Барбара Виктор
Кориандър (17)

Шестнадесета глава

Сингър пристигна на международното летище в Хюстън през един горещ следобед. В коженото си куфарче носеше снимките на Дани, Хорхе Видал и Фернандо Стампа, за да ги покаже на човека от летището за частни самолети. Освен това носеше и разпечатка на разговорите, проведени от телефонния автомат във фоайето на „Хюстън Хоби Върпорт“ — частното летище, където бяха кацнали да заредят самолета. Според тази разпечатка, дадена му от телефонната компания „Саутуестърн Бел“, през нощта на трети юли от този автомат няколко пъти е позвънявано на домашния телефон на Дани Видал. Имаше няколко възможни причини за тези позвънявания. Може би Видал наистина е слязъл от самолета, когато са кацнали, и се е разходил до терминала, за да се обади на жена си. В този случай мотивите му бяха съвсем ясни и той беше мъртъв. А може би някой друг е звънял в дома му и дори тайно се е качил на самолета, който е бил обречен да катастрофира край Акапулко. Но ако се съди по онзи милион долара, най-логично беше Видал да е слязъл от самолета, за да се обади на жена си, преди да изчезне в нощта. Кориандър беше казала, че телефонният й секретар е записал няколко позвънявания без съобщения. Единственото сигурно нещо беше, че Хюстън беше последното място на територията на Съединените щати, където самолетът е бил забелязан, преди да навлезе в мексиканското въздушно пространство. Казано по друг начин, от момента на излитането — в небето на Тексас на пилотите и на пътника са им оставали четиридесет и пет минути живот.

Когато Адам се обади в „Хоби“, за да си определи среща с Кит Френч, човекът, който е бил дежурен на трети юли, много се изненада от това, че той се е сдобил с оригиналния мексикански доклад за инцидента. Според съдържанието на този доклад и на изчисленията, които бил направил за времето и траекторията на полета, човекът беше стигнал до извода, че възниквали твърде много несъответствия и въпроси без отговор, за да се приеме мексиканската версия. Колкото по-подробно изучавал някои данни, толкова повече не харесвал твърденията на мексиканците и всъщност направо ги отхвърлял. Това можеше да обясни защо „Еф Ей Ей“ във Вашингтон и Президентският авиационен департамент в Мексико единодушно бяха определили като официална причина за катастрофата пилотска грешка и след това бяха запечатали всички документи по случая. Ето защо това, което се опитваше да открие Адам, беше прераснало във федерално разследване.

Досега беше докладвано, че Видал е бил забелязан на няколко места в Щатите. Агенти на ФБР със снимки на аржентинския банкер в ръка душеха навсякъде из страната, за да открият някаква следа и да намерят свидетели. Все още нямаше никакви резултати. Понякога историите, които разказваха свидетелите, бяха доста забавни.

Един клиент на банката с доста развито въображение твърдеше, че е забелязал Видал в бял кадилак при Форт Лаудърдейл Интернешънъл Еърпорт и дори го извикал по име. В отговор Дани се обърнал и му махнал за поздрав. Друг се кълнеше, че го видял с изкуствена брада и тъмни очила да яде палачинки в компанията на две блондинки в едно денонощно крайпътно заведение в Ню Орлианс около пет часа сутринта. Най-интересна беше историята на трети свидетел, който заяви, че забелязал Дани Видал в чакалнята на известен пластичен хирург в Бевърли Хилс с омотано в бинтове лице. Това твърдение беше подробно проучено и се оказа, че въпросният пациент бил някакъв второстепенен телевизионен актьор, който веднъж дублирал Раул Хулия.

Докато вървеше към гишето за наемане на автомобили, Адам се опита да се постави на мястото на Дани Видал. Не му беше особено трудно, тъй като от месеци се опитваше да разбере начина му на мислене. Питаше се дали и той беше минал покрай този дълъг терминал на трети юли и дали беше забелязал някои от безбройните табели.

Летището представляваше дълга редица от щандове за бързи закуски и неонови светлини, над които висяха реклами, предлагащи всичко. Молитвата на Дайъл-А имаше най-забележителната реклама — само трябваше да наберете 1-900-999 — Бог. Ако случайно имахте проблем с приятелката си, отговорът, който търсите, се криеше зад 1-900-999 — Любов, а депресията се лекуваше най-лесно с 1-900-999 — Помощ, което в никакъв случай не трябваше да се обърква с 1-900-999 — Болка.

По гладкия под преминаваха електрокари, дами с боядисани в синьо коси и подути глезени държаха в ръцете си кученца, а до тях седяха червендалести мъже, стиснали торби с безмитна текила. Стените бяха облепени с рекламни плакати, които обясняваха колко по-добре би било всъщност да се замине за Хуарес, където човек можел да се ожени или да се разведе, в зависимост от предпочитанията. Имаше снимки на млади индианки с дълги коси и къси полички, които представляваха допълнителен аргумент за посетителите да отидат в чисто новия конгресен център, а други плакати на сладострастни блондинки с оскъдни бикини напомняха, че басейните на хотелите и здравните центрове съвсем не са за пренебрегване.

Адам си купи вестник. Непрекъснато мислеше за Кориандър. Представяше си как би реагирала на всичко това, което беше толкова типично за Америка и толкова нетипично за Ню Йорк.

Хюстън Хоби Еърпорт представляваше едноетажна сграда с табели, на които пишеше: „Чартърни полети“, „Самолети под наем“, „Хангари“ и „Уроци“.

Младият мъж паркира наетата кола на празното място пред сградата и се разходи по пистата, представяйки си самолета на мястото, където сега стоеше един въртолет. Тръгна към терминала, броейки крачките си, и влезе вътре. В чакалнята имаше рецепция с микрофон и телефон до него. До стената бяха разположени канапе и фотьойли, а пред тях беше поставена ниска масичка с най-различни списания, като се започне с „Плейбой“ и се завърши с „Нешънъл Джиографик“. Адам премина през следващата врата и се озова в приемната, която беше чиста и подредена и миришеше като купето на съвсем ново нюйоркско такси.

Когато Сингър влезе, един мъж на средна възраст, облечен с джинси и червено яке, с каубойски ботуши, веднага се изправи. Беше висок и строен. Лицето му беше белязано от шарка, а косата му беше чисто бяла. Държеше някакви документи и тубус с чертежи. Той се приближи до следователя и каза:

— Аз съм Кит Френч, а вие сигурно сте от областната прокуратура.

Адам се представи и двамата седнаха на столовете в ъгъла, пред които имаше ниска маса.

— Тук винаги ли е толкова тихо?

— Настанаха лоши времена. Почти никой не може да си позволи да наеме самолет, най-вече заради високите цени на горивото, които са такива заради ония шибани камилари…

Следователят пренебрегна тази забележка и се опита веднага да подеме разговора, заради който беше дошъл в Хюстън, но човекът заговори за приятеля си Рой, един от пилотите, загинали при катастрофата.

Адам го изслуша със съчувствие, после постави куфарчето си на масата и извади от него снимките на Дани Видал, Хорхе Видал и Фернандо Стампа.

— Познавате ли някого от тези хора?

Френч без колебание посочи снимката на Дани Видал.

— Това е той, човекът, който слезе от самолета.

— А другите?

Мъжът погледна снимките още веднъж и поклати глава:

— Никога не съм ги виждал.

— Разбрах, че сте говорили с него. Кой от вас започна разговора?

Френч посочи към няколко стола и една маса в другия край на стаята.

— Аз седях там и пиех кафе с приятеля си Рой, когато онзи тип ме попита дали някой му е оставял съобщение по телефона. Спомена, че очаквал обаждане, свързано с работата му.

— Имаше ли?

— Не, нямаше нищо за него.

— Споменали сте на Лакинбил, че сте чули човекът да се обажда по телефона.

— Той се обаждаше от телефонната кабина, но не може да се каже, че съм чул нещо, защото всеки път затваряше вратата. Виждах го как се обажда, а когато отвореше вратата, го чувах как набира и след това затваря. Тогава тук беше съвсем тихо и доста горещо, климатикът беше изключен — когато нямаме много работа, обикновено го спираме, за да пестим ток.

— Колко време беше обслужван самолетът?

— Приблизително четиридесет и пет минути.

— Какво стана след това?

— Когато забелязах, че цистерната си тръгва, пилотът беше в тоалетната, а ние с Рой си допивахме кафето. Тогава мъжът излезе от телефонната кабина и каза, че имал неприятности с бизнеса си в Хюстън.

Френч бе смутен.

— Аз се опитах да го убедя да остане, защото бизнесът не върви, и се надявах да получа такса за хангара. Дори му предложих добра цена.

— Кога ви отказа?

— Всъщност не го направи. Дойде другият тип, предполагам, че беше негов приятел, двамата излязоха навън и говориха около петнадесет минути. Имах чувството, че онзи се появи, за да подсили впечатлението, че е възникнал някакъв проблем, защото срещата им, изглежда, беше уговорена предварително…

Адам си записа нещо.

— Можете ли да го опишете?

— Той нямаше ръце, само две железни куки… Висок, по-скоро строен, чернокос, около тридесетгодишен…

— Какво се случи след това?

— Виждате ли този микрофон на рецепцията? — Френч посочи към чакалнята. — Бях го включил докрай, за да мога да чуя по високоговорителите, ако телефонът звъни, когато съм навън. Обадиха се за някакъв друг малък самолет, който имал нужда от спешно кацане. Имали нужда от камиона ми и от моя човек, който да ги насочва. Тогава бях зает с това…

— Къде бяха останалите?

— Рой и пилотът бяха при самолета, а пътникът си говореше с онзи тип на пистата, някъде на половината път между самолета и терминала.

— Колко време говорихте по телефона?

— Около пет минути, но имах проблем с намирането на документи за приземяване, така че се позабавих около двадесетина минути.

— Какъв беше самолетът, който искаше да кацне, помните ли?

Човекът малко се замисли.

— Двумоторна „Чесна“.

— Пазите ли още документите за нейното приземяване?

— Те са в една папка в голямото летище.

— Бихте ли разпознали пилота?

— Никога не съм го виждал, говорих с него само по радиото.

— Нещо направи ли ви впечатление, докато си говорехте?

— Само това, че говореше много лош английски…

Сърцето на Адам подскочи.

— Испанец?

— Не, не беше испанец, звучеше по-скоро като славянин или нещо подобно. Имаше силен акцент, но определено не беше испанец.

— Някой слезе ли от другия самолет?

— Не.

— И вие не видяхте някой да се качва на него?

— Не видях много… — Човекът изглеждаше объркан.

— Какво стана, когато отново излязохте навън?

— Самолетът на Рой вече се беше отправил към пистата и чакаше разрешение за излитане.

Адам се чувстваше изтощен, сякаш беше преминал стъпка по стъпка през онези четиридесет и пет минути на презареждането с окови на краката.

— Тогава видяхте ли онзи пътник някъде наоколо, по пистата или на паркинга?

Френч поклати глава.

— Не, никъде. Но ако трябва да бъда честен, ще си призная, че въобще не съм се оглеждал за него, тъй като мислех, че се е качил на самолета, защото предположих, че иначе би поискал хангара, за да остане тук.

Адам събра разпилените снимки.

— Споменахте, че имате части от доклада за катастрофата… Как се сдобихте с тях?

— Няма значение как съм се сдобил с тях. Важното е, че всичко изглежда напълно безсмислено.

Следователят кимна.

— Какво искате да кажете?

— Определянето на причината за катастрофата е твърде просто, особено като се има предвид, че телата са кремирани, смъртните актове са подписани и всички доказателства са изчезнали по много удобен за някого начин. Точно както ви казах по телефона, смятам, че няма нищо вярно в този доклад.

Адам се наведе, за да види по-добре това, което приличаше на карта.

— Защо не ми обясните всичко, само че бавно?

Френч кимна и започна:

— Нека ви покажа какво съм направил. Взех една авиационна карта и на нея нарисувах линия, която описва релефа на местността, като започва от сто петдесет и пет мили преди Акапулко и стига до него. След това скицирах кривата на пристигащите самолети — ето тази линия от точки, която прилича на стъпала, наречена още norte arrival code или код за пристигане от север, която не е нищо повече от траекторията на самолетите, летящи на автопилот.

— Какво ви кара да мислите, че са летели на автопилот?

— Нощем всички включват на автопилот — отговори Френч и се върна към картата. — Това означава, че пилотите, придържащи се към този код, изпълняват командите на компютъра, тоест следват тези стъпала. — Посочи с пръст редицата точки. — Така се избягва всяка опасност от сблъсък с планините около Акапулко. — Той постави ръка върху един плик. — Тази част от доклада за катастрофата ми помогна да докажа тезата си, затова и направих схемата.

— Възможно ли е да направя копия на това?

— Ще ви дам всичко. Вече съм направил копия.

— Това е чудесно…

Френч се почеса по брадичката.

— Мислех първо да обясня как работи радиото в пилотската кабина… Освен ако не знаете?

— Приемете, че не зная абсолютно нищо и ще ми направите по-голяма услуга, отколкото заслужавам — усмихна се Адам.

— Ще ви опиша накратко как работи. Има едно нещо, казва се линия на видимост — при всички радиопредавания, което означава, че ако не виждате нещо, не може да говорите с него. Така, точно тук на двадесет и девет мили от Акапулко — продължи той, посочвайки на картата, — има едно място, наречено torro intersection. Тук на самолетите е забранено да летят под четири хиляди метра…

— Кой им е забранил? — прекъсна го Адам.

— Службата по безопасност на въздушните полети. — Френч обърна картата, така че тя застана с дясната си част към Сингър. — Частта от доклада, която имам — потупа плика, — казва, че пилотите са се свързали по радиото Мексико Сити на височина четири хиляди и триста и на тридесет мили от Акапулко, което означава, че самолетът е бил в зоната на тези torro regulations. Дотук добре…

Следователят присви очи, за да може да се концентрира.

— Откъде започва противоречието?

— Точно тук, на четири хиляди и триста метра.

— Мислех си, че това е в обсега на радиото.

— По принцип е, но този, който е измислил тази малка постановка, е забравил да вземе предвид планините. Те спират сигналите на кулата…

— Ако не виждаш нещо, не можеш да говориш с него — повтори правилото Адам. — Какво стана с пилотската грешка?

— Мексиканците искат да убедят всички, че е имало пилотска грешка, но тук тя е направо невероятна. Според доклада за катастрофата целият полет е бил под всякаква линия на радиовидимост, освен в момента на последния установен контакт със самолета, който би трябвало да бъде на 75 мили от Акапулко и на височина десет хиляди и шестстотин метра.

— Тогава самолетът е бил засечен за последен път?

Френч поклати глава.

— Това е толкова невероятно; мисля, че въобще не се е случвало.

— Защо?

Мъжът се облегна и започна да обяснява:

— Има една точка над Мексико Сити, наречена зона, контролирана от терминала, в която въздушният трафик е много натоварен. Всеки самолет в тази зона е задължен да се обажда на контролната кула през няколко минути. В тази точка самолетът е бил под непрекъснатия контрол на Мексико Сити. — Отново се наведе над картата. — Забележете, през няколко минути самолетът докладва положението си на кулата в Мексико Сити, докато не премине тази точка, което означава, че е бил на около 120 мили от Акапулко. Изразено във времето, прави около двадесет и пет минути.

Адам бавно кимна. Всичко започваше да си идва на мястото.

— Продължете…

— Мексиканците се опитват да ни убедят, че след като е докладвал правилно местоположението си през цялото време, докато е бил под контрола на Мексико Сити, пилотът изведнъж е направил огромна грешка. Вместо да каже, че е на 75 мили от Акапулко, той казва, че е на 35, което прави около осем минути разлика или около петдесет процента грешка спрямо последната потвърдена позиция в зоната, контролирана от терминала. — Френч поклати глава. — Ако този пилот идваше, след като е прелетял над океана и първата контролна точка за него беше Мексико Сити, бих приел, че е възможно да направи такава голяма грешка. Но след като до този момент е съобщавал местоположението си през няколко минути…

— Сбъркал е с 45 мили — отбеляза следователят, без да откъсва поглед от мъжа.

— Това е невъзможно. Ако е имало повреда на навигационните му уреди, това е щяло да бъде забелязано много преди Мексико Сити, което означава, че някой е фалшифицирал данните.

— Колко хора са необходими, за да се направи това в случай като този?

— Зависи. Някой, който има достатъчно власт да изиска информация. Повечето хора, които работят в контролните кули, трябва да се справят с толкова много самолети, че едва ли биха запомнили някой малък частен самолет…

— Дори ако катастрофира?

— Да, особено ако данните за него бъдат изтрити… Ако някой изтрие данните, те не биха могли да си спомнят.

Адам обмисли нещата за момент и отново се обърна към картата.

— Нека се върнем към тази катастрофа… Така и не ми се изясни точното място на сблъсъка или това, което мексиканците посочват като място на сблъсъка. Все пак местността е планинска и вие не отричате това.

— На каква височина е станал сблъсъкът?

— На две хиляди и триста метра.

— Или на 45 мили от Акапулко — уточни Френч.

— Точно така. Възможно ли е самолетът да се е блъснал в онези планини?

Мъжът отново се наведе над картата.

— Погледнете тук. Да предположим, че съм съгласен с всички твърдения на мексиканците за това, че са установили контакт със самолета, когато е бил на 35 мили. Приемаме, че по изключение онези планини не са пречили на линията на видимост, и допускаме, че пилотът е намерил някоя падина, която аз съм пропуснал и е навлязъл в нея, за да установи връзка…

— Тогава какво?

— По дяволите, как може един самолет да установи контакт на тридесет и пет мили от целта си, а след това да катастрофира на 45 мили от нея, без пилотът първо да се обади, а след това да обърне самолета назад и да го блъсне в планината? — Поклати глава. — Не е възможно, този самолет вече се е спускал.

Това бе логично.

— Какво според вас е най-вероятното обяснение?

— Експлозия.

— Бомба?

— Най-вероятно, тъй като горивото на самолета е привършвало.

— Но защо точно там? — настоя Адам. — Защо някой би чакал самия край на полета, за да взриви самолета?

— Имате отговора. Много по-лесно е следите да бъдат прикрити в Мексико, отколкото в Щатите. — Френч помълча, след това възкликна: — Каква ирония?

— Какво искате да кажете?

Той леко се усмихна.

— Ами вие току-що я посочихте. Мексиканците посочват като причина за катастрофата грешка на пилота, а този, който е поставил бомбата, е разчитал на точността на пилота.

— Какво искате да кажете?

— Този, който е поставил бомбата, е разчитал, че пилотът ще достигне тази височина точно над този район. Това означава, че бомбата е гръмнала на височина три хиляди метра, точно там, където е трябвало.

— Което на свой ред означава, че ако самолетът е трябвало да извърши аварийно кацане някъде в Мексико Сити, бомбата е щяла да гръмне тогава — отбеляза Адам.

— Точно така, тъй като Мексико Сити е на две хиляди и сто метра надморска височина…

— Какъв тип бомби се взривяват на тази височина? — попита Сингър, въпреки че знаеше отговора.

— Нещо, което се задейства с алтиметър и часовник.

— Кой би бил най-ефективният експлозив в този случай? — попита, опитвайки се да овладее гласа си.

— Най-вероятно ТНТ.

— Което обяснява защо всички онези дървета бяха незасегнати — изрече почти на себе си. Погледна мъжа. — Точно както каза Лакинбил, ако самолетът се е ударил в онзи връх, дърветата щяха да се изпочупят като кибритени клечки.

— Всичко говори за експлозия по време на полет — тъжно каза Френч.

Двамата мъже замълчаха за момент, като всеки от тях обмисляше това, за което си бяха говорили досега. Френч каза:

— Трябва да вървя. След десет минути ще кацне един самолет. — Той стана и подаде ръка. Адам също стана и стисна ръката му. Мъжът нави картата и я прибра в тубуса. — Ето — каза той, — това е за вас, заедно с частите от доклада. Аз имам копия…

— Много ви благодаря. Ще ви се обадя, за да ви кажа, ако има нещо ново. Ако чуете още нещо, моля, обадете ми се.

— Мога ли да ви посъветвам да направите нещо, което съм сигурен, че и без друго знаете, че трябва да направите.

— Какво е то?

— Единственият начин, по който можете да докажете, че не е имало пилотска грешка, е да намерите черната кутия.

— Опитваме се, мистър Френч. В наш интерес е да докажем, че тезата за пилотската грешка не е вярна, защото тук не става въпрос само за тази самолетна катастрофа…

— По дяволите! — Френч поклати глава. Хвана Адам за рамото и каза: — Правете каквото можете и ми се обаждайте.

— Благодаря — отговори Адам, — и вие се обаждайте.

Потресен от чутото, постоя минута-две, преди да отиде до телефонната кабина. Влезе вътре и седна. Затвори вратата, след това я отвори, мислеше, преценяваше…

Знаеше номера наизуст. Вдигна слушалката и завъртя шайбата, изчаквайки електронният глас на оператора, за да може да въведе номера на кредитната си карта. Чу как телефонът от другата страна звъни: един, два, три пъти… След това чу гласа й.

— Ало.

— Защо не беше в болницата?

— За това ли ми се обаждаш?

— Не — каза той. — Обадих се… — За какво друго й се обади, освен да чуе гласа й? Това желание явно беше заразно в тази телефонна кабина…

— В Хюстън ли си? — попита Кориандър, за да наруши мълчанието.

— Тъкмо тръгвах към вкъщи. — Вкъщи. Той седеше, опрял слушалката между брадичката и рамото си.

— Гласът ти звучи ужасно — разтревожено каза тя. — Какво има?

Съвсем ясно си представяше лицето й: бръчицата между веждите, главата леко наклонена. Затвори очи. Слушалката все още беше между брадичката и рамото му.

— Може би съм уморен — каза Адам. — Вече не зная какво означава да съм уморен, тъй като не мога да го сравня с нищо.

— Това ме кара да се чувствам виновна.

Стана, удряйки коляното си в поставката на автомата.

— Би трябвало аз да се чувствам виновен, нали съм евреин.

— Кашоните, в които ще опаковам вещите си, пристигнаха днес…

— Сега пък аз се чувствам виновен. Ако изчакаш един ден, ще ти помогна.

— Благодаря, но това е мое задължение. Подреждам… — Не каза живота си.

Той въздъхна. Тя страшно му липсваше. Почти не я познаваше, ако времето имаше някакво значение, но можеше да си спомни всяка частица от тялото й.

— Има нещо интересно, което искам да ти покажа — изрече и накратко й разказа за картата и за теорията на Френч. Имаше нужда да я види, дори само за да поговорят за случая… — Утре на работа ли си?

— Само половин ден, дванадесет часа.

— Не мислиш ли, че трябва да си дадеш малко почивка?

— Работата ми помага да не загубя разсъдъка си.

— А здравословно ли е за теб?

— Аз съм бременна, Адам, не съм болна.

Младият мъж изпита остра болка. И за двамата всичко можеше да бъде различно. Той би обичал майката на своето дете малко повече, отколкото майката на детето на някой друг.

— Какво ще кажеш да ти се обадя, когато пристигна, и да се отбия при теб, ако не е прекалено късно.

— Мога да почакам, Адам — каза тя. Тази нотка на загриженост отново се прокрадна в гласа й. — Защо не се прибереш у вас да се наспиш и утре да се видим.

На него не му убягна близостта, която се беше създала помежду им.

— Нека да видим как ще се чувствам, когато пристигна. — Отпусна глава назад. Изведнъж си спомни какво искаше да я попита. — Между другото, познаваш ли човек или пък Дани да ти е споменавал за някого, който има куки вместо ръце… — Чу я как въздъхна от изненада. — Какво има?

— Адам, връщай се у дома — шепнеше тя, — моля те…

Той се изправи и повтори:

— Какво има?

— Прибирай се у дома, чакам те…

Постоя няколко секунди в кабината със слушалка в ръка, след като тя беше затворила. За какво, по дяволите, ставаше въпрос?… Всеки ден ставаше нещо, което го караше да приеме със съжаление, че нейната привлекателност неизбежно го въвлича все по-навътре и по-навътре. Това, което правеше нещата още по-трудни за него, беше, че никой и нищо не беше успяло да я пречупи и в очите й все още блестеше онзи решителен пламък. Все още…