Андрю Клаван
Нито дума (31)

Видение

Аги не очакваше да чуе звънеца. Стоеше пред вратата на банята и чакаше Д’Анунцио да й се обади през отдушника. Още чакаше, когато на вратата се звънна. Стоеше опряла ръка на рамката на вратата, а разрошената й коса падаше по лицето. Вече не плачеше — тревогата и ужасяващият страх я бяха изцедили и бяха пресушили сълзите й. Вече не можеше да плаче, а само да стои и да чака, обезумяла от притеснение. И тогава се позвъни.

Аги затвори очи, поклати глава, примигна изморено и вдигна очи към тавана. Вгледа се в ъгъла на стената и отдушника. Устните й трепереха, но очите й останаха сухи.

Някой силно почука.

— Госпожо Конрад, аз съм, детектив Д’Анунцио. Всичко е наред. Можете да ми отворите.

Тя преглътна затруднено, но буцата в гърлото й не изчезна. Сърцето й заби толкова силно, че Аги се уплаши да не получи инфаркт. Стегна се и отметна косата от челото си. Огледа се, сякаш не знаеше къде се намира. После бавно тръгна по коридора.

Д’Анунцио продължаваше да чука.

— Госпожо Конрад?

Гласът му звучеше грубо. Същият глас от отдушника. Той не спираше да вика.

Но все пак Аги се колеба дълго. Стоеше и гледаше вратата като враг.

Д’Анунцио продължи да чука и да вика.

— Госпожо Конрад! Можете да ми отворите. Всичко е наред.

След известно време Аги повдигна ръка. Загледа я как се протяга към вратата, сякаш не й принадлежеше. Искаше й се да предупреди ръката си да внимава, но тя хвана дръжката и я завъртя. Вратата се отвори.

Аги застана пред някакъв мъж. Беше ужасно дебел. Тялото му преливаше от тлъстини, сякаш бе тъпкано с храна, докато вече не можеше да побере повече. Карираната риза и синият панталон се издуваха към нея, сякаш щяха да се пръснат. Сакото му висеше отстрани, като че ли издухано от силен вятър.

Аги се вторачи в него. Примигна и се намръщи. Видя кръглото му лице с малки очички. Усети миризмата му: газове, немита пот, корупция.

Мъжът стоеше неподвижно, но дишаше тежко, сякаш бе тичал. Повдигна месестата си ръка и сакото му се разтвори още повече. В тлъстата му длан лежаха значката и картата му.

— Детектив Д’Анунцио, госпожо Конрад — представи се той. — Похитителите са освободили апартамента на Синклер. Вече не ви наблюдават. Можете да излезете.

Аги остана на мястото си и отново примигна.

— Да изляза? — повтори тя.

Гласът й прозвуча слабо и отдалеч.

Дебелакът кимна. Аги несигурно пристъпи към него. Прекрачи прага на апартамента си и излезе в коридора. Завъртя глава и се огледа. Видя редицата кафяви врати вдясно и асансьора вляво. После отново вдигна очи към дебелия.

Вече стоеше съвсем близо до него. Миризмата на застояла пот и пръдня я обгърна като облак. Аги усети дъха му, горещ и кисел. Вгледа се в очите му. Разбра, че мъжът е зъл и дребнав.

Тя направи още една стъпка и положи глава на гърдите му. Миризмата му я погълна. Аги затвори очи.

Усети как тлъстата ръка на Д’Анунцио я погали по главата.

 

 

После се оказа седнала на креслото си, заобиколена от много мъже, които й говореха нещо. Държеше чаша вода. Харесваше студенината й. От време на време отпиваше от водата. Ледените кубчета приятно докосваха сухите й устни.

Слушаше мъжките гласове, дълбоки и солидни. Успокояващи. Напомняха й детските години, когато седеше и гледаше телевизия във всекидневната, а възрастните си говореха в кухнята. Татко, мама, чичо Бари и леля Роуз. Аги гледаше тичащите по екрана фигурки и чуваше тихото ромолене на гласовете на възрастните. Чувстваше се спокойна, защото знаеше, че те ще се погрижат за всичко…

Тя отпи от водата. Очите й огледаха мъжете в стаята. Сериозните им устни, острите черти, тъмните сенки на брадите им. Двама от тях бяха полицаи в униформа, които непрестанно влизаха и излизаха. И двамата бяха много млади, почти момчета, но изглеждаха сериозни, силни и мрачни. Носеха тежки колани, на които висяха големи пистолети. Останалите бяха облечени в сака и вратовръзки, които им придаваха делови и компетентен вид. Аги се загледа в един от тях, който сложи ръка на кръста си и неволно разкри пистолета на колана си.

Най-после очите й спряха върху Д’Анунцио, който стоеше до вратата на детската стая. Ризата му се бе измъкнала от панталона и Аги видя бялата кожа на корема му. Златистата му вратовръзка бе разхлабена и откриваше дебелия му космат врат. Аги си спомни миризмата му и горещата влага на ризата му до бузата си. Какъв ли човек беше Д’Анунцио? Мъж, който вонеше по този начин, който си позволяваше да вони така. Накрая Аги реши, че въобще не му пука. Живее сам, не харесва никого и не му пука. Представи си как детективът върши мръсни неща и въобще не се притеснява от това, например спи с проститутки или краде пари. Или дори убива някого. Той би убил човек, а после спокойно би се изплюл на земята.

Надяваше се, че детективът няма да я изостави. Искаше да го вижда. Така се чувстваше по-спокойна.

Д’Анунцио говореше с висок мъж в черен костюм. Аги си припомни, че това беше специален агент Калвин. Той й се бе представил и й бе задал няколко въпроса. Беше много интелигентен и сериозен, но прекалено хубав. Имаше чуплива руса коса и трапчинка на сурово издяланата брадичка. Д’Анунцио говореше с него и вероятно му обясняваше как стоят нещата.

После някой в детската стая направи снимка — Аги видя силния блясък на светкавицата. Видя как се осветява дъгата, която бе нарисувала на стената. Тревогата отново я заля. Може би похитителите все още я наблюдаваха, може би виждаха какво бе направила, как бе повикала полицията и…

Тя се наведе напред и потрепери.

— О, Джеси! О, Нейтън, горкото ни бебче! — прошепна Аги тихо.

После въздъхна и вдигна чашата към устата си. Ръбът изтрака по зъбите й. Аги се вслуша в мъжките гласове. Приглушеното мърморене я обгърна като топло одеяло.

— … с голи ръце?

— … така каза докторът.

— … някакво чудовище…

— … съвпада със случая Синклер. Нали казаха, че…

— Вижте какво открихме!

Последното изречение прозвуча по-силно от останалите. Аги вдигна очи към гласа. До вратата стоеше млад мъж и държеше малък найлонов плик, в който имаше нещо.

— Предавател. Беше закачен към телефонното табло долу — обясни той. — Взехте ли отпечатъци от телефона? Опитайте.

Един от полицаите вдигна слушалката на телефона.

— Да, сега работи.

— Не можем дори да го проследим — каза мъжът до вратата, поклати учудено глава, а после изчезна по коридора.

— Госпожо Конрад?

По острата миризма Аги разбра, че й говори Д’Анунцио. Обърна се към него и му се усмихна.

Дебелият се опитваше да коленичи до креслото й, като пъшкаше от усилието. Най-после лицето му се изравни с нейното. В едната си ръка Д’Анунцио държеше отворен бележник. Той сведе очи към него, като набързо огледа гърдите на Аги. Тя усети как в гърлото й се надига нещо неприятно.

— Ъъъ… слушайте, госпожо — започна той. — Познавате ли някакъв лекар на име Джералд Сакс? Той е директор на психиатрична клиника „Импелитери“.

Аги кимна.

— Да. Нейтън го познава. Защо?

— Приятел на съпруга ви?

— Не. Нейтън не го харесва. Казва, че обръща прекалено голямо внимание на политиката.

— Ами някаква жена, наречена Елизабет Бъроуз? Някога чували ли сте за нея?

Аги поклати глава отрицателно.

— Пациентка в „Импелитери“ — обясни й детективът.

— Не — отговори Аги. — Нейтън не ми казва имената на пациентите си. Но… не знам… звучи ми познато отнякъде.

— Да. Вероятно сте чели за случая й във вестниците.

— Точно така. Убийство, отразено във вестниците.

Кръглата глава на Д’Анунцио замърда. Той поглади брадичката си и прикова очи в бележника си.

— Не знам какво означава всичко това, но ще ви кажа какво е станало досега. Доктор Сакс е бил намерен преди около половин час. Бил вързан под едно легло в „Импелитери“. Леглото се намирало в стаята на Елизабет Бъроуз в отделението за криминално проявени психопати. Сакс бил в безсъзнание, ударен със стол. А съпругът ви напуснал клиниката заедно с Елизабет Бъроуз.

Детективът вдигна ръка и погледна часовника си.

— Вече минава единадесет, така че това е станало преди повече от два часа.

Агата отново поклати глава.

— Нейтън не би ударил никого със стол. Не би ударил никого.

— Ами… нали разбирате… добре — съгласи се Д’Анунцио.

Затвори бележника и го прибра в джоба на сакото си. Прокашля се и приглади косата си.

— Работата е там, че Сакс отказва да говори. Не иска да ни каже абсолютно нищо. Уплашен е и иска да говори с адвокат. Нямаме голям шанс да изкопчим нещо от него тази вечер. Нали разбирате какво имам предвид? Аз…

Гласът му заглъхна и той замълча за момент. После изсумтя и се надигна.

— Смятате, че Нейтън й е помогнал да избяга? — внезапно попита Аги.

— Ами… ние не…

— Мислите, че са отвлекли Джеси, за да принудят Нейтън да помогне на една убийца да избяга?

Д’Анунцио сви огромните си рамене.

— Какво да ви кажа? Възможно е. Не знаем.

Аги вдигна глава към него и отново усети очите му върху гърдите си. Помисли си, че детективът знае нещо за нея.

— Той би го направил — тихо каза тя.

— Госпожо?

— Да удари човек със стол — отвърна тя. — Ако му се наложи. Би го убил, ако се наложи. Би направил всичко.

Д’Анунцио кимна.

— Да, госпожо.

— Д’Анунцио — извика специален агент Калвин от детската стая.

Очите му блестяха възбудено. Дебелият бързо се понесе към него.

Аги извърна глава и потъна в мислите си. Седеше неподвижно и се опитваше да не трепери, да не позволи на ужаса отново да я завладее. Стискаше чашата силно и слушаше мъжките гласове, дълбоки и хипнотични.

— … портиерът зад ъгъла…

— … да, потял се като прасе…

— А той казал: „Мислех, че са само търговци на дрога“.

— … шибан загубеняк…

— … помогне на доктор Конрад…

— … чухте ли това?

— … намерили друг труп в центъра…

— … току-що по радиото…

— … мислят, че е свързан с това. Момичето, пациентката…

— … трябва да помогнете на доктор Конрад…

— … и човекът плаче, можете ли да повярвате?

— … наистина накълцан…

— … доктор Конрад. Помогнете му.

— … мъртвият…

— … до контейнер за боклук…

— … кой казва, че има връзка…

— Някой трябва да помогне на доктор Конрад! Трябва да му помогнете! Моля ви!

Мъжките гласове замлъкнаха едновременно. Пронизителният писък разцепи въздуха. Писък на жена. Аги вдигна глава и се огледа стреснато.

— Моля ви! — отново изплака жената. — Моля ви. Изслушайте ме. Някой трябва да му помогне. Доктор Конрад. Отвлекли са дъщеря му. А сега се опитват да извадят майка ми. Моля ви.

И тогава Аги я видя. Жената мина сред полицаите като видение. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Мъжете застинаха по местата си. Вторачиха се в нея изумено. Ръцете й бяха сключени зад гърба, закопчани с белезници. Очите й изглеждаха огромни. По нея имаше кръв. Ужасно много кръв, която бе пропила розовата й рокля и бе засъхнала по лицето и русата й коса.

— Трябва да му помогнете. Моля ви. Някой… трябва да помогнете на доктор Конрад. Тери е виновен. Той е истински. И иска да извади майка ми. Моля ви.

— Хей, госпожице, почакайте една минута.

Командата на дълбокия мъжки глас сякаш разбуди стаята. Мърморенето започна отново.

— Защо я доведохте тук?

— Почакайте, госпожице.

— Дръжте я. Някой да я хване.

— Не можете да влизате тук.

Мъжете я заобиколиха и я хванаха за голите окървавени ръце. Аги видя белезниците около китките й.

Жената извика.

— Не! Трябва да ме изслушате! Трябва да му помогнете!

— Добре, добре. Успокойте се, госпожице. Овладейте се.

— Дръжте я.

— Моля ви!

Викът излезе някъде дълбоко от гърлото й. Тя отметна глава и зави към тавана.

— Моля ви!

— Чакайте.

Аги се опита да остави чашата си на масата, но тя се търколи и се пръсна на пода.

— Престанете, за бога! — извика Аги, скочи и протегна ръка. — Престанете!

Звукът на гласа й и разбитата чаша накараха гласовете да замлъкнат. В стаята настъпи тишина. Мъжете извърнаха лица към Аги. Тя усети погледите им върху себе си. Аги се обърна към Д’Анунцио, който също я наблюдаваше и чакаше.

— Оставете я да говори — меко каза тя. — Пуснете я. Оставете я да говори.

Мъжете се извърнаха към младата жена и бавно отпуснаха ръце. Жената се олюляваше, все още отметнала глава и вперила очи в тавана.

После сведе глава и огледа мъжете. Прикова очи право в Агата.

Аги отметна косата от лицето си. Младата жена я гледаше объркано и клатеше глава.

— Коя си ти? — попита младата жена.

Агата отговори нежно:

— Аз съм неговата съпруга. А ти коя си?

Жената отново поклати глава.

— Аз съм неговата Елизабет — каза тя.

После припадна на пода.