Джанет Дейли
Страна на желанията (10)

Десета глава

Пикапът в жълтеникавокафяво и бяло изкачи възвишението и познатите сиви постройки се появиха пред очите й. Някакво странно спокойствие обхвана Ларейн, и радостно чувство, че най-после са си у дома след дългия следобед, прекаран в Делта. Хранителните продукти стояха в каросерията на пикапа, а тези, които се разваляха по-бързо — в хладилната чанта. Бяха прекарали по-голямата част от времето в чакане да поправят мотора на една от помпите.

Тя неволно отклони погледа си към Травис. Вятърът, който духаше през отворения прозорец, бе разрошил сребристите кичури край ушите му. Искаше й се да посегне и да ги приглади. Струваше й се, че може да си позволи такава малка волност, след като повече от шест седмици на практика живееше с този мъж. Но ръцете й не напуснаха скута й.

Ларейн не бе забравила деня на калната си баня, нито смразяващото откритие, че той мислеше за онази Натали, когато прегръщаше нея, нито победоносния екстаз, който чувстваше в ръцете му. Инцидентът не се бе повторил. Много пъти Джо бе ставал неволна причина да се възпрат от подобна проява на чувства.

Когато не й се налагаше да внимава — както сега, тя го гледаше с целия неудържим копнеж, който таеше в душата си. В известен смисъл техните отношения наподобяваха интимното съжителство между съпрузи: тя му готвеше, переше дрехите му, чистеше къщата и пазаруваше заедно с него в града. Но й липсваха удоволствията, които съпътстваха една подобна връзка.

Пикапът спря пред къщата.

— Най-после у дома! — обяви Травис с уморен глас.

Ларейн откъсна очи от него, преди той да се обърне към нея. Не искаше той да прочете израза в погледа й. Отвори вратата и излезе от пикапа. Очите й се спряха на къщата. Внезапно я видя такава, каквато й се бе сторила в първия ден, когато беше дошла тук — паянтова стара къща с олющена боя, под която си личаха дъските.

Потрепери от почуда и изумление. Сигурно слънцето бе размекнало мозъка й! Докато пътуваха, наистина ли мечтаеше да е омъжена за Травис и двамата да се прибират у дома? В тази жалка къща? Мъжът, за когото щеше да се омъжи, трябваше да има разкошен дом с много слуги. Нима бе загубила ума си?

— Какво има? — попита я Травис. — Да не си забравила нещо?

— Да. — „Разсъдъка си“, помисли си Ларейн, а после осъзна, че му е дала положителен отговор, и взе обратно думите си: — Не, нищо не съм забравила.

Отиде отзад при провизиите в каросерията. Травис вдигна в ръцете си хладилната чанта.

— Защо не вземеш да боядисаш тази къща? — упрекна го тя. — Изглежда ужасно.

— Наистина се нуждае от това — съгласи се той. — Даже съм купил боята, но все нямам време да се захвана.

— Отдели време — каза тя.

— Когато управляваш едно ранчо, нещата не стават така, Рейни — развеселено и търпеливо й обясни Травис и понесе хладилната чанта към къщата.

Ларейн го последва, понесла две чанти с хранителни продукти. Той продължаваше да използва съкратения вариант на името й, а и Джо, който постепенно започваше да се отпуска в общуването си с нея, също го възприе. Травис бе в кухнята и разтоварваше продуктите от хладилната чанта. Ларейн занесе торбите до плота край мивката.

— В камиона останаха още две торби — каза му тя и провери печеното в електрическата тенджера. — Джо върна ли се вече?

— Сигурно прави нещо в обора. — Травис остави хладилната чанта на задната веранда. — Ще донеса останалото.

Мрежестата врата на входа се затръшна след него, а Ларейн се зае да разопакова хранителните продукти. Щом свърши с едната торба, се зае със следващата.

— Рейни! — извика Травис отвън.

— Какво? — попита тя в отговор.

— Ела за малко тук!

Ларейн остави хляба, който държеше в ръката си, на плота и влезе във всекидневната. През мрежата на вратата видя Травис да стои на верандата и да гледа на запад. Не можеше да разбере причината, заради която я бе извикал тъй спешно.

— Какво има? — Тя бутна вратата и излезе на верандата.

Той й хвърли светкавичен поглед, обръщайки се назад към нея.

— Искам да видиш залеза.

— Залеза? — Ларейн се намръщи. — Слънцето залязва всеки ден. Един залез е като всички останали. — Обърна се и понечи да влезе обратно в къщата.

— Колко си цинична! — каза й присмехулно той и я хвана за ръката. — Не си виждала залез като този. — Дръпна я към края на верандата. Постави ръце на раменете й и я обърна на запад. — Погледни!

Скритата сила на докосването му я наелектризира. Стоеше зад нея, а тя чувстваше топлината на тялото му. Сърцето й заби неравномерно, реагирайки на близостта му. Усещаше как дъхът му леко разрошва косата й и долови мъжествения аромат на одеколона му.

Инстинктът й за самосъхранение я накара да се съсредоточи върху гледката пред нея. Слънцето потъваше зад планините в далечината и осветяваше небето в оранжево и червено. Няколко сиви облачета бяха очертани с червеникав контур, а долината бе обагрена в златист нюанс на оранжевото.

— Доста внушително зрелище! — призна тя в пристъп на смаяно благоговение.

— Гледай! — тихо й нареди Травис. — Ще се промени.

Така и стана. Подобно някаква бавно преместваща се призма оранжевите отблясъци избеляха до розово и придадоха на облаците бледолилав оттенък, досущ като цветовете на лавандула. Лъчите на залязващото слънце образуваха нещо като ветрило, което постепенно се разтваряше и оставяше на хоризонта бледорозови следи.

Въздишка на съжаление се изплъзна от устните на Ларейн. Травис леко стисна ръцете й над лактите в знак на безмълвно съгласие. Вечерницата им намигна иззад едно пересто облаче. Ларейн не можеше да откъсне поглед от прелестната картина пред очите им. Усети как пръстите на Травис бавно и несъзнателно погалиха ръцете й.

— Е, какво ще кажеш? — попита той в очакване на впечатленията й.

— Беше прекрасно! — Говореше през свито гърло, развълнувана от усещанията, които я обзеха.

Обърна се и опита да се отскубне от плена на възбудата, която той предизвикваше у нея, но Травис не се отместваше от пътя й. Вместо това я погали с голямата си длан по бузата и повдигна брадичката й. Строгите очертания на устните му полека се разтеглиха в усмивка, а нейното сърце сякаш се препъна в гърдите й.

— Тепърва има да се превръщаш в кънтри момиче — промълви той.

Дъхът заседна в гърлото й. В този миг той би могъл да я превърне, в каквото си пожелае. Ларейн буквално се размекна, готова да направи всичко, за да угоди на господаря си, стига той да продължава да я гледа по този начин. После Травис свали очи от лицето й, а ръцете му я пуснаха.

— Здрасти, Джо — каза той.

Ларейн задъхано си пое въздух и погледна през рамо. Видя младия помощник на Травис, който се приближаваше откъм обора. Лешниковите му очи се стрелнаха от единия към другия и тя се запита колко от станалото между тях бе видял. Усети как се изчервява и това я ядоса.

Защо се смущаваше? Беше играла любовни сцени, и то далеч по-знойни, пред камерата, в присъствието на множество хора. Тогава не се смущаваше. Разликата се състоеше в това, че сега неин партньор в сцената беше Травис. Опита се да избегне осъзнаването на тази съществена разлика.

— По-добре да се погрижа за вечерята — измърмори тя като някакво оправдание и побърза да влезе вътре, преди Джо да се е появил на верандата.

Една сутрин, три дни по-късно, Ларейн излезе да метне няколко току-що изпрани дрехи на простора. От опит вече знаеше, че е по-добре да ги пере на ръка. Травис и Джо бяха напуснали ранчото само преди няколко минути. Нямаше да се върнат за обяд, затова им бе приготвила супа в един термос, малко сандвичи и плодове.

Окачи дрехите на тела и се насочи обратно към сградата. Загледа се с неприязън в грозните сиви дъски. После си спомни думите на Травис, че е купил боя за къщата. Поспря се и опита да си представи как би изглеждала прясно боядисана. „Всъщност е била проектирана със замах и фантазия, реши тя, просто има запуснат вид.“

Щом й се налагаше да живее в тази къща поне още шест седмици, защо трябваше да изглежда така, сякаш всеки момент ще се срути на главата й? Вече се справяше доста добре с домакинските си задължения. Травис може и да нямаше време, но тя щеше да се погрижи да си осигури. След като бе овладяла неподозираните тайнства около поддържането на едно домакинство, боядисването на къща й се струваше удивително лесно.

С оформилото се в главата й решение се отправи в търсене на боята. Намери големите баки от по двадесет литра в килера на бараката, където спяха Травис и Джо, както и една малка сгъваема стълба. Отнесе стълбата до къщата, после й се наложи да влачи тежката бака с боя. Разрови едно чекмедже с вехтории, докато откри четка, която й се видя подходяща за целта. Въоръжена с всичко необходимо, се зае да боядисва предната част на сградата. Дъските жадно попиваха бялата боя.

В края на деня ръцете вече я боляха от упражнението с четката. Бе успяла да боядиса само предната стена, и то долната й половина — сгъваемата преносима стълба не бе достатъчно висока, за да стигне до втория етаж. Отстъпи малко назад и се вгледа гордо в плода на усилията си. Елегантните линии на къщата вече започваха да се очертават под боята.

Притисна кръста си с ръка и огъна гръбнака си назад, за да намали болката от схванатите мускули. После дочу шума на конски копита и нетърпеливо се обърна да поздрави Травис и Джо, които влизаха в двора. Усмивката й стана още по-широка при вида на смаяните им лица.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — настоятелно я запита Травис, а огромният махагонов кон затанцува под тежестта му.

— Що за въпрос! — засмя се Ларейн. — Боядисвам къщата. Ти може и да нямаш време, но аз имам. Пък и ми писна да живея в нещо, което прилича на съборетина.

— Да не би да предлагаш да се справиш сама? — предизвика я той.

Очакваше от него да остане доволен от онова, което бе направила, не и ядосан. В края на краищата щеше само да спечели от труда й. Дори не й плащаше, за да го прави.

— Да, възнамерявам да се справя сама! — отвърна му рязко тя. — Имам нужда само от по-висока стълба, за да стигна до втория етаж.

— Има една в обора — услужливо я осведоми Джо.

— Иди да я донесеш! — нареди Травис. — Разполагаме с още няколко часа, преди да се мръкне. Двамата ще успеем да свършим почти цялата работа, преди да стане прекалено тъмно. — Стрелна Ларейн с поглед. — А ти се прибирай вътре и се захващай с вечерята!

— Казах, че смятам да боядисам къщата. Не е нужно вие да ми помагате! — запротестира тя, обидена от начина, по който Травис се разпорежда с нея.

— Нека да изясним нещо, Рейни. — Тъмните му очи се присвиха заплашително. — Няма да допусна да се катериш на шест метра от земята с четка в ръка, когато не можеш да различиш единия край на стълбата от другия. Ще паднеш и ще си счупиш врата… И после аз ще трябва да те сглобявам. Влизай в къщата, като ти казвам! — Дръпна юздите на дорестия кон и го насочи към обора. — Щеш, не щеш — имаме си къща за боядисване! — промърмори към Джо.

Впечатлена повече от логиката в думите му, отколкото от гневната му демонстрация, Ларейн се върна в къщата да довърши подготовката за вечерното меню. На следващия ден Травис се смили над нея и й позволи да се включи в боядисването при условие, че е стъпила и с двата крака на земята. Тримата с общи усилия боядисаха къщата за три дни.

Резултатите бяха толкова впечатляващи, че когато Травис отиде на работа на третата сутрин, Ларейн се зае и с бараката. Боядиса стените, й отвън, изми прозорците и избърса с влажен парцал стените отвътре. Когато свърши, бараката придоби учудващо обитаем вид. Остана само оборът, но Травис я бе заплашил с физическа разправа, ако се докосне до него.

— Но щом къщата и бараката са като нови, оборът просто ще дразни окото! — бе възразила тя.

— След още един месец ще имам достатъчно време да наема пръскачка за боя и да го боядисам. Дотогава го остави както си е! — бе я предупредил той.

Вместо да се чувства удовлетворена от метаморфозата на постройките отвън, сега бе потисната от грозния интериор. Гледаше с негодувание сивите плочки по кухненските стени. Тази стая бе най-грозната от всички, а тъкмо в нея й се налагаше да прекарва най-много време.

Разсеяно побутна една полуразлепена плочка, като се опита да я откърти с нокътя си. Тя падна на пода. Тази до нея се отлепи почти толкова лесно, колкото и първата. Няколко плочки се оказаха по-упорити, но и те не устояха под натиска на една отвертка.

Три часа по-късно сиви квадратни плочки покриваха пода покрай две от стените. Ларейн бе стигнала до средата на третата, когато чу стъпки по верандата, последвани от отварянето на мрежестата врата. Знаеше, че е Травис. Вече бе свикнала да разпознава стъпките му. Обходи с поглед следите от разрушителната си дейност и се подготви за реакцията му.

Травис влезе в кухнята и рязко спря на втората крачка. Бавно огледа стените. Погледът му потърси очите на Ларейн, а устните му се свиха мрачно.

— Не можа да издържиш, а? — попита сухо той.

— Ти щеше ли да можеш, ако трябваше да стоиш тук часове наред всеки ден? — отвърна предизвикателно тя.

— Да не мислиш, че това жълтеникаво лепило по стените изглежда по-добре от плочките? — контрира я Травис.

— Не — призна тя. — Помислих си, че ако не успея да го изкъртя, ще го изтъркам с шкурка, така че после стените да могат да се боядисат отново.

— Няма начин — отсече той. — Ако смяташ да боядисаш стените, трябва да ги измажеш с хоросан, а аз не искам нито да си правя труда, нито да влизам в допълнителни разходи.

— Въпреки това ще опитам. Поне няма да ми се налага да гледам тези проклети плочки.

Ларейн насочи отново вниманието си към упоритата квадратна плочка в ръцете си, като удари с чука по отвертката. Ръката й се плъзна и тя се одраска на засъхналото лепило, като си счупи един нокът. Извика от изненада и болка, хвърли инструмента и стисна пръста със счупения нокът, сякаш за да го успокои за загубата.

— Какво направи? Одраска ли се? — Травис се озова до нея почти мигновено и посегна да хване ръката й. — Дай да видя.

— Счупих си един нокът — оплака се тя.

— Счупила си… — Млъкна рязко насред учуденото си възклицание. — За бога, Рейни, мислех, че си се наранила! — промълви той.

— Винаги съм се гордяла с маникюра си. — Очите и се навлажниха, докато гледаше втренчено ръцете си. — Ноктите ми бяха толкова дълги, а сега… Виж ги на какво приличат.

Тя разпери пръсти пред очите на Травис. Половината й нокти бяха счупени и изпилени ниско до връхчетата на пръстите й.

— Рейни, съжалявам. — Постара се да прояви съчувствие, но си личеше по гласа му, че смята причината за глупава, заради която не си струва да се разстройва.

— Не, не съжаляваш. Ти не разбираш. — Рязко издърпа ръцете си от неговите и подсмръкна. — Има ли тук някъде ножичка за нокти?

Намери една в банята и се зае да изрязва останалите дълги нокти. Травис се намръщи.

— Нали не смяташ да ги отрежеш всичките?

— Поне мога да ги изравня — отвърна тя.

Той поклати глава и сви устни.

— Не те разбирам, Рейни. В един миг плачеш, защото си счупила един нокът, а в следващия решаваш да отрежеш всичките.

— Никога не съм те молила да ме разбираш. — Ларейн профуча край него на път за кухнята, където смяташе да продължи с разрушителната си дейност.

— Да, но аз го искам! — спокойно настоя Травис и взе отвертката от ръцете й, като я остави на кухненския плот. Обхвана с длани раменете й и я придърпа към себе си. Тя вдигна ръце и в негласна съпротива ги притисна към стоманено твърдите му гърди. Близостта на тялото му я подлудяваше.

— Ти не си онази жена, която дойде да работи за мен. Вече не си разглезена и капризна. Още си инат и настояваш нещата да стават по твоему — рече Травис и очите му обходиха с поглед хаоса в кухнята, красноречиво доказателство за думите му, — но си се променила.

— Нима? — Това бе всичко, което успя да каже Ларейн.

— Преди два месеца би ли се заела с това? Би ли боядисвала къща? — Изгледа я с насмешливо изражение.

— Не — съвсем искрено призна тя.

— Виждаш ли? — Той повдигна самодоволно тъмните си вежди.

Погледът му се прехвърли към устните й в очакване на нейния отговор. Те потрепериха и леко се разтвориха, но Ларейн бе загубила способността си да говори. Чувстваше се твърде развълнувана и объркана. Разстоянието между устните им бе скъсено от Травис, докато изчезна напълно. В нея се надигна гореща приливна вълна, а ръцете й разпериха пръсти върху гърдите му, чувствайки силните удари на сърцето му. Неговата целувка настояваше за отговор. Ларейн, която май отдавна бе пристрастена към тези целувки, му отвърна на драго сърце.

Преди страстта да замае напълно и двамата, Травис се отдели от устните й и я прегърна. Тя положи глава на гърдите му. Чувстваше брадичката му в косата си.

— Вместо да замажа стените с хоросан, мога да ги покрия с ламперия — предложи той. — Как ти се струва?

— Звучи страхотно, ако успееш да намериш дърво в подходящ цвят, което да отива на ужасния нюанс на шкафчетата — сухо поясни утвърдителния си отговор Ларейн.

— Никакви нови шкафчета, Рейни! — престорено сърдито измърмори Травис. — Утре имам работа в града. Ще видя какво може да се намери. — Повдигна брадичката й с пръст. — Става ли?

Ларейн чувстваше, че даже и да бе предложил сиви плочки, би се съгласила.

— Да.

Целуна я, но твърде за кратко. После й подаде обратно отвертката.

— Ще те оставя да вършиш работата си, за да мога да се заема с моята.

Едва няколко минути след като той напусна къщата, Ларейн се зае с къртенето на плочките. Беше толкова ужасен и неустоим! Тя усещаше, че е опасно близко до възможността да се влюби за пръв път в живота си — ако вече не беше, разбира се.

В късния следобед на следващия ден тя се втурна навън да посрещне Травис. Беше се върнал от града, а в каросерията на пикапа имаше дъски за ламперията.

— Вече си ги купил! — извика тя доволно, сякаш са й подарили кожено палто.

Той затръшна вратата на камиона и отиде отзад, до каросерията.

— Да, намерих дъски, но не съм сигурен какво ще кажеш, като ги видиш.

— Защо? — Ларейн се намръщи. Травис вдигна една от дъските и тя веднага разбра. — Сиви са! — Не можеше да повярва на очите си. Втренчи се в бледосивото лакирано дърво. Брезовите дъски изглеждаха добре, но сиви на цвят?

— Да, знам — отвърна сухо той. — Ти тъкмо се отърва от сивите плочки. Но преди да избухнеш, нека ти покажа какво имам предвид.

Той пренесе част от дъските в къщата и подпря една до стената. Ларейн го последва. Харесваше й как изглежда, и все пак бе скептично настроена.

— Какво мислиш да правиш с шкафчетата? — Колкото и красива да станеше ламперията, щеше да контрастира неприятно с черешовия оттенък на кухненските мебели.

— Ще ги боядисаме в бяло и ще ги украсим с малко сива боя, за да подхождат на ламперията — обясни Травис. — Така стаята ще изглежда по-светла.

Идеята моментално запали въображението на Ларейн.

— А за да внесем малко цвят, можем да залепим тапети в червено каре и да сложим подходящи пердета. А ти можеш да боядисаш масата и столовете, за да подхождат на шкафчетата. Подът може да бъде покрит с плочки на големи квадрати в бяло и черно.

— Не бях мислил за пода, но… — Травис се поколеба. — Предполагам, че можем да доведем нещата докрай.

— Кога можем да започнем? — задъха се от възбуда тя.

— Тази вечер достатъчно скоро ли е? — развеселено я попита той. — Мога да се занимавам с това само вечер, Рейни. Не мога да си позволя да отнемам от времето за друга работа.

— Ще ти помагам — обеща тя.

Когато Джо научи за проекта, предложи помощта си на драго сърце. С изключение на боядисването, двамата мъже свършиха по-голямата част от работата. Ларейн държеше дъските за ламперията, носеше пирони и мажеше с лепило тапетите, които те поставяха. Измина цяла седмица в усърдна работа след вечеря, преди кухнята да бъде завършена.

Когато всичко стана готово, Ларейн не повярва на очите си. Никога не си бе представяла, че стаята може да изглежда толкова добре. Даже и старата газова печка в бяло и черно подхождаше идеално на приветливата обстановка.

— Е, какво ще кажеш? — попита я Травис с предизвикателство в гласа. — Харесваш ли я?

— Дали я харесвам? Обожавам я! — В пристъп на спонтанност тя го прегърна. Сключи ръце зад гърба му и повдигна главата си към лицето му. — Сигурно трябва да го полеем с шампанско или нещо такова. А на теб харесва ли ти?

— Обожавам я. — Дрезгавият му глас повтори думите й.

Някаква буца заседна болезнено в гърлото й. Изведнъж й се прииска Травис да говореше за нея, а не за кухнята. Но неговата любов вече бе отредена… за онова момиче на име Натали. Ларейн се насили да се засмее и се изплъзна от ръцете му.

— Нямаме шампанско, но има малко кафе. Искаш ли една чаша? — Тя отиде до кухненския плот.

— Не — отказа й Травис. — Късно е. По-добре да си лягам.

Първата й мисъл бе да протестира, но я прогони от главата си.

— Прав си — съгласи се тя. Той се отправи към вратата. — Лека нощ, Травис.

— Лека нощ, Рейни.