Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Coriander, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариела Тодорова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2012)
- Начална корекция
- tanqdim (2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- ganinka (2015)
Издание:
Барбара Виктор. Кориандър
Американска. Първо издание
ИК „Ведрина“, София, 1995
Редактор: Лилия Анастасова
Коректор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-404-067-6
История
- — Добавяне
Деветнадесета глава
Банковата комисия на щата Ню Йорк, заплашвана от Федералната корпорация за застраховане на депозити във Вашингтон, която беше притискана от Офиса за контрол на паричното обръщение, на свой ред оказваше натиск върху прокуратурата. Всички настояваха да бъдат подведени под отговорност бордът на „Интер Федерейтид“, членовете на кредитните комисии и Хорхе Видал, но това, което искаха най-много, беше Фернандо Стампа да даде конкретни показания срещу Дани Видал. Въпреки че му беше осигурен пълен имунитет, той даваше информацията частица по частица, което пречеше на Адам да възбуди процес. Прокуратурата изпрати на следователя си съобщение, с което го уведомяваше, че е крайно време да подходи по-твърдо към свидетеля.
Адам научи новината, когато се върна в кабинета си. За него тя означаваше, че освен да се рови в огромните купчини документи, трябва да си играе на зъболекар с Фернандо Стампа. Сега, когато му беше разрешено да вади зъби, щеше да му бъде доста по-лесно…
Придружен от съпругата си, Стампа пристигна четиридесет минути преди определената среща. Адам успя да се измъкне от съвещание пет минути след пристигането на съпрузите. За изненада на дежурния, той дотича до входа, за да ги посрещне. Мъжът само мълчеше, а жена му говореше вместо него и обясняваше, че е дошла само за да се увери, че въпросите не подлагат съпруга й на излишен стрес.
Докато вървяха към кабинета на Адам, те си говореха за времето и за това, че климатичната инсталация най-сетне била ремонтирана. Той отвори вратата и ги покани да влязат. Подреди столовете около масичката за кафе, прибра натрупаните по нея книжа и предложи на посетителите кафе. Когато съпрузите се настаниха, следователят се извини и излезе. Беше помолил Кориандър да го посети, за да прегледа няколко от личните папки и чекови книжки на Дани, но ранното пристигане на Стампа беше променило плановете му. Адам нареди на секретарката си да му се обади, веднага щом Кориандър пристигне, и се върна. Докато сядаше, разгледа Елза Стампа.
Тя беше дребна женица с деликатни черти. Сигурно някога е била червенокоса, но сега косата й беше силно прошарена. По лицето й имаше бръчки, очите й бяха запазили синия си цвят, но погледът й беше на жена, видяла и изстрадала толкова много, че вече не се опитваше да прикрива мъката си. Опитваше се да закриля съпруга си. Показваше го начинът, по който го гледаше, докато той говореше, по който хващаше ръката му, когато замълчеше, по който прекъсваше Адам, за да каже, че този кошмар се е стоварил не върху нея, а върху него, човек със слабо сърце и разклатено здраве, за когото било най-добре всичко това да свърши колкото може по-бързо…
Адам започна да обяснява защо така внезапно е поискал среща със Стампа.
— Страхувам се, че прокурорът започва да става нетърпелив.
Елза Стампа отговори вместо съпруга си:
— Може би щеше да бъде по-добре, ако бяхте обяснили на вашия прокурор, че мъжът ми е болен човек.
— Той знае това, мисис Стампа, и съчувства на съпруга ви, но от Вашингтон оказват натиск.
— Може да кажете и на приятелите си от Вашингтон, че съпругът ми не е добре.
Адам я увери, че колкото по-скоро започнат, толкова по-скоро ще свърши всичко, и прие мълчанието й като знак за съгласие. Започна бавно в хронологичен ред, загатвайки някои събития, за които беше научил от лентата на Палмър Уайът, без да споменава откъде знае за тях. Стампа призна всичко, като се започне от плана за отвличане на директора в Буенос Айрес и се стигне до системата, по която беше предавал в ръцете на монтенеросите шестстотин хиляди долара месечно. Говореше на пресекулки, спираше често, облизваше пресъхналите си устни или отпиваше от водата, която Елза му предлагаше, или уверяваше жена си, че е в състояние да продължи. Тя се намеси само веднъж, за да попита дали съпругът й запазва имунитета си, въпреки че е замесен в дейността на Дани Видал в Буенос Айрес и Ню Йорк. Адам й заяви, че докато казва истината, той ще е под пълната защита на закона. Стампа продължи разказа си:
— Куфарчето беше подготвяно предварително. В началото на всеки месец Дани ме викаше в личния си кабинет, за да го взема.
— Винаги ли ви го даваше лично?
— Винаги. Дори когато беше на съвещание, идваше да ми даде куфарчето и да ми напомни да се обадя веднага щом се върна.
Елза Стампа се беше заела с плетивото си. Очилата й бяха увиснали на върха на носа. Тя слушаше съпруга си и доста често демонстративно преставаше да плете, за да провери реакцията на Адам, преди отново да се заеме с това, което според думите й щеше да бъде пуловер. Успя да изнерви Сингър до такава степен, че той се чувстваше спокоен само когато чуваше ритмичното тракане на иглите.
— Аз взимах такси пред банката до летище „Кенеди“, откъдето се качвах на директен самолет за Монреал. Самолетът за Хавана винаги закъсняваше с около четиридесет минути. Дани настояваше да не преспивам там, и аз се съобразявах с желанието му. Това означаваше, че всичко протича точно по график. В Хавана ме посрещаше някакъв правителствен служител и ме водеше в една вила край брега, където други хора очакваха парите.
— Кой притежаваше тази вила?
— Не зная.
— Откъде знаехте, че в куфарчето има пари?
— Винаги го отваряха и брояха парите пред мен. След това ми даваха разписка, която занасях в банката в Ню Йорк.
— Къде са сега тези разписки?
— В личните документи на Дани, написани със специален код.
— Можете ли да разчетете кода?
— Да.
Адам записа нещо в едно тефтерче, което беше подпрял на коляното си.
— Сумата, която предавахте, винаги ли беше една и съща?
— Да, винаги шестстотин хиляди долара в едри банкноти, поставени в едно и също куфарче.
— Познавахте ли човека, който взимаше парите?
— Да, той беше един от лидерите на организацията и нещо като втори баща на Дани, откакто истинският му баща починал.
— Как се казваше този човек?
— Маккинли Суейз.
Следователят не реагира.
— Имате ли някаква представа за настоящото му местонахождение?
— За последен път го видях преди година в Хавана.
— А кога за последен път пренасяхте пари?
— Престанах, когато банката вече нямаше достатъчно печалби от лихви.
— Това стана, когато Видал започна да краде цели депозити?
Стампа кимна.
— Дани вече беше станал много мнителен. Нямаше доверие на никого. Беше решил, че трябва сам да прави всички трансфери.
— Как?
— От това, което можех да видя, си правя извода, че всеки ден изнасяше малки суми в куфарче.
— Никой в банката ли не се поинтересува какво има в куфарчето?
— Дори някой да се е поинтересувал, не е казал нищо.
— Защо?
— Той беше шефът. Ако хората не можеха да привлекат на своя страна властите, нямаше никакъв смисъл да му се противопоставят.
Без да вдига очи от плетивото си, съпругата на Стампа предложи по-логично обяснение:
— Не можете да си представите колко чаровен беше той, колко любезен, как помнеше имената на всички, интересуваше се от семействата им, от това, дали имат болки в гърба, или дали майка им е добре. Беше част от работата му да знае всичко за всеки, с когото работеше, а хората приемаха това като грижа за тях. — Погледна изпод очилата си. — Чарът му ги омайваше и ги караше да мълчат.
— Защо някой би му се противопоставил, след като всички редовно си получаваха заплатите? — добави Стампа.
— И той винаги успяваше да прикрие всичко преди проверките — тихо каза Адам, възхищавайки се на способностите на Дани.
— Това беше първата му грижа.
— След грижата за себе си — прибави Елза отново, без да вдигне поглед от плетивото.
— Той някога изрично казвал ли ви е, че парите са за Хавана?
— Каза ми, че когато събере необходимата сума, възнамерявал да наеме частен самолет и да отлети там с парите.
— Как мислите, какво е възнамерявал да прави през онзи четвъртоюлски уикенд?
— Доколкото знам, планът беше да отиде в Хавана. Трябваше само да вземе брат си от Акапулко.
— Какво възнамеряваше да прави с парите, докато е в Акапулко?
— Не зная.
— Бяхте ми казали, че отишъл да разгледа някаква къща.
— Не — призна човекът. — Това беше официалната версия.
— Как петдесет милиона долара се събраха в два чувала?
— Не бяха петдесет, а четиридесет и шест милиона и четиристотин хиляди. Не забравяйте, че аз вече бях пренасял по шестстотин хиляди в продължение на шест месеца…
Адам се опита да потисне раздразнението си.
— Как четиридесет и шест милиона и четиристотин хиляди долара се събраха в два чувала?
— Дани беше пресметнал всичко до последния долар.
— Да разбирам ли, че той е носил парите със себе си, когато се е качил на онзи самолет.
Очите на Стампа бяха насълзени.
— Съдбата беше жестока, но това е истината.
Когато телефонът иззвъня, съпрузите погледнаха въпросително. Адам вдигна слушалката и каза:
— Дай ми няколко минути. — Използвайки прекъсването, за да смени темата, той попита: — Знаете ли нещо за случая Матю Джонсън?
Елза Стампа спря да плете.
— Съпругът ми няма нищо общо с това.
— Никой не е казвал, че има, мисис Стампа — спокойно й отговори той. — Освен това и за този случай съпругът ви е под защитата на закона.
— Да — прошепна възрастният човек, — зная. Джонсън беше консул в Кордоба.
Сингър се облегна и скръсти ръце.
— Дани Видал ли го уби?
Стампа дори не погледна към жена си, за да получи одобрението й. Направо изрече фактите, които почти дума по дума съвпадаха с казаното от Дани на онзи запис. Когато свърши, следователят прецени, че е време разговорът да се върне към настоящето.
— Очевидно сте били много близки с Дани.
— Да, и това прави всичко толкова трудно.
— Той е част от много тъжно минало — тихо допълни жената.
Адам внимателно продължи:
— Вие разбирате, мистър Стампа, че тази служба не разследва убийството на Матю Джонсън. Поканих ви тук, защото исках да опозная личността на човека, с когото сте били толкова близки и на когото толкова сте вярвали, същия човек, заради когото има опасност да бъдете обвинен в извършване на престъпление.
— Трябва да знаете, че никога нямаше да дойда при вас, ако Дани не ме беше поставил в такова положение — искрено отвърна Стампа.
Сингър си помисли за Кориандър, която седеше в чакалнята, и си представи какво ще стане, когато я повика да влезе. Вече имаше план.
— Разбирам, че това е едно от най-трудните решения, които някога сте взимали. Разбирате ли, ако не беше връзката между вас и Дани, щях да съм абсолютно сигурен, че е инсценирал смъртта си — излъга той. — Фактът, че сте били толкова близки, ме кара да вярвам, че Дани никога не би направил това с онези чекове, ако не е възнамерявал по-късно да ги изплати. — Замълча. — Ето защо мисля, че е загинал при катастрофата.
Стампа прие с облекчение заключенията на следователя, но Елза изказа съмненията си:
— Питам се как би могъл да покрие чековете.
— Това е нещо, което никога няма да научим.
— Не вярвам, че Дани е искал да ми причини зло — упорито каза съпругът й.
— Така се връщаме към първоначалния въпрос, мистър Стампа. Защо тогава не изчакахте, преди да дойдете при мен?
Човекът изглеждаше засрамен.
— Бях уплашен — прошепна той.
— Имахте съмнения ли? — внимателно попита Адам.
— Жена ми… — започна Стампа.
Тя каза спокойно.
— Преживяхме достатъчно…
— Това беше шок — прекъсна я съпругът й.
— Един милион долара са много пари — съгласи се следователят, убеден, че Елза го беше накарала да дойде тогава.
— Аз съм възрастен човек…
Адам кимна. Трябваше да подбира думите си внимателно, тъй като сега времето беше всичко. Когато Кориандър влезеше в кабинета, щеше да има само един шанс.
— Кога за последен път говорихте с Дани Видал?
— Около седмица преди самолетната катастрофа.
— Сигурен ли сте, че не сте говорили с него след това или дори след като самолетът му се е приземил в Хюстън?
— Да.
Сингър сви рамене.
— Разбирате ли, мистър Стампа, за вас ще е по-добре да се установи, че Дани е мъртъв. Иначе някой може да си помисли, че и вие сте замесен и той ви е оставил чантата с онзи милион. Ако има нещо, което знаете и което доказва или поне прави още по-невероятно това, че той може да е инсценирал смъртта си…
Мисис Стампа сякаш внезапно забрави за плетивото си.
— Какво ще стане с имунитета?
— Имунитетът може да бъде свален ето така — щракна с пръсти, — в момента, в който някой заподозре, че съпругът ви лъже или не казва цялата истина. — Адам лесно си измисляше правила, тъй като този човек беше лъжец. Освен това изпитваше остра болка в стомаха и искаше това да свърши колкото е възможно по-бързо.
— Те очакваха дете — съобщи безизразно Стампа, като през цялото време гледаше надолу.
— Било ли е запланувано? — учуди се Адам.
Човекът погледна нагоре.
— Откъде бих могъл да зная? — попита тъжно той.
— Кога Дани ви каза, че очакват дете?
— Преди седмици — отговори Стампа, без да се замисля.
Сингър замълча, тъй като бе очаквал точно този отговор. Това бе, което се надяваше да чуе и от което същевременно се страхуваше. Нямаше начин Стампа да е разбрал за бременността преди седмици. Могъл е да чуе новината най-рано в деня, в който Дани беше заминал за Акапулко. Това означаваше, че беше говорил с него, след като е разбрал за непокритите чекове. Оставаше въпросът защо бе дошъл при Адам през онзи уикенд, освен ако чековете не са били част от сделката, но впоследствие той се е уплашил. Адам се извини и вдигна слушалката на телефона.
— Готово — каза той и го обзе непоносима мъка. Седеше със скръстени ръце и мълчеше, докато чакаше вратата да се отвори и да влезе Кориандър. Стомахът му подсказваше, че не би издържал на още много подобни натоварвания.
Тя влезе, преди съпрузите да разберат какво става. Всъщност всички изглеждаха изненадани.
— Познавате се, нали? — каза Адам, спирайки погледа си на всеки от тях.
— Да, разбира се — отвърна Кориандър, която успя да възвърне спокойствието си. Пристъпи към възрастната жена и й подаде ръка. — Ужасно съжалявам за всичко, мисис Стампа. — После се обърна към съпруга й. — Как сте, мистър Стампа?
Адам беше впечатлен от невероятното достойнство, с което младата жена направи всичко това. Той моментално зададе въпроса:
— Кориандър, кога съобщи на Дани, че си бременна?
За миг на лицето й се изписа объркване.
— На трети юли, деня, в който замина. Защо?
— Защото мистър Стампа твърди, че Дани му е казал за това преди седмици.
Трябваше й само миг, за да разбере. Погледът й премина от единия към другия и тихо попита:
— Къде е той? — Стампа изглеждаше сякаш някой му беше ударил плесница. Елза пребледня. — Моля ви, кажете къде е съпругът ми! Моля ви! Знам, че нищо няма да ви се случи, ако го направите. — Погледна умолително Адам. — Каза ли им?
Той не отговори. Едно мускулче потреперваше на бузата му. Кориандър първо погледна възрастния човек, а след това жена му.
— Моля ви, само ако съм сигурна, че е мъртъв, бих могла да се примиря със смъртта му. Сега е такова мъчение…
Елза успя да проговори:
— Знаеш ли какво преживяхме ние?
Младата жена въздъхна.
— Да. Само не разбирам защо защитавате човека, който ви накара да преживеете това.
Не убягна факта, че тя за пръв път обвиняваше за нещо Дани.
— Аз обвинявам баща ти за това, което се случи с нашия син. От своето посолство той поддържаше онези убийци.
Отново Кордоба! Този път тя знаеше отговорите.
— Дори баща ми да не поддържаше връзка с военните, съдбата на сина ви щеше ли да бъде по-различна?
— Може би сега той щеше да е жив, ако баща ти се беше опитвал да се намеси.
— Баща ми направи всичко, което можа.
— Неговият живот не беше изложен на риск.
— Не, но той мислеше, че моят живот е бил изложен на риск и затова поддържаше връзки с военните. Вие бихте направили същото, за да защитите сина си, ако имахте такава възможност.
За пръв път в живота си тя разбра истинските мотиви на баща си.
В този момент с престорено безразличен тон се намеси Адам:
— Това няма нищо общо с банката.
— Ако не ставаше въпрос за живота на сина ни, ние никога не бихме имали нещо общо с банката и никога не бихме дошли в Ню Йорк — упорстваше Елза.
— Били сте свързани с Дани, преди синът ви да бъде убит и преди Дани да се заеме с издирването му — възрази Кориандър.
— Щяхме да бъдем, докато имаше полза от нас.
Младата жена отново се хвана, че защитава съпруга си.
— Тук не е ставало въпрос за удобство, Дани се бореше сам срещу цяла армия.
— Ние вярвахме, че той може да спаси сина ни — каза Стампа.
— Не, вие сте искали да повярвате в това и аз не мога да ви обвинявам. В началото никой не разбираше какво всъщност става. Дани ви даде надежда. Той даде надежда на всички ни.
— Трагедията е в това, че ние повярвахме на Дани, а той ни изигра, защото всичко, от което се е интересувал, са били парите. Как можем да забравим, че веднъж вече ни изостави и изчезна точно както направи и сега. Сега поне можем да разчитаме на някаква подкрепа.
Тогава Фернандо Стампа се опита да я спечели на тяхна страна.
— Можеш ли да забравиш това, което той ти причини? Можеш ли да му простиш, че изостави теб и детето просто така?
Със сълзи на очи Кориандър прошепна:
— Единственото, за което ви моля, е да ме оставите сама да определям какво да чувствам. Ако е мъртъв, искам да го оплача, ако е жив, искам да имам правото да му бъда ядосана.
— Защо да ти даваме избор, след като ние никога не сме имали право на избор?
— Тогава защо го защитавате? — извика тя.
— Ние защитаваме самите нас.
Вече не можеше да се сдържа.
— Как постигате това, като не ми казвате къде е?
— Какво те кара да мислиш, че ние знаем нещо?
— Единственото, което знаем, е, че трябва да изчистя името си — добави Стампа.
— Единственото, което съпругът ми се опитваше да направи, беше да се противопостави на онези хора, които убиха сина ви. Той нямаше друг мотив.
Елза попита:
— А сега?
Кориандър само поклати глава.
— Не зная…
Възрастната жена отново се обади:
— Зная само, че синът ми загина, защото ние бяхме маловажни, а ти си жива, защото баща ти беше американски посланик
— Права сте — отвърна тя. — Безспорно е така…
— Мисля, че това беше достатъчно — намеси се Адам. — Сключили сме сделка. Или мистър Стампа ще отговори на всички въпроси, или ще бъде съден заедно с всички останали.
— Ние нямаме какво повече да кажем — заяви Елза Стампа и събра нещата си в чантата. — Смятаме да наемем адвокат.
Пребледнял, съпругът й също стана. Докато изчакваше жена си да се приготви, той непрекъснато гледаше към пода. Нямаше какво повече да каже.
Тя го поведе за ръка. Преди да излезе, се обърна.
— Може би съпругът ти не те е обичал достатъчно.
Това обаче беше стара история. Все пак Кориандър отговори:
— Или може би аз го обичах твърде много.
Адам не задържа Фернандо Стампа. По-късно щеше отново да си има работа с него и щеше да свали имунитета му. Имаше време да го накара да разкаже всичко, но беше убеден, че това само щеше да доведе до нови лъжи. Отиде до прозореца и се загледа навън. Чу как стъпките им отекваха по мраморния под, докато те вървяха към асансьора. Обърна се и бавно отиде при нея, за да я прегърне. Без да се възпротиви, Кориандър се облегна на рамото му.
— Знаеш ли, тя е права?
— За кое? — Погали косата й.
— Той не ме обичаше достатъчно. — Сълзите отново потекоха.
— А може би аз те обичам твърде много? — прошепна той.
Стояха там само двамата, хванати за ръце…