Джоузефин Анджелини
Безсънна (15) (Търсачът в дълбините)

14

Очите на Хелън се отвориха и тя видя ледената възглавница до себе си, така че разбра, че трябва да е обратно в стаята си. Беше тъмно, но това беше тъмносиният мрак на вечерта, а не непрогледната тъмнина на късната нощ. Тя лежеше с лице надолу върху нещо неравно и топло — нещо, което определено не беше дюшекът й.

Подпирайки се на лакти, Хелън погледна надолу към спящото лице на Орион. Нареди си да се махне от него, но се поколеба. Той се мръщеше леко в съня си и по някаква причина Хелън намираше това за възхитително.

В Подземния свят лицето му бе просто великолепно, но обратно тук, в реалния свят, беше направо хипнотично. Всичко в начина, по който изглеждаше, допринасяше за хармоничния баланс, като симфония от гледки. Извивката на бузата му затъмняваше с изяществото си дългата му шия, която завършваше с изваяния му гръден кош. Той беше син на Афродита и Хелън знаеше, че като такъв, неустоимата му привлекателност бе една от дарбите му на Потомък, но знанието за този факт не го правеше по-малко магнетичен. Все още имаше нужда от подстригване, но дори и при това положение, беше истински Адонис, върхът на мъжката красота. Тя осъзна, че винаги е бил такъв, и колкото по-дълго го гледаше, толкова по-трудно й беше дори да си помисли да извърне поглед.

Неспособна да се спре, Хелън любопитно прокара пръст по долната му устна. Искаше само да провери дали тя беше толкова мека, колкото си я спомняше, толкова мека, колкото я беше показал Морфей.

Тялото на Орион се присви в спазъм под нея и очите му рязко се отвориха в отговор на докосването й. Преди да осъзнае напълно обкръжението си, той сграбчи Хелън и я отхвърли от себе си.

— Аз съм! — изписка Хелън, вкопчвайки се в раменете му, за да не я запрати през най-близката стена.

Изправяйки се с усилие на колене, Орион се огледа наоколо за миг със стреснато и леко объркано изражение на лицето. Отпусна здравата хватка, в която я държеше, и посегна да докосне с върховете на пръстите си топящия се лед върху леглото. Устните му се разтеглиха в развеселена усмивка, докато разтриваше последните разтварящи се кристалчета между пръстите си.

Само с един поглед към него Хелън разбра, че той правеше мислено връзка между бързо намаляващия студ в стаята й и постоянния, свръхестествен студ в пещерата на портала. Тя беше удивена, че израженията на Орион й бяха толкова познати, че можеше на практика да прочете мислите му. Сякаш го беше познавала цял живот. Или по-дълго, помисли си тя, потръпвайки леко.

— Значи това е спалнята ти? — попита той. Хелън се усмихна и кимна. Той я изгледа несигурно. — Тогава… защо са тези непромокаеми чаршафи?

И двамата избухнаха в смях.

— Трябваше да ги взема! Съсипвах обикновените си чаршафи с кал от Подземния свят! — каза тя, като плясна Орион по крака. Той улови ръката й и я задържа, притисната към бедрото си.

— Хелън, признай си — подкачи я той. — Още подмокряш леглото, нали?

Тя се усмихна и поклати глава, отправяйки му поглед, който го предупреди да не настоява. Закачливият смях замря бързо, и веселостта бе заместена от деликатно напрежение. По някаква необяснима причина Хелън още докосваше бедрото на Орион. Рязко отдръпна ръка, но откри, че моментално отпуска същата ръка върху прасеца му.

Орион се облегна на възглавниците и едновременно с това посегна да докосне ръката й над лакътя, сякаш имаше нужда да се увери, че Хелън наистина е там.

— Не те нападам — прошепна той с блуждаещо изражение в очите. Прокара пръсти надолу по ръката й и обгърна лакътя й в дланта си. — Фуриите наистина са ни освободили.

— Да — прошепна тя в отговор. — Сега можеш да се върнеш у дома.

Блаженото изражение на лицето му се стопи.

— Ти и аз може и да сме се измъкнали, но нищо не е свършило, знаеш — каза той.

— Не още — съгласи се тя, със съкрушен глас, съвсем малко по-висок от шепот. — Но бих разбрала, ако сега искаш да правиш по-важни неща.

— За какво говориш? — попита той с озадачено изражение на лицето.

— Свободен си. Можеш да бъдеш с баща си. — Хелън не можеше да го погледне. Оглеждайки се бързо наоколо, за да намери какво да прави с ръцете си, тя осъзна, че още беше с крилете на фея. Вдигна рамене, за да ги изхлузи, и заговори с най-спокойния тон, който успя да придаде на гласа си: — Разбирам, ако повече не искаш да слизаш с мен в Подземния свят.

Устните на Орион се разтвориха изненадано и той погледна Хелън с присвити очи.

— Невероятно — промълви той. — След всичко, което ти разказах за себе си.

Орион отхвърли омотаните завивки с гневно рязко движение и се опита да стане, но Хелън го сграбчи за ръцете и го спря.

— Хей. От десетгодишен не можеш да виждаш баща си, а и преди всичко, това бреме всъщност не е твое. Мое е. Трябваше поне да го спомена — каза тя сериозно.

— Вече ти казах. С теб съм в това до края, каквото и да става.

— Надявах се, че ще кажеш това — прошепна тя, като му се усмихна с признателност. Строгото му изражение се смекчи в усмивка, и той позволи на Хелън внимателно да го бутне обратно в леглото си.

Изглежда не можеше да спре да го докосва. Орион вероятно цял живот беше отблъсквал момичетата с пръчка и беше смущаващо да знае, че беше толкова различна, от което и да е от тях.

— Е, все още не прибирай това, става ли? — каза тя, като смъкна ръка, за да докосне Клонката на Еней, все още замаскирана като златна гривна около китката му. Позволи си да погали съвсем леко задната част на пръстите му, а после се застави напълно да отмести ръце от тялото му.

— И без друго не мисля, че мога да я сваля — каза той меко.

Дишането му стана забързано, докато се гледаха един друг.

Той сякаш се отпусна в леглото й и едновременно с това застана по-нащрек, и тя се запита дали той можеше да види как сърцето й бие в гърдите. Само за миг Хелън беше сигурна, че той ще се наведе и ще я целуне.

Тя изпадна в паника, питайки се какво щеше да направи в този случай. Това не беше сън и Хелън не беше сигурна дали наистина е готова за някакъв физически контакт, независимо колко силно желаеше Орион точно в този миг. Очите на Орион бързо се стрелнаха надолу към гърдите й и изпълненото му с надежда изражение помръкна.

— Всичко е наред. Не бързам, Хелън — каза й той с пресипнал глас. — Всъщност, бих предпочел да не бързаме.

При споменаването на времето, вълна от паника скова всяко мускулче в тялото на Хелън. Тя изскочи от леглото, изтича до прозореца си и повдигна синия насмолен брезент. Чу необичайно силни шумове на улицата, които идваха от центъра на града.

— О, Боже мой, не мога да повярвам, че забравих! — прошепна тя истерично, като изтича бързо обратно да сграбчи Орион за ръката и да го издърпа със себе си, докато скачаше от счупения си прозорец. — Зарязах семейството си насред метеж!

Приземиха се заедно и хукнаха: Хелън водеше. Миг по-късно пристигнаха в центъра на града и спряха. Хелън не можеше да повярва на очите си. Хора, които виждаше всеки ден, хора, с които бъбреше, докато им сервираше мъфини и кафе с мляко, се опитваха да се разкъсат взаимно на парчета. Дори униформени полицаи и огнеборци тичаха наоколо, като разбиваха прозорци на автомобили и се биеха на улицата.

— Какво искаш да направиш? — попита Орион, готов за схватка. — Не познавам мястото или тези хора. Кой е лошият?

Хелън сви безпомощно рамене, докато наблюдаваше мелето. Въртейки се наоколо в кръг, тя се опитваше да реши кого да защитава и срещу кого да се бие. Но всички те бяха нейни съседи и доколкото можеше да види, огромното мнозинство от тях се нараняваха взаимно чисто и просто от паника. Забеляза как някой разчиства пътека през безпорядъка и се отправя към нея.

Автомедонт, плътно следван от стария й приятел Зак, небрежно отмяташе безпомощни хора от пътя си. С нечовешката си сила, той запращаше всички, изпречили се на пътя му, във въздуха и те започваха да се реят там като хвърчила, откъснали се от връзките си. Мирмидонецът не се стремеше нарочно да наранява хората — просто не го беше грижа дали някой в близост до него ще живее или ще умре.

Един мъж лежеше на земята, точно на пътя на Автомедонт. Момиченце в костюм на принцеса, и момченце, костюмирано като мечка, бяха до него, застанали в купчина разпилени бонбони за Хелоуин. Момиченцето плачеше неутешимо и блъскаше мъжа по гърба, напразно опитвайки се да го събуди. Смелото малко момче се обърна да застане срещу Автомедонт, стиснало юмруци в косматите мечешки лапи, готово да защитава поваления мъж и беззащитното невръстно момиченце. Мъжът беше Луис — осъзна Хелън, когато се приближи — а децата бяха Мариви и Хуан.

Автомедонт не погледна надолу. Избута Хуан от пътя си, сякаш просто му бе хрумнало впоследствие, и телцето на детето се зарея отпуснато над тълпата. Орион се превърна в размазано петно до нея, но Хелън стоеше като вкопана в земята, изпаднала в шок. Лицето на Зак застина в маска на страх и той се сниши да потърси прикритие, когато от гърдите на Хелън изскочи леденобяла мълния и стигна до Автомедонт.

Тя не мислеше. Не се замисли дали хората я гледат, нито дали искаше да пощади насекомото за стратегически цели. В ума си Хелън не виждаше нищо друго, освен образа на Хуан в сладкия мечешки костюм, реещ се отпуснато из въздуха. Тя вдигна лявата си ръка, фокусира потока от чиста енергия и превърна Автомедонт в пламтяща, смътно наподобяваща човешка фигура, факла, докато крачеше към него.

Автомедонт се загърчи в агония като наполовина смачкано насекомо. Когато кожата му смени цвета си от огнено оранжево в убито червено, той падна на колене, а после — на една страна, а след това — овъглен до черно — най-сетне притихна и застина неподвижно.

— Хелън, спри! — изкрещя й Орион. — Мъртъв е!

Прекъсвайки електрическия поток с рязък, щракащ звук, Хелън отдръпна лявата си ръка и погледна надолу към овъглената черупка, която някога беше Автомедонт. Зак с мъка се изправи на крака и хукна. Хелън го остави да си отиде, като вместо това се обърна да застане с лице към Орион.

Той държеше Хуан. В такива огромни ръце момченцето приличаше на мече играчка. Хелън покри устата си с ръка: не искаше да пита гласно колко зле е той.

— Всичко е наред. Хванах го, преди да се удари в земята — каза Орион успокоително, докато крачеше към нея. — Но трябва да приберем тези деца от улицата.

Погледнаха надолу към Мариви. Тя се беше втренчила в Хелън, с разширени очи и увиснала от уплаха уста.

— Помниш ли ме? — попита Хелън. Мариви кимна, със застинало шокирано изражение. — Ще дойдеш ли с нас? — Мариви кимна отново, все още с разширени очи.

Хелън протегна ръка към момиченцето и то скочи нагоре, като се вкопчи във врата й и обви крака около кръста й, така здраво, сякаш бяха рачешки щипки. Орион внимателно закрепи Хуан на другия хълбок на Хелън, а после се наведе да огледа Луис, който изглежда още дишаше.

— В безсъзнание е, но ще се оправи — каза Орион, като го вдигна незабавно. — Има ли безопасно място наблизо? Болниците ще са препълнени тази вечер.

— Аа… „Новинарският магазин“? — каза Хелън, объркана. — Там има комплект за първа помощ и може би семейството ми ще е там.

— Идеално — отвърна Орион, като й направи знак да води.

Когато тръгнаха, почернялото тяло на Автомедонт се раздвижи. Чуха остър, пукащ шум, и надолу по гърба му се разтвори голяма пукнатина, под която се показа влажна, розова кожа. Съществото дишаше. Мариви зарови лице във врата на Хелън, криейки очите си.

Орион и Хелън си размениха шокирани погледи. Внезапно черупката, обгръщаща Автомедонт, се разцепи наполовина, и той се измъкна от собствената си обгорена кожа като рак, който захвърля външната си обвивка. Покрит със слуз, и приведен до захвърлените си останки, Автомедонт погледна нагоре към Хелън с млечнобели, замъглени очи, и се усмихна.

— Това болеше — каза й той с безстрастен тон, като глас на робот, докато от устата му се стичаха въжета от лиги. Погледна към Орион, а после надолу към златната гривна на китката му, като присви сълзящите си очи. — Третият Наследник. Приятно ми е да те видя отново, военачалнико Еней.

Дълго, лепкаво пипало се разви изпод човешкия език на Автомедонт и сякаш запулсира в посока на Орион. После се нави обратно и се прибра, с движение като при преглъщане, в устата на Автомедонт. За миг Хелън си помисли, че ще повърне.

— Хайде! Преди да е събрало достатъчно сили, за да се изправи — изръмжа Орион в ухото й, и двамата хукнаха толкова бързо, колкото смееха, при положение че носеха ранени пътници.

Още преди Новинарският магазин да се покаже пред погледа им, Хелън разбра, че нещо беше ужасно не наред. Почувства, че земята трепери, и хвърли поглед към Орион.

— Не съм аз! — каза той. — Това треперене е от сблъсък.

Когато завиха зад последния ъгъл, бяха обгърнати в черен саван.

— Повелител на сенките! — изкрещя Хелън на Орион. — Стоте трябва да са някъде тук. Имат нов. Видях го на състезанието ми по бягане…

Краката на Хелън забавиха темпото си, когато тъмнината започна да се разпръсва съвсем леко. Познаваше тази тъмнина: беше я виждала повече от веднъж. През лепкавите сенки, които се протягаха като ръце с цвят на дим, тя видя как Хектор многократно стоварва някого — източника на тъмнината, осъзна Хелън — върху тротоара. Беше Лукас. В един миг Лукас смени положението си, взе надмощие и нападна Хектор, като го удряше свирепо с юмруци. Изтръгвайки се рязко от зашеметения си унес, Хелън изкрещя нещо неразбираемо и пробяга остатъка от пътя, следвана плътно от Орион.

— Хелън! — извика Кейт и Хелън спря като закована.

Следвайки звука от гласа на Кейт, Хелън погледна и я видя наведена над Джери, който беше в безсъзнание и кървеше обилно. До тях Клеър и Мат бяха закрили Джейсън и Ари, за да не могат да виждат или чуват. Хелън предаде децата на Кейт, докато Орион оставяше Луис до Джери. Хелън хвърли на баща си един разтревожен поглед, а после се хвърли към Лукас.

Докато отблъскваше Лукас от Хектор, тя видя как Орион се стрелна зад тях, за да обвие ръка около гърлото на Хектор в задушаваща хватка. Хелън използва огромната си сила, за да блъсне Лукас на земята. Опита се да го затисне под себе си, но той беше по-добър в борбата, както винаги, и с лекота се измъкна изпод нея, като размени позициите им. Притисна здраво ръцете й над главата, и макар да беше по-силна, Хелън разбра, че е хваната в капан. Тя си помисли да го зашемети с електрически шок, но беше обезводнена от нападението над Автомедонт и знаеше, че не може напълно да контролира мълниите си.

— Моля те, Лукас, не прави това! — изрече умолително Хелън с последни надежди. При звука на гласа й той се поколеба и сякаш се съвзе от транса си. По лицето му бързо се мярна объркано изражение и той отскочи от нея.

— Ще измъкна Хектор оттук — извика Орион, докато се мъчеше да попречи на Хектор да се освободи. — Хайде, великане. Време е за плуване!

Толкова бързо, че изглеждаше като размазано петно, Орион успя да подкоси краката на Хектор и да го понесе към океана. В мига щом Прокуденикът беше твърде далеч, за да въздейства на семейство Делос, поведението им се смени, и от гняв се превърна в мъчително съжаление. Клеър и Мат пуснаха Джейсън и Ариадна, а Лукас отпусна глава в окървавените си длани, закривайки очите си. Хелън искаше да посегне и да го утеши, но знаеше, че не бива да го докосва. Вместо това тя просто се взираше в Лукас със заседнало в гърлото й сърце.

— Винаги съм знаела, че у теб има нещо повече. Нещо скрито, но никога… Какво става? — попита Кейт: гласът й беше дрезгав шепот. Хелън се обърна да я погледне, и видя, че тя едва успява да запази самообладание. — Баща ти знае ли?

— Не, Кейт. Моля те — заекна Хелън. Когато погледна надолу към окървавената глава на Джери, я заля тревога. Нямаше представа какво трябваше или искаше да каже.

— Да вкараме всички вътре — каза Мат спокойно, като погледна над стреснатите лица наоколо към метежа, който още се вихреше из града. — Първо най-важните неща. Трябва да влезем вътре.

Отнесоха ранените до канапетата в онази част на „Новинарския магазин“, която се използваше като кафене, и близнаците незабавно се заловиха за работа, като оглеждаха и преценяваха травмите на всички. Луис имаше само сътресение, но малкият Хуан имаше четири счупени ребра, счупена ръка и пукнат череп. Близнаците се спогледаха сериозно и се подготвиха за работа.

— Просто се отдръпнете — каза предупредително Клеър на Кейт и Мариви, когато те ахнаха при вида на сияещите ръце на близнаците. — Наистина, всичко е наред. Изцеляването е един от талантите им.

— Какво искаш да кажеш с „таланти“? — попита умолително Кейт. — Хелън, трябва да ми кажеш какво става!

Хелън не знаеше какво да каже. Погледна надолу към баща си, а после нагоре към Кейт, смутена.

— Аз съм полубогиня — призна накрая тя. — Много съжалявам, но нямам време да ти обяснявам това точно сега.

— И таз добра! — възкликна високо Клеър, когато видя зашеметената реакция на Кейт. — Добре, Хелън. Не те бива много във внимателното съобщаване на новини, между другото. Кейт, събери кураж. Тази история ще стане наистина объркана.

Клеър се зае да изнесе на бедната Кейт светкавичен курс по древна митология, докато Хелън оформи с устни думите „благодаря ти“ и даде знак на Мат и Лукас да дойдат при нея. Разказа им за сблъсъка си с Автомедонт, описвайки как го беше „изпържила“ и как той се беше съвзел, сваляйки обгорената си кожа право пред нея, докато го правеше.

— Зак добре ли е? — обърна се Мат към Хелън.

— Когато го видях за последно, се беше отправил надолу по Сърфсайд — каза Хелън, без наистина да я е грижа. — Беше с Автомедонт, Мат, не беше пометен от него като Луис и децата му, затова мисля, че с него всичко ще е наред.

Мат се обърна към Лукас:

— Мирмидонците обикновено могат ли да устояват на светкавици, или да мятат мълнии?

— Не — каза Лукас. — Нямат таланти като Потомците, но са силни. По-силни от повечето Потомци.

— Дори и да е десет пъти по-силен от теб, няма начин да е оцелял след това — каза Хелън мрачно. — Автомедонт трябва някак да е станал безсмъртен. Може би е сключил кръвно братство с някой бог, както каза Касандра, Лукас, поразих го с мълния, която можеше да разтопи олово.

Лукас се намръщи замислено. Хелън искаше да го попита за милион неща, повечето от които се съсредоточаваха върху това, че беше Повелител на сенките, но ярък проблясък привлече вниманието й и тя реши, че разпитването ще трябва да почака. Тя, Мат и Лукас отидоха да проверят как са ранените. Близнаците бяха решили да излекуват първо момченцето, за да може Хуан да се събуди, без да се изплаши. Ариадна и Джейсън прекараха няколко минути, наблюдавайки Луис, и решиха, че той е добре.

Замаян, но без някакво трайно увреждане, Луис грабна децата си и хукна навън от „Новинарския магазин“, отчаяно нетърпелив да види дали жена му си беше още у дома. Преди баща й да я изнесе през задната врата, Мариви вдигна показалец към устните си, сякаш за да каже „шшшт“, обещавайки никога да не казва.

Вече изтощени и с лица, посивяващи от толкова много работа по Хуан, близнаците насочиха вниманието си към Джери. След бърз преценяващ преглед, те си размениха един от онези погледи, за които Хелън беше убедена, че означава, че те четат взаимно мислите си. Преди обаче Хелън да успее да ги заразпитва колко сериозно е увреждането, Орион се върна от морето. Очевидно притеснен, той стъпваше шумно, докато вървеше към тях, изтръсквайки капчици вода от косата си. За няколко секунди, от подгизнал беше вече напълно сух.

— Как е Хектор? — попита Лукас с треперещ глас.

— Разстроен е, но е в безопасност — отговори Орион.

Лукас сведе глава и кимна.

— Как е възможно да си тук? — попита го Джейсън слисано. — Защо не те нападаме?

— Ами, кратката версия е, че Хелън и аз сме предположили погрешно — но по най-добрия възможен начин. В крайна сметка получихме — предполагам, бихте могли да го наречете — „помилване“ от Фуриите. Нали, Хелън?

— Но не сме решили по-важния проблем. Все още — каза Хелън, неспособна да погледне никого в очите. Чувстваше се виновна, че тя и Орион бяха свободни от Фуриите, но останалите от семейството все още трябваше да страдат.

— Ти си малката сестра на Хектор? — попита Орион, като се усмихна топло на Ариадна. — Той ми заръча да предам специално на теб да не се тревожиш. Каза, че се тревожиш за хората твърде много.

Ариадна се опита да се усмихне на Орион, но вместо това започна да ридае. Обърна се отново към Джери, избърсвайки сълзите си с опакото на дланта. Хелън хвърли поглед към съкрушеното изражение на Лукас.

Той единствен бе нападнал Хектор. Останалите бяха устояли, когато той не успя. Бремето щеше винаги да е по-тежко за него. Лукас беше като Парис за това поколение и беше обречен да бъде изкупителната жертва в тази епопея. Винаги щеше да изтегля най-лошата карта в тази игра, а сега, когато трябваше да се справи и с клеймото на Повелител на сенките, положението щеше само да се влоши.

В него се трупаше тъмнина. Хелън се зачуди дали тя винаги си е била там — чакаща да се покаже — или случилото се между тях я бе засадило там. Виждаше, че той едва се държи. Някога беше толкова уверен, толкова жив. Някога той блестеше, а сега беше в сянка.

Нещо се прекърши в Хелън. Беше й дотегнало да гледа как любимите й хора страдат заради неща, които бяха извън техния контрол. Не можеше да направи нищо, за да помогне на баща си, но имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне на останалите от семейството си.

— Мисля да приключвам с това. А ти? — попита тя Орион.

— О, да. Категорично — отговори той, разбирайки веднага какво има предвид тя. Очите й се впиха в неговите, като едновременно даваха клетва и искаха такава от него.

— Слизаме. Оставаме долу, докато намерим правилната река — каза Хелън абсолютно уверено. — Независимо колко време трябва да прекараме двамата с теб в Подземния свят, за останалите от нашия вид това ще приключи довечера.

Ъгълчетата на устните на Орион се извиха нагоре в съвсем слаба усмивка и стегнатата му челюст се отпусна.

— Не мога да бягам с бързината на Потомък през пещерите или да рискувам да рухна там. На континента ще ми трябват няколко минути да стигна до пещерите, но после ми отнема половин час да сляза до портала — каза той, като наведе брадичка, сякаш се готвеше да щурмува крепост. — Ще се срещнем тогава. — Орион се обърна и се отдалечи с бясна скорост.

— Погрижете се за татко — каза Хелън на близнаците и Кейт, а после се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Лукас, сграбчвайки я за ръката, когато тя мина покрай него.

— Вкъщи. В леглото. В Подземния свят — изреди Хелън, отмятайки на пръсти, сякаш му изброяваше списък със смъртоносни оръжия.

— Просто ще лежиш просната на едно легло, в спалня със счупен прозорец, след като си вбесила мирмидонец? — Очите му припламнаха гневно. — И това ти звучи напълно безопасно?

— Ами, аз… — Хелън се запъна, питайки се как беше пренебрегнала този важен детайл.

Лукас я прекъсна, мърморейки си как щяла да му докара нервно разстройство. Все още здраво стиснал ръката й над лакътя, той я завъртя и я поведе към вратата.

— Ще пазя Хелън, докато слезе в Подземния свят — извика той на Джейсън. — Ако нещо се случи, потърси ме на мобилния.

— Добре. — Джейсън явно полагаше всички усилия да се владее. — Ще преместим всички у нас. Можем да се грижим по-добре за Джери там, докато защитаваме останалите.

— Добра идея — отговори Лукас.

— Дръж ни в течение, братле — добави Джейсън, нарочно послужвайки си с тази дума. Лукас избегна погледа му, но се усмихна признателно, преди да се обърне отново към вратата.

Хелън и Лукас изскочиха на изпълнените с хаос улици и се издигнаха във въздуха, гледайки надолу към рояците от хора. Тя почувства как Лукас спря рязко и насочи поглед към онова, което беше привлякло вниманието му. Ерида тичаше по една пуста задна уличка, преследвана от двама едри мъже с мечове.

— Татко и чичо — изкрещя Лукас, за да надвика виенето на студения вятър.

— Да им помогнем ли? — попита Хелън през тракащи зъби. Лукас обви ръка около нея и започна да разтрива голите й рамене с топлите си ръце. Не за пръв път Хелън се запита как той винаги сякаш излъчваше топлина.

— Те могат да се справят — каза той, като я притегли към себе си, за да я топли, и я поведе към къщата й. — Съсредоточи се върху своята задача, не върху тяхната.

Хелън нямаше представа как е възможно той да разпределя така емоциите си. Баща му беше там долу, сражавайки се с богиня, но въпреки това той се придържаше към задачата си. Като войник, помисли си Хелън. Изведнъж удивено осъзна каква силна самодисциплина притежаваше Лукас и се опита да последва примера му, но не можа. Умът й непрекъснато се отклоняваше към Джери, към близнаците, към Хектор, но най-вече към факта, че Лукас я беше обгърнал с ръка.

Хелън последва Лукас под синия насмолен брезент и се приземи в спалнята си. Той я отведе право до разхвърляното й легло и се опита да я накара да легне.

— Не знам какво да правя — каза Хелън: не й се искаше да си ляга.

— Защо не седнеш за начало? — предложи той тихо.

— Всичките тези смели приказки как ще приключим с това тази нощ, а аз съм напълно объркана. Нямам представа как да сложа край на това. — Тя се мъчеше да не избухне в сълзи.

— Ела тук — каза той, като взе ръката й и я дръпна надолу до себе си.

— Знаеш ли коя е най-лошата част?

— Коя?

— В момента, един вид, изобщо не ми пука за това — каза тя: от ъгълчетата на очите й се процеждаха тънки струйки сълзи. — Не ми пука, че си Повелител на сенките, и че отново имаш тайни.

— Опитах се да ти кажа в коридора днес, наистина се опитах. Просто не можах. Предполагам, че самият аз не можех да се изправя срещу това, а ако ти кажех, това щеше да го превърне в реалност.

— Но мен не ме интересува какъв си! — каза тя, едва успявайки да не повишава тон. — Не ме е грижа, че си Повелител на сенките или че си ми братовчед. Не ми пука дори за това, че от мен се очаква да сляза в Подземния свят и да спася Потомците след десетина минути. Лукас, точно в този миг може и целият свят да гори, но единственото, за което мисля, е колко съм щастлива да бъда насаме с теб. Колко отвратително е това?

Лукас стисна очи и въздъхна тежко.

— Какво ще правим?

— Не знам — промърмори тя объркано, когато посегнаха и се прегърнаха. — Нищо не помага.

— Трябва да продължиш, Хелън — каза той отчаяно.

— Знам това! — изплака тя, като отпусна брадичка на рамото му. Колкото повече мислеше, че трябва да го пусне, толкова по-здраво го стискаше. — Но не мога.

— Забрави за мен — настоя той. — Това е единственият начин някой от двама ни да преживее това.

— Как се предполага да те забравя? — попита Хелън, засмивайки се немощно на подобно глупаво предложение. — Ти си твърде голяма част от мен. За да забравя теб, трябва да забравя коя съм аз.

Докато прегръщаше така Лукас, тя зърна отражението на двамата в огледалото на тоалетката срещу леглото си. То я стресна. Точно докато изричаше думата „забравя“ тя се взираше в думата „ПОМНИ“.

Напълно беше забравила, че въобще има тоалетка.

Не беше поглеждала към нея, нито дори се беше сещала, че тоалетката е в стаята й, вече повече от месец. Върху огледалото с отровно зелена очна линия бяха написани думите „РЕКАТА, КОЯТО НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ“ и „ВИДЯХ Я ОТНОВО“. Странно. Двамата с Орион търсеха река, нали?

— Чакай — каза Хелън, като се дръпна назад и погледна Лукас. — Има ли в Подземния свят река, която те кара да забравиш всичко?

— Лета — отговори Лукас веднага. — Душите на мъртвите Потомци пият от река Лета, за да забравят предишните си животи, преди да се преродят.

— Фуриите определят себе си като „неможещи никога да простят и никога да забравят“, нали? Но какво, ако бъдат принудени да забравят всичко, дори кои са?

— Ще забравят всички кръвни дългове. Потомците ще бъдат свободни — каза Лукас, толкова тихо, че прозвуча като въздишка.

Миг по-късно и двамата се оглеждаха объркано из стаята. Цялата нишка на мисълта на Хелън се беше прекъснала и се разпадаше.

— Я повтори името на реката? — помоли тя със смутена усмивка. — Става въпрос за начина, по който се ориентирам там долу. Трябва да посоча наистина точното място, иначе никога няма да стигна там.

— Аа… Знам го… — Лукас се поколеба за миг, присмивайки се на себе си, че е толкова разсеян. — Лета! Трябва да стигнеш до река Лета!

— Лета! Точно така. Добре… сега. Какво да правя, щом стигна дотам?

— Не знам — каза той; в гласа му се промъкна нотка на страх. — Виждаш ли какво става?

— Да — каза Хелън, като сви юмруци и се опита да не се отклонява от въпроса. — Щом започна да мисля за тази река, тя не ми позволява да помня нищо. Това означава, че не бива да се опитвам да мисля за нея, нали така?

— Точно така. Не мисли за нея, просто прави каквото трябва да правиш. — Лукас се обърна и затършува из нощното шкафче на Хелън, като извади стара химикалка. Надраска думите „Лета“ и „Фурии“ на ръката й над лакътя, а после седна и се взря объркано в нея. — Нямам представа защо направих това.

— Добре. Супер. Сега ще сляза — заяви Хелън рязко: вече започваше да се смущава и реши, че трябва да действа, преди да е имала шанс да мисли за това твърде много. — А в случай че забравя всичко, включително и да се върна, искам да знаеш, че още те обичам.

— Аз също още те обичам. — Лека усмивка разтегли устните му. — Закъсняваш ли за нещо?

— Мисля, че да. По-добре да вървя.

Хелън се отпусна назад, вдигайки поглед към Лукас, който спокойно се усмихваше надолу към нея. Тук нямаше от какво да се бои, но Хелън изпита странно усещане, че би трябвало да се страхува.

— Не казвай на Орион! — нареди Лукас настойчиво, сякаш току-що му беше хрумнало. — Това ще го накара да забрави. Просто помни къде да отидеш, а после остави на него да помни какво трябва да правите, щом стигнете там.

— Добре — въздъхна Хелън, докато се сгушваше в завивките. Беше й толкова студено. — Разпределяй. Това е ключът към спечелването на битката.

— Да — каза той с отчужден глас. Взираше се в лицето й, усмихвайки се кротко.

— Защо изобщо се опитваме да стоим далече един от друг? — зачуди се Хелън на глас, опитвайки се да задържи отворени натежалите си очи. — Ние сме съвършени заедно.

— Наистина сме — каза замислено Лукас. Потръпна леко. — Става по-студено, сякаш температурата внезапно спадна.

— Тук винаги е толкова студено — нацупи се тя, като избута ледените кристалчета, които се оформяха върху одеялото й. — Защо не влезеш под завивките да ме топлиш?

— Добре — каза той и макар да се мръщеше, сякаш нещо в това, да легне в леглото с Хелън, го безпокоеше, все пак го направи. Уви се около гърба й и Хелън въздъхна, когато той я придърпа здраво към гърдите си. Опита се да се обърне и да го целуне, но той я спря; зъбите му тракаха, когато проговори: — Уморена си. Заспивай, Хелън.

Тя беше уморена — истински уморена. Вече беше полузаспала. Колкото и да искаше да остане с Лукас, докато я прегръщаше, клепачите й започнаха да се отпускат и очите й да се затварят под успокояващия натиск на ръцете му. Светът се разтопи и изчезна, и тя политна стремглаво към Подземния свят.

Не трябваше ли да се срещна с някого? — помисли си тя. О, да! С Орион…