Джанет Дейли
Страна на желанията (7)

Седма глава

Ларейн се опитваше да се задържи стабилно на седалката, докато старият пикап подскачаше по неравностите на прашния път към ранчото. Страхуваше се да гледа назад през прозореца към скъпите си кожени куфари, пързалящи се насам-натам из покритата с ръжда каросерия. Сприхавото старче, което караше пикапа, сигурно имаше самоубийствени наклонности, съдейки по скоростта, с която се движеха по изровения път. Не изглеждаше никак чудно, че ресорите не бяха в състояние да поемат вибрациите, породени от многобройните дупки. Пътуването се оказа дори по-лошо, отколкото миналия път със Сам.

Когато превалиха възвишението и сградите на ранчото се появиха пред очите им, сгушени върху високото плато, Ларейн въздъхна облекчено, че са се добрали дотук цели и невредими. Мъжът не беше казал и две думи през цялото пътуване. Не че на нея й се говореше особено. Дори не й се искаше да мисли.

— Тук, изглежда, няма никой — забеляза възрастният мъж, когато пикапът му изхълца и спря пред къщата.

— Няма нищо. Ще почакам — каза Ларейн и с треперещи крака се измъкна от кабината на пикапа.

Вратата не искаше да се затвори.

— Аз ще се оправя. Има си начин — информира я той, заобиколи и ритна вратата с крак. Тя се затвори с трясък.

— Начинът се изразява в използване на груба сила — сви рамене Ларейн.

— Но трябва да я ритнеш на нужното място. — Насочи се към задната част на камиона и задърпа куфарите й към задния подвижен капак.

— Моля ви, внимавайте с тях! — Тя стреснато подскочи, като видя как се отнасяше с багажа й. Куфарите й вече бяха издраскани по ръбовете. Но той й обърна не повече внимание, отколкото преди, когато товареше пикапа. Струпа ги на земята.

Щом свърши, се обърна към нея и протегна ръка.

— Договорихме се за пет долара.

— Да. — Тя извади портмонето си и взе една банкнота. — Благодаря — каза и му я подаде.

— Няма защо. — Старчето докосна периферията на шапката си и се върна при камиона.

Той изригна облак прах, когато потегли по изровения път. Пилетата, които кълвяха из двора, се разбягаха насам-натам сред вълна от перушина и фин пясък. Ларейн се закашля и махна с ръка пред лицето си. Хвърли поглед към куфарите на земята и съжали, че не го бе помолила да ги пренесе до верандата. Може би щеше да поиска допълнително възнаграждение, каза си тя с ирония. Вдигна най-големия с две ръце и го задърпа към верандата.

Когато пренесе всичките, седна на онзи, който изглеждаше най-стабилен, и зачака. За миг се бе замислила дали да не влезе в къщата, където щеше да се скрие от праха и знойното слънце, но си спомни реакцията на Травис, когато последния път бе влязла без покана. Отчаяно се нуждаеше от помощта му, не можеше да рискува да го обиди.

Слънцето печеше все по-яростно точно над главата й. Ларейн си мечтаеше за чаша ледена вода. Но шумът от конски копита я накара да забрави жаждата си. Изправи се бързо на крака и застана на ъгъла на верандата. Заслони очите си с длан и видя двама ездачи, които се приближаваха. Единият бе Травис, а другият — вероятно наемникът му.

Облегнала ръка на стълба в ъгъла на верандата, тя чувстваше как нервите й се обтягат. Ездачите приближаваха откъм задната страна на обора и това им пречеше да видят ясно къщата.

После Ларейн видя как Травис забави хода на коня си и го накара да се завърти, за да се огледа по-добре. Досети се, че сигурно я е зърнал за миг. Тя му помаха, като отчаяно се надяваше да поговори с него насаме. Щеше да се смущава, ако се наложеше да разправи историята си пред младия работник.

Чу как Травис извика нещо на другия мъж, но разстоянието направи думите му неразбираеми. Дръпна юздите на дорестия си кон и го насочи право към къщата. Животното влезе в двора в тръс и спря пред верандата.

Ларейн се загледа изпитателно в суровите черти на лицето му, като се опитваше да прочете реакцията на нейното пристигане, но изражението на Травис бе непроницаемо. Тъмните му очи я пронизаха, а после се стрелнаха към куфарите, наредени на верандата.

— Какво правиш тук? — попита я с тих глас.

Ларейн се почувства закована на място от погледа му.

— Загазих, Травис.

Той преметна десния си крак през предната извита част на седлото и се облегна на него. Тя осъзна, че очаква да обясни твърдението си. Навлажни пресъхналите си устни и напълно забрави речта, която си бе приготвила, както толкова много пъти бе забравяла репликите си пред камерата.

— Уволниха ме — призна. — Загубих работата си и ме изхвърлиха от хотела.

— Защо? — попита я само с една дума.

— Защото… — Ларейн си пое дълбоко въздух. — Колата, с която дойдох тук снощи, принадлежи на режисьора. Мислех, че е на Сам. Той ми даде ключовете, но не каза, че е на господин Беър. Когато се върнах в града, Беър тъкмо уведомяваше полицията, че някой е откраднал колата му, в случая — аз. Не нареди да ме арестуват, но ме уволни и ми заповяда да събера багажа си и да напусна хотела.

— Сам нищо ли не обясни?

— Не. — Тя се засмя кратко и невесело. — Спомняш ли си какво ми каза снощи за уроците, които трябва да науча? Е, Сам ми даде урок номер две. За да разбера какво е да те измамят.

— Нищо от това не обяснява какво правиш тук — забеляза Травис.

— Разорена съм. Имах само двадесет долара и трябваше да дам пет на човека, който ме докара до тук. Не можах да се сетя за друг, който да ми помогне. — Гласът й потрепери при последните й думи и в него си пролича колко отчаяно е положението й.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна? — Той я изгледа с присвити очи, като не помръдна от нехайната си поза — облегнат на коляното, преметнато през предната част на седлото. И все пак стоеше нащрек, а това я изнервяше.

— Ами аз… — Гласът на Ларейн секна. — Спомних си как ми каза, че ставаш лесна плячка на жени, изпаднали в затруднено положение.

Тя видя как Травис се разсмя беззвучно, а после погледна встрани и поклати глава. Тъмните му очи блестяха насмешливо, когато отново ги насочи към нея. Устните му се свиха в безмилостно изражение.

— Значи очакваш от мен да ти дам пари — каза провлечено той с глас, който не подсказваше възнамерява ли да го направи или не.

— Да. — Ларейн затаи дъх.

— Колко ти трябват? — Червеникавокафявият кон тропна с крак да прогони някаква муха и седлото изскърца под тежестта на Травис.

Въпросът прозвуча окуражаващо. Тя навлажни устни, като едва дръзна да се надява.

— Хиляда ще ми стигнат. — Видя как той повдигна веждите си. — Но ще се оправя и с петстотин — побърза да добави.

Травис се загледа в юздите, които отпуснато висяха в ръката му в кожена ръкавица.

— Значи ме молиш да ти дам петстотин.

— Ще ти ги върна — обеща Ларейн.

— Имам чувството, че ще ми се наложи да чакам доста дълго. — Ъгълчетата на устните му цинично се извиха.

— Ще ти ги върна колкото се може по-скоро. Имаш думата ми. — Но блясъкът в погледа му й подсказваше, че той не залага особено много на думата й. Беше й позволил да се надява. Засегната от подигравателното му отношение, Ларейн го попита предизвикателно: — Ще ми дадеш ли парите?

— Не.

Отказът му беше кратък и ясен. Сълзи залютяха в очите й, когато се обърна и се втренчи в дивата пустош. Примигна няколко пъти, за да прогони сълзите. Не искаше Травис да забележи, че е на косъм от плача. Къде щеше да отиде сега? Какво щеше да прави? Нямаше дори къде да преспи през нощта.

— Знам как можеш да спечелиш парите, които ти трябват — каза й Травис, — ако ти се работи.

— Къде? — Тя се обърна рязко, готова да се вкопчи и за сламка.

— Тук, ще работиш за мен. — Той я изгледа изпитателно.

— Какво трябва да правя? Колко ще ми плащаш? — нетърпеливо го обсипа с въпроси тя.

— Ще ти плащам по петдесет долара на седмица плюс квартира и храна, за да се грижиш за къщата.

— Петдесет долара?! — повтори Ларейн. Не можеше да повярва на ушите си. Сумата бе толкова дребна — една десета от тази, която й трябваше.

— Плюс квартира и храна — сухо й напомни Травис.

— Но ще са ми нужни десет седмици, докато събера достатъчно пари да си замина оттук — запротестира тя. — Защо просто не ми дадеш парите?

— Защото не мога да си позволя да раздавам пари без нищо в замяна.

— Но петдесет долара? — повтори отново Ларейн и се огледа наоколо, преди да обърне към него умоляващи очи. — Не можеш ли да ми плащаш по сто долара на седмица?

Травис наклони глава на една страна.

— Ти дойде при мен за помощ. Предлагам ти петдесет долара на седмица. Приемаш или не?

Тя стисна зъби и срещна неподвижния му поглед.

— Какво е това? Поредният урок? — попита предизвикателно, с горчивина в гласа.

— От твоя гледна точка вероятно е така. От моя… — Травис направи пауза. — Плащам на една домашна помощница, която да се грижи за къщата, за да мога да посветя цялата си енергия на ранчото. Какъв е отговорът ти?

— Нямам избор. — Ларейн го изгледа с неприязън. — Няма къде да отида, къде да преспя, нямам и пари. Приемам.

Травис се изправи и свали крака си от седлото. Слезе от коня. Погледна към обора и извика:

— Джо!

Една слаба момчешка фигура излезе от мрачната постройка.

— Да, сър!

— Ще се погрижиш ли за коня ми? — Това бе заповед, изречена като молба.

Помощникът на Травис побърза да прекоси двора и да се подчини на нареждането. Когато се приближи, стори й се още по-млад. Раменете и гърдите му тъкмо бяха започнали да заякват. Лицето му изглеждаше открито и по младежки свежо.

— Джо, това е госпожица Ейвънс — представи я Травис. — Тя ще се грижи за къщата. — После се обърна към Ларейн. — Това е Джо Бентийн.

— Здравей, Джо. — Ларейн се опита да се държи мило, като потисна неприязънта си към Травис.

— Мадам. — Джо леко повдигна черната си шапка, посивяла от прах. Косата му имаше необикновен червеникаворус оттенък. Лешниковите му очи гледаха малко плахо, но усмивката му изглеждаше искрена. Ларейн си припомни, че той е само на деветнадесет.

— Когато свършиш с обора, Джо, ела в къщата — каза му Травис. — Ще ми трябва помощта ти.

— Разбира се. — Взе юздите на коня от ръката на Травис и го поведе към обора.

Когато се качи на верандата, Травис вдигна двата най-тежки куфара и хвърли поглед към Ларейн.

— Май не е зле да внесем нещата ти вътре.

Тя взе в ръка най-лекия от трите останали куфара и го последва вътре. Сбърчи нос при вида на безвкусно обзаведената всекидневна. Травис не пое по познатия коридор, който водеше към кухнята и към стълбището за втория етаж. Прекоси всекидневната и стигна до една врата. Отвори я.

Беше спалня, установи Ларейн, когато го последва през вратата. Позна по леглото, шкафа и гардероба. Обстановката изглеждаше направо спартанска, без картини по унилите зелени стени, които поне да разведрят атмосферата. Травис остави багажа й на пода до леглото.

— Ще трябва да почакаш с разопаковането, докато преместя нещата си в бараката — каза й той.

— В бараката? — повтори като ехо гласът й.

— Да, ще спя там.

— Но защо? Искам да кажа, не е нужно. На горния етаж има още спални, нали? — намръщи се Ларейн.

Той я изгледа търпеливо и някак развеселено.

— На теб сигурно ти се струва, че сме напълно изолирани тук, но слуховете винаги се разпространяват. Когато хората научат, че съм наел млада и красива актриса да се грижи за домакинството ми, ще започнат да говорят — особено ако спим под един и същ покрив.

— Е, и? — Тя сви учудено рамене. — Аз съм свикнала хората да говорят за мен. Това не ме притеснява. Не ми пука какво разправят.

— Но на мен ми пука. Те са ми съседи и аз искам да имам тяхното уважение и доверие. Нали разбираш, не ме е грижа за твоята репутация. — Травис й се усмихна мързеливо. — Ще отида да донеса останалия багаж — добави през рамо, като й обърна гръб.

Върна се с последните два куфара и ги остави на пода до останалите.

— Това е всичко — добави.

— Виж какво — започна виновно Ларейн, — съжалявам, че трябва да те изместя от собствения ти дом. Наистина съжалявам.

— Ако говориш сериозно, ще остана тук, а Джо може да се нанесе в някоя от горните спални. Ти отиваш в бараката — предложи Травис.

Смаяна, Ларейн успя само да го изгледа ужасено. Не можеше да си представи как ще спи в онази порутена постройка — сигурно гъмжеше от плъхове и мишки. После видя подличкия блясък в очите му и осъзна, че се шегува.

— Не мисля, че е чак толкова смешно — измърмори тя.

Травис се разсмя и влезе във всекидневната. Ларейн остана в спалнята, като се опитваше с всички сили да не изгуби самообладанието си. Не обичаше шегите за нейна сметка. Дойде Джо. Чу как Травис му даде нареждания да свали едно походно легло от горния етаж и да го занесе в бараката.

Когато това бе сторено, двамата заедно преместиха малкия шкаф от бараката и го замениха с по-голям от стаите на горния етаж. После Травис изпразни чекмеджетата на шкафа и освободи гардероба в спалнята, за да направи място за дрехите на Ларейн. Тя оправяше багажа си, когато той се върна в къщата.

— Искаш ли нещо за обяд? — Спря се на прага на стаята.

— Не, благодаря. — Ларейн се опитваше да ограничава храненето си до веднъж дневно, за да избягва нежелани килограми.

Няколко минути по-късно чу потракването на съдове в кухнята. След това в спалнята започна да се процежда апетитен аромат. Ларейн стоически го игнорира и продължи да разопакова багажа си. Чу стърженето на краката на столовете по покрития с линолеум под в кухнята, докато Травис и Джо седнат на масата, както и приглушените им гласове.

Вече бе изпразнила един куфар, когато дочу отново потракването на столовете и шума от прибирането на прибори и чинии. Входната врата се затръшна и стъпки прекосиха верандата. Но други стъпки се приближаваха към спалнята и тя вдигна очи, за да види как мускулестото тяло на Травис затулва пространството на отворената врата.

— Искаш ли да оставиш това за малко? — Той кимна към втория куфар, който Ларейн бе започнала да разопакова. — Ще ти покажа кое къде е.

— Окей — съгласи се тя и хвърли блузата, която държеше, обратно в куфара.

Последва го в кухнята. Травис се приближи към един шкаф и го отвори.

— Тук държа консервите. В шкафа до печката има брашно, захар и други провизии — обясни той. — Чиниите са в шкафовете до мивката. Тиганите и тенджерите — в по-долните от тях.

Тя онемя от изумление, когато започна да схваща причината за тези обяснения. Изглеждаше неспособна да издаде и звук. Травис се насочи към изцяло закритата странична веранда, в която се влизаше през кухнята.

— В допълнение към хладилника на верандата има фризер, където държа месото — каза той.

— Ти да не очакваш аз да готвя?! — задавено попита Ларейн.

Травис спря и бавно се обърна към нея с назидателна усмивка на лицето си.

— Нали не смяташ, че ще ти плащам петдесет долара на седмица само за да бършеш праха, да метеш пода и да переш някоя и друга дреха? Разбира се, че очаквам ти да готвиш.

— Не мога да готвя! — запротестира тя.

— Какво искаш да кажеш? — Развеселеното му изражение се примеси с досада. — Все някога в живота ти се е налагало да си приготвиш нещо за ядене.

— Ако да сложиш парче студено месо между две филии хляб може да се смята за приготвяне на ядене, значи ми се е случвало. Дори вода за чай не съм варила! — Гласът й се извиси и в него се появи панически креслива нотка.

— Значи е крайно време да се научиш — отсече Травис мрачно.

Начинът, по който я гледаше, накара Ларейн да се почувства глупаво. Тя извърна очи и се изчерви от смущение. Инстинктивно опита да се защити:

— Ще се омъжа за някого, който е достатъчно богат, за да си наеме готвач, така че не виждам защо би трябвало да се уча да готвя — отвърна натъртено.

— Ако искаш да ядеш, ще трябва да готвиш — заяви той.

Ларейн бе готова да погледне навсякъде, но не и към него. Видя мръсните чинии, натрупани на плота до мивката, и разбра, че току-що се е сдобила с още едно задължение.

— Предполагам, че трябва да мия и чиниите — измърмори с отвращение и вдигна прекрасно поддържаните си ръце с хубав маникюр. — Ще ги съсипя.

— Сигурен съм, че ще преживеят да ги потапяш от време на време в топла вода — сухо отсече Травис.

Тя си спомни какво бе казал преди малко.

— И дрехи ли трябва да пера?

— Пералнята се намира на страничната веранда. — Показа с ръка вратата зад себе си, където се намираше и фризерът.

— А сушилната машина? — осведоми се Ларейн.

Устните му се извиха, сякаш искаше да се усмихне, но не смееше.

— Зад къщата има два стълба, между които са опънати телове. Закачаш дрехите на тела и чакаш природата да свърши останалото.

— Има простор за дрехи?! — Тъмните й очи се опулиха и придобиха почти кръгла форма.

— Значи си чувала как се нарича. — В очите му танцуваха насмешливи пламъчета.

— Да, знам как се нарича — сопна му се тя. — Ти не си ли чувал за уреди като машини за миене на чинии и за сушене на дрехи? — Изгледа кухнята с отвращение. — Изненадана съм, че изобщо имаш течаща вода. — Изведнъж замръзна на място, осъзнала, че не е видяла банята. Изгледа го с подозрение. — Нали има баня? Искам да кажа, вътре в къщата, а не на двора?

— Да, има баня. — Травис тихо се засмя. — Встрани от верандата, с тоалетна, сифон и всичко останало.

— Слава богу! — промърмори Ларейн сякаш на себе си.

— Можеш да поразгледаш наоколо, след като свършиш с разопаковането на багажа. Аз трябва да се захващам за работа — каза той. — Гледай вечерята да е готова на свечеряване.

— Какво да приготвя? И как? — Разпери ръце, смаяна и ядосана едновременно.

Травис си пое дълбоко въздух и отиде до хладилника. Отвори вратата му и посочи вътре.

— Виждаш ли този пакет месо на втората полица? Това е месо за печене. — Затвори вратата на хладилника и се отправи към един от долните шкафове близо до печката. Наведе се и извади една правоъгълна тава. — Към три и половина поставяш месото вътре и слагаш тавата в печката. Около един час по-късно обелваш малко картофи, моркови и лук и ги прибавяш към печеното. Разбра ли ме?

— Да… Така мисля. — Тя кимна колебливо.

— Надявам се — промърмори Травис по-скоро на себе си. А на нея каза: — Ще се видим по-късно. — И излезе от задната врата през страничната веранда.

Когато вече го нямаше, Ларейн се огледа наоколо в кухнята и се зачуди в какво се е забъркала. Но пък какъв друг избор имаше? Е, какво пък, сви рамене тя. Бе предупредила Травис, че не може да готви. Щом той смяташе да понесе последствията, тя смяташе да опита. След няколко катастрофални неуспеха може би щеше да й даде пари да си замине. Дяволът никога не беше толкова черен, колкото изглеждаше.

Върна се в спалнята и продължи с разопаковането на багажа. Вече минаваше три часа, когато си спомни инструкциите на Травис за печеното. Забърза към кухнята и извади парчето месо от хладилника. Разви го, постави го в тавата, покри го с капака и го занесе на печката.

Газовата печка изглеждаше като истинска антика. Отвори вратичката и постави тавата с месото на решетката. Затвори вратата на фурната. Осъзна, че Травис е пропуснал да й каже как да работи с нея. Зае се да я разгледа по-внимателно. Имаше деления с градуси. Ларейн завъртя съответното копче и отвори вратичката. Не се случи нищо. Опита последователно с всички останали копчета, но отново без успех. Усети ясно миризмата на газ, така че постави всичко на нулата, както си беше.

— Ако си мисли, че ще рискувам да се взривя, докато се боря с тази печка, значи не е с всичкия си — измърмори тя и се отдалечи.

Преди да стигне до спалнята, чу как някаква кола влезе в двора. Спомни си, че Травис бе потеглил с пикапа, и се насочи към предната врата. През мрежата видя как той излезе от кабината и се наведе да вземе нещо отвътре. Два пакета, опаковани като подаръци, бяха в ръцете му, когато затвори вратата на пикапа и се отправи към къщата. Ларейн почувства как я залива вълна от нетърпение и любопитство и му отвори мрежестата врата.

— Не мога да накарам печката да заработи. — Посрещна го с тези думи, но не можеше да откъсне поглед от пакетите, които носеше.

— Подозирах, че ще срещнеш някои трудности — отвърна той и мина покрай нея към кухнята. — Покажи ми какво си направила.

Ларейн му показа.

— Подуших миризмата на газ, но не видях никакъв пламък — завърши разказа си тя.

— Това е така, защото трябва да я запалиш. Газта не се запалва автоматично. — Остави пакетите на плота и взе кутията с кибритени клечки, която стоеше до печката. — Ще ти покажа. — Ларейн го наблюдаваше. След като я запали, той я изгаси и й подаде кибрита. — Сега опитай ти.

Когато го правеше той, изглеждаше много по-лесно. Най-накрая, след доста грешки и опити, Ларейн успя да я запали.

Травис провери тавата и месото в нея.

— Не си ли сложила подправки? — попита.

— Не, трябваше ли?

Травис й подаде тавата.

— Сол и пипер! — заповяда раздразнено. — Прибави и малко вода, колкото да покрие дъното на тавата.

— Не знаех — оправда се Ларейн и направи каквото й бе казано.

Когато постави месото обратно в загряващата се фурна, погледът й се прокрадна към пакетите на плота. Не спираше да се пита за кого ли са.

— За теб са — каза Травис, сякаш четеше мислите й.

Ларейн ахна от радост и тутакси забрави какво си бе помислила за него, когато бе разбрала, че работата й ще включва готвене и миене на съдове. Първо взе най-малкия пакет и развърза панделката. Скъса шарената хартия. Отвори кутията и се загледа в съдържанието й — готварска книга за начинаещи. Широката й усмивка се смали.

— Нямам време да ти давам уроци по готварство. Ще трябва сама да се научиш.

— Благодаря ти — отвърна тя без особен ентусиазъм.

Вторият и по-голям пакет съдържаше някакъв електрически уред, очевидно предназначен за готвене. И той не отговаряше на представата на Ларейн за подарък.

— Това е електрическа тенджера — идентифицира уреда Травис. — Продавачката ме увери, че на практика е невъзможно да съсипеш храната, когато готвиш в него. Има книжка с подробни инструкции и някои рецепти.

— Колко предвидливо от твоя страна! — измърмори тя.

— Просто се надявам да получавам сносна храна и правя каквото мога — обясни Травис и се отправи към вратата. — Не забравяй да сложиш картофите и другите неща към печеното — напомни той, преди да затвори вратата.

Ларейн се изплези зад гърба му.