Андрю Клаван
Нито дума (22)

Той е на път

Елизабет се бе вторачила в Сакс. Държеше бузата си с едната си ръка, а с другата го сочеше.

— Ти го удари със стола — каза тя.

Задъхан, Конрад също го загледа.

— Аз…

— Удари го по главата със стола — повтори тя.

— Трябваше да го спра. Щеше да им разкаже всичко, а те щяха да я убият.

— Но ти го удари със стола. Удари го…

— За бога, Елизабет! Знам.

Тя се стресна от резкия му тон. Обви ръце около раменете си и го загледа мълчаливо.

Конрад избърса потта от лицето си.

— Хайде — по-меко каза той. — Помогни ми да го завържа.

Отиде до леглото и метна шлифера си на пода. Издърпа чаршафите и калъфката на възглавницата и ги отнесе до Сакс.

Колегата му лежеше на едната си страна. Кръвта му капеше на пода и образуваше малка локвичка.

Конрад коленичи до него и се намръщи от болката в коляното. Дръпна дясната ръка на Сакс зад гърба му и завърза чаршафа около китката. После вдигна и лявата. Хлъзгавата от пот ръка се изплъзна от хватката му и се отпусна на пода. Конрад въздъхна и я хвана отново. Завърза и нея. Не знаеше как да прави специални възли, просто усука чаршафа няколко пъти.

Погледна вратата и малкото прозорче в нея. Никой не го наблюдаваше. После отмести очи към Елизабет, която стоеше над него и го гледаше замаяно. „Това май не е най-добрият метод за лечение“ — помисли си той и се усмихна криво. После хвана глезените на Сакс и изпъна краката му.

Завърза глезените му и си пое дъх. Сега трябваше да завърже калъфката около устата му. Ръцете и маншетите на ризата му се омазаха с топла, лепкава кръв. Когато завъртя главата на Сакс, от ухото му потече кръв. Конрад преглътна тежко. Дори в медицинската академия бе мразил вида на кръв. Уви калъфката около лицето на Сакс, после я натъпка между зъбите му. Усети влажните зъби по кокалчетата на пръстите си. Опъна калъфката силно и я завърза.

— Няма ли да се задуши? — попита Елизабет.

— А? — разсеяно попита Конрад. — Какво?

Елизабет не повтори въпроса си.

Конрад се изправи.

— Докторе!

Той залитна. Изгаряща болка прониза челото му. Пред дясното му око избухна червена светлина и той видя облаците над хълма.

Усети как Елизабет го хваща и се подпря на рамото й.

— Добре съм — бързо каза Конрад.

— Добре ли си?

— Какво? Да. Добре съм. Няма проблеми.

Червените облаци изчезнаха. Коляното му пулсираше. Той се изправи и пусна Елизабет.

Върна се бавно до Сакс, наведе се и го хвана за краката. Завъртя тежкото тяло, после го повлече към леглото. Главата на Сакс остави по пода кървава следа.

След като го завлече до леглото, Конрад коленичи до него и изстена. Окървавеното лице на Сакс бе обърнато към него. Очите му бяха притворени, зъбите му хапеха калъфката.

„Така ли трябва да се държи един лекар?“

Конрад забута раменете на колегата си. Огромната маса плът не помръдна. Конрад забута по-силно и се обърна към Елизабет.

— Помогни ми.

Тя коленичи до него и също забута.

Малко по малко тялото на Сакс се плъзна под металното легло. После Конрад сгъна краката му, за да не се виждат.

Елизабет се изправи и помогна на Конрад да стане.

— Благодаря — каза той. — Виж дали можеш да почистиш кръвта.

Тя кимна и отиде до мивката. Намокри кърпата си, коленичи и започна да бърше кръвта. Русата й коса, завързана с черна панделка, падна напред.

Конрад изпъна одеялото на леглото и го дръпна по-надолу, за да скрие Сакс.

— Не мога да го направя — обади се Елизабет.

Той бързо я погледна. Елизабет бе изчистила следата от кръв, но не бе докоснала локвичката.

— Само ще я размажа — обясни тя. — Трябва ми голям парцал.

— А… добре. Просто остави кърпата отгоре и да се махаме оттук.

Конрад погледна часовника си. Осем и четиридесет.

— Добре — съгласи се Елизабет.

Той чу вкарването на ключ в ключалката и изстена:

— О, Господи!

Вратата се отвори и усмихнатата санитарка надникна.

— Всичко наред ли е?

— Да — каза Конрад. — Всичко е наред.

— Доктор Сакс тръгна ли си?

— Да — отговори Конрад и бързо сложи ръце зад гърба си, та тя да не види кръвта по тях.

— Добре. Просто проверявах — все така жизнерадостно каза тя.

Понечи да затвори, но внезапно спря и се вгледа в пода.

— Това вашите очила ли са?

— О — с треперещ глас отвърна Конрад и погледна очилата на Сакс. — А, ето къде били.

— Внимавайте да не ги настъпите — посъветва го санитарката, излезе и затвори вратата.

Конрад си облече шлифера и каза:

— Хайде.

Елизабет го изгледа учудено.

— И аз ли?

— Не мога да те оставя тук. Трябва да дойдеш с мен. Хайде.

Той я хвана за ръката и я поведе към вратата. Огледа стаята за последен път.

Очилата.

Вдигна ги и ги пъхна в джоба на шлифера си. После видя касетофона на масата.

— Страхотно — изсумтя той.

Взе го и го пъхна в джоба си.

 

 

Забързаха по коридора. Елизабет трябваше да подтичва, за да върви до него. Конрад куцукаше, за да щади болното си коляно. Сестрата на отделението ги изгледа, когато минаха покрай нея.

Надзирателката беше зад бюрото си. Вдигна очи, погледна Конрад, кимна и отново сведе очи към вестника си.

Конрад поведе Елизабет към асансьора. Натисна бутона и зачака нетърпеливо. Чу как надзирателката отгръща нова страница.

Най-после асансьорът дойде. Конрад застана до Елизабет, хвана я за ръката и погледна вратата. Усещаше как Елизабет проучва профила му със зелените си очи. Спомни си как изглеждаше лицето на Сакс, когато го пъхнаха под леглото. Вратата се отвори и двамата изскочиха от асансьора.

Коридорът беше тих. Конрад задърпа Елизабет. Затичаха към кабинета на Сакс.

Беше осем и четиридесет и две. Телефонът беше на бюрото, точно до дългата табелка „Доктор Джералд Сакс, директор“. Навсякъде бяха разхвърляни хартии.

Конрад погледна телефона и каза:

— Е, добре. Не можем да чакаме.

Телефонът звънна.

Конрад бързо пристъпи напред и вдигна слушалката преди телефонът да звънне отново.

— Сакс — каза той делово.

— Къде беше, по дяволите?

Конрад се стегна. Обаждаше се Спорт.

— Наложи се да ти звъня два пъти, тъпо копеле.

Сърцето на Конрад заби силно.

— Всичко е наред — промърмори той. — Той е на път.

— Тъп шибаняк — изруга Спорт и затръшна телефона.

Конрад остави слушалката с трепереща ръка. Застана неподвижно за секунда и се вторачи в телефона. Можеше да вдигне слушалката и да се обади в полицията.

Не, нямаше време. Прекалено много неща можеха да се объркат. Нямаше време дори за обяснения.

Елизабет още стоеше до вратата. Гледаше го объркано и разтриваше челото си.

— Ти ли си? — попита тя.

Конрад поклати глава.

— Какво?

— Ти ли си той? Имам предвид Тайния приятел. Ти ли си Тайния приятел?

Конрад се засмя, пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Да вървим.

Имаше осемнадесет минути да стигне до часовниковата кула.