Джанет Дейли
Страна на желанията (3)

Трета глава

Изминаха почти две седмици, преди филмовият екип да се премести в ранчото на Маккриа. Носеха се слухове, които свързваха Ларейн със собственика на ранчото, макар че тя не го бе виждала нито веднъж оттогава.

Ларейн не им обръщаше внимание. Колкото и да я бе заинтригувал, Травис Маккриа не отговаряше на нейните изисквания. Самата мисъл за къщата му я караше да потръпва. Зачеркна го от списъка в главата си. Проблемът беше, че във въпросния списък не бе останал никой, подходящ за потенциален съпруг.

Бъдещето й след приключването на снимките изглеждаше неясно. На два пъти бе на косъм да улови идеалния съпруг, но бе загубила и двамата. Страхуваше се да не се провали трети път. Самоувереността й бе разклатена, въпреки че никой от околните не го забелязваше.

Но пък и никой не я харесваше особено, тогава защо да си правят труда да се интересуват как се чувства? Опита се да убеди самата себе си, че така й харесва. За какво са й притрябвали?

Екипът бе прекратил работата си за обедна почивка. Актьорите и снимачните работници се бяха смесили и образуваха малки групички на снимачната площадка. Режисьорът и асистентът му се бяха отделили заедно със сценариста и преглеждаха новите предложения за промени в сценария. На земята се виеха множество кабели, които водеха от съоръженията за осветление и звук до камиона с генератора.

Ларейн седеше сама на един голям плосък камък встрани от останалите. Беше обърнала гръб на луксозните каравани, паркирани недалеч, които бяха осигурени на изпълнителите на главните роли. Вътре имаше кресла и дивани с мека тапицерия — комфорт, допълван от наличието на климатици. Нямаше нужда да й напомнят, че никога не ще се издигне до тяхното положение в кариерата.

Пластмасовата чашка в ръката й съдържаше чай с лед, но слънцето го бе превърнало в някаква възтопла напитка. Разклати небрежно течността в чашката. Остатъците от един сандвич заедно с опаковката лежаха на земята до краката й.

Сякаш бе вчера, когато живееше в един апартамент с братовчедка си Лори. По онова време Ларейн бе сигурна, че може да превземе целия свят. А сега й се струваше, че светът се готви да я превземе. Извитите й дълги мигли потрепнаха, когато пареща врага залютя в тъмните й очи. Но изкусно гримираните черти запазиха спокойното, лишено от емоции, изражение.

Ритмичният тропот на препускащ кон я накара да отвори широко очи. Един ездач и конят му се приближаваха към снимачната площадка. Ларейн веднага разпозна мъжа, който яздеше без никакво усилие. Забеляза лекото подръпване на юздите, заставящо коня да премине в тръс.

Несъзнателно се изправи на крака и хвърли чашката на земята. Чаят се разля по жадната, пресъхнала пръст. Сетивата й се оживиха и мрачните й мисли я напуснаха. Пулсът й леко се ускори, когато го видя как дръпва юздите на коня на десетина метра от нея, в края на снимачната площадка.

Погледът му се спря върху нея и той я разпозна, без да каже дума. Ларейн се почувства привлечена към него от нещо, което нито разбираше, нито се стараеше да проумее. Другите също забелязаха пристигането му, но тя не им обърна внимание. Докато се приближаваше, видя с каква лекота мъжът скочи от седлото. Въпреки ръста и яките мускули движенията му бяха плавни, с почти котешка грация.

— Гледай ти кого довя вятърът! — Гласът й звучеше цинично и присмехулно, с нотка на арогантност. — И това ако не е нашият висок, едър тексасец!

— Госпожице Ейвънс. — Пръстите му в кожена ръкавица докоснаха периферията на прашната му шапка в знак на учтив поздрав, но на нея не й хареса самодоволното изражение на лицето му, което сякаш гласеше, че знае много добре какво става в душата й. — Защо сме тъй сами?

Ларейн веднага зае отбранителна позиция.

— Обядвах. Предпочитам да се храня сама — отвърна тя, а гърбът й се изправи като на войник на пост.

— Помислих си, че може би ме чакаш. — Ъгълчетата на устните му се извиха леко, но на нея усмивката му й се стори присмехулна.

— Но аз не знаех, че ще идваш. — Отговорът й прозвуча спокойно и бе изречен с равен глас, но вътрешно тя кипеше.

— Помислих си, че приятелят ти може и да е споменал нещо. — Травис сви безразлично рамене, или поне така й се стори.

— Приятелят ми?! — предизвикателно рече Ларейн.

— Сам Хардести — уточни Травис.

— Той не ми е приятел. — Обяснението й бе светкавично и хладно.

— Точно така. — Той кимна леко, сякаш си припомняше. — Ти каза, че си го зарязала, нали?

Това бе точната дума за поведението й веднага след като се бе уверила, че е получила ролята в този филм. И преди я бяха обвинявали в подобни неща, но от устата на този мъж я заболя.

— Не, казах, че ме помоли да се омъжа за него, а аз отказах. — Перифразира думите му, за да може присъдата му да звучи по-леко.

Но погледът на тъмнокафявите очи говореше, че според Травис най-вероятно тя е накарала Сам да си помисли, че отговорът й ще бъде положителен. Може и така да беше, но Ларейн би го признала само пред себе си. Оправдаваше действията си с извинението, че се нуждае от ролята. Беше отчаяна — както и сега.

— Май наистина каза това — съгласи се Травис, но изражението му остана непроменено.

— Здрасти, Травис. — Сам Хардести си проправи път към него, за да стисне ръката му. — Радвам се да те видя отново.

— Оставил си съобщение, че искаш да говориш с мен — обясни Травис причината, поради която беше тук.

— Да, така е — призна Сам. — Следващата седмица ще снимаме една сцена, за която са нужни известен брой крави. Чудех се дали не би могъл да ни предоставиш около тридесетина глави от твоя добитък.

Никой от двамата мъже не обръщаше ни най-малко внимание на Ларейн, която стоеше до тях. Тя очакваше Травис да се вкопчи в предложението. Със сигурност изпитваше отчаяна нужда от пари, като се има предвид състоянието на сградите в ранчото.

Но той не го направи.

— За какво са ви кравите? — попита вместо това.

— Ще ни трябва едно малко стадо, което да пасе в далечината с двама каубои или нещо от тоя род — обясни Сам. — Няма да ги караме да тичат или нещо подобно.

— В такъв случай мога да ви събера тридесетина глави — съгласи се Травис.

— Чудесно! И колкото по-неугледен вид имат, толкова по-добре — добави Сам.

— Имам само чистокръвни — предупреди го Травис. — Ако животните трябва да изглеждат зле, по-добре да потърсите някого другиго.

— Разбирам — отвърна Сам и замислено погледна встрани, като се опитваше да смели информацията. — Може пък и да станат. Ще го обсъдим с останалите. Всъщност защо не дойдеш да те представя?

Травис се поколеба, сякаш имаше по-важни ангажименти, но после се съгласи:

— Добре.

— Искаш ли чаша кафе, сандвич или нещо друго? — предложи Сам. — Подвижната столова е ей там.

— Не, благодаря — отказа Травис.

Ларейн ги последва. Забеляза главите, които се обръщаха, докато Травис вървеше сред екипа, повел червеникавия си кон. Не го гледаха само защото е непознат. Привличаха ги спокойното достойнство, което излъчваше, и яркото му присъствие. Не можа да се въздържи да не помисли колко жалко е наистина, че не е богат.

— Как е теленцето? — Опита се да привлече вниманието му, защото усети, че това се опитваше да направи и останалата част от женския състав. — Оживя ли? — Спомни си колко зле изглеждаше.

Безизразният му поглед се насочи към нея и обходи съвършено гримираното й лице.

— Да, оживя — отвърна и погледна пред себе си. — Не вижда с едното око, но се оправя.

— Щом е сляпо, няма да го пуснеш при другите, нали? — Мисълта за безпомощното теленце, бродещо из пустошта, която ги заобикаляше, накара Ларейн да смръщи вежди.

Погледът му отново се спря изучаващо върху лицето й — развеселен и същевременно озадачен от реакцията й.

— Телето ослепя само с едното око. Ще се справи — увери я той.

— Това е безсърдечно! — заяви Ларейн, а гласът й издаде, че едва успява да запази самообладанието си.

Сам бе хвърлял по едно ухо на разговора им.

— От твоите уста, Ларейн, това звучи направо невероятно! — Той се засмя.

— Никой не те пита за мнението ти, Сам! — Тя го стрелна ядосано с очи, но от ироничната му забележка я заболя, защото бе отправена в присъствието на Травис. Не разбираше защо това има значение. Нима не беше решила, че не се интересува от него?

Сам го поведе към мястото, където седяха двама от членовете на екипа и Ларейн остана встрани, докато го представяха. Забеляза колко естествено се държи Травис в обстановка, която вероятно му бе съвсем чужда. Доколкото можеше да прецени, не се отнасяше с благоговение към хората около него. Спомни си с какво безразличие се бе отнесъл към нея и нейната, смятана от всички за бляскава, професия. До известна степен се почувства утешена от факта, че и с другите се държи така, както със самата нея.

Конят тропна с копито, за да прогони една муха, която бръмчеше около задните му крака, а после потри с муцуна коляното си, за да я накара да отлети. Гладката махагонова кожа на животното потрепери, за да пропъди досадната гадина. Ларейн отново се възхити на изваяното му тяло и на ясно очертаните мускули по гърдите и хълбоците му.

— Какво става, друже? — измърмори тя и прокара ръка по шията и раменете му. — Мухите ли те безпокоят, а?

Конят внезапно обърна глава и потри чело в рамото й. Тя се усмихна при това негово действие и пристъпи, за да го почеше по бялото петно на челото. Животното вдъхна аромата на парфюма й и тихичко изпръхтя.

— Харесва ти, а? — изгука Ларейн. — Ти си един грамаден, прекрасен звяр, знаеш ли?

Жребецът поклати глава, но не за да отговори на въпроса й, а за да пропъди още една муха. Но Ларейн си представи, че й дава някакъв знак, и й стана забавно — досущ като в детска игра.

— Не се ли страхуваш, че може да ти направи нещо, госпожице Ейвънс? — От внезапния въпрос на Травис разбра, че я бе наблюдавал. — Доста по-едричък е от теб.

— Не, не ме е страх. — На Ларейн й се струваше по-лесно да продължава да гледа към коня, отколкото да погледне Травис. — Обичам конете. Как му е името?

— Далас.

— От там ли си? От Далас, Тексас? — Този път се престраши да го погледне и в погледа й имаше любопитство, но когато срещна очите му, я обхвана странна възбуда. Зави й се свят от неговата сурова мъжественост.

— Не, купих го от един мормон, собственик на ранчо. Той го е кръстил, не аз — отвърна Травис.

— Прекрасно животно! Бих искала да го пояздя някой път. — Не го каза, с цел да си изпроси покана или нещо подобно, но после осъзна, че сигурно е прозвучало точно така.

— Съжалявам, но това е кон за работа, не за разходки. — Травис отклони молбата й учтиво, но твърдо.

— Сигурно искаш да кажеш, че няма да се справя с него — заключи тя. — Аз не съм начинаеща ездачка. И все пак разбирам нежеланието ти да позволяваш на всеки срещнат да го язди. Ако беше мой, щях да постъпя по същия начин.

— Радвам се, че разбираш мотивите ми — каза той.

Сам прекъсна разговора им, за да включи Травис в някаква дискусия, която водеше с човек от екипа. Ларейн продължи да гали разсеяно коня, докато скришом наблюдаваше Травис. Почувства се запленена от силните очертания на профила му — мъжествен и дързък. Кожата бе опъната на скулите му като ощавена и имаше почти същия оттенък.

Правилността на неговите обгорели от слънцето черти се нарушаваше само от ситните бръчици около очите и от двете резки, които се спускаха от носа към ъглите на устата му. Ако беше актьор, Ларейн щеше да си помисли, че сребърните нишки в косата му на слепоочията са изкуствено боядисани. Но у този мъж нямаше нищо изкуствено или фалшиво, само неподправено мъжко излъчване.

Докато го изучаваше, забеляза как очите му се присвиха. Бе насочил погледа си някъде отвъд малката група мъже и тя потърси с очи какво е привлякло вниманието му. Току-що наблизо бе преминала Сюзън Уинтърс, но с изключение на това всичко си бе същото като преди няколко минути.

Ларейн върна погледа си отново към Травис и осъзна, че очите му следяха Сюзън. Изражението му почти мигновено се смени от съсредоточеност през намръщена почуда до шок — сякаш видя познато лице. Ларейн хвърли поглед към Сюзън. Дали Травис я познаваше? Как?

В следващата секунда той мина покрай нея, насочил се с големи крачки към Сюзън. Резкият начин, по който напусна групата на Сам и другите, ги остави изумени и притихнали. И те като Ларейн се втренчиха след него, изненадани и озадачени.

— Натали? — Травис извика името с въпрос в гласа. Когато се приближи до Сюзън, повтори го с по-голяма увереност: — Натали!

Ларейн разбра, че той се обръща към Сюзън с това име, но Сюзън продължи по пътя си, без да съзнава, че някой се опитва да привлече вниманието й. Извика от изненада, когато Травис я настигна и я сграбчи за лакътя, като я завъртя така, че да се обърне с лице към него.

— Натали, аз…

— Какво правите? — Сюзън се опита да се освободи от ръцете му; които я бяха хванали за раменете, и вдигна глава към него. Светлокафявата й коса с меден оттенък се отметна от челото й.

Травис не довърши изречението си. Ларейн успя да види как замръзна неподвижно на мястото си. Но той остана така само секунда — колкото му трябваше, за да разгледа лицето на Сюзън. Рязко дръпна ръцете си от нея и отстъпи крачка назад. Изражението на лицето му стана каменно, за да не прояви онова, което мислеше или чувстваше.

— Извинете! — каза само. — Взех ви за друг човек.

— И ми се извинявате? Изплашихте ме до смърт! — Сюзън се разсмя, почти останала без дъх от силната уплаха, но мъжа вече го нямаше.

Той рязко се извърна и закрачи към Ларейн, където стоеше конят му. Сам и останалите още бяха потънали в мълчание. Суровото изражение на каменното му лице възпираше желанието на всеки да се пошегува за негова сметка или пък да направи някакъв коментар.

Юздите бяха оставени да се влачат по земята. Когато Травис се приближи до групата от екипа, вдигна юздите с ръката си в кожена ръкавица и се приготви да тръгне. Пръстите на Ларейн инстинктивно се впиха в каишките до бузата на коня, опитвайки да го задържат.

Травис извърна поглед към групата, по-точно — към Сам.

— Трябва да се връщам на работа. Обади ми се, ако решите, че искате да използвате добитъка ми.

— Разбира се, Травис. — Сам бе буквално уплашен.

Травис не изчака да чуе отговора. Преметна юздите на коня през главата му и пъхна крак в стремето. Метна се на седлото. Ларейн още стискаше с пръсти оглавника.

Възпря опита му да се отдалечи. За разлика от останалите не се чувстваше изплашена от него. Любопитството й бе прекалено разпалено, за да не се опита да го задоволи. Невиждащите му очи впериха поглед в нея.

— За кого помисли Сюзън? — попита го тя.

— Сюзън? — Замълча за миг, преди да осъзнае, че тя говори за момичето, което бе взел за Натали. Устните му се свиха и заприличаха на тънка резка. — Не е ли очевидно? — Въпросът му бе равносилен на подигравка. — Взех я за друга — отвърна троснато.

Сега вече заби шпори в ребрата на дорестия кон. Той подскочи и рязко се измъкна от ръката на Ларейн, като се завъртя на задните си крака. Стремително се втурна напред, преди ездачът да намали скоростта му до по-умерен раван.

Ларейн проследи с очи как се отдалечава, изправил по войнишки гръб на седлото. Когато напусна снимачната площадка, отвсякъде се надигна вълна от гласове. Всеки, който бе станал свидетел на сцената, говореше за нея. Отговорът на Травис не бе задоволил Ларейн, само бе усилил нейното любопитство. Твърдо реши един ден да узнае какво точно се е случило и да разбере коя е тази тайнствена Натали.

Когато Сюзън дойде при нея, тя още гледаше ездача и коня, които постепенно се смаляваха в далечината. Едва я удостои с поглед. Интересът й бе напълно обсебен от отдалечаващата се фигура.

— Кой беше той? — запита я Сюзън. — Само не ми казвай, че това е мъжът, който притежава ранчото.

— Да, той е — призна Ларейн. Щом се скри от погледа й, разтревожените й очи се обърнаха към Сюзън.

— Нищо чудно, че пазеше мнението си за него в такава тайна — подхвърли Сюзън. — Как се казва?

Нямаше никакъв смисъл да укрива тази информация. Сюзън съвсем спокойно би могла да я научи от друг. Но на Ларейн й бяха нужни няколко секунди, за да успее да произнесе името му:

— Травис Маккриа.

— Травис — повтори името Сюзън, сякаш проверяваше звученето му. — Чудя се за кого ли ме помисли.

— Очевидно за някоя друга. — Ларейн използва неговата формулировка, а гласът й прозвуча сухо и остро като неговия.

— Да, но коя е тя? — повтори въпроса си Сюзън, а лицето й стана замислено.

— Може пък да приличаш на сестра му. — Въпросите почваха да я изнервят, понеже не даваха мира и на самата нея.

— Не, не и на сестра му! — отвърна убедено Сюзън. — Начинът, по който ме гледаше, преди да разбере, че не съм онази Натали, би могъл да стопи костите в тялото на всяка жена. Която и да е Натали, не е сестра му.

— Е, и? Може пък да е някоя стара приятелка. — Ларейн сви рамене, сякаш отношенията между Травис и Натали изобщо не я засягаха, но всъщност тази тема бе обсебила съзнанието й.

— Едно нещо ще ти кажа: ще ми се да бях на мястото на Натали — заяви Сюзън.

— Да, но не си, така че по-добре да сменим темата — студено отвърна Ларейн.

— Този Травис Маккриа е страхотно парче! Мислех, че се ползваш с някакво предимство. — Кестенявото момиче изгледа Ларейн преценяващо. — Но сега не смятам така. Дори мисля, че моите шансове са по-добри от твоите.

— Защо? Само понеже изглеждаш като някоя, в която може някога да е бил влюбен? — предизвикателно я контрира Ларейн с престорена нехайност. Дълбоко в себе си обаче се страхуваше, че Сюзън има право.

— Разбира се. И защо не? — разсъди Сюзън. — Поне е сигурно, че привлякох вниманието му. Мисля да го поканя на партито следващата седмица. Обзалагам се, че ще приеме.

— Много си закъсняла. Аз вече го поканих — излъга Ларейн.

— Поканила си го? — Сюзън се намръщи и си пролича, че е разочарована. — А той ще дойде ли?

— Ти как мислиш? — отвърна тя, като се постара отговорът й да прозвучи утвърдително. После се обърна и се отдалечи.

Сюзън я настигна и я хвана за лакътя.

— Наистина ли ще дойде с теб?

— Ако не ми вярваш, попитай го сама следващия път, като го видиш. — Ларейн отвърна на скептицизма в очите на момичето с поглед, в който се четеше студен упрек.

— Трябва ли винаги да тичаш подир всеки нов мъж, появил се на хоризонта, а, Ларейн? — каза обвинително Сюзън.

— Виждаш сламката в чуждото око, а не виждаш гредата в своето! — присмя й се Ларейн. — Току-що сама призна, че се каниш да го сваляш.

— Между теб и мен има голяма разлика. Аз искам да изляза с Травис Маккриа, защото го харесвам, а ти искаш просто да разбереш какво можеш да получиш от него. Да не би да смяташ, че притежава влияние и може да ти уреди роля в някой филм? Повече от сигурно е, че няма да успееш да подмамиш Сам втори път.

— Да не би Сам да е плакал на рамото ти? — Ларейн се престори, че забележката й не я е наранила.

— Говорил ми е за теб, да — призна Сюзън.

— Тогава се надявам и да ти е казал, че никога не съм го молила за тази роля — каза на свой ред тя.

— Може и да не си, но си го оставила с впечатлението, че я искаш, за да не оставате дълго разделени двамата.

— Той може да си е мислил за това, но не и аз — отрече обвинението Ларейн.

— Сигурна съм. — В гласа на Сюзън се долавяше сарказъм. — А какво си намислила по отношение на Травис Маккриа?

— Може би просто се опитвам да поддържам формата си, докато се появи някой по-подходящ от него — изтъкна вероятния си мотив Ларейн.

Лицето на другото момиче почервеня от гняв.

— Ако е достатъчно глупав, за да се остави да го баламосваш, не ми е притрябвал! — Сюзън се завъртя на пета и ядосано закрачи надалеч от нея.

Ларейн я проследи с поглед. „Понякога хората са толкова лесни за манипулиране“, помисли си тя. Само с няколко добре подбрани думи бе успяла да елиминира съперничеството й. Сюзън, която искаше да покани Травис на партито, буквално го бе оставила в ръцете й.

Защо бе излъгала, че Травис ще ходи на партито с нея? Въздъхна. Нима затова, защото бе видяла, че някоя друга го желае? Понякога не разбираше собствените си мотиви, ако изобщо имаше такива. Даже и сега не разбираше защо анализира така обстойно действията си, защо се терзае.

Както и да е, длъжна бе да убеди Травис Маккриа да я придружи на партито следващата седмица. Не беше чак толкова лоша идея. Може и да не ставаше за съпруг, но всъщност и никой наоколо не ставаше. Затова пък щеше прекрасно да й послужи за развлечение. Ларейн реши, че досега е приемала живота си прекалено сериозно. Може би бе дошло време да се позабавлява малко.

Травис Маккриа би могъл да се окаже доста голямо предизвикателство. Отново се запита коя ли е Натали. Съдейки по думите на Сюзън, сигурно бе някоя, на която той много държеше. А ако реакцията му, когато я бе объркал със Сюзън, можеше да бъде показателна, то очевидно все още изпитваше чувства към нея.

Ако още я обичаше, той не би пожелал да се обвързва сериозно с друга жена. Ларейн се опитваше да стои настрани от мъже, които предявяваха собственически права, без да имат какво да й предложат в перспектива. Сам Хардести й бе дотегнал с разбитото си сърце, постоянно изложено на показ.

Може би щеше да успее да установи някакви неангажиращи отношения с Травис Маккриа. До този момент не бе мислила да ходи на партито идната седмица. Майка й и бе внушила твърдото убеждение, че никога не трябва да ходи на парти, ако си няма кавалер. Но ако успееше да убеди Травис да я придружи, Ларейн подозираше, че ще се превърне в обект на завист от страна на всяка жена, при условие че днешният интерес към него се повтори.

За миг Ларейн си позволи да изгуби бодрия си дух. Какво значение имаше дали ще ревнуват и завиждат? Никой от тях не я харесваше. Ако внезапно паднеше по очи, всички щяха да нададат радостни възгласи и да поздравят онзи, който я е бутнал.

Защо изведнъж й се прииска нещата да не са такива? Ларейн си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.