Джоузефин Анджелини
Безсънна (14) (Търсачът в дълбините)

13

Лукас беше кръжал над водата и бе гледал как Хелън се отдалечава от него, докато тя се отправяше обратно към центъра на града. Роклята и онези проклети криле почти го бяха довършили. Запита се, не за първи път, как всички простосмъртни, с които беше израснала Хелън, не подозираха, че у нея има нещо свръхестествено. Независимо колко земна беше Хелън отвътре, красотата й наистина бе нечовешка. Особено когато протегнеше ръце към него и изречеше името му, както беше направила току-що.

Той почти беше изгубил самообладание. А от мисълта за онова, което щеше да направи, ако наистина изгубеше самообладание, му се обръщаше стомахът, дори и само защото го искаше толкова отчаяно. Деляха ги сантиметри от пресичането на опасната граница и освен ако тя не спреше да го изкушава по влудяващо невинния си начин, Лукас знаеше, че в крайна сметка то щеше да се случи.

Лукас беше излъгал Хелън. Истината беше, че имаше нощи, не само една, когато се вмъкваше под синия насмолен брезент, закриващ прозореца й, и я гледаше как спи. Винаги изпитваше угризения, след като го направеше, но изглежда не можеше да спре. Без значение колко се стараеше да стои далече от нея, в крайна сметка се озоваваше в стаята й и по-късно се мразеше за това. Лукас знаеше, че съвсем скоро щеше да се окаже твърде слаб, за да си тръгне, и щеше да се промъкне в леглото при нея и да направи нещо повече, вместо само да я прегръща. Точно затова трябваше да се увери, че ако този ден дойдеше някога, Хелън щеше веднага да го изрита отново.

Лукас бе опитал всичко друго, дори да я изплаши и прогони, но нищо не беше подействало. Орион беше последният им шанс. Той стисна очи за миг и изпита надежда, че Орион ще направи точно онова, в което беше добър. Лукас беше помолил Орион да накара Хелън да престане да го обича. Тогава тя никога повече нямаше да се опита да го докосне, никога нямаше отново да го гледа така, както го беше гледала току-що. Лукас се опита да убеди себе си, че беше по-добре, ако тя продължеше нататък, дори това да означаваше, че е продължила с друг. Тук обаче спря.

Хелън не можеше да бъде и с Орион — поне не завинаги. Това беше единственото, което спасяваше Лукас да не обезумее. Те никога не можеха да имат съвместен живот. Това обаче не означаваше, че не можеха…

Той рязко изключи мислите си, преди да успеят да го завладеят. Тъмните пипала вече се подаваха от него, извивайки се, оцветявайки небето в мастилена тъмнина. Опита се да се успокои и да не си представя Орион и Хелън заедно, защото можеше да си го представи — прекалено лесно.

Макар че Лукас никога не беше виждал Орион лично, все пак имаше доста добра представа как изглежда. Той беше потомък на Адонис — най-любимият възлюбен на Афродита за всички времена. Тъй като Афродита беше предпочитала именно него пред всички други, близката прилика с архетипа на Адонис редовно се предаваше в Римската Династия, до голяма степен по същия начин, както Тиванската династия повтаряше архетипа на Хектор отново и отново. Половината картини и скулптури, създадени по време на Ренесанса, изглеждаха като него, защото старите майстори като Караваджо, Микеланджело и Рафаело бяха обсебени да рисуват и правят статуи на предните на Орион. Флоренция беше буквално осеяна с образи на синовете на Римската Династия.

Но за създаването на легенда трябваше нещо повече от привлекателна външност, особено при генетично надарените Потомци. Неслучайно, както Казанова, така и Ромео, вероятно двамата най-прочути любовници в историята, произхождаха от Италия. Определянето на Орион като „красиво копеле“, макар и точно, ни най-малко не изчерпваше въздействието, което той можеше да има върху една жена. Децата на Афродита бяха неустоими в сексуално отношение и повечето от тях можеха да повлияят на емоциите на хората до определена степен, но Орион беше казал на Лукас, че неговата дарба е много по-силна.

Орион притежаваше рядка способност. Можеше да накара Хелън да разлюби Лукас с едно леко докосване. И сякаш това не бе достатъчно ужасно, след като чувствата на Хелън към Лукас бяха прекършени, ами и Орион можеше да завладее сърцето на Хелън така, че да получи онази небрежна връзка, която нямаше да наруши Примирието — никаква отдаденост, никакво обвързване, само секс. Този задник можеше да прави с Хелън каквото си поиска и Лукас не можеше да каже нищо срещу това.

От тази мисъл на Лукас му се прииска да заудря нещо, докато го направи на пух и прах, но си напомни, че семейството му вероятно се тревожеше за него, и се застави да поеме към къщи.

За щастие, изглежда, че Орион се смущаваше да използва таланта си, по каквато и да е причина — дори за самозащита. Беше дълбоко оскърбен, когато Лукас намекна, че е докоснал сърцето на Хелън в пещерата, заради евтина тръпка. А след като ги видя двамата заедно в Подземния свят, Лукас разбра, че Орион никога не би принудил Хелън да направи нещо. Всъщност Лукас беше сигурен, че Орион ще я защити с цената на живота си. Това намаляваше омразата му към Орион, което само правеше нещата по-трудни. Лукас искаше да мрази Орион, но тъй като не можеше, не му беше останало кого да мрази, освен себе си.

Отправяйки се надолу по източното крайбрежие, той се задържа над водата, за да не е принуден да лети твърде високо и да замръзне до кости. Беше си оставил якето в шкафчето, но всъщност нямаше значение. Можеше да се стопли с мисъл винаги, когато имаше нужда. Всъщност Лукас започваше да вярва, че със силата на мисълта може да направи така, че да му стане горещо — наистина горещо — сякаш гореше. Но нямаше време да се занимава с този странен нов талант точно сега. Само след секунда се приземяваше в задния си двор.

Вината го връхлетя в мига, щом се допря до земята, и той започна да се оглежда за малката си сестра. Не биваше да я оставя сама в училище заради Хелън. Сега, когато Богините на съдбата я измъчваха почти всеки ден, Касандра беше още по-крехка от едно простосмъртно дете. Имаше нужда от всичките си сили само за да оцелее след всяко обсебване, а фактът, че все пак оцеляваше, когато толкова много предишни Оракули бяха умрели, караше Лукас да подозира, че вероятно е по-силна от него. Но колкото и силна да беше, след всяко обсебване едва й оставаха достатъчно сили да диша.

Онзи ден беше намерил Касандра да седи на средата на стълбите за горния етаж, прегърбена и задъхана. След половин дузина стъпала се беше изтощила толкова много, че й се бе наложило да си почине за минута и да си поеме дъх. Лукас я беше занесъл до стаята й, но за него беше истинско мъчение да се приближава до нея. Аурата на Богините на съдбата още витаеше около нея, и макар че Лукас нежно обичаше сестричката си, Мойрите изпратиха мразовита тръпка надолу по гръбнака му.

Дори Касандра се плашеше от тях, а сега беше принудена да понася присъствието им в себе си по няколко пъти седмично. Лукас не можеше да знае точно какво е усещането от това физическо и умствено натрапничество, но от начина, по който изглеждаше тя след това, предполагаше, че сигурно е като похищение.

Фактът, че това се случваше на сестричката му, и че не можеше да направи нищо, за да го спре, го изпълваше със силен гняв.

Докато крачеше през задната морава към къщата, Лукас се помъчи да овладее гнева си, напомняйки си, че трябва да бъде по-внимателен. Толкова много неща го разгневяваха напоследък. След онази катастрофална вечеря, когато удари баща си, беше развил „страничен ефект“, който беше свързан с гнева му.

Осъзна го по време на състезанието по бягане на Хелън, когато я видя обкръжена от Стоте, но началото не беше тогава. Беше започнало с баща му, отначало само едно малко семенце. Но то растеше.

Част от него се питаше дали ще бъде по-лесно, ако поговори за това с Джейсън или Касандра, но все още не можеше да се застави да го стори. Близките му само щяха да се разтревожат още повече, ако знаеха. По дяволите, това тревожеше него.

Лукас за малко не беше разказал на Хелън в коридора по-рано този ден, но не можеше да изрече думите, дори и животът му да зависеше от това. Хелън толкова се беше страхувала от Креон, а Лукас не знаеше дали ще може да го понесе, ако Хелън започнеше да го гледа така. Още не беше решил дали трябва да говори с някого за това, макар че всъщност накрая всезнаещата му, всевиждаща малка сестра щеше да открие истината.

— Касандра? — провикна се Лукас, когато влезе в кухнята. — Джейс?

— Тук сме — обади се Джейсън от библиотеката.

Гласът на Джейсън не звучеше както трябва. Беше напрегнат, но Лукас предположи, че това е защото още беше ядосан на Клеър, задето изчезна за цял ден с Хелън и ги накара да се тревожат. Отношението на Джейсън към ситуацията с Клеър наистина вбесяваше Лукас. Той искаше братовчед му да се събуди и да осъзнае, че беше получил дар. Беше си паднал по момиче, което наистина можеше да има.

Тежките двойни врати на библиотеката бяха открехнати, и още преди да влезе в стаята, Лукас почувства напрежението и чу едва овладяния гняв във вежливите гласове на всички.

— Къде беше? — попита Касандра с присвити очи. Напоследък непрекъснато го разпитваше къде ходи, макар че през половината време вече знаеше отговора.

— Какво става? — попита Лукас, вместо да й отговори.

— Мат най-сетне реши да сподели нещо с нас — каза Джейсън сковано. Беше толкова бесен, че скулите му бяха поруменели. Лукас беше виждал точно този нюанс на червения цвят преди, и от личен опит знаеше колко трудно беше да ядосаш Джейсън толкова много. Погледна Мат и повдигна въпросително вежди.

— Поддържам връзка със Зак. Той ми се обади по-миналата вечер и ме предупреди, че нещо ще се случи днес, но не знаеше точно какво — отвърна Мат унило.

— Защо не каза нищо, Мат? — попита Ариадна с оскърбен тон. — Дори ако Зак не е знаел подробности, защо не ни предупреди?

Има още един проблем, който само чака удобния момент, помисли си Лукас. Но нямаше начин да го избегнат. Потомците обикновено се влюбваха млади, защото и умираха млади. Лукас поне не можеше да намери никакъв недостатък във вкуса на Ариадна. Мат многократно беше доказал лоялността си към Ливанската Династия. И именно това правеше настоящата ситуация толкова озадачаваща. Мат обикновено правеше по добри избори и проявяваше по-голямо благоразумие.

— Нямаше да разберете — отвърна навъсено Маг.

— Пробвай ни — каза Лукас: вътрешната му температура се повиши. Мразеше, когато простосмъртните се държаха така, сякаш бяха съвсем различни от Потомците, сякаш не всички имаха същите чувства.

— Ако ви кажех какво ми е казал, какво щяхте да му направите? Да го разпитвате? Да го пребиете? — избухна Мат. — Този тип е патологичен лъжец. По-голямата част от онова, което казва, са глупости, и именно това си помислих, че е предупреждението му. Той няма представа в какво се е забъркал!

— И се предполага това да оправи нещата? — запита Джейсън.

Спорът продължи, като ставаше все по-заядлив с всяка реплика. Лукас не живееше на Нантъкет от кой знае колко отдавна, но все пак имаше учебни часове заедно с Мат всеки ден. Прекарваше повече време с него, отколкото с родния си баща, и не помнеше някога, преди да го е виждал гневен. Подобно на Джейсън, Мат беше уравновесен, но точно сега и двамата обикновено спокойни души бяха толкова ядосани, че едва виждаха ясно. Всички бяха раздразнителни.

Толкова голям раздор е неестествен, помисли си Лукас. Раздор. Метежите, неконтролируемият гняв — дори прекрасната като ангел, кротка Хелън беше искала да направи нещо лошо. Всичко се навърза.

— Ерида — каза той на глас. Идеше му да се изрита. — Слушайте, всички. Ако Арес се е опитал да предизвика някакво спречкване с Хелън в Подземния свят, тогава е напълно логично сестра му да се опита да направи същото в реалния свят. Примирието не включва нея — тя не е една от Дванайсетте. Може да използва силите си тук на Земята.

— О, богове! Разбира се! — Касандра прокара ръка по лицето си и му се усмихна. — Как ми е убягнало това?

— Е, аз имах повече материал за работа от теб. Наистина я видях — обясни той. — В коридора с Хелън, докато се криехме. Ерида и Арес много си приличат, сякаш са близнаци или нещо подобно, само дето Арес е покрит със синя боя. Това ме обърка.

— Откъде можеш да знаеш как изглежда Арес? — попита Клеър и очите й се забиваха в Лукас. — Гърците са го ненавиждали толкова много, че почти не са писали митове за него — камо ли пък такъв, който да описва надеждно външния му вид.

Изглежда, че точно Клеър щеше да разкрие това, помисли си Лукас. Въздъхна и си призна.

— Виждал съм Арес. Намерих начин да сляза в Подземния свят и бях там, когато Арес се сблъска с Хелън и Орион.

Когато всички се втренчиха в него с увиснали челюсти, той продължи и обясни за обира в „Гети“, какви свойства имаха оболите, и как беше дал един на Хелън. Не се извини за нищо от стореното.

— И не ни каза за това. Защо? — попита Ариадна през стиснати зъби.

— Нямаше да разберете — каза той, съзнателно повтаряйки като ехо онова, което Мат бе казал преди няколко мига. — Всичко, което има значение, е, че Хелън може отново да сънува.

— Виж, всички сме се посветили на това да предпазим Хелън, и ако ни беше споделил тази идея, знаеш, че щяхме да се съгласим на кражбата, за да спасим живота й. Така че защо би го направил сам? Люк, ами ако те бяха видели? — попита Джейсън сериозно. — „Гети“ е целият в охранителни камери.

— Не е проблем — отвърна Лукас уверено.

Джейсън го погледна със съмнение, но Лукас поклати еднократно глава в знак на предупреждение. Джейсън го познаваше достатъчно добре, за да знае, че Лукас се опитва да му каже нещо. Схвана намека му и заряза темата за момента, но Лукас знаеше, че тайната за невидимостта му вероятно нямаше да оцелее до края на нощта, сега, когато Джейсън хранеше подозрения. Беше готов да се откаже от нея, стига никой да не заподозреше другата му, много по-плашеща тайна.

— Деца! — извика Ноел нервно от предната врата. Всички реагираха на тревожния тон в гласа й.

— Мамо? — извика Лукас в отговор, като се надигна от стола си. Миг по-късно тя се появи на прага, задъхана и оглеждаща се като обезумяла наоколо, докато броеше присъстващите. Не получи бройката, на която се надяваше.

— Къде е Хелън? — попита тя, още по-напрегнато.

— Оставих я на работа — отвърна Лукас бързо.

— О, не — прошепна Ноел на себе си, суетейки се неумело с клетъчния си телефон, докато набираше някакъв номер. Номера на баща му — осъзна Лукас. Кастор още беше на Конклава със Стоте. Напускането на заседанието можеше да бъде сметнато за нарушение. Съществуваше потенциална вероятност всяко решение, до което Конклавът бе стигнал до този момент, да бъде обявено за невалидно и да бъде отхвърлено, и майка му го знаеше.

— Мамо? Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Конклавът да върви на майната си! Кастор и Палас трябва да си бъдат у дома сега. Има огромен метеж в центъра на града, Лукас. Точно пред „Новинарския магазин“!

 

 

Топлина плъзна по кожата на Хелън и тя започна да я щипе и боцка от потта. Напълно сухият въздух миришеше на запалени кибритени клечки и се вълнуваше леко като повърхността на езеро. Заслепяваше я светлина, макар че изглежда нямаше истинско слънце.

Орион пусна ръцете на Хелън, за да може да се обърне и да погледне единственото дърво в сухите земи. Три малки момичета стояха в сянката му, слабите им рамене потръпваха, докато те плачеха. Орион направи знак на Хелън да дойде при него, за да могат да се приближат заедно до Фуриите. Трите сестри уплашено протягаха ръце една към друга. Когато Орион се приближи на една крачка, те се обгърнаха взаимно с ръце, нещастно сгушвайки се една в друга.

— Чакай. — Хелън колебливо сложи длан върху ръката на Орион. — Не искам да ги изплаша.

— Да убиеш всички ни ли дойде, Търсачо в дълбините? — попита тази в средата. Гласът й още беше детински, макар и предрезгавял от сълзи. Сега, когато успя да ги види ясно, без да чувства влиянието им, Хелън се зачуди как изобщо някога е мислила, че са възрастни жени. Те бяха просто деца.

— Знаем колко много вие, Потомците, ни мразите и искате смъртта ни — изхленчи тази отляво. — Но няма да се получи.

— Не искаме да ви нараним. Дойдохме да ви помогнем. — Хелън вдигна ръце с дланите нагоре в миролюбив жест. — Не искахте ли точно това първия път, когато ме доведохте тук? Да се върна някой ден, за да ви помогна?

Фуриите заподсмърчаха и се присвиха, вкопчени една в друга, все още ужасени. Орион бавно свали раницата си и я положи на земята, и докато го правеше, погледна успокояващо нагоре към тях, за да се увери, че никоя от тях не се е стреснала. На Хелън й се стори, че той го прави така, сякаш се приближаваше до стадо плашливи елени, но изглежда, че тактиката му вършеше работа. Фуриите го наблюдаваха внимателно с разширени очи и присвити устни, но изглеждаха по-спокойни.

— Донесохме ви нещо за пиене — каза той мило, докато отваряше ципа на раницата си и изваждаше трите манерки.

— Отрова ли? — попита онази с хленчещия глас отляво. — Това е номер, за да ни пратите в Тартара, без съмнение. Казах ви вече. Няма да се получи.

— Сестри. Може би така ще е най-добре — каза най-малката отдясно със слабо, тъничко гласче, което едва се чуваше. — Толкова съм уморена.

— Знам, че си — каза Хелън и сърцето й се изпълни със съчувствие към трите момичета. — Аз знам какво е да си истински уморен.

— Искаме само да помогнем за облекчаването на страданията ви — каза Орион. Звучеше толкова мило, че онази отляво се поколеба и направи половин крачка към него.

— Нямат край нашите страдания — каза водачката в средата, възпирайки сестра си. — Вие, Потомците, може да намирате покой, дори щастие от време на време, но ние Ериниите сме вечно измъчвани. Родени сме от кръв, пролята от син, нападнал родния си баща. Съдбата ни е да отмъщаваме за несправедливата смърт.

Водачката погледна Орион обвинително, а той вдигна поглед към Фуриите с умоляващи очи. Хелън пристъпи по-близо до него, за да му вдъхне увереност. Той започваше да се отклонява от причината, заради която бяха тук. Това изобщо не беше в стила на Орион.

— Не съм убил баща си, независимо колко щеше да се хареса това на Богините на съдбата — заяви той със силен глас. — Роден съм в горест, но не избирам да бъда отмъстителен и озлобен.

— Но ние не избираме това, принце — прошепна най-дребната. — Убийствата са винаги в главите ни.

— Ние, Ериниите, никога не можем да забравим кръвта, която вашият вид е пролял. Помним всеки миг — изрече водачката с дълбока тъга. Трите момичета отново заплакаха.

— И точно затова сме тук. Моята приятелка и аз смятаме, че сте страдали достатъчно заради греховете на Потомците — каза Орион с успокояващия си глас. — Само искаме да ви дадем да пийнете вода. Не сте ли жадни?

— Не сме пили и капчица вода от повече от три хиляди години — каза онази отляво.

Очевидно бе, че и трите се изкушаваха. Беше толкова горещо и сухо, дори в сянката на тяхното изстрадало дърво, че Хелън, която беше свикнала с обезводняването, отчаяно копнееше само да си накваси устата за миг. Най-после най-малката сестра пристъпи напред с толкова кльощави и крехки крака, че почти се подгъваха под тялото й.

— Много съм жадна. Искам да пия — каза тя с тъничкото си, шепнещо гласче.

Слабите й ръце потрепериха, докато протягаше длани. Орион развъртя капачката и й помогна да хване стабилно манерката и да я вдигне към устните си. Тя преглътна една малка глътка, а после погледна шокирано Орион. Грабна манерката и я наклони назад, поглъщайки цялото съдържание в поредица от шумни глътки, преди да й прималее и да залитне върху Орион.

Той я хвана и я задържа, като хвърли към Хелън успокояващ поглед.

— Ти я уби! — ахна хленчещата.

— Не може да убие никоя от нас — каза водачката. — Виж. Тя се раздвижва.

Най-малката се вкопчи в крайчеца на ризата на Орион, заравяйки лице в гърдите му. Той замилва косата й със свободната си ръка и зашепна тихо в ухото й, когато раменете й се затресоха. От тона му Хелън се досети, че й казваше, че всичко е наред и че е в безопасност. Най-малката Фурия внезапно отметна глава назад и те видяха, че не беше измъчена или разплакана. Тя се смееше.

— Сестри — въздъхна тя. — Това е… истински рай! Наследниците са ни донесли да пием от самия рай!

Хелън бързо подаде на другите две Фурии техните манерки и загледа как двете споделиха еуфорията на сестра си. Най-малката целуна с благодарност Орион по бузата, а после се хвърли в чакащите обятия на двете си по-големи сестри. Трите момичета плачеха от радост, докато се прегръщаха, като едновременно подскачаха, пищяха и се смееха. Приличаха на три малки момиченца, лудуващи на пижамено парти.

Хвърляйки поглед към Орион, Хелън го видя да се взира в трите момичета, със силни, но явно противоречиви чувства. Тя отиде и застана близо до него, опитвайки се да му вдъхне увереност, доколкото може. Той изглеждаше разтърсен от споменаването на баща му и тя искаше да му каже, че нищо от това няма значение сега. Потомците бяха свободни от Фуриите и скоро той и баща му щяха да могат да бъдат отново заедно.

— Прав беше — каза Хелън. Той погледна надолу към нея с въпросителна усмивка. — Да ги освободим беше далеч по-добре от вечната радост.

И двамата насочиха вниманието си обратно към момичетата и ги загледаха как ликуват. После Хелън сви рамене и издаде хъмкащ звук, преструвайки се, че още обмисля въпроса. Орион се засмя на шегата й, но не каза нищо. Просто преметна ръка през раменете й, докато гледаха как трите сестри се прегръщат и танцуват.

Най-малката се пусна първа. Отначало изглеждаше, сякаш се бе уморила от вълнението и имаше нужда да поседне за малко. Тя се отдалечи със залитане от групата и покри очите си с длани. Орион бързо пусна Хелън, за да й се притече на помощ, когато тя се олюля, сякаш щеше да припадне. Тя сведе глава. Червени капки обагриха бялата й дреха, когато заплака с кървави сълзи. Сестрите й я поеха от Орион, питайки какво не е наред. Не много след това, другите две също започнаха да плачат.

— Какво стана? — обърна се Хелън към Орион.

— Не знам. Всичко, което каза, беше, че не може да си избие лицата им от ума си — отвърна той, мръщейки се разтревожено, докато гледаше как момичетата се скупчиха една до друга и заговориха тихо помежду си. Явно стигнаха до някакво споразумение и водачката се обърна към Хелън и Орион.

— Изглежда, че не е било предвидено тази радост да е трайна — каза тя.

Другите две момичета бяха все така вкопчени една в друга, докато плачеха, и Хелън отчаяно искаше да им помогне. Орион се наведе и вдигна захвърлените манерки, като трескаво проверяваше в тях за останали капки вода, но всичките бяха празни.

— Ще ви донесем още — обеща той, но водачката поклати глава.

— Колкото и да искам да изпитам отново това, боя се, че никога няма да е трайно каза тя тъжно. — Не можем да се отплатим за този дар, но искаме да ви дадем нещо в замяна за няколкото блажени мига, които ни дадохте.

— Подарък в замяна на един дар, който ще помним вечно — изстена онази с плачливия глас.

— Освобождаваме и двама ви от всичките ви кръвни дългове — каза водачката и махна с ръка във въздуха като за благословия. — Никога повече няма да измъчваме нито един от двама ви.

Тя отстъпи назад и отиде при сестрите си, после трите започнаха да се отдръпват в сенките на дървото си.

— Чакайте! Още не се предавайте — каза умолително Орион. — Може би не сме ви донесли достатъчно. Ако ви донесем още…

— Орион, недей — каза Хелън, като сложи длан върху ръката му, за да му попречи да хукне след тях. — Те са прави. Можем цяла вечност да им носим вода, но в крайна сметка радостта е просто едно преживяване — не се предполага да е трайна. Сега проумявам това. Персефона сигурно е имала предвид друга река.

— А ако не е? — попита Орионе с глас, пресекващ от безсилен гняв. — Ами ако това е най-голямата ни надежда да им помогнем?

Хелън се взря в ясните му зелени очи и поклати безмълвно глава. Не знаеше какво да прави по-нататък. Най-малката подаде глава отнякъде дълбоко в сенките.

— Благодаря ви — прошепна тя, преди да се шмугне обратно в непрогледната тъмнина от другата страна на дървесния ствол.

— Трябва да им помогнем — каза той настойчиво. — Не можем да ги оставим вечно да страдат така!

— Няма! И ти се кълна, че ще продължим да опитваме, докато намерим правилната река! — Очите на Хелън внезапно се разфокусираха и тя сграбчи в шепа ризата на Орион, за да се задържи да не падне.

— Какво става? — попита Орион, напрягайки се за опасност. Очертанията на пейзажа се размазаха и Хелън почувства как светът забави ход, сякаш всеки момент й предстоеше да се събуди.

— Мисля, че ни карат да си тръгваме — каза тя на Орион. Обви ръце около шията му и се хвана здраво…

 

 

Мат и Клеър зарязаха колата, когато откриха, че трафикът е спрян за през нощта, и вместо това затичаха по обгърнатата от тъмнина след залеза улица, към центъра на града.

Технически погледнато, от тях не се очакваше да правят това, но никой от тях нямаше желание да си седи на сигурно място в имението на семейство Делос, докато Потомците бяха излезли да се бият. Мат беше немалко оскърбен, че Ариадна го беше помолила да остане, сякаш той беше дете, което не можеше да се защитава. Беше се опитал да спори, но Ариадна, Лукас и Джейсън просто бяха побягнали толкова бързо, че той едва успя да ги види как се движат, камо ли пък да си отвори устата да каже нещо. Наистина се дразнеше, когато правеха така.

Касандра ги предупреди да не отиват. Здравият разум й беше подсказал, че това най-вероятно ще подразни всички. Мат много повече предпочиташе Касандра да използва необичайно дълбокия си запас от здрав разум, а не таланта си на Оракул, за да разкрива бъдещето. Вече дори не можеше да се застави да гледа, когато Богините на съдбата излизаха със сила от нея, сякаш си проправяха път нагоре, като дълбаеха под кожата й.

Това беше едно от многото неща, които караха Мат да поставя под въпрос ценността на „дарбите“ на Потомците, и така наречените богове, които даваха на Потомците тези дарби, преди всичко. Какво добро допринасяха Богините на съдбата, ако използваха хората само като съдове, които трябваше да бъдат пълнени, а после — изпразвани, и в крайна сметка — захвърлени? Колкото и Мат да се отвращаваше от насилието, при мисълта за онова, което Богините на съдбата причиняваха на Потомците, му се приискваше да нанесе силен удар, за предпочитане — с чифт месингови пластинки върху кокалчетата на пръстите.

Когато двамата с Клеър наближиха градския център, чуха викове и немалко писъци, но гласовете бяха накъсани. На едно място се чуваха писъци на страх, а на други бяха викове на груба, буйна наслада. Звучеше, сякаш различни части от тълпата гледаха различни филми.

— Спри, Клеър — каза Мат, докато завиваха зад един лошо осветен ъгъл. — Надолу в тази посока уличните лампи са угаснали.

— Но Новинарският магазин е натам — възрази тя.

— Знам, но нека да заобиколим отзад и да влезем през уличката. Искам да се ориентирам какво става, преди да се втурнем по средата на улицата.

Клеър се съгласи и двамата с Мат се вмъкнаха откъм задната страна на „Новинарския магазин“. В задната уличка беше спокойно, макар че и двамата чуваха повишените гласове на тълпата, сякаш преминаваха през страничния тунел на някой стадион по време на рок концерт. Имаха усещането, че наблизо става нещо важно, но се чувстваха странно отделени от него.

— Боже, тъмно е — каза Клеър, с глас, потрепващ от страх.

— Да, и не е нормална тъмнина — промърмори Мат нервно, докато влизаха през задния вход на „Новинарския магазин“.

— Мисля, че съм виждала това и преди — прошепна Клеър, докато разтриваше ръце от студ или от страх. — Когато Автомедонт и Стоте нападнаха Хектор на състезанието ми по бягане, същата тази заплашителна тъмнина покри всичко. Май означава, че тук е бил някой Повелител на сенките.

Магазинът беше в пълен безпорядък. Масите бяха преобърнати, на пода се бяха разбили кристални буркани с бонбони, а всичко беше покрито със слой от брашно, което сигурно беше нарочно изсипано от няколко разкъсани пакета. Мат и Клеър предпазливо си проправиха път до предната част, като търсеха ранени, които можеше да са зарязани в безсъзнание, изпълнени с безумна надежда, че няма да намерят Джери или Кейт. Слава богу, Новинарският магазин беше напълно пуст.

Тъмнината сякаш се сгъстяваше, докато си проправяха път към предната част, и Мат и Клеър излязоха, препъвайки се сляпо, на улицата. Спряха за миг, докато очите им се приспособяваха към подобната на мъгла тъмнина, оставена от Повелителя на сенките. Надолу по улицата се задаваше тълпа от хора в маскарадни костюми, предвождана от висока жена. Когато мракът се разпръсна, Мат инстинктивно се присви.

— Това трябва да е Ерида — каза той на Клеър, снижавайки глас.

— Тогава това кой е? — попита тя, застанала с лице към отсрещната улица. Сочеше към високо, кльощаво момче, което изглеждаше като направено от резервни части. Ръцете му бяха прекалено дълги за тялото и вървеше с кривокрака походка, дори докато прегърбваше заоблените си рамене. Въпреки зашеметяващо високия си ръст, той сякаш не вървеше, а пълзеше. Все още сочейки с ням страх, Клеър се дръпна назад и се притисна към Мат. Той почувства как цялото й тяло трепери, а задъханите звуци, с които дишаше, заплашваха да се превърнат в писъци в гърлото й.

Мат я познаваше от детската градина и ако имаше едно нещо, в което беше абсолютно сигурен, то беше, че Клеър Локи не се плашеше лесно. Оглеждайки държанието на тълпата, Мат видя как хората тичаха наоколо, изплашени далеч отвъд всякакви нормални граници. Сякаш всеки бе преследван от собствения си най-ужасен кошмар.

— Трябва да е някой друг бог, като Ерида. — Гласът му потрепери, докато говореше. — Мисли, Клеър! Ерида е сестра на Арес и е олицетворение на хаоса — тя внушава на хората желание да сеят разрушение и безпорядък. Е, какво изпитваме, когато гледаме онова ужасяващо хлапе?

— Паника? — изхриптя Клеър, мъчейки се да не се задуши. — Ама аз си мислех, че бог Пан е козел!

— Не, не е проклетият сатир! Имаше някакъв друг — промърмори Мат, ровейки из паметта си. Заплетеното, изпълнено с бракове между роднини родословно дърво на боговете изникна в ума му. — Арес, богът на войната, е придружен от Ерида, богинята на раздора, а с тях е и неговият син, Деймос^[1]. Онова страховито хлапе трябва да е Деймос.

— Мат — ахна задавено Клеър, като посочи с едната си ръка в една посока, а с другата — в друга. — Двете тълпи са се запътили право една към друга!

Сърцето на Мат се сви. Ерида и нейният племенник подбираха обезумелите си групи и ги повеждаха по съседни улици, които се събираха при голяма пресечка, по диагонал срещу „Новинарския магазин“.

С всяка стъпка ужасните богове примамваха безпомощните хора, които ги следваха, все по-близо до неизбежен сблъсък. Дори Мат и Клеър, които правеха съзнателно усилие да владеят реакциите си, се почувстваха по-необуздани с приближаването на боговете. Най-накрая, като тапа, изхвръкваща със съсък от гърлото на разклатена бутилка шампанско, групата около Деймос се сблъска с безпорядъка около Ерида, и започна същинско паническо бягство. Насред всичко това, Мат видя как Ерида се смее, а уродливият й племенник се хили със задоволство редом с нея.

Ужасени хора се сблъскваха с метежници в маскарадни костюми, дърпайки се взаимно в безумен изблик на унищожителност и страх. Мат и Клеър не можеха да направят нищо, освен да се махнат, за да не се изпречват на пътя им. Стиснал здраво ръката на Клеър, Мат я издърпа зад една паркирана кола, сниши се, и я защити с тялото си от летящите стъкла и отломки.

Двамата се държаха един за друг, опитвайки се да овладеят емоциите си, за да не се включат в свадата. Във въздуха се носеше воня на вкиснато мляко и горяща пластмаса, и Мат забеляза, че миризмите сякаш действаха върху емоциите на хората — колкото по-наситена бе миризмата, толкова по-силни чувства се надигаха в него и в тълпата.

Светлината от уличната лампа над тях помътня, а после изчезна, когато над пресечката се спусна саван от тъмнина. Мат откри, че не можеше да вижда на повече от две стъпки пред лицето си.

— Какво правите тук вие двамата? — изръмжа от вътрешността на тъмната пелена един глас.

Гласът на Лукас, осъзна сепнато Мат.

— Хайде — каза Лукас, като им протегна ръка от диплещите се гънки на своя плащ от сенки, правейки им знак да го последват. — Ще ви скрия тук, докато успея да ви заведа някъде на безопасно място.

Мат и Клеър се поколебаха: никой от двамата не искаше да се доближава до него. Докато те се чудеха, сенките се разделиха и се отдръпнаха от Лукас. Имаше нещо заплашително в звука на гласа му и в начина, по който раздърпаните краища на тъмнината се впиваха в него. Сините му очи сега бяха черни и той изглеждаше толкова разгневен.

— Аа, Лукас? — попита Клеър необичайно смутено. — Нима си… нещо като… Повелител на сенките?

Лицето на Лукас посърна и той кимна тъжно.

— Точно колко тайни криеш от нас, останалите? — попита Мат, толкова зашеметен, че шепнеше.

Лукас отвори уста и умолително премести поглед напред-назад от Мат към Клеър, но това, което се канеше да каже, каквото и да бе то, беше прекъснато. Движейки се толкова бързо, че Мат не успя да фокусира очите си, Джейсън и Ариадна се появиха до тях, вече задавайки дузина въпроси едновременно. Лукас вдигна длани и се опита да обясни, че едва наскоро е открил таланта си на Повелител на сенките, когато всички бяха прекъснати за втори път.

— Деца! Къде е Хелън? — изкрещя Кейт трескаво. Всички се извъртяха рязко и видяха Кейт, наполовина тичаща, наполовина куцаща обратно към опустошения Новинарски магазин. Дрехите й бяха разкъсани, косата й беше разчорлена и тя беше покрита с мръсотия и брашно, сякаш се беше търкаляла по земята, борейки се.

Хектор беше до нея, носейки Джери, който беше в безсъзнание, а една рана на главата му кървеше обилно.

Очите на Хектор бяха широко отворени, а устата му бе зяпнала от изненада. Мат се обърна отново и видя как Лукас, Ариадна и Джейсън настръхват от напрежение. Не чуваше това, което чуваха те, но от израженията на лицата им разбра, че Фуриите започват да обсебват всички Потомци.

— Джейсън, не! — изпищя Клеър, като се хвърли пред него, преди той да успее да нападне брат си.

— Държа Ари! — изкрещя Мат, докато се бореше с нея.

Ариадна му изсъска и започна да дере врата и гърдите му, но бързо се спря, когато видя как кръвта му започва да се лее. Без да обръща внимание на нараняванията си, Мат покри очите й с ръка и я притисна до себе си, докато тя се тресеше от ярост. Когато погледна нагоре, Мат видя как Лукас наклони глава като лъв, който преследва плячка, и пристъпи към Хектор.

Не беше останал никой, който да го възпре.