти с пътническите самолети ще потрябва. Но, често казано, едва ли можеше да избереш по-лош момент да дойдеш при нас. В момента сме обезумели. Имаме тиктакаща под носа ни адска машина. Опасна — както всяка бомба. Имаш отрицателно време, за да навлезеш във всичко това. Четивото ти за това е подготвено. Настроенията тук са пред взривяване, затова внимавай. Имам поставен срок: една седмица, за да докажа, че едно убийство в Сиатъл и катастрофата на полет шейсет и четири са свързани с Бернар. Тъй че да знаеш — работното време тук е последната ни грижа.

— Също като в Маями.

— Добре — рече облекчен Дагит. — Значи си свикнал.

— Съвсем.

— Ако имаме късмет, ще го пипнем този тип. Ако нямаме… е, няма нищо по-гадно от това да бродиш по горящо поле, осеяно с части от човешки тела, особено ако знаеш, че работата ти се е състояла в това да предотвратиш катастрофата. Работим под натиск, а и това си е един допълнителен натиск. — Той замълча и се разсея. — Както и да е, добре дошъл на борда.

— Благодаря.

— Тук ми викат Мичиган — ти не си длъжен да го правиш, но с останалите е така.

— Схващам — рече Левин.

— И аз попрочетох това-онова, преди да дойдеш. Шефът на управлението в Маями е написал за теб добри неща. Казва, че първо мислиш, сетне говориш. Че си ерген. Няма да те питам защо.

— Добре, щото изобщо не е твоя работа.

Дагит замълча — двамата се гледаха предизвикателно.

— Работа ми е. Тук сме като отворени книги. Всички. Просто да ти е ясно. При борбата с тероризма… няма друг начин. Никой не е успял да се внедри при нас. Поне не ни е известно. Разбираш ли?

— При наркотиците в Маями е още по-зле.

— Мога да повярвам.

— Би трябвало. Нямам навика да лъжа.

— Е, това обяснява забележката в досието ти, че си груб.

— Както е казал Лукчо на фермера: „Аз съм си туй, което съм аз“.

— Добре. Ще се постарая да го запомня. — Това му спечели една усмивка. Дагит добави: — Жалко за студентските ти години. Но ако аз съм Мичиган, то ти ще си Охайо. Става ли?

— Добре, още повече, че и двамата знаем кой университет е по-добрият — рече Левин.

Дагит не искаше да позволи да бъде въвлечен в подобен спор. Той можеше да продължи с дни. Може би и цял живот. Но не и сега.

— Отличник, направо от колежа. Това впечатлява.

— Родителите ми ме натискаха.

— Какво мислят за работата ти в Бюрото?

— Следващият въпрос.

— Значи не я одобряват — каза Дагит.

— Те бяха решили да стана адвокат, като баща ми. От шестмесечната ми възраст го бяха решили.

— Значи си преизпълнил предначертанията. Така ли да си обясня успеха ти от университета? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не искам нищо да ти кажа. Ти питаш. Ако попиташ, аз отговарям, ясно ли е?

— Тук ще ти хареса, ще се впишеш в екипа. Едно от хубавите неща на борбата с тероризма е, че доста време си насаме. Това означава повечко свобода, но цената е повече писмени рапорти.

— Какъв е шефът на отдела?

— Пулман ли? Нов е на тази длъжност.

— Така чух и аз.

— Той е окей. Последният шеф бе натегач. Искаше да изкяри от всичко, в което сполучвахме. Още не мога да кажа какъв ще бъде Пулман. Като се настанят в ъгловата канцелария, хората се променят.

— Чух, че си отказал повишение. Има ли нещо вярно в това?

Дагит се запита дали това бе дело на Глория или просто клюки в службата.

— Имам си причини за това.

— Мислех, че тук сме като отворени книги.

Погледите им се срещнаха и Дагит усети, че е спечелил нов приятел. Той попита:

— Имаш ли приятели в този край?

— Ти си ми първият — рече Левин, опипвайки почвата. Дагит кимна. Левин додаде: — Един-двама познати от Куонтико трябва да са се настанили някъде наоколо.

— Искаш ли да обсъдим задачите?

— Защо не?

— Не знам дали си имал възможността да прегледаш досието на „Der Grund“…

— Имах.

— Добре. Тогава знаеш, че в Европа ги смятат за радикална зелена група, че основните им цели са предприятия от нефтохимическата и фармацевтичната промишленост.

— Ами десет-двайсет и три?

— Включително и десет-двайсет и три. Той е пренасял химикали в товарен отсек. Отправили са заплаха, но тя е била пренебрегната. Това, за което сме напълно сигурни, е: изглежда имат някакво колективно самосъзнание, колкото и перверзно да звучи това. При всички случаи, преди да извършат терористичния си акт, те са отправяли предупреждения. А почеркът им е да използват за убийството си продукт или субпродукт на компанията, която нападат. Производната на семтекс^[1], с която бе взривен десет-двайсет и три, бе произведена от същата компания, чиито химикали бяха натоварени в самолета. Немска компания, наречена „Ейшъруъркс Кемикълс“. Сега не е трудно да се досетим, че товарът на полет шейсет и четири бе произведен от клон на „Ейшъруъркс“. За ченгетата зад бюрата като Пулман това не е достатъчно доказателство, но за мен е.

— Убеден съм, че убийството в „Дънинг“ и полет шейсет и четири са свързани, макар че още не съм го доказал. Дори не мога да докажа, че катастрофата на шейсет и четири е плод на саботаж. Пулман — и Мъмфорд над него — искат нещо повече от съвпадения на данните. Нещо по-лошо, Пулман го натискат да ме отклони в седма глуха достатъчно дълго, за да напиша рапорта си за убийството на Бакмън. Досега съм му дал само една странична. Подобен рапорт ще ми отнеме две седмици — вътрешно разследване, а може би и да давам показания на Капитолийския хълм. Като почнеш подобна работа, току-виж минали няколко месеца.

— Не ми разправяй на мен. Същото беше и в Маями.

— Работя по случая на Бернар от дълго време. Единственият начин да продължа, е да им представя нещо твърдо. Имам две възможности: първата е да получа доказателства, че детонаторът на Бернар е бил на борда на шейсет и четири; втората — да свържа предупреждението заплаха към някоя голяма химическа компания с подозренията си, че онзи, който стои зад нея, сега се намира във Вашингтон.

— По коя ще работя аз?

— По втората. — Дагит се завъртя на стола си, за да обърне ухото, с което чуваше добре към Левин. Тъй като и двамата говореха тихо, не чуваше хубаво. — Задачата ти е да откриеш следващата цел.

— О, това ли било? — Мазната кожа между тъмните му вежди се сбърчи от напрежение. Той присви очи към Дагит като късоглед, който е забравил очилата си. — Кой казва, че следващата цел съществува?

— В лабораторията са убедени, че Бернар е направил два детонатора. Мисля, че първият е бил монтиран на полет шейсет и четири, макар че засега не мога да го докажа. И двата са барометрични, така че би трябвало да се използват в самолет. Пътнически? Товарен? Кой знае? Прочел си досието: единствената ни нишка е жена, която е наела комбито, паркирано пред дома на механик от „Ам Еър Експрес“ в Лос Анджелис, а сетне се е качила на самолет за насам. Това можем да го докажем. Бернар е направил детонаторите в Л. А. — шейсет и четири катастрофира в Л. А. Следващият път, когато го засичаме, той е тук, във Вашингтон. Тази жена също лети до Вашингтон. Съвпадение?

— Значи играем на тъмно — каза Левин.

— Не знам какво друго ни остава. Бихме могли и трябва да го сторим — да попитаме различните химически гиганти за получени наскоро заплахи, но тъжната истина е, че те получават доста такива и се справят с тях сами. Не им харесва шумът в медиите, който обикновено следва нашата намеса. — Дагит се облегна назад. — Виждаш ми се малко претрупан от фактите. Много ли ти дойде?

— Изобщо не. Просто се опитвам да погледна на нещата от различни гледни точки. В Маями — имаш наркотиците, имаш и парите. А този случай е с прекалено много възможности, това е всичко. Не бих искал да пропуснем някоя.

— Нека сме наясно, всичко това е хипотеза. Може би не е „Der Grund“, може би изобщо няма втора цел.

— Окей, съгласен. И какво следва?

— „Der Grund“ атакува химически компании. Често — директорите им. Шейсет и четири се вписва в подобна схема — на борда му имаше химикали. Мисля, че оттук трябва да започнем.

— Смятам да проверим всяка възможна версия — продължи Дагит. — В миналото те са атакували директори на химически компании. Така че първото нещо, което трябва да получим, е маршрутите на пътуванията на директорите на всяка голяма химическа компания. Да разберем кой, ако изобщо има такъв, се кани да дойде в този град в близкото бъдеще. Просто за да сме чисти, ще поискаме сведения за отправени наскоро заплахи. Ако попаднем на такива, трябва да бъдат сравнени в лингвистичната лаборатория с по-раншни текстове на „Der Grund“, за да потърсим съвпадения.

— Смяташ ли, че ще дадат разписанията за пътуванията си лесно?

— В този отдел ще откриеш нещо, което е доста по-различно от работата с наркотиците. Всичко, което е необходимо да сториш, е да споменеш думата тероризъм и хората ще ти предоставят веднага всичко, което им поискаш.

 

 

Половин час по-късно Глория влезе в кошарата, внимателно понесла поднос с пластмасова купичка лещена супа и сандвич с тунец. Отнасяше се с него по-добре, отколкото с Пулман.

— Не изглеждаш много добре — каза му тя и остави храната пред него. — Трябва да се ожениш за тази твоя приятелка. Някой трябва да се грижи за теб.

Тя се опита да разчисти бумагите по писалището му. Той на шега я плесна по ръката.

— Още не съм свършил с тези.

— Дори и ти не можеш да четеш шест досиета едновременно, драги. — Тя продължи неустрашимо да разчиства, за да се отвори място за яденето. — Бъди мил с мен, Кам Дагит, иначе няма да ти кажа, че докато беше долу се обадиха от „Дънинг“.

Дагит посегна към розовите листчета със съобщенията.

— Пето по ред е — рече тя, измъкна го от останалите и го помаха пред него, така че да не го стигне. — Ако се беше сетил да включиш вътрешния си номер към записващата машина, нямаше да има нужда стари малки дами да отговарят вместо теб на обажданията.

Сетне му подаде съобщението.

Като прочете записката, той посегна за телефона, но тя рече:

— Не, сър. Първо си изяж яденето. Лекарско нареждане. И аз ще стоя тук, докато не го изпълниш.

— Гло!

— Яж.

Докато той ядеше, тя продължи да се суети с нещата по писалището му, опитвайки се да създаде ред от хаоса. Бръщолевеше, както си й беше адетът, поучавайки го на най-различни лични теми, като се почне от наблюдението й, че Кари няма „вечно да виси в очакване“ и се свърши с факта, че „само работа и никакви развлечения правят човека скучен“.

Дагит тъкмо посягаше към телефона, когато в кошарата бързо влезе Левин с възторжено изражение на лицето. Дагит постави обратно слушалката, защото не искаше да помрачи възторга на младежа.

Левин придърпа един стол и след поканата на Дагит прие половината му сандвич.

С пълна уста Левин рече:

— Може би това ще е единственият път, в който ще имаш късмета един от сътрудниците ти — а именно аз — да е гордият син на маниак по зъболечението.

Дагит го погледна особено.

— Попадна ми докладът на лабораторията за онзи зъб, който сме открили в боклука на хотела.

Той подаде на Дагит снимка, която той не би искал да вижда втори път. Особено пък, когато се храни. Дагит му я хвърли обратно.

— Става дума за начина, по който е счупен зъбът — обясни Левин, изтълкувайки жеста като покана да обясни мислите си. — Ето, тук — показа той. — Виждаш ли? Вижда се само един корен. Другият сигурно е останал във венеца на нашия човек. Ако е така, това нещице ще забере и той сто на сто ще има нужда от сериозна и спешна помощ.

Дагит почувства как го облива вълната на възбудата.

— Доколко си сигурен в това?

— Ако този корен е останал, той е в беда. Не може да се оправи сам. Затова си помислих, че би трябвало да предупредим всички зъболекари както в Л. А., за да проверим дали е лекуван там, така и тук във Вашингтон. Ще им съобщим да внимават за пришълец, който се нуждае от спешна помощ за определен зъб. Номер седемнайсет.

— Не можем да арестуваме Корт за това, че се е подложил на лечение — изтъкна Дагит, — но можем да го поставим под наблюдение. Зъболекарят може да вземе кръвна проба; можем дори да го идентифицираме по генетичния код на клетките.

— Това са два огромни градски района. Ще трябва да се направят сума ти телефонни обаждания — каза Левин.

— Може да се извърши и от компютър. Разполагаме с телефонна система, предназначена за подобни неща. Записваш съобщението, избираш необходимите ти номера от указателя и компютърът свършва останалото. Той избира различните номера, докато не отговорят и не приемат съобщението. Въпросите могат да бъдат толкова сложни или толкова прости, колкото ти се иска. Говори с момчетата от техническите служби, те ще го направят.

Левин излезе забързан, като взе снимката на зъба със себе си.

Тогава Дагит се обади в „Дънинг“ и говори с жена на име Фьодорко. Тя имаше лек западняшки акцент и подбираше внимателно думите си.

— Имаме си достатъчно работа тук, мистър Дагит, но сме си прилежен екип и в това, сигурна съм, ще се убедите, когато говорите с доктор Барнс утре. Той е инженер от нашия екип по разследването.

— Утре ли? — попита Дагит.

— В момента, докато говорим, той е на път за Вашингтон. Аз трябва да му уредя среща с вас или с някой от вашите сътрудници колкото е възможно по-рано. Доколкото разбирам, въпросът е от най-голяма спешност. Това, което трябва да ви предам, е, че последната работа на доктор Уорд на симулатора е била записана на диск. Доктор Барнс ще ви обясни останалото, когато пристигне.

За Дагит, с възбуденото му въображение, следващите дванайсет часа изминаха безкрайно бавно.

 

 

Срещата му с Барнс започна точно в три часа, сряда следобед, в присъствието на Брад Левин. С разрешението на Барнс разговорът бе записван на магнетофон. Барнс — теснолик мъж с мустаци като четчица и дълга, на отделни кичури коса — напомняше на Дагит на университетски професор от шейсетте години. Той си знаеше урока, когато станеше дума за симулатори и компютри, но инак срещаше трудности в общуването. Акцентът му бе или немски, или шведски. Всеки път, когато обясняваше нещо, Дагит трябваше да повтори думите му, за да е сигурен, че ги е разбрал правилно. Това отнемаше много време и създаде допълнително напрежение. До почивката след два часа разговор ризата му бе напълно мокра от пот. Остана си по сако, за да скрие това.

— Мисля, че съм объркан от всичко това — призна той, когато Барнс му се видя вече изтощен.

— Кажете — предложи Барнс.

Левин си седеше мълчалив, а Дагит рече:

— Казахте, че всичките проиграни от доктор Уорд ситуации имат едно общо нещо и то е липсата на управление от страна на пилота.

— Да. Доктор Уорд е симулирал загуба на управление при поредица от височини, всичките доста ниски, и всичките — веднага след излитане.

— Казвате също, че това съвпада с онова, което знаем за катастрофата на самолета на „Ам Еър Експрес“.

— Точно така. Да. Загубата на управление може да обясни поведението на самолета по полет шейсет и четири. Необходима ни е информация от записите на разговорите в кабината, за да сме сигурни.

— Още ли не разполагаме с тях? — обърна се Дагит към Левин.

Левин отвърна:

— Не искат да ни ги изпратят за изследвания, преди да са привършили с ремонта им.

— Мислех си, че тези неща са абсолютно защитени — рече Дагит.

— Нищо не е напълно неразрушимо — поправи го Барнс. — Но в крайна сметка, тези записи могат да се окажат и без значение. Записът на разговорите с кулата за управление на полета сочат пожар в кабината, което, надявам се, ви е известно.

Дагит се почувства изведнъж отчаян. Той не бе и чувал за записите на кулата. Не му се искаше Барнс да узнае това.

— Това достатъчно доказателство ли е?

— То може да обясни загубата на управление. Например — отровни пари.

Дагит си го записа. Отровните пари би трябвало да се появят в доклада от аутопсиите. Той попита:

— А защо не е бил включен автопилотът?

— Страхувам се, че това е нещо, което никой не ще да разбере. Автопилотът при излитане може да се използва, но това се прави рядко, защото иззема изцяло управлението от пилота. Изключването му, ако се наложи, изисква няколко секунди, а по време на излитането всяка секунда може да се окаже цяла вечност. Автопилотът се използва, но обикновено не се включва до, да речем, шест хиляди метра височина, а това означава няколко минути полет.

— Значи го има, но не се използва?

— Повечето произшествия стават по време или малко след излитане. Не е никак чудно, че деветдесет и девет процента от пилотите предпочитат ръчното управление на птичката по това време.

— Значи твърдите — или поне теорията е такава — че никой не е управлявал самолета? С други думи, на борда е нямало пилот?

— Теория ли? — отвърна Барнс. — Това е физика, сър. Най-обикновена и проста физика. — Той посочи на Дагит бележника си и му показа графика на полета на шейсет и четири в миговете след излитането му. — Полет шейсет и четири е напуснал пистата в тази точка. Той се е разбил… ето тук — каза той и посочи парка Холивуд. — Е, сам виждате, както вече ви казах, че същото нещо е станало и по време на симулациите, извършени от доктор Уорд. — Той разгърна карта, очевидно разчертана от компютър. — Ако изоставите изцяло управлението на самолета ето тук — рече той, сочейки картата, — след четирийсет секунди полет, това, според наличните данни, ще означава, че симулационният полет на 959 ще свърши с катастрофа ето тук — каза той и посочи с пръст мястото на картата. — Ако мащабирате точно и наложите картата върху карта на района на Л. А., ще видите, че мястото на катастрофата е трябвало да бъде в парка Холивуд.

Като прекъсна последвалата дълга пауза, все още много объркан, Дагит попита:

— А какво ще кажете за скорост на вятъра, температура на земята, неща от този сорт? Значи не може да става дума за чиста наука, нали?

— При по-малките самолети леките ветрове, за които става дума, сигурно щяха да окажат влияние. Но не и за самолет с тази големина. Всичко при него се решава от мощност, гравитация, скорост на засилване и елерони. Всичко е напълно предвидимо. Авиацията е точна наука — това искам да ви внуша. Щом можем да приземим безпилотен апарат на тъмната страна на Марс — един проект, за който „Дънинг“ се гордее с участието си — значи сме достатъчно способни да предвидим как ще се държи един граждански самолет минута след излитане.

— Но защо? — попита Дагит. Барнс се втренчи в него. Как би могъл да пробута подобно нещо на Пулман и още по-лошо — на Мъмфорд? Това бе нещо, което човек би трябвало да запази за себе си, докато не го схване напълно. — Ами Уорд? Знам, че е бил при симулаторите — дотолкова разбирам. Но как се развиват нещата? При нови самолети като 959 някой би трябвало да обучава пилотите, нали така?

— Това е вярно. Пилотите трябва да преминат курс на обучение на 959, преди да бъдат допуснати да летят с него. Същото е с който и да е нов тип самолет.

— И ако всички се обучават от един и същ човек, по време на излитане, да речем, те ще правят онова, което той ги е научил, нали така?

— Логично погледнато, да. Разбирам ви.

— А Уорд — знам, че има инженерно образование, но, според снимките по стените на офиса му — той е бил самият пилот, нали така?

— Много от нас са пилоти.

— Но малцина управляват реактивни самолети.

— И това не е необичайно. Реактивните самолети са нещо, което „Дънинг“ произвежда.

— Това, което искам да кажа, е: досега е имало колко — двайсет, двайсет и пет пилоти, които са минали през курса за обучение. Прочетох това в един от докладите ви. Все още не сте продали толкова много самолети.

— Двайсет и седем самолета — каза Барнс, прекъсвайки го и уточнявайки бройката — са значително производство, уверявам ви.

Дагит пренебрегна казаното.

— Кой бе отговорен за обучението на онези, които сетне обучаваха пилотите? Някой от инженерите, нали? Някой, който е познавал добре новия самолет. Някой като Роджър Уорд. Уорд е отговарял за обучението — заяви той. — Уорд бе експертът на „Дънинг“ за 959.

Барнс поправи очилата си и прелисти няколко страници. След като чете няколко секунди, той поклати глава и вдигна очи.

Той погледна Дагит с учудено и иронично изражение и за пръв път в този ден се усмихна:

— И откъде точно ви е известно всичко това, мистър Дагър^[2]?