Андрю Клаван
Нито дума (19)

Помощта на водопроводчика

Щом напусна апартамента на семейство Конрад, Спорт съблече зеления гащеризон и забърза към апартамент 5Н, като хвърли поглед през рамо, за да провери празния коридор. Искаше да се увери, че Аги Конрад се е прибрала.

Хитра мръсница. Нямаше никакво съмнение в това. Преструваше се на мила домакиня, която не би наранила и муха. А през цялото време колелцата в мозъка й се въртяха. Непрестанно мислеше как да се добере до теб и да те стисне за топките. Спорт познаваше този тип жени и го мразеше. Той нямаше нищо против доктора. Дори го харесваше. Беше мъжко момче и Спорт уважаваше това. Но тази… Беше хитра и коварна. Възползваше се от грешките на хората. А той не обичаше такива неща.

Е, сам си беше виновен. Той допусна грешката, която я подтикна към действие. Знаеше, че е оплескал работата още в мига, когато затвори телефона след първия си разговор с нея. Щом се успокои, осъзна, че се е издал. Беше я наблюдавал с бинокъла, за да види дали е забелязала нещо. И тя, разбира се, беше забелязала. Хитра, коварна мръсница. Спорт прочете всичко по лицето на онзи тъпак, Били Прайс. Тя му разказваше какво е станало и го молеше да се обади на ченгетата. Беше се усетила, че няма микрофони.

Спорт тихо почука на вратата на 5Н. Устните му мърдаха леко, докато яростните мисли препускаха из главата му.

През цялото време искаше да избегне точно това. Важното бе да избегне личния контакт с когото и да било, така че дори и да го заловят, да няма кой да го идентифицира. Но трябваше да разбере какво знае тази кучка Конрад, а сега тя го беше видяла.

— Мамка му! — прошепна той.

Сега вече трябваше да се задвижат. След като се бе усетила за микрофоните, хитрата мръсница можеше да започне да се чуди защо не вижда камери. Можеше да загрее, че я наблюдават от отсрещната кооперация. И тогава, ако успееше да се свърже с ченгетата, щяха да си имат сериозни проблеми.

Не, щяха да изчакат малко, да дадат време на Спорт да излезе, а после Максуел щеше да заведе хлапето в старото им място.

Той почука по-силно на вратата на 5Н. Отново бе облечен със сако и вратовръзка. Дрехите на детектив Д’Анунцио. Тъмносиньо спортно сако, синя риза, вратовръзка на райета. Класическо американско ченге. Беше използвал този тоалет, за да проникне в дома на Били Прайс. Прибра гащеризона в кутията за инструменти, стисна я под мишница и поклати глава.

Това не трябваше да става. Всичко това дори не трябваше да започва. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тежката работа на затворнически надзирател, да се пробва като певец и да започне нов живот. Това бе всичко. И имаше достатъчно пари за това. След инцидента и уреждането на проблема от градската управа, имаше достатъчно пари. Но реши да се прави на умен. Послуша Еди Шибаняка. Господи! Каква лудост го бе обзела? Откак бе излязъл от затвора, онзи дърт глупак Еди седеше в стария пристанищен бар, където се събираха надзирателите от Райкър, и разказваше същата история на всеки готов да го изслуша. На всеки надзирател, който бе достатъчно млад или учтив или просто достатъчно пиян, за да го изслуша. „Когато бях надзирател като вас, не бях глупав. Въртях търговията с дрога в отдела и натрупах състояние. А когато федералните ме стиснаха за врата, не получиха абсолютно нищо. Надхитрих ги всичките.“ Вечер след вечер Еди дрънкаше едно и също. Никой не му вярваше и не му обръщаше внимание. Докато Спорт внезапно не обезумя и не реши, че дъртакът може да говори сериозно. А после започна това смахнато начинание, тази откачена история с търсенето на съкровища.

Чу как капачето на шпионката се отваря. Пое си дълбоко дъх и се стегна. Вратата на Били Прайс се отвори и той влезе.

Максуел затвори след него. Огромният мъж стоеше с приведени рамене и го гледаше виновно. Макар и доста изнервен, Спорт не можеше да му се ядоса истински.

— Той звънна ли пак на ченгето? — попита Спорт.

— Да — отговори Максуел, като се засмя леко и очите му заблестяха. — Да. Д’Анунцио си беше в кабинета. Прайс му каза да не идва. Съобщи му, че са намерили момиченцето.

— Добре — кимна Спорт.

Максуел отново се засмя.

— Свалих му панталона и го хванах за топките.

Спорт изсумтя.

— Е, това сигурно го е убедило.

— Обещах му да го оставя на мира, ако се справи добре — добави Максуел и се закикоти като дете.

Спорт се усмихна, погледна чудовището и поклати глава. Какъв смахнат тип!

Почти неохотно Спорт влезе навътре в апартамента. Помисли си, че все пак трябва да види какво е станало тук. Апартаментът още не бе напълно обзаведен. По стените не висяха картини. На паркета нямаше килими. В ъгъла стояха няколко затворени кашона. Само библиотечките от метал и стъкло бяха сглобени. По тях бяха подредени снимки, книги и дреболии. До прозореца имаше масичка за кафе, канапе и няколко кресла.

Били Прайс седеше в едно от креслата. Носеше черна тениска, а от кръста надолу бе гол. Устата му беше залепена с широка лепенка, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Главата му бе отпусната като на парцалена кукла. Очите му бяха отворени.

Гърлото му бе смазано, наистина смазано. Спорт подсвирна леко, когато го видя. Изглеждаше сякаш през врата му е минал влак. Спорт сведе очи към чатала му. Господи! Този смахнат Максуел!

Максуел стоеше зад гърба му и го наблюдаваше нетърпеливо. Спорт се обърна, ухили се и му намигна. После го потупа по рамото.

— Чудесна работа. Изглежда много добре.

Максуел кимна доволно. Спорт огледа стаята още веднъж.

— Добре. Да вървим.

Усмивката на Максуел се изпари.

— Ами онази жена? Не трябва ли да очистим и нея?

Спорт поклати глава.

— Тя не знае нищо. Не знае къде сме. Все още мисли, че сме сложили камери в апартамента.

Максуел въздъхна и кимна.

Спорт се засмя.

— Това беше целият номер, разбираш ли? Сега тя си мисли, че ченгетата вече действат. Ще си седи кротко и няма да прави нищо, докато ченгетата не приключат.

— Няма да прави нищо и ако е мъртва — отбеляза Максуел.

Спорт отново се засмя.

— Не, не. Тогава ще трябва да се тревожим за доктора, ясно ли е? Той е умен и разбира какво става. Накара ме да му позволя да говори с хлапето. Може пак да измисли нещо такова. Нали разбираш? Ако разбере, че жена му или дъщеря му са мъртви, ще го загубим. А тогава сме прецакани. Разбираш ли какво ти казвам?

Максуел го гледаше тъпо.

„Дали разбира какво казвам? — помисли си Спорт. — Ама че тъп въпрос. Този кретен не може да отскубне и крилата на муха без ръководство.“

Спорт го плесна жизнерадостно по огромната ръка и каза:

— Хей, нали искаш да си богат? Нали искаш да заминеш някъде?

Максуел кимна.

— Нали искаш да имаш всички момченца и момиченца, които пожелаеш, и никога вече да не се връщаш в затвора?

— Да — мрачно отговори чудовището.

— Добре, тогава трябва много да внимаваме. Трябва ми време да стигна до часовниковата кула. А ти трябва да събереш багажа. Връщаме се на старото място.

— Ау — изохка Максуел.

— За бога, става дума само за няколко часа. Просто за всеки случай, ако жената се усети за камерите. Излезе доста хитра с микрофоните.

— Няма да е хитра, ако е мъртва — промърмори чудовището.

Спорт се засмя и отново поклати глава. После тръгна към вратата. Максуел се повлече след него.