Барбара Виктор
Кориандър (22)

Двадесет и първа глава

Лицето му беше изпито и бледо. В погледа му се четеше безразличие и отегчение, но не защото вече беше видял всичко, а защото беше изгубил желание да го види. Походката му беше като на балетист. Движеше се така, сякаш в главата му непрекъснато звучеше адажио. Беше висок и слаб. Панталоните му бяха твърде широки и създаваха впечатлението, че са облечени на скелет. С широка крачка той вървеше по пустите улици на Ушуая.

Не одобряваше случилото се в Ню Йорк. Според него всичко трябваше да си има граници. Грабежите и отвличанията бяха приемливи, дори и убийството, ако убитият беше враг и смъртта му беше неизбежна. Но да се убие старец, да се прегази като куче, напълно съвпадаше с разбиранията за човечност на онези чудовища. Ами Хорхе, независимо от ужасния му характер и слабостта му към малолетните, не заслужаваше да прережат гърлото му в някаква хотелска стая. Дани беше изпаднал в депресия, дори по-дълбока от тази след смъртта на Алисия.

Хернандо беше дошъл в Ушуая преди месеци, но чак сега, докато вървеше из уличките на градчето, разбра защо винаги се чувстваше потиснат тук през зимата. Наоколо не се виждаше жива душа. Само няколко бездомни кучета обикаляха между къщите. Сигурно бяха изоставени от сезонните работници в двете държавни предприятия.

Заради силния вятър, идващ от залива, и скованата от лед земя човек не би могъл да се движи, ако не бяха въжетата и металните перила покрай тротоарите. Единствените забележителности в града бяха изгледът към планините, горите и необятният океан. Въпреки че от последното му посещение тук беше изтекло доста време, започнатият ремонт така и не бе завършен. Крановете бяха покрити със сняг и в очакване на пролетта. Тогава щяха да продължат работата си по време на краткото затопляне, преди отново да са се върнали безмилостните ветрове на есента и зимата.

Той продължи покрай малките дървени къщички с дърворезби и ламаринени покриви, сякаш пренесени от царска Русия в тази най-южна част на света.

Неведнъж бе искал да й се обади, а от момента, в който взе решението, не можеше да мисли за нищо друго. Беше обсъдил намеренията си с Дани, въпреки че му представи нещата, сякаш щеше да се свърже с нея независимо от мнението му. Имаше някакъв фатализъм в отговора на Дани. Той остави Хернандо да постъпи така, както намери за добре, предпочитайки друг да вземе окончателното решение. Съжалявал само, че не бил помислил за това още в самото начало. Тогава не би имало нужда от онези пари и не би рискувал живота на Хорхе. Никога нямало да стане дума за онзи милион. Нямаше смисъл да се казва очевидното или да се съжалява за миналото. Времето летеше. Суейз заминаваше с четиридесет и шест милиона долара за Хавана, тъй като в Куба било много по-безопасно отколкото в Аржентина. Те трябваше да го последват в неделя.

Хернандо зави и продължи през още няколко улици. Архитектурата се променяше. Вместо къщички в стила на царска Русия се появяваха бетонни постройки и сглобяеми вили, внесени от Швейцария. Той отново и отново си повтаряше това, което щеше да й каже. Щеше да бъде кратък и нямаше да разкрие чувствата си. Щеше да откаже да отговаря на въпроси и да дава обяснения по телефона. Нямаше да й каже нищо, освен деня и мястото на срещата. Ако не беше там, щеше да й остави съобщение, което само тя да разбере.

Пътническата агенция беше точно зад ъгъла на булевард „Сан Мартин“, недалеч от най-хубавия и най-голям хотел в Ушуая „Албатрос“. Ако всичко вървеше по план, ако Мария Инес не беше отишла на обяд и го чакаше… Бяха си определили среща на обяд. Точно в дванадесет без три той беше на входа на агенцията. При отварянето на вратата се чу звънчето. С облекчение установи, че приятелката му го очаква. Тя се усмихна и обърна телефона към него.

— Hola, Хернандо, надявам се, че имаш достатъчно време.

Той разбра. Понякога за разговори с Америка се чакаше с часове, особено през зимата, когато имаше толкова малко телефонни оператори и толкова много прекъснати от студа кабели. Беше убеден, че чакането беше за предпочитане пред разправията с някой темпераментен уличен автомат. Хернандо благодари на Мария Инес и направи първата стъпка от пътешествието си в миналото. Вдигна слушалката, набра централа с върха на една от металните си протези и зачака операторката да се обади, за да й каже номера в Бруклинската болница. Иначе перфектният план имаше само един недостатък, за който той не подозираше. Както винаги техният командир Суейз беше подготвен за всякаква изненада. Беше наредил да убият Стампа и Хорхе и да следят Хернандо. Освен това беше уговорил собственикът на агенцията да му предостави информация за телефоните разговори: не само за часа и продължителността, но и за името и телефонния номер, на който са се обаждали. Само няколко часа след като младият мъж затвори телефона, Суейз премахна вредата, която вече беше направена. Щом веднъж решеше да направи нещо, той рядко се проваляше.

 

 

Бяха се разбрали да вечерят в един близък ресторант и Адам да преспи в новия апартамент на Кориандър. Той знаеше, че тя не е дежурна. Трябваше да отиде в болницата само за да помоли главния лекар за отпуск.

Кориандър закъсняваше, не много, може би десетина минути, но това разтревожи Адам. Разумът му говореше, че няма нищо необичайно, но инстинктът му подсказваше друго. Опита се да не се тревожи. Все пак тя често се забавяше в болницата. Може би главният лекар я беше задържал или беше попаднала в задръстване. Не издържа и се обади на домашния й телефон. Няколко пъти затваря, но най-накрая остави съобщение, че отива в кабинета си и се надява, че не е объркал времето и мястото на срещата им.

В шест и половина, когато тя вече закъсняваше с половин час, Адам реши да се обади в болницата, независимо от това, дали щеше да прекъсне разговора й с главния лекар.

На телефона в кабинета на Кориандър беше Лоти.

— Тъкмо мислех да ви се обадя — каза тя. — Кориандър при вас ли е вече?

— Не, не още, затова се обаждам. Започнах да се безпокоя.

— Не се тревожете. Преди малко я видях да слиза по стълбите и да чака такси.

— Тогава защо щяхте да ми се обаждате?

— Защото преглеждах съобщенията за нея. Има много странно обаждане, или поне аз мисля така. Не знам дали му е обърнала внимание.

— Вие откъде знаете за него.

— Защото тук винаги изпращат компютърната разпечатка на телефонните обаждания. Когато нейната пристигна, аз случайно бях в кабинета й. — Тя нервно се засмя. — Тук или се престарават, или тичат да дават кръв за хранилището.

— Какво е съобщението? — Той се облегна и дълбоко пое дъх, така че да не се чуе в слушалката.

— Телефонистката е написала, че се е обадил някакъв мъж, който не си оставил името, а само казал, че иска да се срещне с нея в петък. — Тя се поколеба. — Вдругиден.

— Това ли е всичко? Не е ли казал къде?

— Ето за това исках да ви се обадя, не ви ли се струва странно?

Повече от странно. Адам се изправи.

— Можете ли да ме свържете с телефонистката?

Само след секунда Лоти го свърза с операторката, така че и тримата можеха да водят едновременно разговор. Жената беше объркана. Спомняла си съобщението за доктор Уайът не само защото гласът на човека идвал от много далеч и заради испанския му акцент, защото това, което казал, било странно. Тя била предала цялото съобщение на доктор Уайът, но не го била въвела изцяло в компютъра. Надявала се, че с това не е предизвикала неприятности. Толкова много луди и шегаджии се обаждали, че понякога било трудно да се разбере кое всъщност е важно. Освен това имало много лични съобщения от съпругите или приятелките на докторите. Било невъзможно всичко да се записва.

— Как завършваше съобщението? — попита Лоти.

Адам с нетърпение очакваше отговора. Най-сетне жената обясни:

— Мъжът каза, че искал да се срещнат при джуджето…

 

 

Когато Адам пристигна на „Уест Стрийт“ 76, Кориандър вече беше тръгнала. Той отиде до апартамента на Миранда Малоун и натисна медния бутон на звънеца.

— Кой е?

— Адам Сингър, приятел на Кориандър Уайът, бях тук снощи…

— Да, помня. Почакай, ей сега идвам.

Безпокойството не го напускаше.

— Почакай малко, миличък — чу се отново гласът й, — всички тези ключалки, резета и вериги… — Накрая успя да отвори вратата. Беше облечена с кимоно на цветя, обута с бродирани чехли. Червената й коса беше покрита с още по-яркочервен копринен шал. Ноктите й също бяха лакирани в кървавочервено. Погледна го и тържествено обяви: — Тя замина, миличък.

Сърцето му се сви.

— Къде?

Възрастната жена сякаш не чу въпроса му.

— Замина преди час.

— Знаете ли къде отиде?

Миранда отвори вратата малко по-широко.

— Влез вътре, тук е ужасно горещо.

Адам пристъпи в разхвърления апартамент, спъвайки се в бутилките с вода, оставени насред коридора.

— Дори не ги носят до кухнята — оплака се тя. — Мислят, че ще се минат, ако ти направят услуга.

— Да ги занеса в кухнята — предложи той.

Миранда само това чакаше.

— Оттук, миличък, по коридора. И внимавай с кофата за боклук.

Взе бутилките и последва жената в мрачния коридор. Стигнаха до голяма кухня с медни тенджери и тигани, окачени над печките. Той стовари всичко на кухненската маса.

— Къде да ги оставя? — Чувстваше се отвратително.

— Ти си джентълмен — каза тя, — остави ги там, по-късно ще се погрижа за тях.

Той се обърна към нея.

— Знаете ли къде замина?

— За летището.

Адам въздъхна.

— Към Буенос Айрес?

Тя вдигна рамене.

— Предупредих я, че не трябва да се омъжва за онзи човек, казах й, че жените никога не могат да се освободят от такива като него, те са като хепатита, замира и пак те удря, разбирате ли ме? Искаш ли чаша чай, миличък? Изглеждаш ми блед.

— Буенос Айрес — повтори нервно, — това ли е всичко?

— Тя е странно момиче, умно, но не и когато става дума за него. — Жената погали една от котките си. — Ето, например Луцифер е по-хитър от Кориандър…

Адам не издържаше повече. Щеше да помни този случай завинаги, независимо къде щеше да бъде тя накрая…

— Тя каза ли ви, че отива, за да се срещне с него?

— Не точно, миличък, но не отиваше да се види с баща си, в това съм сигурна. Видях погледа й, когато дойде да се сбогува с мен. На лицето й беше изписано безумие. Честно казано, никога не съм вярвала, че той е мъртъв, а вие?

Той не беше вярвал на каквото и да е, но преди всичко не бе допускал, че ще се влюби в нея.

— Тя каза ли къде ще се срещне с него?

Миранда поклати глава.

— Не, миличък, каза само, че отива в Буенос Айрес.

Започна да се поти, въпреки че в кухнята беше като хладилник.

— Мога ли да използвам телефона ви?

Тя не само му предложи телефона си. Настани го в удобно кресло, даде му телефонен указател и му отвори една бира. Адам се обади на аржентинските аеролинии — самолетът за Буенос Айрес излитал след четиридесет минути. Би могъл да замине с този самолет, но не го направи. Чиновникът отказа да го информира дали Кориандър е сред пътниците. Адам позвъни на още няколко авиокомпании, които имаха полети до Буенос Айрес, и най-сетне успя да си запази билет за петък. След това просто остана да седи в креслото. Миранда се върна в стаята.

— Ще заминеш, нали?

Той кимна.

— Ти си влюбен в нея?

Отново кимна.

Беше учуден от нетактичността на въпроса й, но тя на свой ред беше учудена от странността на неговия.

— Тя спомена ли ви за някакво джудже?

Миранда поклати глава, погледна го със съжаление и почти майчински каза:

— Не си въобразявай такива неща, миличък, сигурна съм, че щом успее да разбере какъв човек е той, ще види колко си добър ти. Не мисли, че има друг, било то великан или джудже…

Той й благодари за любезността. Излезе от сградата като в транс. По дяволите, как ще я намери в Буенос Айрес? Представи си, че се скита из големия град, търсейки някакво джудже.