Джоузефин Анджелини
Безсънна (9) (Търсачът в дълбините)

8

Хелън се взираше в кроасана в ръката си и й се искаше една от дарбите й да беше рентгеновото зрение. Имаше огромно желание да узнае какво се криеше под напластената хрупкава коричка. Ако беше спанак, трябваше да отиде върху подноса в края на витрината. Ако беше шунка и сирене, е, добре, тогава трябваше да попадне в стомаха й.

— Лени? Втренчила си се в този сладкиш от десет минути каза Кейт сухо. — Още малко и ще остарее, преди да го сложиш в устата си.

Хелън изправи рамене и фокусира погледа си, като се опита да се засмее, сякаш всичко беше наред. Смехът излезе от устата й толкова принудено и с такова закъснение, че прозвуча стряскащо. Кейт я изгледа странно и се втренчи многозначително в кроасана. Хелън отхапа, както се очакваше от нея, и съжали за това. Спанак. Все пак това й предостави нещо за вършене, така че да остане будна, а тя трябваше да остане будна през остатъка от смяната си, независимо какво й се налагаше да сложи в устата си.

През цялата нощ зрението й ту се замъгляваше, ту се проясняваше отново, а тя знаеше, че ако случайно заспеше и се спуснеше в дълбините, без да си представя лицето на Орион, нямаше да се срещне с него в Подземния свят, както планираха. Но, което бе още по-важно, не можеше да си позволи да задреме и частица от секундата по-късно да се появи в „Новинарския магазин“, цялата в засъхнали неравни люспи кал от Подземния свят.

През последните няколко дни Хелън беше вцепенена от страх, че може да заспи в клас или на работа, да се спусне в подземния свят, и да се събуди пред всичките си познати, необяснимо покрита с мръсотия. Особено тази вечер. Беше по-уморена от когато и да било в живота си, а Зак се беше усамотил на една маса в дъното на „Новинарския магазин“, в частта, отделена за „кейковете на Кейт“, където се намираше и Хелън.

На няколко пъти Хелън беше пробвала да подхване разговор, в опит да разбере какво прави съвсем самичък там в събота вечер, но той почти не забеляза присъствието й. Просто продължаваше да поръчва храна и кафе и да натиска като обезумял клавишите на лаптопа си, сякаш просто се забавляваше.

Нито веднъж не я погледна в очите. Когато все пак го хванеше да я зяпа — което се случваше по-често, отколкото се харесваше на Хелън, той обикновено имаше отвратено изражение, сякаш току-що я беше зърнал да си бърка в носа или нещо подобно.

Докато забърсваше плота за хиляден път, за да се поддържа будна, Хелън чу как звънчетата на входната врата извъняха, когато някой влезе. Прииска й се да изпищи. Беше толкова късно, толкова примамливо близо до времето за затваряне.

Единственото й желание беше вечерта да приключи, за да може да преброи парите в чекмеджето, да се прибере у дома и да се стовари в леглото. Точно в десет можеше да каже на Зак да се измита, но един нов клиент можеше да й отнеме цяла вечност.

Чу как Кейт изписка щастливо от изненада:

— Хектор!

След около половин секунда Хелън се озова отпред, като скочи в прегръдките на Хектор заедно с Кейт.

Хектор вдигна с лекота и двете — по едно момиче във всяка ръка. Макар че обикновено му отнемаше около пет минути да каже нещо, което да вбеси Хелън до безумие, когато той се усмихна и протегна ръце за прегръдка, тя забрави колко дразнещ беше обикновено. Да увисне на шията на Хектор беше все едно да посегне нагоре и да прегърне слънцето — нищо, освен животворна топлина и светлина.

— Бих могъл да свикна с това! — засмя се Хектор, като вдигна и двете във въздуха и ги притисна, докато останаха без дъх.

— Разговарях с Ноел само преди няколко часа! Тя ми каза, че още си в Европа, за да учиш. Какво правиш в Нантъкет? — попита Кейт, когато Хектор ги свали на земята.

— Домъчня ми за вкъщи — каза той, като сви рамене. Хелън знаеше, че казва истината, дори и ако цялата измислена за параван история за следването в Европа беше лъжа. — Просто едно посещение набързо. Няма да остана дълго.

Тримата бъбриха приятелски още няколко минути, макар че Хектор непрекъснато стрелкаше Хелън с разтревожени погледи. Хелън знаеше, че щом Хектор се безпокои за нея, значи е плашеща гледка. След като се извини, тя отиде в задната стаичка да наплиска лицето си с малко вода.

Когато Хелън се върна на щанда със „сладкишите на Кейт“, Зак не седеше на мястото си, а бързаше обратно към него. Той си събра припряно нещата и изхвърча като светкавица от кафенето, без да откъсва очи от пода. Хелън го последва колебливо до предната част на кафенето, като го гледаше как излетя покрай Хектор и излезе през вратата. Хектор повдигна вежди при това странно поведение.

— Ще ни липсва ужасно — каза Кейт саркастично. После погледна колко е часът. — Знаете ли какво? Ако побързам, мога да успея да се отбия в банката преди последното отчитане на постъпленията. Можеш ли да затвориш магазина сама, Лени?

— Аз ще й помогна — предложи Хектор, с което накара Кейт да се усмихне.

— Сигурен ли си? Нали знаеш, че мога да ти платя само под формата на храна? — предупреди го Кейт закачливо.

— Дадено.

— Страхотен си! Непременно опаковай и колкото искаш остатъци за семейството си — каза Кейт, като си събра нещата и се отправи към вратата.

— Ще го направя — провикна се Хектор, докато тя излизаше, подтичвайки. Звучеше доста жизнерадостно, когато се провикна за „довиждане“, но лицето му посърна в мига щом Кейт си отиде.

Независимо колко много би искал да изпълни заръката на Кейт, Хектор нямаше как да занесе на семейството си каквото и да било. Хелън докосна утешително ръката му, а после го притегли в прегръдка, когато го видя да клати глава.

— Не можех да стоя повече надалече. Трябваше да видя някой роднина. — Той притисна Хелън силно, сякаш можеше да прегърне цялото си семейство чрез нея. — Радвам се, че мога да бъда поне с теб, принцесо.

Докато Хелън отвръщаше на прегръдката му, от нежността, която изпитваше, започна да се надига мрачен гняв, и той нямаше нищо общо с факта, че Хектор все още я наричаше „принцесо“, макар милион пъти да го беше молила да не го прави. Как смееха Фуриите да разделят Хектор с любимите му хора? Той беше по-привързан към семейството си от всеки друг, когото Хелън беше срещала. Сега повече от всякога членовете на семейство Делос се нуждаеха от силата на Хектор, за да им помогне да оцелеят, но той беше Прокуденик. Хелън трябваше да открие Персефона и да я помоли за помощ. Трябваше да сложи край на това.

— Значи просто се отби, защото имаше нужда от прегръдка? — Попита Хелън иронично, когато се отдръпнаха един от друг, в опит да разведри настроението.

— Не — каза той сериозно. — Не че една прегръдка от теб не си струва идването, но има нещо друго. Чувала ли си нещо за проникване с взлом в „Гети“?

Хелън поклати глава, а Хектор измъкна от джоба на якето си лист хартия и й го показа.

— Очевидно е бил Потомък — каза Хелън, когато прочете описанието на невероятното проникване в музея и откраднатите експонати. — Кой го е направил?

— Не знаем. Дафна разпита всички Скитници и Прокуденици, които познава, но досега никой не си е признал да го е извършил. — Хектор потърка долната си устна с палец. Хелън беше виждала баща му да прави този жест, когато мислеше. — Не можем да разберем защо тези златни монети, и единствено те, са били откраднати. Доколкото знаем, те не притежават магия, типична за която и да било от Четирите Династии.

— Ще питам семейството — каза Хелън, като взе листа и го пъхна в задния джоб на джинсите си. После закри уста, когато от нея се изтръгна огромна прозявка. — Извинявай, Хектор. Но едва си държа очите отворени.

— Дойдох тук, изпълнен със самосъжаление, но знаеш ли какво? Сега, когато съм тук, се тревожа повече за теб. Изглеждаш доста изтощена.

— Да, да, пълна развалина съм — засмя се Хелън печално, докато се опитваше да приглади косата си и да оправи дрехите си. — Подземният свят е, ами, точно толкова ужасен, колкото си мислиш. Но поне вече не съм сама там долу — и това е нещо.

— Орион. Той е стабилен — каза Хектор, като кимна сериозно. Хелън го погледна изненадано, а той продължи: — Никога не съм го срещал лично, разбира се. Заради Фуриите. Но Дафна ни свърза веднага щом се наложи да се махна оттук. От време на време си разменяме есемеси и той наистина ме подкрепя. Имал е тежък живот и знае какво преживявам. Усещам, че мога да се разбера с него.

— С Орион наистина се говори лесно — съгласи се замислено Хелън. Запита се дали Хектор знаеше за детството на Орион повече от нея. Тази мисъл я смути. Искаше й се тя да е единствената, която слушаше тайните на Орион, и нямаше представа какво означава това.

— И е надежден. Той ми помогна да открия Дафна, когато беше изгубена в морето. Той е силен Потомък, Хелън. Но мисля, че е още по-добър приятел.

— Леле. Ти направо преливаш от хвалебствия — каза Хелън, смутена, че всички тези гръмки похвали идват тъкмо от Хектор. — Какво става? Да не би ей така, леко по мъжки, да си падаш по Орион?

— Както и да е — пренебрегна Хектор закачките й. — Виж, просто искам да кажа, че го харесвам. Това е.

— Е, аз също — каза Хелън тихо, без да е сигурна какво друго иска да чуе Хектор от нея.

— И не виждам причина да не го харесваш. Всъщност, не виждам причина да не изпитваш към него нещо повече от харесване. И това е чудесно — каза Хектор. — Но той е Наследник и на Атина, и на Рим, а ти си Наследница на Династията на Атрей. Знаеш ли какво означава това?

— Ние двамата заедно обединяваме три от четирите Династии — каза Хелън, като се мръщеше.

Тайно се беше надявала, че онова, което беше настроило Лукас срещу Орион, е ревност, но сега, когато се замисли, не беше толкова сигурна. Може би на него не му пукаше дали Хелън е с друг, или не. Може би единственото, което го интересуваше, беше да запази Династиите разделени.

— Не че вие двамата не бихте могли да се погушкате известно време — каза Хектор бързо, изтълкувал погрешно нараненото изражение на Хелън. — Но не бихте могли наистина да…

— Наистина ли, да направим… какво точно? — Хелън погледна остро Хектор и скръсти ръце. — Не, продължавай. Умирам да чуя какво, според наръчника с правилата на Потомците, мога да правя и какво — не с Орион.

— Можеш да се забавляваш — можеш да се забавляваш много, ако искаш. Дано не прозвучи грубо, но чувам, че Потомците на Римската Династия особено много ги бива по тази част. Обаче не се сближавай твърде много с него в емоционално отношение, Хелън — каза той сериозно. — Никакви деца, никакво дългосрочно обвързване, и, в името на боговете, не се влюбвай в него. Династиите трябва да останат разделени.

Беше прекалено необичайно да говори за това с Хектор, но в същото време и не беше. Хелън знаеше, че той не я съди, нито й изнася безсмислена лекция: той само искаше онова, което беше най-добро за всички.

— Ние сме просто приятели — отвърна тя с увереност, която не изпитваше напълно. — Никой от двама ни не иска нищо друго.

Хектор я гледаше изучаващо в продължение на един миг, сякаш я съжаляваше.

— Целият свят може да е влюбен в теб и ти няма дори да забележиш, нали? Например онзи побъркан хлапак, който седи тук само за да може да те зяпа с часове.

— Имаш предвид Зак? — Хелън поклати глава. — Може би преди две години щях да се съглася с теб, но вече не. Зак ме мрази.

— Тогава защо се е настанил тук като на бивак в събота вечер? — попита Хектор със съмнение.

Хрумна му някаква мисъл и очите му започнаха да оглеждат бързо наоколо, докато най-накрая се спряха върху плота. Лицето му застина.

— Той знае — прошепна Хектор.

— Невъзможно. Никога не съм му казвала нищо.

— Винаги ли си зарязваш телефона така?

Хектор посочи към плота и наистина, телефонът на Хелън лежеше до парцала, с който беше бърсала. Тя никога не оставяше телефона си на видно място, когато беше на работа, особено откакто Орион беше започнал да й праща съобщения.

Хелън се устреми към телефона и го сграбчи, преглеждайки съдържанието на първото нещо, което светна на дисплея. Беше цялата поредица от текстови съобщения, разменени с Орион, включително планът им да се срещнат в Подземния свят.

Зак сигурно беше отмъкнал телефона от чантата й и беше прочел съобщенията й. Хелън се взираше в екрана, с ум, застинал от смайване. Как можеше Зак да я предаде така?

— Той беше и на онова състезание по бягане, нали? — Лицето на Хектор беше мрачно, а очите му бяха като две пронизващи цепки. — Видях го в края на гората, докато следеше теб и Клеър. Точно преди Стоте „мистериозно“ да изникнат от дърветата.

— Да, беше там — измънка тя, все още зашеметена. — Имах му доверие! Не достатъчно, за да му разкажа за силите си, но никога не съм мислела, че би направил нещо, за да ми навреди.

— Е, той знае, и сигурно предава сведения на Стоте. Само така може да са ме открили. — Хектор прегледа следващата поредица съобщения и въздъхна тежко. — А сега Стоте ще разберат и за Орион.

Тази мисъл не бе хрумнала на Хелън, но сега, когато Хектор повдигна въпроса, тя изпита прилив на паника. Като Скитник, Орион беше прекарал целия си живот в криене на съществуването си от членовете на Тиванската Династия, а Хелън неволно ги беше отвела право при него. Тя трескаво започна да пише съобщение.

— Непременно му кажи да се отърве от телефона си — добави Хектор, като започна да обикаля около „Новинарския магазин“, проверявайки за някакъв знак за предстояща атака. Хелън обясни на Орион ситуацията толкова бързо, колкото й позволяваха палците.

Орион изобщо не изглеждаше изненадан.

„Още преди да се свържа с теб, знаех, че в крайна сметка ще ме открият. Не се паникьосвай. Подготвил съм се за това“.

Хелън не можеше да повярва, че е толкова спокоен. Предаде му поредицата съобщения, до които се беше добрал Зак, но той отговори, че всичко, което са си писали в съобщенията, е неразгадаемо за други хора. Добави, че няма как някой да проследи използвания от него телефонен номер до местонахождението му и няколко пъти й повтори, че е в безопасност.

„Те са фанатици. Ще те убият“ — написа тя, неспособна да повярва, че той все още не се приготвяше за тръгване.

„Виж, неслучайно имам 4 (доколкото знаеш) фамилни имена. Довери ми се, ОК? Ще се видим дове4ера, както сме се разбрали.“

Хелън се усмихна на телефона си, облекчена, че Орион все още беше готов да й помогне. После се ядоса. Орион почти не беше трепнал, когато му каза, че е разкрит. Не знаеше ли колко опасни бяха Стоте братовчеди?

— Какво става? — попита Хектор, когато се върна от проверката на задната уличка и видя буреносното й изражение.

— Той казва, че всичко е уредено.

— Тогава не се тревожи за него. Орион се измъква с хитрост от заговори за убийството му, откакто е проходил. Щом твърди, че е взел нужните предпазни мерки, значи го е направил. — Хектор говореше с такава пълна вяра в способността на Орион да се предпази, че Хелън остана безмълвна. — Просто се съсредоточи върху това, което трябва да направиш — каза той през рамо, като хвърли поглед нагоре и надолу по пустата улица. — Трябва да се върна при Дафна и да й разкажа за това.

— Излизаш там навън? — извика Хелън слисано, като скочи, за да го спре. — Но те може да се крият! Нали знаеш, че има нов Повелител на сенките.

— Мисли стратегически, Хелън. Щом Стоте не предприеха своя ход преди минути, когато не подозирах нищо и бях уязвим, това означава, че няма да нападнат тази вечер. Истинският въпрос, който една добра предводителка би си задала, е защо не идват да ме заловят, когато знаят, че съм точно тук? — Той я измери замислено с поглед.

— Защо ме гледаш така? — попита тя, като посочи Хектор с пръст и присви подозрително очи. — Какво знаеш, което аз не знам?

Хектор се усмихна и поклати глава, сякаш на Хелън напълно й беше убягнало това, което искаше да каже.

— Знам, че много хора разчитат на твоя успех. Той е толкова важен, че са готови да ме оставят да си отида без битка, за да са сигурни, че спускането ти в Подземния свят тази нощ няма да бъде осуетено. — Той отвори вратата към задната уличка и целуна Хелън по челото. — Просто не забравяй, че хората, които наистина те обичат, се нуждаят много повече от теб, отколкото от успеха ти. Каквото и да планирате двамата с Орион тази нощ, внимавай в Подземния свят, принцесо.

 

 

— По дяволите! — изкрещя Хелън.

— Трябваше да се случи нещо ли? — попита Орион с очакване.

Току-що се беше опитала да си представи лицето на Персефона и да телепортира себе си и Орион при царицата. Не бяха се придвижили и на милиметър. Хелън закрачи наоколо в кръг и започна да рита клонките, докато осъзна, че те всъщност бяха мънички, пожълтели кости.

— Защо не може просто да се получи? — изстена тя. — Поне веднъж ми се ще да измисля план и той да проработи. Твърде много ли искам?

Орион отвори уста, готвейки се да каже нещо, за да успокои Хелън.

— Разбира се, че не е! Прекъсна го Хелън: гневната й тирада набираше сила. — Но тук долу нищо не се получава! Не действат нито дарбите ни, нито дори географията. Онова езеро там е под наклон! Би трябвало да стане река, но, о, не, не и тук долу! Това би било твърде логично!

— Добре, добре! Печелиш! Нелепо е — съгласи се Орион, като се подсмихваше. Положи длани върху горната част на ръцете й, като я принуди да застане неподвижно и да го погледне в лицето. — Не се тревожи. Ще измислим нещо друго.

— Просто всички разчитат на мен. А аз наистина мислех, че имаме план, знаеш ли? — въздъхна Хелън, а гневът й се бе изпарил. Остави главата си да клюмне напред и да се удари глухо в гърдите на Орион. Беше толкова уморена. Орион я остави да се облегне на него, докато я галеше успокоително по гърба.

— Да ти кажа ли истината? Никога не съм смятал, че ще се получи — каза Орион предпазливо.

— Наистина ли? — Хелън го погледна, изтощена. — Защо не?

— Ами, не си виждала лицето на Персефона — само на картина.

— Но първия път, когато се появих до теб, не бях виждала и твоето лице, не цялото. Представих си само гласа и ръцете ти, и… устата ти. — Хелън се запъна на последната дума, свеждайки неволно очи, за да се възхити на устните му.

— Е, това все пак са истински части от мен — не просто картини — каза Орион тихо, извръщайки поглед. — Във всеки случай, дори не си сигурна дали изображението на Персефона, което си видяла, е точно.

— И смяташе да споменеш това… кога? — попита Хелън, като го ощипа по рамото, за да разсее напрежението с малко хумор. — Защо не каза нещо?

— Защото какво, по дяволите, знам аз? — каза той, сякаш бе очевидно. — Виж, твърдя, че докато не открием какво действа, никои идеи не бива да бъдат отхвърляни. Ще разгадаем това, но само ако не ставаме тесногръди.

Хелън почувства как й поолекна на сърцето. Орион знаеше точно как да се справи с предизвиканите от недоспиването промени в настроението й. По някакъв начин не беше проблем да се държи като самата себе си, когато беше с него, без значение колко скапано се чувстваше.

— Благодаря. — Усмихна му се признателно.

Хелън усещаше под дланта си сърцето на Орион, биещо силно. Дишането му се ускори, всеки дъх се задържаше високо и сковано в дробовете му. Внезапно Хелън осъзна много ясно факта, че той я държеше, и кръстът й се стегна от чувствителност под тежестта на ръцете му. Отмина един напрегнат миг. Хелън имаше чувството, че по някакъв начин Орион чака нея. Засмя се нервно, за да прикрие факта, че дишаше точно толкова бързо, колкото него, и се измъкна леко от ръцете му.

— Имаш право. Добре е да останем отворени към всякакви идеи — каза тя, като се отмести на една крачка.

Какво правя, по дяволите? — помисли си тя, като стисна юмруци, докато ноктите й се впиха в дланите.

Това, което правеше, беше, че се опитваше да не мисли твърде много за онова, което Хектор беше казал — как можела да „се позабавлява доста“ с един Потомък от Римската Династия. Какво точно означаваше това? В края на краищата, това беше Династията на Афродита…

— Едва ли случайно ти се намират някакви, а? Идеи, имам предвид — продължи тя, като отблъсна мислите си за това точно колко й беше позволено да се забавлява с Орион.

— Всъщност мисля, че може и да имам — каза той, като смени курса толкова бързо, та Хелън се зачуди дали не беше изтълкувала погрешно ситуацията. Орион се взираше напрегнато в наклоненото езеро, като хапеше долната си устна.

— Слушам — каза тя, просто за да му напомни, че още е там.

Дали наистина си беше мислил да я целуне, или тя просто ласкаеше себе си? Хелън го гледаше как леко хапе долната си устна и не знаеше за кой от тези два варианта се надява да е верен.

Защо трябваше Орион да е Наследник? Защо не можеше да е някой невероятен тип, когото току-що бе срещнала, за предпочитане — напълно смъртен, за да може да е изцяло необвързан с тези глупости за Примирието? Щеше да е толкова по-лесно, ако Орион беше просто нормален младеж.

— Знаеш ли, във всичко, което съм чел за Подземния свят, е имало само няколко неща, които се споменават отново и отново — продължи той, в неведение за бушуващите мисли на Хелън. Те сякаш са единствените неща, за които историците са единодушни, че са там през сто процента от времето.

Хелън започна да отмята списъка на пръсти, като изброяваше всички различни неща, които можеха да се вместят в описанието на Орион:

— Добре, точно сега се намираме в Ереб — това безлично небитие. После идват Полята на Асфодел: зловещи. И Тартар: гадост.

— Бил съм в Тартар само веднъж — когато за пръв път се, ъъ, срещнахме — каза Орион, имайки предвид онзи път, когато я беше изтеглил от подвижните пясъци. — И това ми стига.

— Това е и мястото, където са затворени всички титани. Определено не е приятно място да прекараш вечността — каза тя мрачно. — Значи, съществуват Тартар, Ереб, Полята на Асфодел, Елисейските полета — наричани още „рай“. Сигурна съм, че още не съм ги открила. Какво пропускам? О, да, петте реки. Реките! — възкликна Хелън, схващайки в последния миг. — Всичко тук долу е свързано с реките, нали?

Като спомен от трескав сън — по-скоро емоция, отколкото образ — Хелън изпита смущаващо чувство за някаква река, но не беше сигурна коя. Щом се опиташе да насочи ума си право към нея, споменът отплуваше като бледа риба.

— Стикс, Ахерон, всичките. Те в известен смисъл очертават пространството тук долу, нали? — каза замислено Орион, докато подхващаше тази нова нишка на мисълта. — Могат да ни водят, като пътеки.

— И как точно роди този малък гениален проблясък? — попита Хелън възхитено, а предишната й мисъл се беше изгубила, сякаш никога не е съществувала.

— От това, което каза за любимото си езеро ей там — отвърна той с крива усмивка. — Би трябвало да е река, но не е. Това ме наведе на мисълта, че реките трябва да са различни. Останалите пейзажи тук непрекъснато се сменят, сякаш са взаимно заменяеми. Но реките си остават на мястото. Винаги са тук. Искам да кажа, че дори повечето простосмъртни знаят за река Стикс, нали? Реките присъстват във всеки надежден разказ за Подземния свят, който съм чел, а в повечето книги пише, че в един или друг момент всички реки се събират.

— Значи намираме, която и да е река и я следваме, и в края на краищата тя ще се срещне с онази, която ни трябва — каза Хелън, като гледаше Орион в очите, без да мига, сякаш ако помръднеше, това щеше да разруши новата надежда, която изпитваше. — Градината на Персефона е до двореца на Хадес, а за двореца се предполага, че се намира близо до река. Намерим ли тази река, можем да открием Персефона.

— Да, но това е цял различен вид проблем. Реката около двореца на Хадес е Флегетон, Реката на Вечния Огън. Сигурен съм, че не е приятно да се разхождаш край бреговете й. — Орион замислено сбърчи чело. — А после тепърва трябва да убедим Персефона да ни помогне да се освободим от Фуриите.

Внезапно Орион отмести поглед от нейния и започна да се оглежда наоколо напрегнато, сякаш чу нещо.

— Какво? — попита Хелън. Хвърли поглед над рамото му, но не видя нищо.

— Нищо. Хайде — каза Орион смутено. Дръпна я за ръката, подтиквайки я да върви нататък.

— Хей, защо се разбърза? Видя ли нещо? — попита Хелън, като подтичваше редом с Орион, но той мълчеше. Виж, просто ми кажи дали има хищни зъби, става ли?

— Чу ли за някаква кражба в „Гети“? — попита той напълно неочаквано.

— А, да — каза Хелън, изненадана, че той внезапно смени темата. — Мислиш ли, че има нещо общо с това, което видя току-що?

— Не знам какво съм видял, но независимо от това, стояхме твърде дълго на едно място — каза той раздразнено. — Не биваше да позволявам това да се случи. Не мога да повярвам, че…

Хелън го зачака да си довърши изречението, но той не го направи. Вместо това продължи да се мръщи, сякаш нещо не беше наред, докато вървеше до нея. Хелън непрекъснато се оглеждаше наоколо, но не виждаше, нито чуваше никаква заплаха.

Дребните кости, осеяли земята, същите, които Хелън така небрежно бе подритвала по-рано, ставаха по-големи на всеки няколко крачки. Когато тя и Орион изминаха няколко метра, скелетите увеличиха размерите си — първо бяха колкото мишки, после — колкото котки, после — с размерите на слонове. Скоро се лутаха сред скелети, многократно по-едри от този на който и да било динозавър. Когато погледна нагоре към масивните калцирани скелети, стърчащи от земята, Хелън изпита чувството, че двамата с Орион вървят през гора от кости.

Извити ребра се извисяваха над тях, като колоните на готическа катедрала. Неравни стави, покрити с разклонени колонии от мъртви и прашни лишеи, лежаха като масивни скални блокове на пътя им. Хелън забеляза, че множество различни анатомии бяха разбъркани, сякаш стотици същества с размерите на небостъргачи бяха умрели, натрупани едни върху други. Мащабът беше толкова увеличен, сякаш гледаше през микроскоп. От нейната перспектива, всяка пора в огромните като секвои кости беше толкова голяма, че те изглеждаха като направени от пластове дантела. Тя прокара ръка по една от решетестите повърхности и хвърли поглед към Орион.

— Знаеш ли какви са били тези създания? — прошепна тя. Орион сведе очи и преглътна.

— Ледените Гиганти. Чел съм истории за това, но никога не съм вярвал, че е истина. Това е прокълнато място, Хелън.

— Какво се е случило тук? — прошепна тя, толкова изпълнена със страхопочитание от видяното, колкото и от емоционалната реакция на Орион.

— Това е цяло бойно поле, пренесено направо в Подземния свят. Това може да се случи само когато всички войници се бият до смърт. Ледените Гиганти вече са изчезнали — каза той с безнадежден монотонен глас, който бе толкова нетипичен за него. — Сънувах кошмари за едно друго полесражение като това, пренесено в Подземния свят. Само че, вместо на Ледени гиганти, всички кости принадлежаха на Потомци.

Обикновено усмихнатата му уста беше присвита и неумолима, и Хелън си спомни казаното от Хектор. Орион беше водил тежък живот. Сега тя усети това в него, като тъжна нотка в онова, което иначе трябваше да е радостна песен.

Наклони лице под неговото, докато улови погледа му, притегляйки го по-близо до себе си, разтърси леко ръката му, сякаш за да го събуди.

— Хей — каза тя тихо. — Знаеш ли какво винаги ме е смущавало в уроците по история?

— Какво? — Привидно случайният въпрос на Хелън сепна Орион и го изтръгна от мрачния му унес точно както възнамеряваше тя.

— Говори се само за войни и битки и кой кого завладял. — Хелън обви двете си ръце около горната част на едната му силна ръка, и отново го поведе. — Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

Лицето му разцъфна в усмивка, когато й позволи да го поведе. Хелън с удоволствие видя как буреносните облаци, които бяха затъмнили лицето му, се проясниха толкова бързо, сякаш тя имаше силата да ги прогони, когато си пожелае.

— Мисля, че за всяка дата на битка, която ни карат да наизустяваме в час по история, би трябвало да ни карат да научаваме поне по две удивителни неща. Например колко хора биват спасявани всяка година от огнеборци, или броят на хората, които са крачили по повърхността на Луната. Знаеш ли кое е ужасното? Дори не знам отговора на тези въпроси.

— Нито пък аз — каза Орион с кротка усмивка.

— А би трябвало да знаем това! Ние сме американци!

— Е, официално погледнато, аз съм канадец.

— Достатъчно близко! — каза Хелън, като размаха въодушевено ръка във въздуха. — Мисълта ми е, че, предвид всички тези удивителни неща, на които са способни хората, защо се съсредоточаваме върху войната? Човешките същества би трябвало да бъдат по-добри.

— Но ти не си човешко същество, не и в действителност, не и изцяло човешко същество. Хубаво малко полубожествено създание — изсъска лукав, изпълнен с фалшиво ласкателство глас.

Хелън чу отекващо стържене и ярко проблясване привлече погледа й, докато Орион измъкваше от калъфа един от множеството ножове, които държеше затъкнати под дрехите си. Бутна я зад гърба си и впи пръсти в хълбока й, а голямата му ръка я прикова на място, в случай че се опиташе да направи някоя глупост, например да изскочи и да замахне.

— Ела и се изправи лице в лице с мен — отправи Орион предизвикателство към противника им. Гласът му беше спокоен, леден — сякаш беше очаквал това.

Разгневена на себе си, задето беше толкова безпомощна без мълниите си, Хелън твърдо реши да се научи да се бие като простосмъртна веднага щом се върнеше в реалния свят. Ако някога успееше да се върне.

Тънък, бълбукащ смях отекна през гората от кости, и зловещ звук, почти като песен, си проправи с лъкатушене път към тях.

— Едро невръстно полубожествено създание! По-едър от повечето, като ловеца, на когото е кръстен! Искаш ли да се биеш с мен, глупав Небесен Ловецо? Внимание! Аз измислих войната, малки красавци, аз я изобретих. Но не, не, Небесният Ловец няма да ме послуша. Ще се бие! И вечно ще я преследва през нощта! Защото, о, колко красивакрасивакрасива е тя!

Напевният глас се накъса на звънки изблици детински смях, от който зъбите на Хелън затракаха. Чу се скимтящ звук. Докато Орион кръжеше, за да я предпази, Хелън зърна издължена, върлинеста фигура, която се стрелкаше насам-натам из гробището на Ледения Гигант. Беше мършав, почти гол, и целият изрисуван с тъмносини завъртулки, като някой дивак от Каменната ера.

— Толкова приличаш на моята сестра, на моята любима. Толкова приличаш на Лицето! О! Лицето, което обичаше, което поведе корабите, което проля толкова кръвкръвкръв! Отново, отново! Искам отново да играя играта с хубавите малки божества! — Кикотейки се, той се стрелна по-близо, опитвайки се да подмами Орион да се отдалечи от Хелън, но Орион не се хвана.

Когато дивакът се приближи, Хелън го огледа по-добре. Ужасена, тя се притисна по-силно към гърба на Орион. Дивакът имаше изпъкнали сиви очи и множество дълги плитчици, които можеше да са били платинено руси или бели, преди да се сплъстят от синя индигова боя и съсирена кръв. Кръвта сякаш излизаше с бълбукане от кожата му. Тя течеше от носа и ушите му — дори от скалпа му, излизаше сякаш от всяка подходяща дупка на пропития му от злоба мозък.

В ръката му имаше нащърбен меч, чиито краища бяха оранжеви от ръжда. Извъртайки се рязко, когато Орион пресрещна един от финтовете на дивака, Хелън го подуши за миг. Повдигна й се от мъртвешката воня. Той миришеше на кисела от страха пот и гниещо месо.

— Арес — прошепна Орион на Хелън през рамо, когато богът хукна, кикотейки се истерично, да се скрие сред костите. — Не се бой, Хелън. Той е страхливец.

— Той е откачен! — прошепна трескаво в отговор Хелън. — Той е напълно и изцяло откачен!

— Повечето от боговете са, макар да съм чувал, че Арес е най-ужасният — каза Орион с утешителна усмивка. — Не се страхувай. Няма да го допусна близо до теб.

— Ъм, Орион? Ако той е бог, не може ли на практика да те смачка? — попита тя тактично.

— Ние не разполагаме с полубожествените си сили тук, така че защо той ще може да използва божествените си сили? — каза той, като сви рамене, сякаш подхвърляше идея. И той е този, който бяга от нас. Това обикновено е доста добър знак.

В думите на Орион имаше смисъл, но въпреки това Хелън не се отпусна. Чуваше как лудият бог си тананика, докато се отдалечаваше, подтичвайки. Не звучеше много уплашен от тях.

— Ей, ти там, малко богче! От другите ли се криеш? Провикна се внезапно Арес, на няколкостотин метра от тях. — Толкова неудобно, когато се нуждая и от трима ви накуп, за да започна любимата си игра! Скоро, скоро. Засега ще се укротя. Вместо това ще ви гледам как си играете с домашния любимец на чичо ми. Ето го и него, малко богче!

— На кого говори? — прошепна през рамо Орион на Хелън.

— Не знам, но не мисля, че е на нас. Може би му се привиждат разни неща? — предположи тя.

— А може би не. По-рано ми се стори, че видях… — Изречението на Орион бе прекъснато рязко.

Силен вой се разнесе из гората от кости. Беше толкова плътен и висок, че Хелън го почувства как вибрира в гърдите й. Последва втори, после — трети, всеки — по-близко от предишния. Хелън застина съвсем инстинктивно, като бял заек в снега.

— Цербер — гласът на Орион пресекна. Той се съвзе бързо от страха си. — Размърдай се!

Той сграбчи Хелън за ръката и я задърпа, изтръгвайки я рязко от предизвикания от ужаса транс. Двамата хукнаха да си спасяват живота, докато кикотът на Арес отекваше в ушите им.

Прескачаха мъртвите кости, опитвайки се да държат воя зад себе си, докато внимаваха да не попаднат в задънена улица. За щастие костите продължаваха да стават все по-дребни и по-дребни, докато те излизаха с лъкатушене от гората.

— Знаеш ли къде отиваш? — попита задъхано тя. Орион изви китката си, за да я измъкне изпод ръкава на якето си, и погледна златната гривна.

— Сияе, когато съм в близост до изход — извика й в отговор.

Хелън се промъкна покрай една тазова кост, която изглеждаше особено остра, а после хвърли поглед към гривната на Орион. Тя не излъчваше дори най-слабо сияние. Воят на триглавата адска хрътка на Хадес приближаваше все повече с всяка секунда.

— Хелън. Трябва да се събудиш — каза Орион мрачно.

— Никъде не отивам.

— Това не подлежи на обсъждане! — извика й той, истински разгневен. — Събуди се!

Хелън поклати упорито глава. Орион я хвана грубо за ръката, принуждавайки я да спре. Разтърси раменете й и я погледна гневно в очите.

— Събуди се.

— Не. — Тя отвърна гневно на погледа му. — Или си тръгваме заедно, или не мърдам оттук.

Нов разтърсващ гърдите й рев процепи въздуха. И двамата се обърнаха и видяха Цербер, на разстояние по-малко от едно футболно игрище, тичащ през смаляващото се прикритие на костницата.

При вида му от дъното на гърлото на Хелън излезе странно скимтене. Не знаеше какво беше очаквала — може би питбул или мастиф, с вмъкната глава на доберман, която да завършва триото. Видът на всякаква разпознаваема глава щеше да е утешителен. Но не. Трябваше да се сети, че никое от тези познати, питомни кучета не е съществувало преди цели космически ери, когато се бе пръкнал този звяр.

Цербер беше вълк. Шест метра висок, триглав вълк с челюсти, от които капеше слюнка, и нямаше в тялото си дори една питомна хромозома. Когато едната глава й се озъби, очите се завъртяха назад и се показа бялото им. Едната глава се втренчи в Хелън, другите две — в Орион. Заострените шии се изправиха върху общия гръб, а всичките три глави се сведоха заплашително. Една лапа пристъпи безшумно напред, после втора, докато от трите гърла излизаше тътнещо ръмжене.

— ИИИУАУАУАУАА!

Пронизителен вик наруши смъртоносната концентрация на Цербер, последван от дъжд от парченца кости, който се посипа с трополене по най-лявата глава.

И трите глави реагираха мигновено. Цербер се обърна и се впусна в спринт след тайнствения „певец“, зарязвайки Хелън и Орион. Хелън се опита да види кой ги беше спасил, но успя да различи само бледа сянка сред спаружените късове кост.

— Давай-давай-давай! — пришпори я обнадеждено Орион, като я обърна кръгом. Като я хвана за ръката и я стисна здраво, той затича към каменна стена, появила се в далечината. Хелън се съпротивляваше.

— Трябва да се върнем! Не можем да оставим…

— Не съсипвай една прекрасна геройска постъпка с твоя собствена лоша такава! — подвикна той, като я теглеше със себе си. — Не е нужно да надминаваш по храброст всички, нали знаеш.

— Не се опитвам да… — понечи да възрази Хелън, но нова поредица гневни излайвания от Цербер я накараха да размисли. Адската хрътка очевидно беше приключила с героя, напяващ йодлери, и отново беше по следите им. Беше време да млъкнат и да бягат.

Хелън и Орион хукнаха презглава към стената, хванати здраво за ръце, докато се насърчаваха взаимно да продължат. И двамата бяха изтощени. Хелън вече беше изгубила бройката на часовете, които бяха прекарали в Подземния свят, и на километрите, които бяха извървели за това неподдаващо се на изчисляване време. Устата й беше толкова пресъхнала, че венците я боляха, и усещаше краката си отекли и натъртени в ботушите. Орион хриптеше мъчително до нея, сякаш всяко дихание стържеше дробовете му като с шкурка.

Когато погледна надолу към ръката на Орион, с пръсти, здраво преплетени с нейните, Хелън видя как гривната на китката му започва да сияе. С всяка крачка по-близо до стената, подобното на златиста мъгла сияние от гривната се усилваше, докато заблестя около тялото на Орион в ореол от златиста светлина. Хелън откъсна очи от осветеното тяло на Орион, за да види как сияеща пукнатина се оформи между тъмните камъни на стената пред тях.

— Не се бой! Просто продължавай да бягаш — изкрещя той, докато тичаха към стената така, сякаш всеки миг щяха да се блъснат в нея.

Тя чу шляпащия звук от едри лапи да ги настига, докато адската хрътка скъсяваше разстоянието. Земята се разтресе, а въздухът стана горещ и влажен, докато Цербер буквално дишаше във врата на Хелън.

Скалите не се разделиха. Не се отдръпнаха успокояващо встрани, за да дадат път на Хелън и Орион. Вкопчена здраво в ръката на Орион, Хелън се хвърли напред без колебание.

Скочиха през солидната стена, устремиха се през пропаст от празен въздух, и се удариха в нещо, което изглежда бе друга стена. Хелън чу отвратително хрущене, когато слепоочието й се удари в твърдата повърхност. Неспособна да си поеме дъх, Хелън зачака да се хлъзне по стената и да падне на земята, но това така и не стана. Отне й един миг да осъзнае, че гравитацията се беше извъртяла на сто и осемдесет градуса, и че тя вече беше на земята. Лежеше върху леденостуден под на много студено и много тъмно място.

— Хелън? — Разтревоженият глас на Орион се разпиля на късчета в тъмнината и отекна по многобройните отделни проходи.

Тя се опита да му отговори, но от устата й излезе единствено хриптящ звук. Когато се опита да вдигне глава, леко й се повдигна. В стомаха й нямаше нищо, което да повърне.

— О, не — чу тя как промълви Орион, докато се тътреше към нея в тъмното. Чу щракащ, стържещ звук, последван от яркооранжев пламък, когато той включи запалка. Беше принудена да затвори очи: знаеше, че иначе със сигурност ще повърне. — О, Хелън, главата ти…

— С-студено — успя да изстене тя, и наистина усещаше студ. Беше дори по-студено, отколкото в спалнята й, а тя не можеше да се повдигне от това студено място. Присви пръстите си и те изглежда можеха да се движат, но по някаква причина ръцете й отказваха да помръднат.

— Знам, Хелън, знам. — Той обикаляше трескаво около нея, но говореше с утешителен шепот, сякаш се опитваше да успокои дете или ранено животно. — Удари си главата доста лошо и още сме на портала — на ничия земя. Не можеш да се изцелиш сама, освен ако не те преместя, ясно?

— ’сно — успя да изхленчи тя. Започваше да обезумява от страх, че крайниците й не реагираха както трябва.

Почувства как Орион подпъхна ръце под проснатото й тяло, усети го как се напряга за един кратък миг, а после почувства как цели лъчи от болка се стрелват от слепоочието към пръстите на краката й.

Орион й шепнеше, докато я изнасяше от студеното място и я внасяше на друго, малко по-топло, но Хелън нямаше представа какво казва той. Беше твърде заета да се опитва да не повърне. Целият свят се накланяше и въртеше, и тя отчаяно копнееше разтърсващите стъпки на Орион да спрат. Всеки път, щом той стъпеше на земята, тя имаше чувството, че стъпва върху главата й. Най-после той се наведе, като я държеше на скута си, и тя чу отново щракването на запалката му.

Иззад затворените си клепачи долови топло сияние, когато Орион запали свещ. Хелън почувства как той отметна косата от слепоочието й и се постара да я загърне в якето си, близо до кожата си. След миг тя започна да се чувства малко по-добре.

— Защо ми се гади толкова силно? — попита тя, след като гласът й укрепна.

— Никога ли не си получавала сътресение? — попита той на свой ред: звучеше развеселен. Притисна я по-силно в кратка прегръдка. — Всичко е наред. Вече оздравяваш бързо, сега, когато сме далече от портала. В тази част на пещерата отново имаш силите си на Потомка, така че скоро ще си съвсем добре.

— Хубаво — каза тя с пълна убеденост. Щом Орион й казваше, че ще се оправи, Хелън знаеше, че това ще стане. Само след още няколко секунди се почувства напълно върнала се към нормалното си състояние и се отпусна в ръцете му. Но когато го направи, почувства как той се вдърви.

— Сега трябва да те оставя — каза той внимателно.

— Хм? — попита Хелън, като вдигна очи към неговите. Орион я погледна тъжно.

— Ние сме обратно в света на живите, Хелън. Ще дойдат да ни търсят.

Щом той свърши да говори, от всички страни едновременно се разнесоха жални ридания. Орион оброни глава с измъчено изражение и въздъхна тежко. С едно рязко, мощно движение той преобърна с ритник свещта до тях, и я угаси. Опита се да избута Хелън от скута си, за да може да се изправи и да я отхвърли от себе си във внезапната тъмнина.

Всяко мускулче в тялото на Хелън се скова, възпирайки Орион да се наведе напред и да се изправи. Тя решително простря ръка върху гърдите му, блъсна го назад и преметна крак през него, за да го прикове към земята. Заля я вълна от ярост, докато стискаше хълбоците му между бедрата си.

— Никъде няма да вървиш — каза тя. Гласът й беше нисък и накъсан от омраза.

— Не, Хелън. Недей — изрече умолително Орион, но знаеше, че е твърде късно.

Фуриите бяха обсебили Хелън и й заповядваха да убие Орион.