Барбара Виктор
Кориандър (13)

Дванадесета глава

Беше рано сутринта. Жената, която седеше в чакалнята на отделението за спешни случаи, беше облечена с рокля без ръкави. Ръцете й бяха бели и отпуснати, лицето й беше обляно в пот. По врата й имаше следи от изгаряне, които продължаваха и под роклята. Беше от онези религиозни жени, чийто пет деца на възраст между три и пет години се нуждаеха от ваксиниране. Старецът, който седеше там, изглеждаше отчайващо самотен. Беззъбата му уста непрестанно дъвчеше нещо, докато той любопитно оглеждаше всичко наоколо и от време на време сваляше шапката си, за да попие потта по темето си. Двама души очакваха свой приятел, който беше паднал от високия стол в един бар и си беше пукнал главата. Те дремеха, а протегнатите им крака пречеха на санитарите. Две проститутки стояха в ъгъла. Едната имаше страхотно тяло и носеше яркочервени обувки с токчета. Другата се полюшваше до нея в такт с музиката, която уокменът бълваше в ушите й.

Близо до летящите врати, отделящи отделението за спешни случаи от травматологията, един мъж се беше облегнал на стената. Носеше костюм в убит жълт цвят и поразкопчана светлосиня риза, а вратовръзката му беше натъпкана в джобчето на ризата. Косата му беше пригладена и още влажна след сутрешния душ. Току-що избръснат, ухаещ на лимон, изглеждаше съвсем не на място в тази обстановка.

Това беше първият работен ден на Кориандър след завръщането й от Чилпанчинго. Под колосаната си престилка носеше бяла тениска и джинси. Косата й беше прибрана, а лицето й не беше гримирано. Остави колата си на паркинга, премина по дългия коридор, който свързваше болницата с лабораториите и хранилището за кръв, и тръгна през подземните коридори. Сега забързано преминаваше през отделението за спешни случаи и наближаваше онези летящи врати, зад които беше травматологията. Когато видя мъжа, тя се закова на място.

— Какво правите тук? — попита и си спомни съобщението, което й беше оставил чрез телефонния секретар вечерта, когато се върна от Чилпанчинго. — Съжалявам, трябваше да ви се обадя — извини се тя, — онази вечер се прибрахме късно и…

Адам вдигна рамене.

— Сигурно не сте имали какво да ми кажете.

— Това не е извинение. Очевидно сте имали да ми съобщите нещо…

— Нищо, което не би могло да почака до сутринта — усмихна се той. — Мога ли да ви поканя на закуска?

По някакъв начин този мъж я караше да се чувства сигурна. Може би заради момчешки красивите черти и неподправената му приветливост.

Погледна часовника си. Беше осем и половина и можеше да му отдели петнадесет минути…

— Имате ли нещо против да отидем в гръцката закусвалня отсреща?

Когато бяха на средата на улицата, той я попита:

— През целия ден ли сте дежурна?

— Да, както и през цялата нощ, и през целия утрешен ден. Тридесет и шест часа.

— След тридесет и шест часа пак ли сте толкова красива, колкото сте сега?

Тя може би щеше да приеме това като обида, ако светофарът не беше светнал червено и ако не се беше чуло скърцане на гуми. Адам я хвана за ръката и те изтичаха до безопасния тротоар.

— Вие сте толкова добър, че е невъзможно човек да ви се разсърди.

Стисна по-силно ръката й.

— Значи все още мислите, че добрите хора не са съвсем изчезнали.

Мълчаливо извървяха пътя до малкото кафене, собственикът на което поздрави Кориандър по име, а една сервитьорка извика:

— Тук отзад има маса за двама, докторе…

Младата жена се обърна към Адам и попита:

— Тази маса харесва ли ви?

Той кимна и я последва.

Изчакаха сервитьорката да им сипе кафе и започнаха разговора, за който бяха дошли.

Кориандър се чувстваше неудобно, но в момента не можеше да определи точно поради коя от милионите възможни причини, затова си каза: „Стегни се малко“.

— И така, за какво ме потърсихте?

— Общо взето, за да разбера как сте…

Тя постави обратно чашата си.

— Вчера следобед тръгнахме от Мексико… — Не можа да произнесе името на града, който щеше да помни цял живот.

— Баща ви върна ли се заедно с вас?

— Да, но снощи замина за Вашингтон.

— Умно сте постъпили, като сте се върнали на работа.

— Нямах избор. Дори да ми се искаше да се крия под завивките, пак трябваше да дойда, защото персоналът не е достатъчен.

Той реши, че вече е време да направи това, за което беше дошъл. Извади от джоба си две фотографии и й подаде едната. На снимката имаше мъж, който стоеше пред порутена колиба и се усмихваше. Черната му коса беше дълга, невчесана и падаше по челото му. Тежка златна верижка с много висулки проблясваше на силно окосмените му гърди.

— Познавате ли този човек?

Преди да отговори, Кориандър внимателно се вгледа в снимката.

— Не, кой е той?

Вместо отговор Адам й подаде втората фотография.

— А какво ще кажете за тази?

Беше направена от предишната поза, но на нея се виждаше само увеличеният торс на човека. Като я разгледа, тя пребледня.

— Какво е това? — прошепна, опитвайки се да подреди мислите си.

Адам започна да обяснява:

— Тъй като бяхте толкова сигурна, че онзи торс не е на съпруга ви, аз си помислих, че си струва да проверя дали останките не са от друго тяло. — Внимателно я погледна, за да се увери, че може да понесе това. Сякаш четейки мислите му, жената каза:

— Няма нищо, продължете…

Той продължи:

— Когато говорих с Лакинбил, разбрах, че вашият шурей страшно много е бързал да кремира онзи торс. Освен това собственикът на самолета се закле, че торсът не е на някой от пилотите му. Каза, че имал вила с басейн в Кънектикът, където двамата пилоти идвали да плуват през уикендите. Както и да е, помислих си, че някой е намерил отнякъде друго тяло, което да постави в третата вана. Направи пауза. — Добре ли сте? — Тя кимна. — След като се срещнах с вас в хотела, отидох в моргата и говорих с онзи жалък гробар, който ми каза, че заради топлината не бил в състояние да приема много трупове. — Адам поклати глава. — Човек би помислил, че онези хора са се договорили да не умират през лятото… Той ми каза, че за последен път моргата е била толкова заета през 1813, когато на някого хрумнала чудесната идея да се отдели от Мексико и всички бунтовници били избити… И така, той ми се оплака, че едва се справял с толкова много работа, и аз го попитах защо се чувства толкова натоварен, след като, доколкото знаех, беше зает само със загиналите в самолетната катастрофа. Тогава ми каза, че някакъв шофьор от съседния град изхвърчал с камиона си от пътя… и камионът се взривил в една клисура. Нищо не било останало, или поне така твърдеше човекът. — Преди да продължи, Адам погледна Кориандър. — Беше доста изнервен и притеснен, така че аз му купих една бира и когато се успокои малко, той ми съобщи, че папата може би щял да посети Серо ел Буро, така се казва следващото градче, по време на обиколката му из Латинска Америка…

Тя намери сили да проговори:

— Защо?

— Точно това го попитах и аз. Ще повярвате ли, че няколко дни преди да загине, човекът от снимката е казал, че е видял Исус почти на същото място на пътя, където е катастрофирал.

— И вие отидохте при местния свещеник, за да го попитате за видението.

Адам кимна.

— Отец Рамон. Той ме заведе в дома на загиналия и ме представи на жена му, която ми даде снимката. Увеличих тази част от фотографията, на която се виждаше торсът, защото бях поразен от приликата между него и онзи торс от моргата. Какво мислите за това?

Тя още веднъж погледна снимката, преди да го попита дали смъртта на човека просто е съвпаднала със самолетната катастрофа, или някой умишлено го е убил, за да осигури още едно тяло.

— Това само ни връща към първоначалния проблем. Ако шуреят ви не беше избързал толкова с кремацията, аз никога не бих се заинтересувал от някого, който е изхвърчал от пътя с камион, защото щях да съм твърде зает с пренасянето на останките в лаборатория за анализ и идентифициране. Докато правех това, сигурно щях да искам да разбера дали има рана от куршум или нещо друго, което би помогнало да се установи причината за смъртта. След това сигурно щях да разбера, че торсът не е на човек от самолета…

Тя си помисли за времето, което беше прекарала, опитвайки се да потисне мъката и гнева си за това, че Дани я беше оставил в такова положение.

— А сега какво? — Беше пребледняла и изглеждаше сякаш всеки миг ще припадне.

— За нещастие не е останало никакво веществено доказателство. Ето защо ще трябва да проуча подробно данните за полета на самолета, да се поровя из документацията на банката и да говоря с колкото може повече хора, които са видели самолета или съпруга ви преди катастрофата или знаят какво е ставало в банката през последните седмици…

Кориандър държеше снимката.

— Невероятно е, че този човек, когото никога не съм срещала и няма да срещна, е причината да се питам дали целият ми живот не е бил само една лъжа.

— А всъщност бил ли е?

— Вече не съм сигурна — призна тя.

— Съпругът ви сподели ли с вас, че има проблеми?

— По-скоро не. — Погледна го в очите. — Освен последния ден…

— Какво ви каза, преди да замине?

— Само неясни намеци, сякаш искаше сама да разбера как стоят нещата.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Какво бихте искали да знаете?

— Какво ви накара след толкова години да подновите връзката си с него?

Погледът й показваше, че беше разбрала.

— Вие знаете всичко, нали?

Тогава й каза, че работата му го задължава да знае всичко и че трябва много добре да познава най-близките хора на Дани, за да може да открие истината. Увери я, че никога няма да я изостави и че ще бъде с нея, докато намери отговор на всички нейни въпроси. Каза й, че може да му вярва. Това, което премълча, беше, че вече беше влюбен в нея…

— Дани беше идеалист. Това харесвах у него. Той искрено искаше да помогне на хората. Беше най-щедрият, най-добрият човек, когото съм познавала. Умен, с ясни цели, смел… — Тя замълча. Изражението на лицето й беше странно. — Сигурно е време да спра да се заблуждавам.

— Какво искате да кажете?

— Истината е, че между нас имаше невероятно физическо привличане…

Той се молеше гласът му да не потрепери.

— А всичко останало…

— То е всичко друго, но не и вярно. Предполагам, че обикновено жените не реагират, както реагирах аз. Когато го срещнах за пръв път, бях дете. Привличането, което изпитах тогава, беше заради всичко това, което преди малко споменах.

— Оказва се, че ви е напуснал два пъти — обади се той по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

— Навярно е предпочитал момичето пред жената.

Може би защото нямаше какво да губи, Адам каза направо:

— Точно това имах предвид, когато ви казах да ми се обадите, ако имате нужда да поговорите с някого, дори ако това, което искате да споделите, не е свързано със случая. — Извади визитна картичка, написа на нея още един телефонен номер и я подаде на Кориандър. — Искам да ви дам домашния си телефон, както и телефона в кабинета ми, в случай, че имате нужда от мен.

Тя не беше подготвена за това…

— Не зная дали мога да го направя, искам да кажа, да говоря на други хора за проблемите си.

— Ще се опитате ли?

— Да…

— Бихте ли вечеряли с мен, когато ви е удобно?

Тя го погледна.

— Няма да питам дали сте женен.

— Добре…

— Женен ли сте?

— Бях, жена ми ме изостави заради един агент от ФБР.

— Съжалявам — каза тя.

— Да, и аз съжалявах…

— Ще ми разкажете ли за това, докато вечеряме заедно?

— Споменът избледнява много бързо — усмихна се той. — Така че е по-добре да не се бавим с вечерята.

В отговор Кориандър се усмихна и погледна часовника си.

— Трябва да отивам на работа. — Изправи се. — Благодаря за кафето.

Той също стана и тихо изрече:

— Обаждайте ми се, Кориандър Уайът Видал.

— Ще се опитам да се науча как да правя това. — Обърна се, преди Адам да успее да каже още нещо, и забързано излезе от кафенето.

* * *

Кориандър имаше странен сън. Две сиви птички насред междуселски път. Едната лежеше премазана, а другата побутваше мъртвото й тяло с човката си, за да го премести от пътя. „Погледни — каза Кориандър на Дани в съня. — Тя иска да го предпази. Дори в смъртта малката птичка се грижи за своя другар.“ „Защо тя, а не той — попита Дани. — Защо си толкова сигурна, че мъртвата птичка е мъжка?“ Тя не можа да отговори. Нито в съня, нито след това. Просто знаеше.

Беше седем и петнадесет сутринта, почти дванадесет часа след разговора с Адам. Тя току-що се събуждаше след кратка дрямка, през която я бе навестил още един обезпокояващ сън. Когато вече си мислеше, че никога няма да може да заспи, достигаше крайната точка на изтощението и преди да дойдат сълзите, идваше сънят. Видения, в които бяха само тя и той. Последните четиридесет и пет минути не бяха изключение. Но колкото и зле да се чувстваше, беше уверена, че е по-добре да бъде на работа, отколкото сама вкъщи.

Когато се върна в болницата, повечето от колегите й бяха доста изненадани. По-голямата част от тях само загрижено я гледаха. Някои отидоха при нея, за да й кажат нещо успокоително за Бог, за силата, която ще й трябва да превъзмогне мъката си, и за това, че винаги може да разчита на тях… Беше по-добре, отколкото да получава съболезнователни бележки, които й обясняват как би трябвало да се чувства и колко тъжна, колко непоправима е загубата й и колко непоносима скръбта й. Повече от всичко на света й се искаше да престанат да й казват, че разбират болката й или да й обясняват как й се е отразила смъртта на съпруга й.

Лоти се опитваше да й покаже, че разбира мъката й и че дълбоко й съчувства. Просто я подкрепяше, въпреки че повече се грижеше Кориандър да бъде наясно, че мъжете на онова мъжкарско братство, наречено „хирургия“, само чакат тя да сбърка и да се провали заради лична драма и да им даде повод да не допускат жени в този бастион на мъжката медицина. Според това, което написа в доклада си за последните двадесет и четири часа, се оказа, че усилията на Лоти не са били напразни и че Кориандър беше направила грешка и почти се беше провалила. Инцидентът се случи само преди няколко часа…

В Бруклин, недалеч от болницата, една млада жена се събудила и заварила в апартамента си крадец. Първата й грешка била, че се изправила в леглото и започнала да крещи, а втората — че била поставила телефона от дясната страна на леглото. Когато се опитала да се обади на полицията, посегнала към телефона с лявата ръка, но крадецът я сграбчил и забил ножа в гърдите й. Благодарение на съседите, които чули виковете и се обадили на 911, жената беше докарана в травматологията двадесет минути след инцидента. Кориандър и екипът я очакваха. Състоянието на жертвата бе критично: пулсът не се долавяше, кръвното налягане беше отчайващо ниско. Жената беше съвсем близо до смъртта. Около сърцето беше пълно с кръв, която пречеше на кръвообращението. Скоростта, с която работеха хората около носилката на младата жена, беше впечатляваща. Веднага й направиха изкуствено дишане и масаж на сърцето. Десет минути след постъпването й в хирургичното отделение пулсът спря. Кориандър, която не се беше отделяла от нея, започна да прави масаж на сърцето. При първата контракция таванът беше опръскан с насъбралата се кръв. Успя да спре кървенето, като затисна дупката на лявата камера, а хирургът стажант притисна един кръвоносен съд. Това, което последва, накара стажантът да изрече: „Губим я“. Точно в този миг влезе Лоти. Тя току-що беше наместила счупена бедрена кост на едно дете, за което се предполагаше, че е жертва на родителско малтретиране.

Тъкмо когато се готвеше да зашие раната, Кориандър разбра, че няма подходяща игла — стандартната беше твърде малка, а голямата — твърде дебела. Избра голямата, за да избегне по-нататъшно разкъсване на мускула. През това време стажантът беше тръгнал към хранилището за кръв, което беше на около шестстотин метра от отделението по травматология. Тъй като нямаха време да определят кръвната група на ранената, наложи се да вземат от нулевата (може да се прелива на хора от всички кръвни групи). Сякаш по ирония на съдбата чиновникът от хранилището отказа да отпусне каквато и да е кръв, преди лекарят да попълни необходимите документи. В случай като този те бяха повече от обикновено. След двадесет минути стажантът, почти изпаднал в истерия, се върна в операционната. Точно в този момент пациентката получи вентрикуларна фибрилация. Операцията най-сетне продължи. След няколко преливания на кръв и два-три шока животът за малко се върна у момичето, но то скоро отново получи вентрикуларна фибрилация. Направиха му още няколко преливания на кръв, но стана ясно, че няма да могат да го спасят. Това беше очевидно за всички, но не и за Кориандър. Тя нареди:

— Да й прелеем всичката кръв, с която разполагаме…

— Остави я да си отиде, Кори — внимателно се обади Лоти.

— Направихте много добра операция, Уайът — добави кардиохирургът.

— Чудесен опит, докторе — намеси се и стажантът.

В този момент Кориандър се обърна и каза през зъби:

— Това да не ви е тенискорт?

Приятелката й се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Няма смисъл, Кори, пациентката си отиде.

Тя обаче не се интересуваше от ничие мнение и отказваше да погледне истината в очите.

— Искам на тази пациентка да бъде прелята кръв — нареди, — и то сега. Хайде, останали са още седем или осем банки, така че размърдайте се!

Всички се размърдаха, но единствените, които направиха нещо, бяха уплашените новаци като сестрата и нещастният стажант, които поставиха системите за кръвопреливане. Кориандър беше до тях и правеше масаж на сърцето. Опитваше се отново да върне живота, а той гаснеше. Сърцето тъкмо започваше да бие и спираше. Изтощена и с пот на челото, тя се бореше, докато не изпадна в пълно отчаяние. Лоти стоеше безпомощно и я слушаше как дава безсмислени нареждания, които екипът изпълняваше по-скоро от страх, отколкото, защото трябваше да бъдат изпълнени.

— Няма пулс — съобщи една сестра.

— Загубихме я — потвърди стажантът.

Лоти пристъпи напред и внимателно постави ръка на рамото на приятелката си.

— Кори, моля те, стига толкова…

Но тя не се интересуваше от нищо, освен от умиращото момиче.

— Донесете апарата за изкуствено дишане — нареди, отблъсквайки Лоти, — и я свържете към него, хайде, по-бързо, размърдайте се! — Когато никой не помръдна, тя изкрещя: — ТУК ВСИЧКИ ЛИ СА ГЛУХИ? — Огледа се наоколо. — Докарайте машината, веднага!

— Кориандър, спри — извика Лоти, — безсмислено е, пациентката е мъртва.

Кориандър побесня.

— Това не е твоята операционна, така че мнението ти не важи.

Лоти отстъпи. В това време някой питаше къде е апаратът, а друг започна да изрежда причини, поради които всичко това беше безсмислено. Но тя вече беше в коридора и сама буташе машината.

— Свържете я — нареди, останала без дъх. — Хайде, бързо, свържете я!

След две-три секунди апаратът беше включен, а след още тридесет момичето беше свързано. Кориандър взе един стол и седна, за да наблюдава цифрите, които се изписваха по екрана на респиратора, да следи пулса и кръвното налягане и да слуша съскащия звук, с който помпата дишаше вместо момичето. Приятелката й отново се опита да я вразуми.

— Кори, не можеш да я спасиш, нека я оставим да си отиде спокойно.

— Изчезвай — прошепна й, без да сваля поглед от пациентката, — просто ни остави на мира!

Беше безсмислено. Около час по-късно момичето почина. Както се разбра по-късно, беше двадесет и две годишна студентка по медицина, която не искаше от живота нищо друго, освен да работи в травматологията на Бруклинската централна болница.

Кориандър все още седеше до нея, дори след като изключиха апарата. Никой не можеше да я отдели от момичето.

— Трябва да изнесат тялото, Кори — отново се опита да я убеди Лоти, — нека отидем долу, моля те!

Със сълзи на очи Кориандър стана и нежно покри главата на младата жена с един чаршаф. Все още бдеше над тялото и не допускаше друг да се приближи до него. Лоти беше отчаяна.

— Кори, операционната е нужна за следващия пациент — умоляваше тя.

Кориандър кимна на санитарите, които чакаха да откарат мъртвото тяло в моргата. С невиждащи очи тръгна към малката стая на долния етаж. Когато затвори вратата зад гърба си, се хвърли на кушетката и изкрещя така, че сърцето й щеше да се пръсне. За пръв път, откакто научи за смъртта на Дани, се чувстваше толкова нещастна.

Когато свърши с всички необходими доклади, някой почука.

— Влез — извика тя.

Вратата се отвори. Уморена, притеснена и разрошена, влезе Лоти и загрижено я попита:

— Добре ли си?

Кориандър се завъртя на стола си и отвърна:

— Съжалявам, наистина съжалявам.

Лоти поклати глава.

— Не съм дошла да искам извинение.

— Седни — каза, посочвайки на Лоти един стол.

— Трябва да приемеш истината, да си вземеш почивка и да се отдадеш на скръбта си, Кори…

— За какво да скърбя? Заради сватбата си, заради съпруга си или и заради двете…

— Преди малко се бори за изгубена кауза.

— Щях да направя всичко, за да спася момичето; това няма нищо общо с Дани.

— Този път прекали, Кори.

— Или не направих достатъчно.

— Това е друга тема…

— Тогава не свързвай това, което се случи преди малко, с Дани.

— Аз не свързвам нищо, ти просто позволи да те ръководят чувствата ти.

— Здрава млада жена се събужда в леглото си, за да бъде убита.

— Никога не е лесно да се загуби пациент.

— Това преди малко не беше просто загуба на пациент, а загуба на един млад живот…

— Така е и при простреляните, и при децата със счупена бедрена кост, и изобщо с всеки един пациент, който мине през тези врати.

— Не мога да правя повече философски оценки — уморено отвърна Кориандър.

— Тогава поне се опитай да приемеш нещата и не се опитвай да промениш това, което не може да бъде променено.

Очите й се насълзиха.

— Някога знаех кога трябва да се откажа. Лоти, не помниш ли, когато разбирах, че е безполезно… Сега вече не мога да направя разлика… — Махна с ръка пред лицето си, сякаш искаше да прогони мъката.

— Той е мъртъв, Кори, ти трябва да приемеш това и да се отдадеш на скръбта си.

— Хората оплакват тела, затова в цивилизования свят са измислени гробищата. А аз нямам нищо друго, освен съмнения…

— Може би ти самата си ги създаваш.

— Не, Лоти, няма нищо друго, освен една урна, пълна с пепел, която дори не принадлежи на Дани…

Лоти взе ръката й.

— Какво мога да направя, за да ти помогна. Мразя хора, които говорят така, но наистина искам да ти помогна.

Кориандър не каза нищо. Седеше, втренчила се в една голяма пукнатина на стената, и плачеше. След малко попита:

— Какво става навън?

— Прилича на менажерия.

— Снощи беше ужасно, нали?

— Ела да видиш новите ми четири пострадали и ще се увериш, че тази сутрин е още по-лошо.

— Къде бях аз, когато са ги докарали.

— В операционната…

— Тежко ли са ранени?

— Три линейки, и всичките при нас. Сигурно са мислели, че провеждаме курс по поставяне на гипс и шини — отговори Лоти, разтърквайки очите си.

Кориандър тъкмо щеше да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и направи знак на Лоти, че не е за нея. Беше Хорхе, който без излишни увъртания й каза, че цяла нощ се опитвал да се свърже с нея. Трябвало да говорят, преди отново да замине за Мексико по работа. Мексико? Работа? Събитията в банката го били задържали в Ню Йорк. Оказало се, че Дани й бил оставил известна сума, в случай че нещо се случи с него. „Пари“, повтори тя думата, знаейки, че Лоти я чува. Всичко било уредено без завещание, тъй като Дани се бил погрижил за задълженията си по друг начин. „Задължения, откога и аз станах задължение?“ — помисли си Кориандър. Той й бил оставил един милион долара в брой, което означавало, че сумата нямало да бъде обложена с данъци, това не било никак изненадващо, тъй като Дани никога не бил харесвал правителствения контрол и бюрокрацията, което, разбира се, обяснявало бързата кремация. Арогантността… Всъщност „изненадващо“ едва ли беше най-подходящото определение за въздействието, което новината имаше върху нея. Тя беше шокирана най-вече, защото съпругът й никога не беше обсъждал с нея каквито и да са суми или завещания…

— Един милион долара — изрече тя. Искаше да му зададе поне част от въпросите, които я измъчваха: откъде бяха дошли тези пари, къде и колко дълго ги беше държал Дани, какво се очакваше да направи тя с тях и как стана така, че сега бяха у Хорхе… Всичко това беше направо невероятно. Шуреят й обеща преди заминаването си или след завръщането си от Мексико да се свърже с нея. Когато затвори телефона, Кориандър се обърна към Лоти:

— Беше шуреят ми…

Приятелката й беше зашеметена от новината и единственото, което успя да изрече, беше:

— Един милион долара…

Кориандър беше пребледняла.

— Излиза, че Дани ги е оставил в брой. Можеш ли да повярваш?

— А ти?

— Защо ще ме лъже Хорхе? Не зная, може ли да има някаква причина?

— Не.

— Ако това е истина, можеш да запазиш апартамента.

— Ако е истина, ще мога да си позволя да се изнеса от там, без да взимам пари на заем, за да платя на хамалите. Нямаш представа колко неплатени сметки изникнаха, откакто…

— Невероятно — промълви Лоти, която все още не можеше да се съвземе от новината, — един милион долара…

Кориандър я погледна.

— Не разбирам защо Дани е направил това…

— Още не мога да го осъзная.

— Аз също.

— А сега какво ще правиш?

Младата жена поклати глава.

— Още не знам какво да мисля, а още по-малко знам какво да правя… — Погледна часовника си. Беше три следобед. — Кога свършва дежурството ти?

— В шест.

— Върви, не ме чакай. Трябва спешно да се обадя по телефона.

Хванала дръжката на вратата, Лоти повтори:

— Един милион долара…

Когато тя излезе и затвори вратата, Кориандър позвъни на Адам. След като премина през един телефонен оператор и една секретарка, тя чу гласа му. Разтревожен, той я попита:

— Какво се е случило?

— Какво ви кара да мислите… — започна.

— Това, че се разделихме твърде скоро, за да ми се обаждате, без да е станало нещо ново.

— Случи се нещо много странно… — започна тя, после попита: — Мога ли да дойда в кабинета ви или да се срещнем някъде?

— Разбира се, по всяко време.

— Сигурно тази вечер ще съм заета до късно, така че по-добре да се видим утре.

— Бих искал да разбера за какво става дума.

— Помните ли, че в Мексико ме попитахте какво очаквам да получа след смъртта на съпруга си?

— Да, и вие ми отговорихте, че никога не сте обсъждали този въпрос.

— Така беше, но се оказа, че не съм била права.

— Искате да кажете, че сте обсъждали въпроса?

— Не, това, което искам да кажа, е, че съпругът ми го е решил, без да го обсъжда с мен.

Адам разбра всичко.

— Колко?

— Един милион. В брой.

„Бинго!“

— Как разбрахте? — попита я, прикривайки възбудата си.

— Това е нещо, за което не бих искала да говорим по телефона.

— Ще вечеряте ли с мен тази вечер?

— С удоволствие.

— Ще ви взема от болницата.

— Наистина ли бихте се върнали отново тук?

— Само ми кажете кога свършва дежурството ви.

— Около девет.

— Колата ви там ли е?

— Да.

— Тогава няма да взема моята. Можем да отидем до центъра.

— Добре — каза тя и прибави: — Благодаря, Адам.

Разговорът свърши. Кориандър го обмисляше, докато поставяше слушалките на врата си и пъхаше няколко химикалки в джобчето на престилката си. Излезе от стаичката, готова за следващия рунд.

Вечеря. Закуска. Всичко зависеше от нея. Все пак той беше следовател от областната прокуратура, а тя — съпругата на обекта на неговото разследване. А може би вдовицата!

Адам се замисли. Той се опитваше да докаже, че мъжът й е жив, което допълнително усложняваше от чисто човешка гледна точка една и без това сложна ситуация. Всичко беше толкова объркано! Той си представи как би било…

Вместо в девет, от болницата тръгнаха в девет и половина. В десет и половина преминаха по Бруклинския мост, който ги изведе близо до Чайнатаун. Най-вероятно щяха да отидат там, за да вечерят в едно от онези китайски ресторантчета. Един милион долара в брой. Цифрата непрекъснато се въртеше в главата му. Нямаше никакво съмнение, че тези пари бяха пряко свързани с петте чека на Фернандо Стампа. Всичко в този случай беше толкова ясно, че почти не се нуждаеше от доказателства.

Това, което Адам не каза на Кориандър, беше, че предишния ден баща й му се обади и поиска да се срещнат. Бившият посланик го беше помолил да не й казва за срещата им. Тя не знаела, че той ще мине през Ню Йорк на път за Буенос Айрес. Очевидно човекът знаеше нещо, което би я направило още по-нещастна. Адам се съгласи, тъй като и без това беше решил да разпита Палмър, преди той да напусне страната. Докато го очакваше, се опитваше да не мисли за Кориандър.